Р
Е Ш Е Н И Е
21.11.2017г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ,
VІІІ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в ОТКРИТО съдебно заседание на тридесети и първи октомври две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:КОСТАДИНКА
КОСТАДИНОВА
БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при участието на секретаря
Виктория Иванова и прокурора Митко
Димитров, като разгледа докладваното от съдия Мумджиева в.н.о.х.д. 4019 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл.ХХІ
от НПК.
Производството
е по реда на чл.327 вр. с чл.318 от НПК.
Образувано
е по повод постъпила в съда въззивна жалба и допълнение към нея от
защитника на подсъдимия Й. – адв. Г. от САК срещу присъда на СРС, НО, 3 състав
по НОХД 1176/17г. по описа на състава, с която подсъдимият Й.Г.Й. -
български гражданин, роден на ***г***, неженен, неосъждан, живущ ***, с
висше образование, архитект-проектант в „К.**” ООД, с ЕГН ********** е признат
за виновен по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 129, ал.2,
пр.2 вр. с чл.129, ал.1 от НК, като на основание чл. 129, ал.2, пр.2 вр. с чл.129, ал.1 от НК,
чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК подсъдимият е осъден на наказание „пробация“ за
срок от шест месеца при задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал.2, т.1
и т.2 НК. Съдът е постановил задължителната регистрация по чл. 42а, ал.2, т.1 НК да се изпълнява два пъти седмично.
Съдът е
постановил с присъдата след влизането й в сила
ВД – 1 бр. CD с надпис „18.06.2016г.“
да бъде върнат на Дирекция “Национална система 112“, Регионален
център гр. София.
С
присъдата съдът е осъдил подсъдимия да заплати разноските, направени от ЧО по
водене на делото в размер на 2000 лева, както и да заплати деловодните разноски
от досъдебното и от съдебното производство.
В жалбата и допълнението към нея се
сочи, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, поради което се предлага
въззивният съд да я отмени и да постанови оправдателна присъда, като признае
подсъдимият за невиновен по предявеното му обвинение. В допълнението към
въззивната жалба защитникът посочва, че не е изяснен механизмът на получаване
на инкриминираните телесни увреждания, поради което възниква основание съм
правилността на приетото заключение на СМЕ.
В производството пред първоинстанционния съд свидетелят П.С.Т. е бил конституиран като частен обвинител.
Срещу жалбата и допълнението към нея не
са постъпили възражения от ЧО и СРП.
Съдът, след като е обсъдил доводите в
жалбата и допълнението към нея, както и
предпоставките на чл.327 от НПК, е счел, че не са налице основания да бъде
допуснат до разпит подсъдимият. Съдът е
допуснал повторна тройна СМЕ, на която е била поставена задача да отговори на въпросите относно медико-биологичната
характеристика на телесното увреждане на св. Т., описано в медицинската
документация, дали се констатират други телесни увреждания, каква е тяхната
локализация и имат ли същите връзка с
процесния случай; да изследва възможния механизъм на получаване на
инкриминираното телесно увреждане, както и съпътстващи такива, ако бъдат
констатирани при преглед на медицинската документация, да се изследва въпроса
дали е възможно получаване на
инкриминираното телесно увреждане при
падане на пострадалия от собствен ръст без предварително зададена кинетична
енергия, а в случай на медицински критерии за предварително зададена кинетична енергия, да отговори на
въпроса каква следва да е била посоката
на въздействие върху тялото на пострадалия, за да може да се получи
инкриминираното телесно увреждане, от значение ли са за характера и механизма
на увреждането особеностите на терена, върху който е било осъществено падане на
тялото.
Въззивният съд е допуснал и СТЕ със задача да изследва съдържащия се по делото оптичен
носител на информация, предоставен от система „112“, както и да снеме неговото съдържание на хартиен носител.
В производството пред съда защитата
поддържа изцяло жалбата и допълнението към нея по изложените доводи. Защитата
изразява становище, че причинената телесна повреда е получена в резултат на
случайно деяние. Алтернативно, защитата пледира инкриминираната телесна повреда
да е получена при непредпазливост с оглед посоката на падане – странично. Аргумент
за непредпазлива форма на вината се извежда и от характеристиката на терена, която
според защитата нито е бил търсен, нито желан механизъм на въздействие върху
телесната неприкосновеност на пострадалия. Защитникът посочва, че освен
пострадалия, подсъдимият също е паднал върху терена, поради което
инкриминираният общественоопасен резултат не е бил преследван с пряк умисъл. Защитникът
предлага на съда да обсъди и свидетелските показания, като се релевира довод,
че именно по този начин би могъл да установи причината за падането на
пострадалия върху терена. Предлага се на съда да ревизира и разноските,
направени от ЧО по водене на делото с оглед договорения хонорар на повереника с
аргумент, че неговият размер е твърде висок, за да бъде заплатен от подсъдимия.
Прокурорът оспорва жалбата, твърди, че
първоинстанционният съдебен акт е правилен и законосъобразен, поради което
предлага да бъде потвърден.
Повереникът заявява, че се опровергава
тезата на защитата за извършено сборичкване, в резултат на което пострадалият и
подсъдимият случайно да са паднали върху терена. Предлага на съда да приеме
този извод въз основа на СМЕ, приета в производството пред въззивния съд, като
съобрази обстоятелството, че същата е констатирала и други телесни повреди,
различни от инкриминираните, а именно – отток на лявата половина на челото,
охлузване в областта на дясното коляно и др.
Подсъдимият в лична защита и в последната си дума заявява,
че не е искал да увреди здравето на пострадалия и се касае
за случайно деяние.
Съдът, след като съобрази становищата на
страните, доказателствата по делото и в пределите на проверката по чл. 314,
ал.1 НПК, намира за установено следното.
За да постанови обжалваната присъда, Софийски
районен съд е приел за установени следните факти и обстоятелства, а именно, че вечерта на 17.06.2016г. подсъдимият, св.П.и св.Д.разхождали кучетата си в
Южния парк. Първата съдебна инстанция е приела, че подсъдимият Й. пуснал своето
куче да се движи свободно, но установил, че то не се връща, както и не отговаря
на повикванията му. Подсъдимият и Д., които живеели заедно, тръгнали да го
търсят, а П.останал да чака, ако кучето се появи. Двамата обикаляли дълго време
и като не го открили, се върнали при П., който си тръгнал. Подсъдимият и св. Д.се
запътили към дома си поради късния вечерен час- около 23.30ч. В близост до входа на Южния парк откъм бул.”П. Тодоров” и
бул. ”Гоце Делчев”, около заведението „АйВи” подсъдимият и св. Д.видели
непозната за тях жена с неустановена по делото самоличност да води кучето на подсъдимия
Й.. Подсъдимият обяснил, че това е неговото куче и тримата останали известно
време при заведението. В този момент подсъдимият Й. започнал да нанася удари по
животното с меката част на повода, за да го „накаже“. СРС
е приел за установено, че действията на подсъдимия били забелязани от свидетелите Т. и М., които се намирали
наблизо - на входа на Южния парк от към бул.”П.Тодоров” и бул. Гоце
Делчев”. Докато св. Т. разговарял със
св. М., бил с колело и стоял изправен с лице към парка, докато св. М.седяла пред него. В момента, в който св. Т. се
обърнал с лице към Южен парк, забелязал как подсъдимият Й. бие кучето и му извикал да престане.
Подсъдимият не отговорил и продължил да удря кучето си, което скимтяло. Т.
отново направил същата забележка, която провокирала словесна реакция от страна
на подс. Й.. Последният отвърнал на св. Т. да не се меси, защото се занимава
със собственото си куче. Свидетелят Т.
обаче продължил да настоява да се спре с ударите, което довело до нова реакция
от страна на подсъдимия. В отговор подсъдимият Й. се изправил и казал на св. Т.
да млъкне, защото щял да пребие и него. Казвайки това, подсъдимият тръгнал в
посоката на двамата свидетели, като оставил повода на земята до кучето.
В тази
част възприетите от СРС факти напълно се споделят и от въззивния
съд.
СРС е
приел за установено, че св. М.се изправила и се обърнала към подсъдимия и така
го възприела в момента, в който той вече
се намирал близо и срещу нея. По същото време св. Т. останал зад гърба на св. М.. Спорът продължил, като свидетелите М.и Т. не преставали да обсъждат побоя над кучето, а
подсъдимият не преставал да настоява, че това е неговото куче и ще го „възпитава“, както намери за добре.
В
момента, в който подсъдимият достигнал св. М.и застанал срещу нея, замахнал в посоката на Т., който бил точно зад гърба й, в
отговор на което свидетелят Т. също
замахнал срещу подсъдимия. По описания начин св. Т. и подсъдимият си разменили няколко неуспешни опита да се
достигнат и да се ударят. Тогава подсъдимият Й. заобиколил
М.и като достигнал до Т., го обхванал с ръце около кръста в хватка и го повалил
на земята. СРС е приел за установено, че при падането свидетелят Т. бил обърнат
предимно от към дясната си страна и изпитал
силна болка в областта на дясното рамо.
Към
така установените факти въззивният съд добавя и
следното от фактическа страна. Нападението било осъществено внезапно спрямо
пострадалия в момент, в който същият бил обърнат с дясната си страна към
циментова кашпа, наричана от свидетелите „цветарник“,
чиито краища представляват тъпоръбест предмет. В момента,
в който подсъдимият тръшнал тялото на пострадалия върху терена, ръбът на кашпата
попаднал с директен удар върху хирургичната шийка на дясната раменна кост на
пострадалия и този удар довел до счупване в тази част на костта, като
счупването било линейно по своя
характер, с посока отвън навътре и
впоследствие било установено и чрез рентгенова снимка на десния горен
крайник, в която се визуализирали избити костни парченца по вътрешната
повърхност на костта.
В
останалата част възприетите от районния съд факти се споделят и от настоящия
съдебен състав. Верен е изводът, че св. Т. изпитвал затруднения да се изправи,
защото подсъдимият бил точно над него и го притискал за земята, като
междувременно и му нанасял удари по тялото. Верен е изводът за намесата на св. М.,
която започнала да вика към подсъдимия да
престане, като започнала безуспешно да
го дърпа отзад с цел нападението да бъде прекратено.
Споделят
се изводите за намесата на св. Д., както и за подадения от св. М.сигнал на
телефон 112, в който описала случая. Установени са без противоречия и действия
на подсъдимия, унизяващи достойнството на пострадалия- преди да прекрати
нападението подсъдимият обърнал тениската на свидетеля Т. върху лицето му и се
отдалечил на близко разстояние. Едва тогава станало възможно и св. Т. да се
изправи.
Към
тази част от установената от СРС
обстановка въззивният съд следва да добави и фактите, установени от приетата
във въззивното съдебно следствие експертиза относно съдържанието на проведените
с оператор на система „112“ разговори. Св.
М.телефонирала на 112 и обяснила на оператор в системата, че „пияни хора си
бият кучето“, като съобщила за нападение на същите лица над свидетел, който се
е опитал да се намеси, за мястото на нападението, а също така посочила и своите
данни за самоличност. На
фона на сигнала на свид.М.бил записан и женски глас с
реплика: „Недей, защо нападаш, успокой се и слушай
историята”, като СРС е приел за установено, че е гласът на св. Д..
В
същото време св. Т. продължавал да усеща силна болка в дясното си рамо, както и
че не може да го движи и се оплакал от това. Подсъдимият започнал да го обижда,
че трябва да го защитава приятелката му. Св. Т. от своя страна също подал
няколко поредни сигнала на телефон 112 за инцидента, като на място всички
останали да чакат полиция и екип на спешна медицинска помощ.Така към
установените от СРС факти следва да се добави, че в разговора с оператор „112“
св. Т. съобщил за нападение по същия повод, но уточнил, че в нападението
участва едно единствено лице – „голям професионалист“.
Верен е
изводът на СРС, че по настояване на св. Д.подсъдимият
Й. останал до идването на полицейски екип и след като били снети първоначални
данни, той бил отведен в 04 РУ-СДВР за изясняване на случая, както и за
установяването на неговата самоличност, тъй като по същото време той не носел
лична карта. Във връзка с проверката на случая подсъдимият бил задържан за срок от 24 часа по ЗМВР.
Въззивният
съд се съгласява и с фактите, които първоинстанционният съд е извлякъл при анализ на показанията, дадени от
св. П.. СРС е приел за установено, че този свидетел живеел в непосредствена
близост до Южния парк и към момента на деянието се намирал на тераса в жилището
си с изглед към парка. Св. П.чул виковете на Д.и останал с впечатление, че подсъдимият
Й. е жертва на побой.
Първият
съд е приел за установено, че св. Златко П.слязъл и отишъл при подсъдимия и св. Т. в момент, в който свидетелят Т. вече
се бил изправил (л. 65, стр.1, СП, СРС).
Прочитът на дадените от св. П.показания обаче обосновава уточнение в оценката
на фактите, извлечени от неговия разказ. (л. 42, стр.2, СП, СРС).
Въззивният съд приема за установено, че в момента, в който св. П.отишъл
на мястото на сбиването, побоят вече е бил прекратен, като св. Т. и св. М.изчаквали
на пейка, а св. Д.и подсъдимият се намирали наблизо, на около 2-3 метра от тях.
Св. П.провел
разговор, от който разбрал, че всички чакат пристигането на полиция, след което
напуснал местопроизшествието. По – късно, около 30-40 минути след побоя (
установено от съдържанието на проведените от него разговори с оператор на
система „112“), свидетелят Т. бил
откаран във ВМА - МБАЛ, София с екип на ЦСМП, където му направена рентгенография
на дясна раменна става и били установени данни за фрактура на хирургичната шийка на
хумеруса. Проведеното лечение наложило
наместване, поставяне на имобилизираща превръзка, след което пострадалият бил освободен, за да продължи възстановяването
си при домашни условия.
На
18.06.2016г. св. Т. посетил кабинет по съдебна медицина, при прегледа на който
и въз основа на представената медицинска документация от ВМА било установено:
счупване на хирургичната шийка на дясна раменна кост; охлузвания на дясната
ръка и двата крака и оток на челото в ляво.
За да установи посочената по – горе
фактическа обстановка, Софийски районен съд се е доверил на заключението по
съдебномедицинската експертиза, назначена в досъдебното производство, както и на писмените доказателства, на които то се
основава - съдебномедицинско удостоверение №223.06/2016, медицински документи
от ВМА-МБАЛ-София.
Първоинстанционният съд се е доверил
частично на обясненията, които е дал подсъдимият в съдебно заседание на
25.04.2017г.; изцяло – на показанията, които са дали свидетелите Т. и М.в
съдебно заседание на 07.03.2017г., на показанията от повторния разпит, които
св. Т. е дал на 25.04.2017г. и изцяло от приобщените чрез прочитане по реда на
чл.281, ал.4 и ал.5, вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК показания, дадени в ДП от
свидетелите, както следва: дадените от св. Т. на 28.06.2016г. показания на л.16
от ДП, прочетените показания, дадени от св. М.в протокол за разпит от
18.06.2016г.
Първоинстанционният съд се е доверил
частично на показанията, дадени от св.Д.в съдебно заседание на 07.03.2017г.
и изцяло на показанията, които е дал св. П.в съдебно
заседание на 07.03.2017г.; на прочетените
по реда на чл.281, ал.5, вр.ал.1, т.5 от НПК показания, дадени от св. М.на
18.06.2016г. на л.12 от ДП, както и на прочетените показания, които св. П. е
дал в протокол за разпит на 18.06.2016г. на л.13 от ДП.
Съдът е изградил изводите си и въз основа на справка
за съдимост, характеристична справка и писмо от Дирекция „Национален център
112”, „Регионален център 112 – София. Отчел е и обстоятелството, че фактът на
подаден сигнал в система „112“ се доказва от веществените доказателства - 1бр. CD-диск с надпис „18.06.2016г.”
Въззивният съд
споделя изводите на СРС относно механизма на настъпване на увреждането чрез
умишлено изваждане на пострадалия от равновесие, като допълва установената
фактическа обстановка и с детайли, които се установяват от доказателствата,
събрани в съдебното следствие, проведено от настоящата съдебна инстанция.
СМЕ от досъдебното производство е заключила, че мекотъканните травми се
дължат на удари и едновременно косо /тангенциално/ действие, като само охлузванията
могат да се получат или върху твърди тъпи и тьпоръбести предмети, каквито могат
да бъдат теренните особености при падане и провлачване на части от тялото върху
тях. Счупването на шийката на дясното рамо на ръката съгласно това заключение се дължи на силен удар с или върху твърд тъп
предмет в областта на дясната раменна става и може да настъпи при падане върху
теренни особености с последващ удар, под
въздействието на теглото /масата/ на тялото и земното ускорение. Вещото лице е
посочило, че е реализиран
медико-биологичният признак на трайно затруднение на движението на
десния горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни от датата на травмата. В
резултат на първичния преглед във ВМА
било удостоверено и получаването на
мекотъканни травми - оток на лявата трета на челото, на границата с
окосмената част на главата; охлузване по вътрешната повърхност на дясната
предмишница; охлузване и оток в областта на капачето на дясното коляно;
охлузване в областта на капачето на лявото коляно, които са причинили болка и
страдание. Мекотъканните травми са потвърдени и в
заключението на назначената от въззивния съд тройна
повторна СМЕ.
Първоинстанционният съд е посочил в мотивите
си, че се доверява изцяло заключението на СМЕ, изготвена в досъдебното
производство, както и на уточненията към него при разпит на вещото лице.
Същевременно първоинстанционният съд е
анализирал подробно свидетелските показания, като е дал обоснован отговор защо
приема, че е доказан по несъмнен начин фактът на сбиване между св. Т. и
подсъдимия, както и защо приема, че мястото
на сбиването е точно на входа на Южен парк,
а не пред заведението „АйВи”, където подсъдимият открил кучето си, водено от неустановена по
делото жена и което място е отстояло на известно разстояние от там в посока към
вътрешността на парка. Относно тези факти не се спори пред въззивния съд, същите са изведени при
правилен прочит на доказателствения материал (показанията на свидетелите М., Т.,
Д., П.), поради което не е необходимо съдът да преповтаря съдържащия се в
мотивите на първоинстанционната присъда анализ, отнесен
до мястото, на което се е разразил конфликтът, доколкото същият се споделя и от
настоящия съдебен състав.
Основният спор между страните, повдигнат в
производството пред въззивния съд, се свежда до характеристиката и
последователността от действия, извършени от преките участници във физическия
сблъсък, които несъмнено дават отражение върху изводите за механизма на причиняване на инкриминираното телесно
увреждане, а в тази връзка и върху извода дали е осъществен субективният състав на престъплението, за
което е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия.
При изследването на основния факт, както и
при отговора на този спорен въпрос първоинстанционният съд е стигнал до
правилен и обоснован извод, че пострадалият умишлено е бил изваден от
равновесие с действия на подсъдимия, а не е паднал случайно от собствен ръст. Съдът
е обосновал своята позиция предимно от свидетелските показания, като е преценил
тяхната достоверност при съпоставка помежду им.
Верен е изводът на Софийски районен съд, че
показанията на св. Т. са достоверен източник на доказателства. Пострадалият е
описал механизма на изпълнение на престъплението, като е посочил, че е бил
съборен на земята с „тръшване“ ( л.39, стр.1, СП, СРС), т.е. – принудително бил
изваден от равновесие. Първостепенният съд е провел прецизно съдебно следствие
при събирането на гласни доказателства, като е допуснал повторното изясняване
на едни и същи въпроси в рамките на проведения разпит. По този повод частният
обвинител с почти едни и същи изразни средства е описал отново по абсолютно
идентичен начин събарянето на тялото като „тръшкане“ с бързина и ефективност.
Съпоставката на дадените от св. Т. показания с разказа на св. М.внася допълнителен
детайл при изясняването на механизма на причиняване на инкриминираната телесна
повреда. Св. М.е разказала, че пострадалият бил хванат от подсъдимия през
кръста, който го тръшнал на земята, след
което приклекнал над него и продължил да нанася удари. (л. 40, стр.2, СП, СРС).
Въпросът дали подсъдимият случайно е загубил
равновесие и е паднал върху тялото на пострадалия, намира обоснован отговор при
анализ на дадените от св. Т. показания в съдебно заседание от 07.03.2017г. Св. Т.
е посочил, че в момента на падането е усетил тялото на нападателя върху себе
си. Разположението на тялото, което е описал св. Т. ( приклекнало положение над пострадалия) и което се установява непротиворечиво и от
показанията на св. М., не дава основание за извод, подсъдимият изобщо да е
загубил равновесие. Аргумент за такъв
извод се извлича от данните за позицията, която е заело тялото на подсъдимия
след падането на пострадалия върху цветарника – в този момент подсъдимият
застанал на колене и дори седнал върху Т. ( л. 39, стр.2, СП, СРС). Извеждането
на тяло от равновесие с лице напред, в каквото разположение спрямо пострадалия
се е намирал подсъдимият непосредствено преди св. Т. да падне върху терена, е несъвместимо с описаната в показанията на ЧО
и св. М.позиция на нападателя след този момент. Въззивният съд
намира, че значението на описаното от св. Т. и св. М.разположение на тялото на
подсъдимия в момента, в който пострадалият вече се е намирал върху земната
повърхност, е обстоятелство от съществено значение, тъй въз основа на този факт
може да се заключи, че самият подсъдим е имал съхранен контрол върху
равновесното си положение. И това е така, тъй като заеманата позиция на колене
върху тялото на пострадалия без данни за охлузвания по коленете и ръцете на
подсъдимия изключва възможността
подсъдимият да е паднал в цял ръст и да
е задействал обичайния защитен рефлекс
на изпънати напред ръце в посоката на падане.
Подобна реакция от страна на подсъдимия след падането
на пострадалия не е описана нито в показанията на св. Т. и М., които принципно
са в близки отношения помежду си, нито в
показанията на св. М.Д., макар, че последната се явява съпричастна тъкмо към защитата
на подсъдимия. Поначало, показанията на св. Д., от една страна, при съпоставката им с разказа на св. М.и Т.,
от друга страна, не съдържат каквато и да е конкретика
за позицията на тялото на подсъдимия след падането. Нейните показания влизат в
противоречие и с казаното от свидетелите Т. и М.за разположение на едното тяло ( това на подсъдимия) върху другото
тяло (това на пострадалия) след падането върху терена ( л. 41, стр.2, СП, СРС).
Свидетелката многократно в разказа си в
една и съща последователност изброява действия като залитане, препъване и
едновременното падане на двете тела върху цветарника, находящ
се на входа на Южен парк, с което очевидно се въздържа да влиза в детайли,
които могат да компрометират твърденията на подсъдимия за случайно деяние. По косвен път обаче твърдението на защитата,
че подсъдимият също е загубил равновесие, се опровергава и от показанията на
св. Д., която е уточнила в показанията си в производството пред първоинстанционния съд, че единственото травматично
увреждане за подсъдимия е било хематом от дясно (л. 41, стр.2, СП, СРС).
Следователно, от показанията на св. Д.косвено
се извличат две съществени обстоятелства – липсата на данни за травми по дланите и коленете на подсъдимия. Тази част
от показанията на св. Д.не е опровергана от други доказателствени източници,
тъй като е пропусната възможността още в досъдебното производство подсъдимият
да бъде освидетелстван.
Липсата на каквито и да е данни за охлузване
по дланите на подсъдимия или в друга част от горните му крайници, изключва
възможността подсъдимият при внезапно изваждане от равновесие, да е реагирал при падане с лице напред и с
проявата на защитен рефлекс чрез протегнати напред ръце.
Липсата на данни за травми по колената на подсъдимия, които според св. Т. и св. М.са били
опората на подсъдимия непосредствено след повалянето на св. Т., сочи, че тази
част от тялото на подсъдимия не е била поставена внезапно и принудително в травмиращ
контакт с терена. С оглед изложеното въззивният съд
изключва възможността подсъдимият да се
е стоварил върху тази част от тялото си, без да губи контрол при снижаването си върху земната повърхност. При
съпоставка на дадените от св. Д.показания с данните за проведеното лечение на
пострадалия е видно, че последният за разлика от подсъдимия, е получил
множество мекотъканни увреждания, които няма данни да
са били получени по аналогичен начин и от подсъдимия, въпреки че се твърди
същият да е бил подложен на същия интензитет на въздействие от и върху земния
терен при падане.
Последователността от действия, извършени от
подсъдимия след падането на пострадалия
върху ръба на циментовата кашпа, монтирана на входа на Южен парк на бул. „Гоце Делчев“, е
допълнителен аргумент, че той се е
намирал в непосредствен физически контакт до пострадалия след падането на последния върху земната повърхност. Това
обстоятелство обаче не е в причинно – следствена връзка със загуба на равновесие
от страна на подсъдимия, а е поредният елемент от нападението на подсъдимия,
което е продължило и след това чрез нанасянето на удари. В подкрепа на този извод
са и извършените от подсъдимия действия, унизяващи достойнството на св. Т. ( вдигането на
тениската върху лицето му).
Ето защо, макар и показанията на св. Т. да не могат да бъдат ползвани като единствен
източник на доказателства след падането на последния върху терена, с оглед уточнението на свидетеля, че при
падането е усетил изключително силна болка в областта на дясната ръка и това
обстоятелство е изострило вниманието му в тази посока, те могат да бъдат ценени
като достоверни с оглед резултата от проверката
им с останалите гласни доказателства.
Единствената корекция относно
предложната в мотивите на първоинстанционния съд
интерпретация на доказателствата следва да се отнесе до оценката на СМЕ,
назначена в ДП и приета в съдебното следствие, проведено от СРС. Това
заключение поначало е останало изолирано от доказателствения
анализ, особено в съпоставка с гласните доказателства. Такава необходимост обаче е възникнала, още повече с
оглед уточненията, направени от вещото
лице в съдебното следствие пред първоинстанционния
съд, с
които е приело, че за получаването на процесното счупване е необходима
по-голяма сила, но е без значение дали падането на тялото е върху ръб, бордюр
или друг предмет ( л.43, стр.1 СП, СРС). В следващото уточнение на ВЛ в разпита
му пред съда се приема, че е настъпило
увреждане, което се явява резултат на
земното ускорение и в резултат на удар върху терена, чиито интензитет е
обусловен от масата на тялото, увеличена
със силата на падане.
При така направените уточнения по същество
заключението СМЕ от досъдебното производство сочи, че инкриминираното увреждане
може е получено от пострадалия в
резултат на падане от собствен ръст,
т.е. без предварително зададена кинетична енергия, което от друга страна не
изключва като правдоподобна тезата,
изложена в обясненията на подсъдимия, че и той заедно със св. Т. е паднал случайно в момент, в който бил обърнат
на дясната си страна (л. 58, стр.1, СП, СРС).
Първоинстанционният съд
изцяло се е доверил на заключението на СМЕ, назначена в досъдебното
производство, но неправилно е счел, че то дава опора на обвинителната теза. Въззивният съд приема тъкмо обратното - посоченото заключение поради направените в
него уточнения не дава възможност да бъдат проверени гласните доказателства и
не изключва достоверността на дадените от подсъдимия обяснения за падане от
собствен ръст, включително и при случайна загуба на равновесие. Това
обстоятелство при извеждането на релевантните за изхода на делото факти е
поставило първостепенния съд в невъзможност да посочи в какво положение се е
намирала травмираната ръка на пострадалия в момента, в който неговото тяло е осъществило контакт със земната повърхност.
По този съществен детайл, свързан с механизма на причиняване на инкриминираното
телесно увреждане, СРС е посочил единствено, че при падането свидетелят Т. бил обърнат предимно
към дясната си страна и изпитал силна
болка в областта на дясното рамо ( 65,
стр.1, СП, СРС).
С оглед изложеното и като отчете
обстоятелството, че СМЕ от досъдебното производство е било изготвено по писмени
данни, без да ползва рентгенови снимки, удостоверяващи състоянието на горния
десен крайник на пострадалия непосредствено след получаване на травмата, въззивният съд счете, че са налице основания да бъде разширен
съставът на експертизата, като бъде изискано повторно заключение по поставените
по-горе въпроси. СМЕ от ДП се основава на писмени данни. Заключението на повторната
тройна СМЕ, назначена от въззивния съд, се базира на
допълнително проучени материали, удостоверяващи състоянието на пострадалия към
инкриминирания период, включително и рентегенова
снимка, което е дало възможност на вещите лица да установят нови обстоятелства
от съществено значение, респективно същите да бъдат съобразени преди да се
извърши правна оценка на фактите (л. 74-л.84, СП, СГС).
Въз основа на назначената от въззивния съд СМЕ се установи, че счупването на
хирургичната шийка на дясната раменна кост отговаря да е резултат от бордюра,
описан на мястото на падането от дясната страна на св. П.Т.. Противно на
заключението от ДП, че състоянието на терена е без значение за настъпването на
травмата, от повторната тройна СМЕ
се установява линеен характер на счупването,
при посока отвън навътре. Посоченият извод на вещите лица, участвали в тройната
СМЕ, е убедително подкрепен с аргумент за наличието на избити костни парченца на
мястото на счупването по вътрешната
повърхност на костта ( л. 83, л. 84, СП, СГС). Локализацията на счупването
по вътрешната повърхност на костта в непосредствена близост до раменната става
е убедителен аргумент за внезапно и насилствено изваждане на пострадалия от
равновесно положение. От разпита на вещите лица в производството пред въззивния съд се установи, че мястото на счупване е
изключително необичайно и не съответства на случайно самостоятелно извеждане от
равновесие, което се осъществява в посока при падане по лице или по гръб.
Отделно от това, от разпита на вещото лице в производството пред въззивния съд се установи, че при падане по гръб
контактната повърхност при удар не би възникнала точно с вътрешната повърхност
на дясна раменна кост.
Ето защо въз основа на разпита на вещите лица в съдебно заседание от 31.10.2017г.
въззивният съд внесе допълнения към установената от СРС фактическа обстановка,
като прие за установено, че ръбът на кашпата, върху
която е паднал пострадалият, отговаря по характеристика на тъпоръбест
предмет, който може да причини инкриминираното увреждане. Съдът приема за
установено, че травмата е получена от директен удар върху ръбест предмет,
както и че счупването е отвън навътре,
като пострадалият умишлено е бил изваден от равновесие.
Така, макар и СРС да е допуснал непълнота на
доказателствата и да не е обсъдил значението на СМЕ, изготвена в досъдебното
производство, при анализ на гласните доказателства е установил фактическа
обстановка, която се потвърждава със съответните допълнения и от доказателствения материал, събран в производството пред въззивния съд. От допълнително събраните доказателства се
установява по несъмнен начин и осъществяването на субективния състав на
престъпление по чл.129,
ал.2, пр.2, алт.2, вр. с ал.1 от НК.
Въззивният съд също счита, че подсъдимият е осъществил от обективна и
субективна страна състава на престъплението по чл.129, ал.2, пр.2, алт.2, вр. с
ал.1 от НК.
По
несъмнен начин са установени датата и мястото на възникване на инкриминирания
конфликт. От обективна страна подсъдимият е извел от равновесия пострадалия,
като го е хванал за тялото и го е бутнал от към дясната му страна надолу в
момент, в който в близост до св. Т. е била разположена кашпа
за цветя. От обективна страна се установи, че ръбът на кашпата,
наричана от свидетелите „цветарник“, е представлявал тъпоръбеста
твърда повърхност, която е позволявала да бъде получено специфичното линейно
счупване в областта на хирургичната шийка в областта на вътрешната повърхност
на дясна раменна кост.
Така
установените въз основа на свидетелските показания и тройната повторна СМЕ
факти опровергават обясненията на подсъдимия, че той първи е загубил равновесие
и се е хванал за тениската на пострадалия, за да се задържи. (л. 58, стр.2 от
СП, СРС). Преценката на свидетелските показания, включително и дадените от св. Д.,
сочи, че подсъдимият не е ограничил
физическия контакт при сблъсъка само със захващане по дрехите на пострадалия, а е предприел и
действия, насочени към телесната неприкосновеност на св. Т..
Верен е
изводът на първия съд, че подсъдимият Й. е бил активната страна в конфликта и е
разполагал физическо надмощие и с по-добри умения в ситуация на физически сблъсък. Правилно
първостепенният съд е отбелязал, че няма данни подсъдимият да е имал нужда или
да е потърсил медицинска помощ във връзка с причинени телесни увреждания, дори
и по –леки от вида на мекотъканните травми, които при
пострадалия съпътстват инкриминираната телесна повреда.
Потвърдена
е от повторната СМЕ медико-биологичната характеристика на травмата, получена от
пострадалия. Несъмнено се касае за средна телесна повреда, изразяваща се
счупване на горния край на дясната раменна кост в областта на хирургичната
шийка, представляващо трайно затруднение на движението на десния горен крайник
за срок по-дълъг от 30 дни.
Въззивният съд също счита, че подсъдимият е действал при форма на
вината пряк умисъл, като е съзнавал общественоопасния характер на деянието,
предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал тяхното настъпване.
Субективният състав на престъплението е осъществен с оглед механизма на
причиняване на увреждането, съпътстващите травми, които е получил пострадалият,
както и с оглед генезиса на конфликта, при който подсъдимият е бил активната
страна, при това е демонстрирал и значително физическо надмощие.
С оглед изложеното въззивният
съд се съгласява с изводите на СРС, че в настоящия случай не се касае за
случайно деяние по чл.15 от НК, за настъпването
на което е необходимо деецът да не е бил длъжен или да не е могъл да
предвиди настъпването на общественоопасните последици. Умишленото изваждане на
пострадалия от равновесно положение на терен с неравна повърхност е съпътствано
от възприятия на подсъдимия за особеностите на терена, за опасностите, свързани с наличието
на твърди тъпоръбести повърхности, както и за
опасностите при удар на човешкото тяло върху такива повърхности. Ето защо и въззивният съд споделя изводите на първата съдебна
инстанция, че подсъдимият Й. е могъл да предвиди последиците от действията
си, както и че е бил длъжен да ги предвиди. Субективният състав на престъплението е
доказан и въз основа на данните за поведението, което следва по време момента
на причиняване на инкриминираното телесно увреждане. От обективна страна е
установено, че след повалянето на пострадалия върху терена подсъдимият е продължил да нанася удари и дори е извършил
действия, които са били насочени към унизяване на човешкото достойнство.
Ето защо в частта относно приложението на
материалния закон обжалваната присъда следва да се потвърди.
Не са налице основания за изменение на първоинстанционната присъда и в наказателно правната част,
която се отнася до индивидуализация на наказанието. Първоинстанционният
съд е отчел като смекчаващи отговорността
обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия и добрите характеристични
данни. Съдът е отчел високият образователен ценз на подсъдимия, както и фактът,
че същият се е вградил в обществото, установил е социални контакти и работи.
Съдът е отчел, че подсъдимият е приел изказванията на пострадалия като
неправомерна намеса в личния му живот, свързан и с отглеждането на домашен
любимец, както и че към момента на деянието
е бил допълнително афектиран от издирването на кучето в късните нощни
часове на Южен парк. Напълно законосъобразно районният съд е отчел и факта, че
подсъдимият сам е прекратил нападението независимо, че е разполагал с физическо
превъзходство и с възможност да го продължи. Следва да се отчете като проява на
гражданска отговорност и фактът, че след деянието подсъдимият е останал в
продължителен период от време да изчака органите на реда, за които е знаел, че
са сигнализирани, независимо, че е разполагал с възможност да напусне местопроизшествието
и да се укрие. Рискът при едно такова
поведение случаят да остане неразкрит, е бил висок, тъй като подсъдимият е бил
непознато за св. Т. и М.лице. Отделно от това, видно от разговорите, които св. Т.
е провел с оператор на „112“, изчакването на полицията е продължило дори повече
от 30 минути и само поради настоятелните и многократни обаждания на
пострадалия, сигналът е бил възприет и отработен от компетентните органи с нужната степен на внимание.
От друга страна, не се установява нито едно
отегчаващо отговорността обстоятелство.
По изложените съображения въззивният
съд намира, че напълно законосъобразно първата съдебна инстанция е отчела
наличието на изключителни и многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства,
които са основание за замяна на предвиденото в закона наказание „лишаване от
свобода“ като несъразмерно тежко с друго, по-леко наказание – „пробация“. Липсват и материално-правни пречки за замяната с
оглед обстоятелството, че за престъплението по чл. 129, ал.2 вр. с ал.1 от НК се предвижда наказание „лишаване от
свобода“ до шест години, т.е. законодателят не е въвел специален минимум.
При индивидуализиране на конкретните пробационни мерки съдът е наложил справедливо наказание, а
именно – само задължителните мерки по чл. 42а, ал.2, т.1 и т.2 НК и то за
минималния, предвиден в закона срок от шест месеца съгласно разпоредбата на чл.
42а, ал.3, т.1 НК. Ето защо при
наличието на максимално възможната снизходителност, проявена от първия съд, въззивният съд е изключено да измени присъдата на основание
чл. 337, ал.1, т.1 НПК.
Законосъоразно на
основание чл.59, ал.2 от НК съдът е
зачел и приспаднал от определеното наказание „пробация”, времето на задържане
на 18.06.2016г. по ЗМВР за срок от 24 часа.
Присъдата следва да се измени единствено в
частта, в която съдът е постановил веществените доказателства - 1бр. CD диск,
с надпис 18.06.2016г.”, находящи се на л.52 към делото,
да бъдат върнати на Дирекция „Национална система 112”, Регионален център 112 -
София поради отпаднала нужда от тяхното изследване. Настоящият съдебен състав
намира, че ВД следва да остане към материалите по делото, тъй като се касае за
оптичен носител с еднократен запис на информация, която е послужила за
изготвяне на СТЕ по делото в производството пред въззивния
съд. При положение, че този носител на информация не единственият и е изготвен
да нуждите на настоящото наказателно производство от базата данни на система
„112“, е напълно безпредметно да бъде
връщан на органа, който е постановил размножаване на съответната информация.
На осн. чл.189, ал.3 от НПК съдът е осъдил
подсъдимия да заплати в полза на частния обвинител Т. направените от него разноски
по водене на делото – възнаграждение за участието на упълномощен повереник в размер
на 2000 лева, деловодните разноски по водене на делото в ДП в размер на 121. 00
лева и разноските в съдебното производство пред СРС в размер на 150.00 лева. Въззивният
съд намира, че с оглед изхода на делото и на основание чл. 189, ал.3 НПК
подсъдимият следва да бъде осъден и за направените в производството пред настоящата
съдебна инстанция разноски в размер на
1202, 64 лева.
По искането на защитата на подсъдимия за
прекомерност на възнаграждението на повереника, въззивният съд намира за установено следното. Св. П.Т. е
упълномощил повереник в досъдебното производство,
удостоверено с приложено пълномощно на л.19, л.20 от делото. Доказателства за направени от ЧО
разноски в размер на 2000 лева се съдържат на л. 55, л.56 от СП, СРС.
Настоящият съдебен състав счита, че искането въззивният съд да намали договореното между ЧО и неговия повереник възнаграждение за процесуално представителство е
недопустимо, тъй като такова правно основание за редуциране на действително
направените от ЧО разноски не е предвидено в НПК. След като законодателят не е
предвидил такава правна възможност, не следва по аналогия да се прилага
правилото на чл. 78, ал.5 ГПК. Аргумент в тази насока е и систематизирането на
критериите, по които се определят възнагражденията за процесуално
представителство в Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения,
актуална към настоящия момент с оглед измененията и
допълненията, обн. в ДВ бр. 41 от 23 май
2017г., които са поставени в зависимост от правната материя на делата.
Те са различни за наказателни
и граждански дела и имат различно систематично място в наредбата при регулацията
на въпроса за минималните възнаграждения на процесуалните представители.
С оглед изчерпателност следва да се отбележи,
че съгласно чл. 7, ал.2 от наредбата за процесуално представителство, защита
и съдействие по дела с определен интерес в размер от 10 000
до 100 000 лева възнаграждението на процесуалния представител 830 лева плюс
3 % за горницата над 10 000
лева. В настоящия случай е предявен ГИ за сумата от 15 000 лева,
който не е бил приет за съвместно разглеждане в производството пред първоинстанционния съд, но наличието на интерес по смисъла
на чл. 7, ал.2 от посочената наредба във връзка с предявяването му е доказано. От
представения договор за правна помощ е видно, че пострадалият е упълномощил повереник и за участие в досъдебното производство, за което
също се дължи възнаграждение по наредбата. Такова се дължи и за участие в
съдебното производство пред първоинстанционния съд,
по което са били проведени две съдебни заседания, като участието на повереника е било свързано и с проучване на материалите по
делото, за което на основание чл. 13, т. 9 от наредбата се предвижда минимално
възнаграждение от 300 лева, а при пълноценно процесуално участие с оглед
предвиденото в закона наказание за престъпление по чл. 129, ал.2 вр. с ал.1 НК минималното възнаграждение е 500 лева. По делото
се съдържат данни и за изготвяне на писмено становище по въззивната
жалба от повереника на ЧО, приложено на л. 38 - л.
42, СП, СГС. С оглед изложеното, макар и съдът да не е допустимо да се
произнася по прекомерност на възнаграждението, следва да отбележи, че липсват данни
за недобросъвестност.
Воден от всичко изложено по-горе,
съдът намира, че първоинстанционният съдебен акт
следва да се измени в частта, в която съдът се е произнесъл по веществените
доказателства. В останалата част постановената присъда следва да се потвърди.
Така мотивиран и на основание чл.338
от НПК, чл.334, т.3 и т.6 от НПК, Съдът
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ
присъда на СРС, НО, 3 състав по НОХД
1176/17г. от 25.04.2017 г. в частта относно произнасянето относно веществените
доказателства, като вместо указанието ВД
– 1 бр. CD с надпис „18.06.2016г.“ да бъде
върнато на Дирекция “Национална система 112“, Регионален център, гр. София
ПОСТАНОВЯВА ВД да остане по описа на делото.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата част.
ОСЪЖДА
подсъдимия Й.Г., с ЕГН ********** да заплати разноските по делото, направени в
производството пред въззивния съд по сметка на СГС, а
именно сумата от 1202, 64 ( хиляда
двеста и два лева) и 64 стотинки, направени в производството пред въззивния съд.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.