Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2020г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание на петнадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на
секретаря Нели Катрикова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№1846/2019г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 ГПК.
Образувано
е по ВЖ на ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ЕАД,
ЕИК *********, София, срещу решение №3534/30.07.2019г., постановено по гр.дело
№13481/2018г. на 14 състав на ВРС, с което е
отхвърлен предявения от „Фронтекс интернешънъл”ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к.
1407, представлявано от А.В.Г. – изп.директор, иск против Л.Б.И., ЕГН **********,***, за установяване на вземане по
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
9939/18г. на ВРС за заплащане на сумата
от 486.11лв. (четиристотин осемдесет
и шест лева и единадесет стотинки), представляваща дължима главница по Договор
за паричен заем №********* от 12.08.2015г. и Договор за цесия от 28.07.2016г.,
сумата от 72.99лв. (седемдесет и два
лева и деветдесет и девет стотинки), представляваща договорна (възнаградителна)
лихва за периода от 17.09.2015г. до 02.10.2015г., сумата от 30.21лв. (тридесет лева и двадесет и една стотинки),
представляваща лихва за забава за периода от 17.09.2015г. до 31.05.2018г.,
сумата от 238.53лв. (двеста тридесет
и осем лева и петдесет и три стотинки), представляваща такси за периода от
17.09.2015г. до 02.10.2015г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване заявлението в съда на 25.06.2018 год. до
окончателното изплащане на вземането, на осн.чл.422 ГПК.
В жалбата
се излага, че постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно и
противоречащо на материалния и процесуален закон. Твърди се, че правните изводи
на съда противоречат на закона и съдебната практика. Съдът неправилно приел, че
по делото не е установено съществуване на вземане за ищеца спрямо Л.Б.И. въз
основа на договора за цесия както, че вземането е изискуемо. Съдът неправилно
приел, че вземането на Провидент Файненшъл България ООД, цедирано на ищеца
спрямо последния не е индивидуализирано в договора за цесия. По делото са били
представени доказателства, от които се установява, че вземането на Провидент
Файненшъл България по договор за кредит от 12.08.2015г., сключен с Л.И. е
предмет на цесията от 28.07.2016г. в полза на настоящия ищец. В приложеното по
делото удостоверение, издадено от цедента, се установява както длъжника по
вземането, така и размера и основанието. Въззивникът счита, че съдът е допуснал
процесуално нарушение като не е коментирал прието по делото доказателство –
цитираното по-горе удостоверение. Независимо от това, въззивникът твърди, че в
приложение №1 към договора за цесия се съдържат достатъчно индивидуализиращи
данни. Оспорва се и извода на съда, че от договора не била видна волята на
страните по него тъй като имало заличени текстове. Твърди се, че същите
отразяват финансова информация и в този смисъл представляват търговска тайна
поради което са били изтрити в представения препис. Освен това се твърди, че
ответникът не е правил възражения за нищожност на договора за цесия, а
евентуално за непораждане действието му или прекратяването му. Оспорва се и
извода на съда, че длъжникът не е уведомен за извършената цесия преди подаване
на заявлението. Твърди се, че особения представител не може да се позовава на
липса на връчване съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД. Длъжникът сам се е поставил в
невъзможност лично да получи съобщението –уведомлението за цесията като е
променил адреса си без да регистрира промяната и без да уведоми кредитора си.
Същия няма и регистриран трудов договор. Поради това връчването му е извършено
съгласно чл.47, ал.5 ГПК. Уведомление е направено и в процеса на водене на
делото, което следва да бъде отчетено от съда съгласно чл.235, ал.3 ГПК.
Евентуално, въззивникът твърди, че връчване на уведомление е извършено на представител
на длъжника, какъвто се явява особеният представител. /цит.съд.практика на ВКС/
Аналогично, въззивникът се позовава и на редовно връчване уведомлението за
предсрочна изискуемост на вземането, предмет на цесията, чрез особения
представител.
Поддържа
се отмяна на обжалваното решение и вместо това уважаване на иска с правно
основание чл.422 ГПК. Претендират се сторените по делото разноски за две
инстанции, вкл. ю.к. възнаграждение в размер на 150 лева, а така също и
разноските в заповедното производство.
В срока по
чл.263 ГПК е постъпило становище по ВЖ на ответника Л.Б.И. чрез особения
представител, назначен от съда, адв.А.А., за неоснователност на жалбата. Твърди
се, че представените от ищеца приложение и удостоверение били надлежно оспорени
от проц.представител на ответника. Оспорена е верността и автентичността им.
Твърди се, че приложение №1 към договора за цесия не е представен в цялост.
Оспорен е и самият договор за цесия. Твърди се, че представеното по делото удостоверение
няма достоверна дата и е изцяло изготвено за нуждите на процеса. Поради това се
твърди, че ищецът не е установил релевантните за спора факти. Не се споделя
виждането на въззивника, че е редовно извършено уведомяване за цесията както и
за изискуемост на вземането на особения представител. Твърди се освен това, че
не са ангажирани доказателства за съобщаването на цесията от цедента на
длъжника, каквото е изискването на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Излага се, че още с
отговора на исковата молба ответникът е претендирал задължаване на ищеца да
представи месечни отчети за извършеното събиране на вземането за установяване
евентуално извършени плащания, но такива отчети не са представени от ищеца.
Претендира се оставане без уважение на жалбата ведно с присъждане разноски на
въззиваемата страна.
В съдебно
заседание не се явява представител на въззивника ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ЕАД, но
с докладвана от съда писмена молба се поддържа жалбата на изложените основания.
В молбата е обективиран и списък по чл.80 ГПК.
В съдебно
заседание се явява особеният представител адв.А., който поддържа отговора на
жалбата.
За да се
произнесе по спора въззивният съд констатира, че производството е било
образувано пред РС-Варна по искове на „Фронтекс интернешънъл”ЕАД, против Л.Б.И., ЕГН **********, за установяване по
реда на чл.422 ГПК вземане на ищеца по издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ЧГД №9939/18 г. на ВРС за заплащане на: сумата от
486.11лв. (четиристотин осемдесет и шест лева и единадесет стотинки),
представляваща дължима главница по Договор за паричен заем № ********* от
12.08.2015г. въз основа на извършено прехвърляне на вземането с Договор за
цесия от 28.07.2016г., сключен между Провидент Файненшъл България ООД и
Фронтекс Интернешънъл ЕАД; сумата от 72.99лв. (седемдесет и два лева и
деветдесет и девет стотинки), представляваща договорна (възнаградителна) лихва
за периода от 17.09.2015г. до 02.10.2015г., сумата от 30.21лв. (тридесет лева и
двадесет и една стотинки), представляваща лихва за забава за периода от
17.09.2015г. до 31.05.2018г., сумата от 238.53лв. (двеста тридесет и осем лева
и петдесет и три стотинки), представляваща такси за периода от 17.09.2015г. до
02.10.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване заявлението в съда – 25.06.2018 год. до окончателното изплащане на
вземането.
В исковата
молба се твърди, че вземането на цесионера –заявител произтича от Договор за
потребителски кредит № ********** от
12.8.2005год., сключен между „Провидент
Файненшъл България“ООД и Л.Б.И., което вземане е прехвърлено на заявителя с
договор от 28.7.2016 год. Твърди се, че длъжникът е уведомен за извършената
цесия по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД. Крайният срок за изпълнение на договора е настъпил
на 02.10.2015г. тъй като първата неплатена вноска е с падеж 17.9.2015г. Към
датата на подаване на заявлението се твърди неизпълнение на част от
задължението за главница, договорна лихва, обезщетение за забава и
неизплатената част от дължимите такси съгласно условията на договора. Твърди се
предявяване на иска съобразно условията на чл.422 ГПК при наличие на
предпоставките – издадена заповед, подадено възражение и упражнено право на иск
в преклузивния срок.
В срока за отговор е постъпило становище на
ответника чрез назначен от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК.
Същият оспорва предявеният иск като неоснователен. Възразява срещу иска и прави следните оспорвания: договорът за
кредит е нечетлив, оспорва истинността на същия – наличието на подпис на
кредитополучателя както и ръкописния текст в договора, за който се твърди, че е
изпълнен от кредитополучателя; оспорва съдържанието на документа като твърди,
че в
клаузите, изискващи съгласие чрез задраскване /отбелязване/ на празно квадратче
е извършено такова действие от трето лице, а не от кредитополучателя, което
рефлектира върху правата му и представлява неравноправна клауза по смисъла на
чл.143 ЗЗП. Твърди, че кредитополучателят е бил информиран за условията на друг
договор, а не на посочения в исковата молба както, че сумата не е предадена от
кредитора. Оспорва претендираната такса от 238.53 лева, основанието на което е
начислена като твърди и неговата неравноправност. Твърди, че не е налице уведомяване на кредитополучателя за
извършената цесия и същата не е породила действие спрямо него. Оспорва
съдържанието и истинността на приложение № 1 към договора, тъй като същият е
представен със заличени клаузи. Прави възражение за изтекла погасителна давност
на вземанията по договора за потребителски кредит. Твърденията са, че е налице
неизпълнение на задълженията за плащане към 19.8.2015г., а исковата молба е
подадена на 04.9.2018г. като към тази дата е изтекъл тригодишният давностен
срок за периодичните платежи.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед наведените оплаквания в
жалбата и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съдът
прецени, че ВЖ е постъпила в
преклузивния срок, срещу подлежащ на обжалване акт, подадена е
от легитимирана страна, чрез надлежно
упълномощен представител, поради което намира същата за допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че
обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда, допустимо е като постановено при наличие на положителните и
липса на отрицателни процесуални предпоставки.
По отношение правилността на съдебното
решение, съобразно чл.269, ал.1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбите оплаквания, които се изразяват в твърдения за
неправилност и противоречие с материалния и процесуалния закон.
Решението на РС се обжалва изцяло.
Пред настоящата инстанция не е правено
искане и не са събирани допълнителни доказателства. Не са наведени и нови
твърдения и доводи от страните.
Не се спори, че са налице специалните
изисквания за допустимост на иска с правна квалификация чл.422 ГПК – издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по заявление на цесионер по ЧГД
№9939/2018г. на 9 състав на ВРС; връчване на заповедта по реда на чл.47, ал.5 ГПК, подадена в срок искова молба за установяване вземането на заявителя.
Именно поради този начин на връчване на длъжника е назначен особен
представител, който представлява длъжника и във въззивното производство.
От събраните доказателства се установява, че
между Провидент Файненшъл България ООД и Л.Б.И. е сключен Договор за потребителски
кредит №*********/12.08.2015г. за сумата от 500 лева с допълнително уговорени
такса за оценка на досие в размер на 25 лева, общ размер на фиксирана лихва от
98.62 лева /31.82%/ и ГПР от общо 48 %. В договора, приложен в оригинал на л.86
и сл. по делото, е уговорена с поставяне на „х” в празно поле и такса от 391.49
лева „Кредит у дома”. Уговорено е, че кредитополучателят дължи общо сумата от
1015.11 лева, която включва предоставената сума ведно с ГПР както и таксата по
услугата „Кредит у дома”, която сума следва да бъде заплатена на 60 седмични
равни вноски от по 16.92 лева, а последната в размер на 16.83 лева. Първото
плащане по договора се дължи на 19.08.2015г.
От изслушаната ССЕ, кредитирана от съда като
обективна и професионално дадена се установява, че последната вноска по
договора е следвало да бъде заплатена на 05.10.2016г. Приложената към
заключението Таблица №1 представлява погасителния план към договора ведно с
отразени плащания от кредитополучателя. /л.111/ От същата се установява, че
длъжникът е заплатил отчасти погасителни вноски в общ размер от 117 лева като
последното плащане е извършено на 19.12.2015г.
– в таблица №2 са отразени извършените от длъжника плащания по договора
до общия размер от 117.00 лева. Установява се, че първото просрочено плащане е
в края на м.09.2015г.
Действително, проц.представител на ответника
е направил възражение по истинността на приложения договор досежно
автентичността на положения от длъжника подпис, но не е провел доказване на
възражението си съгласно чл.193, ал.3 ГПК. Освен това, ищецът е представил по
делото договорът за кредит в оригинал, така и формуляр за кандидатстване за
този кредит, подписан от Л.И., а така също и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредит, приложено е копие от
личната карта на потребителя, уведомление по чл.62, ал.5 КТ както и декларация
с нот.заверка подписа на кредитополучателя Л.И. рег.№5810 на нотариус О.С.. С
оглед на изложеното съдът намира, че възраженията срещу истинността на договора
за кредит не са надлежно установени и същия установява възникналото
правоотношение по договор за потребителски кредит с ответника.
По делото е представен и договор от
28.07.2016г. за прехвърляне вземане на Провидент Файненшъл България ООД на
Фронтекс Интернешънъл ЕАД, който в достатъчна степен установява, че в пакета на
прехвърлени вземания попада и процесното вземане – видно от приложение №1 към
договор за цесия, в който е посочен ЕГН на кредитополучателя, но също и индивидуализиращи
данни по конкретното кредитно правоотношение. Към този договор са комплектовани
и представени по делото и пълният набор от описани в него приложения – списък
на прехвърлените вземания, пълномощно с нот.заверка подписите на страните
/цедент и цесионер/ рег.№13835/08.09.2016г. на нотариус В.Б., рег-№302 в НК,
София, уведомление за извършеното прехвърляне от цесионера като пълномощник до
длъжника Л.И. и удостоверение, издадено от цедента с настоящо наименование
Файненшъл България ЕООД за удостоверяване, че в предмета на цесията попада и
процесното вземане срещу Л.Б.И.. Най-после, по делото е приложен и заверен
препис от договор за цесия рег.№1869/07.05.2019г. на нотариус рег.№431 А.Р.,
РС-Дупница.
Съгласно договорът за кредит и погасителния
план към него съдът прецени, че е настъпил крайният падеж преди подаване на
заявлението по чл.410 ГПК, а именно на 05.10.2016г. Вземането е изискуемо
изцяло.
От заключението се установява, че сумата по
кредита е престирана на кредитополучателя, а освен това съдът цени и
извършените от последния плащания по договора вкл. до м.12.2015г. Освен това,
съгласно чл.27 от договора, с подписването му кредитополучателят удостоверява
получаване в пълен размер на сумата по кредита по б.А от договора – 500 лева.
Приложеният в оригинал договор установява пълно съответствие с разпоредбите на
чл.11 от ЗПК, чл.10 и чл.19 от ЗПК. Не са налице основания за обявяване
недействителността на договора и/или отделните негови разпоредби относими към главница
и лихви.
Съдът
приема, че ищецът е придобил вземането по кредита, съгласно сключения с
кредитора договор за цесия от 28.07.2016г. и Приложение №1 към него. В договора
за кредит се съдържа и изрично овластяване на кредитодателя да прехвърля
вземането си на трети лица /чл.22 от кредитния договор/ Съобразно разпоредбата
на чл.99,ал.1 и ал.2 ЗЗД, цесията е способ за прехвърляне на вземания, по
силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение,
като вземането преминава в патримониума на цесионера в обема, в който го е
притежавал цедента, с всички привилегии,
обезпечения и изтекли лихви. С постигане на съгласие на страните по договора
цесията произвежда своето действие независимо, че същата следва да бъде
съобщена на длъжника. Неспазването на задължението за уведомяване по чл.99,ал.3 ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като това задължение е
въведено с оглед защита на длъжника срещу възможността да изпълни на кредитор, който от своя страна се
е разпоредил с вземането. Дори при липса на уведомяване на длъжника преди
датата на завеждане на иска, то изявлението на новия кредитор –цесионер е
достигнало до него с получаване на исковата молба, предвид което цесията е
породила действие спрямо него, а ефектът на уведомяването му следва да бъде
зачетен като настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Към делото е
приложено пълномощно от цедента на цесионера за извършване на уведомяването на
длъжниците по договора за цесия от цесионера. В тази връзка, въззивният състав
се придържа към постановените вече от него решения по сходни казуси, в които е
приел, че е допустимо обявяване на предсрочната изискуемост по договора за
кредит с връчване на исковата молба на особен представител на длъжника. /в този
смисъл решение №198/18.01.2019г, постановено по гр.д. №193/2018г. на ВКС I т.
о./ В случая, доколкото не се касае за предсрочна изискуемост, а за падежирало
вземане, от значение е връчване на уведомлението за цесията на особения
представител, зачетено от съда като факт, настъпил в хода на производството.
Особеният представител, назначен от съда на основание чл.47, ал.6
от ГПК надлежно приема изявления от името и за сметка на страната, която е
назначен от съда да представлява. /така и опр.№736/2016г. по т.дело
№2352/2015г. на Второ т.о. ВКС/ В цитираното по-горе решение на ВКС, Първо т.о.
рег.№198/2019г. е отговорено именно на този въпрос като съдът приема, че
връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно ако е направено на
особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчването правни последици. Освен това, съдът намира, че надлежното
уведомяване на длъжника за извършената цесия е от значение единствено при
противопоставени твърдения за извършени от него плащания на първоначалния
кредитор, което в случая не е налице.
Предмет
на претенциите са главница, възнаградителна лихва, лихва за забава и такси. От
изслушаното заключение се установява предоставянето на сума в размер на 500
лева по договор за потребителски кредит, удостоверено с подписване на договора
по арг.от чл.27 от същия. Настъпил е крайният падеж на договора като
заключението установява липса на извършени след м.12.2015г. плащания, а преди това
извършени частични такива. Не са наведени твърдения и не са ангажирани
доказателства за погасяване на задълженията от кредитополучателя.
От
изслушаното заключение на ССЕ /на л.119 и сл./ се установява, че размерът на
дължимите суми, след приспадане на извършените частични плащания, е: главница в
размер на 452.04 лева, възнаградителна лихва в размер на 78.16 лева, такса за
оценка на досие в размер на 22.13 лева и такса „Кредит у дома” в размер 345.78
лева. Въз основа на горното съдът намира иска за главницата за основателен до
размера от 452.04 лева и неоснователен за горницата до 486.11 лева, т.е. за
34.07 лева. Върху тази главница се следва и законната лихва от подаване на
заявлението на 25.06.2018г. до изплащане на задължението. В тази част решението
на ВРС следва да бъде отменено в посочения смисъл.
Съдът
намира за неоснователно възражението за недействителност на договора в частта
относно размера на уговорената възнаградителна лихва. С текста на чл.9 от ЗЗД е
уговорена широка договорна свобода на страните, лимитирана единствено от непротиворечие
с добрите нрави. Нарушаването на тази граница е основание и за отказ от
издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК. Съобразно
застъпеното в теорията и практиката становище, противоречие с добрите нрави е
налице всякога, когато при сключването на сделката икономически по-слабата
страна е третирана неравноправно, използван е недостигът на материални средства
на един субект, за да бъде облагодетелстван друг и пр. Преценката за противоречие
с добрите нрави се извършва във всеки конкретен случай и към момента на
сключване на договора. В конкретиката на казуса, следва да бъде съобразено, че
кредиторът по договора извършва дейност на рисково небанково кредитиране, при
което цената на услугата следва да покрива по-високи очаквани загуби от
дейността, което рефлектира и върху размера на възнаградителната лихва. Както
бе посочено по-горе размерът на договорения лихвен процент е 31.82 % годишно,
което е около трикратния размер на законната лихва, приета като долен праг на
вредите, които собственикът на парични средства понася поради невъзможността да
извлича доходи при служене с тях или чрез влагане в банка. Този размер на
лихвата отнесен към факта, че се касае за необезпечен кредит, води до извод, че
не е налице противоречие на клаузата за договорна лихва с добрите нрави.
С
исковата молба се претендира и обезщетение за забавено изпълнение за периода от
17.09.15г. до подаване на заявлението по чл.410 ГПК в размер на 30.21 лева.
Основание за претенцията на ищеца съдът намира в разпоредбата на чл.9 от
договора за потребителски кредит, където е предвидено при забава в плащането на
всяка една седмична погасителна вноска, същата да се дължи на следващата
падежна дата /сряда/, а кредитодателят има право да си начисли неустойка в
размер на законната лихва от падежа до плащане на задължението. Тази клауза от
договора не противоречи на разпоредбата на чл.33 ЗПК и макар некоректно
изчислена от ССЕ, съдът възприема иска за основателен до предявения по-нисък размер
от действителния, а именно за сумата от 30.21 лева, за периода от първата
забава 17.09.2015г. до подаване на заявлението 31.05.2018г.
По
отношение претендираната с исковата молба такса в размер на 238.53 лева по
услуга „Кредит у дома”: Претенцията е уточнена с молба на ищеца от
22.05.2019г./на л.119/ като такса „Кредит у дома” и такса за оценка на кредитно
досие. Съгласно договора за кредит, потребителят се е съгласил да заплати такса
за услугата „Кредит у дома” в размер на 391.49 лева. В договора за кредит
регламентацията на услугата се съдържа в чл.25 и сл. от същия. При преценка
валидността на тази клауза с оглед изричните възражения на ответника, съдът
съобразява приложимия към договора нормативен акт Закон за потребителския
кредит, а с оглед качеството на кредитополучателя на физическо лице освен
нормите на ЗПК и ЗЗД приложими норми са и тези на ЗЗП – съгласно чл.24 ЗПК,
във вр. чл.143
– 148
ЗЗП, като чл.146, ал.1 ЗЗП. Със същите се прогласява нищожността на неравноправни
клаузи поради пряко противоречие с императивни норми, защитаващи потребителя
като по-слаба в икономическо отношение страна. Възможността кредиторът да
въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана
в чл.10а
от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно чл.10а, ал.
2 от ЗПК да се изискват такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита. Съобразно съдържанието на конкретните клаузи, уреждащи
таксата за услуга в договора, се налага извод, че уговарянето и противоречи и
излиза извън присъщите на този вид договорен ангажимент функции.
Както
става ясно съобразно уточняваща молба на ищеца от 22.05.2019г. /на л.119 по
делото/, сумата от 238.53 лева включва както такса за оценка на кредитно досие
на кредитополучателя, така и такса услуга – обслужване на кредита по
местоживеене на кредитополучателя. /”домашна доставка на заема и седмично
събиране на вноските по кредита”, договор за кредит, б.Д на л.86 по делото/
Дейността по оценка на риска на кредитополучателя е присъща на този вид
кредитиране като е включена в задълженията на кредитодателя съгласно чл.19 от ЗПК. Касае се за характерна предварителна дейност на кредитора, която предхожда
вземането на решение за отпускане на кредита. Съгласно чл.16 ЗПК кредиторът
разполага с възможност да изисква и събира информация като след анализа й да
прецени дали да предостави търсената сума. Следователно не се касае за
допълнителна услуга, защото дейността е изцяло насочена към преценка и
осигуряване на бъдещото изпълнение от страна на заемополучателя. Таксата за
предоставяне на услуга "кредит у дома", формулирана като такса за
предоставяне на кредита по адрес на клиента, съответно събиране на вноски от
дома на клиента, също осигурява изпълнение на задължението по договора, съотв.
усвояване на кредита и попада под забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК. Едновременно с
това налице е и противоречие между изявлението на кредитора, че е предоставил
изцяло сумата по банков път в полза на длъжника, като в същото време го
ангажира финансово със значителен процент такса "кредит у дома",
която възлиза на почти половината от предоставения кредит. Това поставя
потребителя в неравноправна позиция спрямо кредитора, какъвто е характера и на
клаузата по смисъла на ЗЗП, доколкото този разход се дължи независимо от
физическия начин на предоставяне на сумата и поставя под съмнение предоставяна
ли е такава услуга и дължи ли се в действителност заплащането и. В частта
"домашно събиране на седмичните вноски" също е налице фиксиран размер
и не зависи от реалните разходи, които биха се направили, а и очевидно не е
доставяна на потребителя. Това води до извод, че на практика тези задължения не
представляват разходи, а предварително уговорени задължения на потребителя с
цел заобикаляне разпоредбите на ЗПК и предвидения по-благоприятен режим за
потребители. Така уговорените такси и комисиони представляват допълнителни
плащания, които имат за цел да се присъди още едно гарантирано обезщетение в
случай на забава. Затова и последицата от игнориране по този начин на забраната
в чл.33 ЗПК - императивна по своя характер, е прогласяване за нищожна клаузата
за такса – както спрямо таксата за оценка на кредитно досие, така и за таксата
за допълнителна услуга „Кредит у дома”. Като резултат от това, искът в тази част
се явява неоснователен, а решението на РС, с което е отхвърлен иска следва да
бъде потвърдено.
С
оглед изискуемостта на главницата, основателен би се явил и иска за
възнаградителна /договорна/ лихва, за периода на действие на договора в рамките
на уговорения и установен по делото от ССЕ размер от 78.16 лева, но до размера
на претенцията от 72.99 лева. При преценка основателността на иска съдът
установи, че както в заповедното производство по ЧГД №9939/2018г., така и в
исковото производство, страната е претендирала лихвата в посочения по-горе
размер, но за периода 17.09.2015г. до 02.10.2015г., т.е. за по-малко от месец.
Вероятно се касае за техническа грешка при изписване на крайната падежна дата,
но в рамките и на двете производства това не е констатирано и не е отстранено
от страната. Същевременно не се касае и за очевидна фактическа грешка доколкото
самият ищец – заявител е индивидуализирал вземането си за възнаградителна лихва
именно по този начин и в обстоятелствената част, и в петитума на исковата молба.
Претенцията за лихва се индивидуализира като с размера си, така и с периода, за
който е начислена. С оглед на горното, въззивният съд намира, че следва да
уважи претенцията за договорна лихва за претендирания период или за сумата от
2.75 лева. /съгласно таблица №1 към заключението на ССЕ/ както е поискана като
отхвърли иска за разликата до сумата от 72.99 лева като неоснователна.
В
заключение, съдът намира за неоснователни възраженията за погасяване на цялата
претенция с кратка тригодишна давност, считано от 19.08.2015г. доколкото
заявлението е подадено на 25.06.2018г., или преди изтичане три години от
сключване на договора на 12.08.2015г. Не на последно място, изискуемостта на
предявеното изцяло вземане настъпва с крайната падежна дата по договора, а
именно на 02.10.2016г.
Поради изложеното,
въззивният съд достига до различни от направените от първата инстанция правни
изводи. Поради това, решението на ВРС следва да бъде частично отменено и
частично потвърдено. Следва да бъдат уважени исковете за главница в размер на
452.04 лева ведно със законните лихви от подаване на заявлението на
25.06.2018г. до окончателното изплащане на задължението; иска за обезщетение за
забавено изпълнение за периода от 17.09.2015г. до 31.05.2018г., но до размера
от 30.21 лева; иска за договорна лихва за периода от 17.09.2015г. до
02.10.2015г., или до размера от 2.75 лева /вж.ССЕ, табл.1/ В останалата част
исковете са неоснователни, както следва: за разликата над 2.75 лева до
претендираните 72.99 лева възнаградителни лихви както и за сумата от 238.53
лева, представляващи такса „Кредит у дома”, а така също и за част от главницата
в размер на 34.07 лева до претендирания размер от 486.11 лева. В тази част
решението на ВРС следва да бъде потвърдено.
Поради частично
уважаване на исковете, на ищеца следва да се признаят част от сторените
разноски в размер съобразно чл.78, ал.1 ГПК или за първа инстанция и заповедно
производство сумата от общо 498 лева, а за въззивна инстанция – 322 лева.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№3534/30.07.2019г., постановено по гр.дело №13481/2019г. на 14 състав на ВРС, в
частта, в която е отхвърлен иска на „Фронтекс интернешънъл”ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул.”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к. 1407,
представлявано от А.В.Г., против Л.Б.И., ЕГН **********,***, за установяване
вземане на ищеца по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 9939/18г. на ВРС, за заплащане на главница до размера от
452.04лв., дължима по Договор за паричен заем №********* от 12.08.2015г. и
Договор за цесия от 28.07.2016г.; за сумата до 2,75 лева, представляващи
възнаградителна лихва по договора за кредит, за периода от 17.09.2015г. до
02.10.2015г. както и за сумата от 30.21 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 17.09.2015г. до 31.05.2018г. като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. ”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к. 1407,
представлявано от А.В.Г., против Л.Б.И., ЕГН **********,***, че в полза на
ищеца съществува вземане от ответника за сумата от 452.04 лева, представляваща
дължима главница по Договор за паричен заем №********* от 12.08.2015г. и
Договор за цесия от 28.07.2016г. ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението на 25.06.2018г. до изплащане на задължението както и
вземане за сумата 2,75 лева, представляващи възнаградителна лихва по договора
за кредит, изчислена за претендирания период 17.09.2015г. до 02.10.2015г. както
и вземане за сумата от 30.21 лева, представляващи лихва за забава върху
просрочените погасителни вноски, за периода от 17.09.2015г. до 31.05.2018г., на
основание чл.422 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение на ВРС в
останалата част, в която съдът е отхвърлил исковете на „Фронтекс интернешънъл”
ЕАД, ЕИК *********, гр.София, ул.”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к. 1407,
представлявано от А.В.Г., против Л.Б.И., ЕГН **********,***, за сумата над 2.75
лева до претендираните 72.99 лева, представляващи възнаградителна лихва по
договор за кредит от 12.08.2015г.; за сумата от 238.53лв., представляваща такса
услуга „Кредит у дома” и такса за оценка на кредитно досие, за периода от
17.09.2015г. до 02.10.2015г., а така също и за главницата над сумата от 452.04
лева до претендираните с исковата молба 486.11 лева, на осн.чл.422 ГПК.
ОСЪЖДА Л.Б.И.,
ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „Фронтекс интернешънъл” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Хенрик Ибсен”, № 15, п.к.
1407, сторените по делото разноски, както следва: сумата от общо 498 лева за
заповедното производство и първа инстанция, а за въззивна инстанция – 322 лева,
на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
Препис от същото да
се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: