№ 2545
гр. София, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
П. Попова
при участието на секретаря Славка Кр. Д.
като разгледа докладваното от Станимира Иванова Въззивно гражданско
дело № 20221100504750 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20196424/11.10.2021г по гр.д.№ 24005 по описа за 2020г.
на Софийски районен съд, 25-ти състав Д. Х. Б., ЕГН ********** е осъдена
да заплати на „Д П.”ЕООД, ЕИК **** на основание на чл. 240 от ЗЗД
сумата от 8500лв. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
– 12.06.2020г. до изплащането й представляващи неплатена главница по
договор за паричен заем от 09.03.2020г.; на основание на чл. 86 от ЗЗД сумата
от 210,14лв. представляваща законна лихва за забава на плащането на
главницата за периода от 14.03.2020г. до 10.06.2020г.; на основание на чл. 78,
ал.1 от ГПК сумата от 348,50лв. за държавна такса, сумата от 765,50лв.
разноски за възнаграждение за особен представител, сумата от 840лв.
разноски за възнаграждение за адвокат.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№
25170944/30.11.2021г. по регистъра на СРС от ответника по исковете Д. Х. Б.
чрез назначения й особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК в
частта , в която исковете са уважени. Изложила е съображения, че решението
е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и
на материалния закон. Посочила е, че по делото не било установено, че е
сключила договор за заем. Същият бил с невъзможен предмет, защото срокът
за връщане на сумата бил 3 дни, който бил прекалено кратък. Сумата по
договора била предадена на 10.03.2020г., срок за връщане бил 13.03.2020г.В
1
практиката често сред мотивите за вземане на заем била липса на парични
средства и очакване за в бъдеще да се получат такива и така да се върне заета
сума, като в случая срокът за връщане обезсмислял изцяло договора, защото
малко вероятно било в рамките на същия да си набави такива. Периодът на
сключване на договора бил март 2020г., когато редица предприятия
предприели съкращения на служители заради епидемия от Ковид 19, хората
масово били принудени да прибягват за държавни помощи, поради което и
особеният представител приемал за вероятно да е била притисната от
тогавашната ситуация и така договор за заем да е сключен поради крайна
нужда и при явно неизгодни условия, защото срокът за връщане явно бил
неизгоден. Договорът бил сключен при условията на крайна нужда и явно
неизгодни условия защото въведените със заповед на министъра на
здравеопазването от 13.03.2020г. противоепидемични мерки довели до
преустановяване дейността на редица засегнати бизнеси, поставяйки ги в
невъзможност да посрещнат непосредствените си задължения. Задълженията
не били изпълнени поради непреодолима сила, защото пандемията от Ковид
19 и мерките за преодоляването й били непреодолима сила. Оспорило е
поради прекомерност претенцията за разноски на въззиваемия за горницата
над минималния размер по Наредба № 1/2004г.
Въззиваемият-ответник по исковете Д П.”ЕООД в предоставения срок за
отговор е оспорило жалбата. Посочило е , че решението е правилно.
Валидността на договора се преценявала към момента на сключването му,
тогава всяка от престациите по договора била възможна и договорът бил
валиден. Обстоятелството, че длъжникът не разполагал с парични средства да
изпълни задължението си не го освобождавало от отговорност. Договорът бил
индивидуално уговорен, поради което съображенията основани на различното
положение на страните навеждащи към неравноправни клаузи били
неоснователни. Нямало накърняване на равновесието между страните.
Възражението за крайна нужда и явно неизгодни условия било въведено едва
във въззивното производство и като такова преклудирано. По същество било
неоснователно, защото не били събрани доказателства в подкрепа на същото.
Преклудирано било и възражението за непреодолима сила, то било и
неоснователно, защото не било доказано заповедта на министъра от
13.03.2020г. и Ковид пандемията да са попречили на въззивника да изпълни
задълженията си, а и тези обстоятелства съществували към сключването на
договора. Претендирало е разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх.№
2010149/12.06.2020г. на „Д П.”ЕООД, ЕИК **** срещу Д. Х. Б., ЕГН
********** с която е поискало от съда да осъди ответника да му заплати на
основание на чл. 240 и чл.86 от ЗЗД сумата от 8500лв. ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба- 12.06.2020г., до изплащането й,
представляващи неплатена сума по договор за заем от 09.03.2020г.; сумата от
2
210,14лв. представляващи обезщетение за забава на плащането на главницата
за периода от 14.03.2020г. до 10.06.2020г., както и съдебните разноски по
делото. Навело е твърдения, че на 09.03.2020г. с ответника бил сключен
писмен договор за заем за сумата от 8500лв. срещу задължение на ответника
да я върне на 13.03.2020г., сумата била преведена по банковата сметка на
ответника на 09.03.2020г., но ответникът не върнал сумата.
Ответникът Д. Х. Б. чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК
особен представител е оспорила исковете. Посочила е, че не било доказано
сумата да е предоставена от сметка на ищеца, нито че тази сума е постъпила
по сметка на ответника. Процесуалният й представител е претендирал
възнаграждение.
По делото е приет неоспорен от страните документ, констатици по
оригинала на който е направено от СРС в о.с.з. от 14.06.2021г., носещ подпис
за страните по делото озаглавен договор за паричен заем съгласна който на
09.03.2020г. страните са се съгласили „Д П.”ЕООД да предостави на Д. Х. Б.
сумата от 8500лв. срещу задължение да я върне на 13.03.2020г. В договора е
посочено че сумата ще се предостави по банкова сметка на заемателя в
ОББ”АД с конкретно посочен номер, уговорена е възнаградителна лихва от
3% годишно, като заемателят има право да върне сумата предсрочно и на
части, уговорено е заемодателят да може да прекрати договора предсрочно
със 7-дневно предизвестие, ако заемателят не изпълнява точно задълженията
си.
Прието е платежно нареждане, съгласно което на 09.03.2020г. ищецът е
наредил по сметка на ответника в ОББ”АД с номер посочен в договора за
заем сумата от 8500лв., като основание за плащането е посочено договор за
заем от 09.03.2020г.
Прието е неоспорено от страните удостоверение, издадено от ОББ”АД
съгласно което банковата сметка посочена в договора за заем от 09.03.2020г.
и в платежното нареждане от 09.03.2020г. се води на името на ответника,
същата е открита на 13.05.2014г. , на 10.03.2020г. по тази сметка е постъпила
сумата от 8500лв. с наредител ищеца и с основание договор за заем от
09.03.2020г.
С оглед на така установената фактическа обстановка,съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част :
Предявени искове са правно основание с чл. 240 вр. с чл. 79, ал.1 и с чл.
3
86 от ЗЗД от ЗЗД–за осъждане на ответника да върне на ищеца сума,
предоставена й по договор за заем от 09.03.2020г. и обезщетение за забава на
плащането на главницата
При този иск в тежест на ищеца е да установи, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за заем за
сумата от 8500лв., че ответникът е изпаднал в забава на изпълнение на
задължението за връщането на предоставената сума.
Заемът за потребление е реален договор. Той се счита за сключен от
момента на постигане на съгласието едната страна да получи сума срещу
задължение да върне на другата и сумата бъде предадена от заемодателя на
заемателя. За да има валидно правоотношение по договор за заем следва
освен да се постигне съгласие между страните за съществените елементи на
договора, то следва да има и реално предаване на сумата, предмет на
договора. Предаването на сумата е елемент от фактическия състав на самата
сделка. Договора за заем се счита за сключен от момента в който
заемодателят даде, а заемополучателя получи сумата/заместимата вещ, а не от
момента на постигане на съгласието. Основанието на което се сключва един
договор не може да се презумира, не се презумира основанието на което е
дадена сумата. То подлежи на доказване от страната, която се позовава на
него. Презумпцията е процесуално средство за разместване на
доказателствената тежест, което е приложимо само при изрична
законодателна уредба, каквато при договора за заем отсъства. Не всяко
плащане на суми от един правен субект на друг е с основание договор за заем,
сключен между тях. Предаването на парични суми може да се извършва на
различни основания – с дарствено намерение, в изпълнение на задължение
възникнало преди това правоотношение между страните. С оглед различните
хипотези относно факта на плащането, не може от самия факт на
предаването на сумата при липса на други данни, да се презумира, че
страните сключват договор за заем. Аналогично е положението и при
издаване на разписка, че се дължи определена сума пари без да се сочи
основание за дълга и при липса на други доказателства за същото. Ищецът не
е освободен от задължението да установи източника на задължението
независимо от пасивното поведение на ответника по делото. В тежест на
ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи валидно
правоотношение по договор за заем, тоест че страните са постигнали съгласие
ищецът да предостави на ответника определена сума пари срещу задължение
на ответника да я върне, както и че сума е предадена. (В този смисъл:
Решение № 52/22.05.2009г. по т.д.№ 695/2008г. на ВКС, І-во Т.О. Решение №
390/20.05.2010г. по гр.д.№ 134/2010г. на ВКС, ІV-то Г.О.; Решение №
69/24.06.2011г. по гр.д.№ 584/2010г. на ВКС, ІІІ-то Г.О.; Решение №
174/23.07.2010г. по гр.д.№ 5002/2008г. на ВКС, ІV-то Г.О.; Решение №
143/12.04.2011г. по т.д.№ 63482009г. на ВКС, ІІ-ро Т.О., всички те,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК).
Съдът приема за установено по делото , че на 09.03.2020г. страните са
4
постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника сумата от 8500лв. в
заем, която да се преведе по конкретно посочена банкова сметка на
ответника, която да бъде върната от ответника на ищеца на 13.03.2020г., при
уговорена възнаградителна лихва от 3% годишно, като сумата е постъпила по
посочената от ответника банкова сметка на 10.03.2020г. Тези обстоятелства се
установяват от приетите по делото неоспорени от страните писмен договор за
заем, платежно нареждане, удостоверение от „ОББ”АД. Платежното
нареждане и удостоверението от ОББ”АД установяват предаването на сумата
от 8500лв. от ищеца на ответника, което е осъществено на 10.03.2020г.,
посоченото основание за същото е договор за заем от 09.03.2020г., приетият
договор от 09.0.2020г. съответства на сумата по платежното нареждане и на
банковата сметка, по която следва да се преведе сумата.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че договорът за заем бил с
невъзможен предмет и като такъв нищожен. Валидността на договора се
изследва към момента на сключването му. В случая към момента на
сключването на договора не е установено някоя от престациите да е била
невъзможна, поради което и възраженията на въззивника в този смисъл съдът
приема за неоснователни. Договореният срок за връщане на заетата сума е
възможен, като продължителността му сама по себе си не може да обоснове
извод в подкрепа на твърденията на въззивника.
Договорът за заем не съдържа клаузи, които да създават неравновесия в
правата и задълженията на страните. Договорената възнаградителна лихва от
3% е по-ниска от обичайната възнаградителна лихва по договорите за кредити
към март 2020г. Уговореният срок за връщане на сумата не може да обоснове
извод сам по себе си, че създава неоправдано неравновесие в правата и
задълженията на страните по договора. Клаузите по договора поотделно и в
съвкупност не създават неравновесие в правата и задълженията на страните.
Направените едва с въззивната жалба възражения за сключване на
договора при условията на крайна нужда и при явно неизгодни условия, както
и възражението за неизпълнение поради непреодолима сила не са били
въведени в срока за отговор на исковата молба. Тези възражения попадат в
хипотезата на чл. 133 вр. с чл. 131 от ГПК. По делото не са въведени
твърдения и не са ангажирани доказателства, че пропускането на
въвеждането им по делото в срока за отговор на исковата молба да се дължи
на обстоятелства от хипотеза на чл. 146 от ГПК, поради което и същите са
преклудирани. Отделно следва да се посочи, че по делото не са ангажирани
доказателства в подкрепа на твърденията за факти, на които са основани тези
възражения. Съгласие за договора е постигнато на 09.03.2020г., сумата е
предадена на 10.03.2020г., не се установява Ковид – пандемията и мерките за
преодоляването й да е повлияла на мотивите за сключването на договора,
нито да се е отразила на изпълнението му. В тежест на доказване на ответника
по делото е било установяването на тези факти, а доказателства за същото по
делото не са ангажирани.
5
При така възприето съдът приема, че решението на районния съд е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски
следва да се постави в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сумата от 382,75лв. като разноски за възнаграждение
за особен представител на въззивника.
Въззиваемият не е ангажирал доказателства за други разноски за
поризводство пред СГС и такива не му се следват.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна
такса от 174,20лв .- същата не е събрана предварително, защото въззивникът е
бил представляван от особен представител по делото назначен по реда на чл.
47, ал. 6 от ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20196424/11.10.2021г по гр.д.№ 24005 по
описа за 2020г. на Софийски районен съд, 25-ти състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. Х. Б., ЕГН ********** да заплати на Д П.”ЕООД, ЕИК
**** на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 382,75лв. /триста
осемдесет и два лева и 0,75лв/, представляващи съдебни разноски за
производство пред СГС.
ОСЪЖДА Д. Х. Б., ЕГН ********** да заплати по сметка на Софийски
градски съд на основание на чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК сумата от
174,20лв. /сто седемдесет и четири лева и 0,20лв/, представляващи държавна
такса за производство пред СГС.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му при условията на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6