№ 182
гр. Радомир, 06.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М.Д.М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20231730100325 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от
Закона за защита на потребителите.
В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за паричен заем № . г.,
подписан с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който е получил
в заем сумата в размер на 600,00 лева. Във връзка с чл. 4 от договора за кредит ищецът
сключил с ответника „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство № ., с който да бъде обезпечен сключеният договор за заем.
Възнаграждението, което следвало да заплати по сключения договор за поръчителство,
възлизало на сумата в размер на 277,94 лева.
Ищецът счита, че договор за паричен заем № ., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр.
чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 4 от договор за паричен заем
№ ., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД, чл. 143 ал. 1 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП.
Счита и че договор за предоставяне на поръчителство № . е нищожен на основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл.
143 от ЗЗП, по следните съображения:
На първо място, ищецът сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
1
начин.
В договор за паричен заем № . била посочена само абсолютна стойност на ГПР.
Липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият). Доколкото
било предвидено заплащане на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно дали
същото е включено в ГПР и по тази причина договорът не отговарял на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Наред с това, не ставало ясно как посочената годишна лихва в договора за паричен заем
е изчислена по отношение на общия ГПР.
Наред с това, при извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответните
страни се установило, че същите са свързани лица, а именно, едноличен собственик на
капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД и с оглед това
обстоятелство можело да се заключи, че със сключване на договора за поръчителство се
целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство
се уговаряло възнаграждение, което впоследствие се разпределяло като печалба на „Изи
Acет Мениджмънт“ АД. Със сключването на договор за поръчителство се целяло едно
допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитора, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна водело до недействителност на
договора за заем и договора за поръчителство.
В случай, че съдът счете, че договор за паричен заем № . е действителен, в условията на
евентуалност, ищецът твърди, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 143 ал. 1 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП, тъй като чл. 4
от договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит на кредитополучателя, е необходимо
същият да сключи договор за поръчителство и то с избрано от заемодателя дружество.
Сключването на договор за поръчителство било въздигнато в условие за отпускането на
кредита, което, ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последният. Посочената
клауза водела до нееквивалентност на насрещните престации, което на свой ред водело до
нищожност на клаузата на чл. 4 от договора поради накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Наред с това, клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем била нищожна като
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и не
отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на
страните.
По отношение на договора за предоставяне на поръчителство № . твърди, че същият е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2,
вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, поради нееквивалентност между престациите по
договора, тъй като сумата, която се претендирала чрез него, била в размер на 277,94 лева и
съставлявала допълнителна сума, която е в размер на над 1/2 от сумата на отпуснатия кредит
от 600,00 лева. По този начин се нарушавал принципът на добросъвестност и
2
справедливост.
Отделно от това, така посочената сума от 277,94 лева се заплащала без
кредитополучателят да получавал нищо насреща, като напротив - същият бил принуден да
сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от
заемателя дружество - „Файненшъл България“ ЕООД, за да му бъде отпуснат заем.
На следващо място, договор за предоставяне на поръчителство № . бил нищожен и
поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и
заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като възнаграждението, което следвало да се заплати по договор за предоставяне на
поръчителство в размер на 277,94 лева, следвало да бъде отразено в ГПР, но това не било
сторено.
Наред с това, при извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответната
страна се установявало, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“
ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Основен предмет на дейност на ответника били
гаранционни сделки, каквато е и процесната, като печалбата на „Файненшъл България“
ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на
едноличния собственик „Изи Асет Мениджмънт“ АД и по този начин със сключване на
договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което впоследствие се
разпределяло като печалба на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Със сключването на договор за
поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит,
допълнително възнаграждение на кредитора, което е уговорено по друго правоотношение,
единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна
водело до недействителност на договора за поръчителство.
На последно място, договор за предоставяне на поръчителство № . бил недействителен
на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП, като същият бил във вреда на потребителя,
не отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост и водел до неравновесие
в правата на страните.
С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни
договор за паричен заем № . г., сключен с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“
АД, при условията на евентуалност – клаузата на чл. 4 от договора, както и договор за
предоставяне на поръчителство № . г., сключен с ответника „Файненшъл България“ ЕООД.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подал отговор на
исковата молба, с който е изразено становище за неоснователност на предявените искове,
като сочи, че договорът за паричен заем отговаря на съдържателните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, като законът не предвиждал в договора да бъдат изброени всички разходи,
вкл. в ГПР, а да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Нямало и
изискване в договора да се посочи математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР.
В разглеждания договор за кредит в ГПР била включена само лихвата, тъй като това бил
3
единственият разход по кредита за кредитополучателя.
Предвидените в чл. 4 от договора обезпечения не целели заобикаляне на нормата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като от тези обезпечения не възниквали разноски по кредита, които да
бъдат включени в ГПР.
Твърденията на ищеца, че за да бъде отпуснат кредит, е необходимо да бъде сключен
договор за поръчителство с избрано от заемодателя дружество, били неверни, тъй като
съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК изискването да се предостави обезпечение на кредит било
допустимо и законно. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза
в договора не включвало определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми.
С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни
и недоказани.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е подал отговор на
исковата молба, в който се сочи, че ответното дружество е вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в качеството
си на търговец, дружеството сключвало гаранционни сделки (поръчителство), като
обезпечавало изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение.
По силата на договора за поръчителство, „Файненшъл България“ ЕООД се задължавало
да отговаря солидарно с кредитополучателя пред кредитната институция за изпълнение на
задълженията му по договор за паричен заем, както и да търпи последиците от
неизпълнението на тези задължения.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не представлявало
разход по кредита, а било насрещна престация срещу задължение за обезпечаване на кредит.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в противоречие с
добрите нрави било неоснователно поради това, че в българското действащо право в
отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне (чл. 9 от
ЗЗД).
Наред с това, дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство
било определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го считала за
несправедливо високо, то тя изобщо не би сключила договора.
Видно било от чл. 4 от договора за кредит, че заемодателят не поставял изискване към
заемателя да обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на договор с
дружество-гарант, каквито твърдения се навеждали в исковата молба, като на заемателя се
предоставяла възможност да избере един от три възможни начина за обезпечаване на
договора, а ако прецени да не изпълни задълженията си, отговорността му би била
реализирана по общия ред.
4
Наред с това, при сключване на договора ответното дружество действало
добросъвестно, като клаузите в договора за поръчителство били формулирани достатъчно
ясно и разбираемо.
По отношение на твърдението за нищожност на договора за предоставяне на гаранция
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, ответникът сочи, че договорът за
предоставяне на гаранция не се регулира от ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка всякакви твърдения
за нищожност на основание ЗПК са напълно ирелевантни.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да
прогласи за нищожни договор за паричен заем № . г., сключен с ответното дружество „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, при условията на евентуалност – клаузата на чл. 4 от договора,
както и договор за предоставяне на поръчителство № ./25.04.2022 г., сключен с ответника
„Файненшъл България“ ЕООД.
Ответните дружества „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД,
редовно призовани, не изпращат представител в съдебно заседание.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен и приет договор за паричен заем № . г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД (кредитор) и И. В. Т. (кредитополучател), по силата на който
кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 600,00 лева, която
кредитополучателят се е задължил да върне на 13 бр. равни двуседмични погасителни
вноски, всяка в размер на 50,62 лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са
уговорили на 09.05.2022 г., а на последната – на 24.10.2022 г. Страните са уговорили
следните условия по сключения между тях договор: фиксиран годишен лихвен процент –
35%; годишен процент на разходите – 41,72%; общ размер на всички плащания – 658,06
лева. В чл. 4 от договора за кредит е предвидено задължение на кредитополучателя в
тридневен срок от датата на сключване на договора да представи обезпечение чрез
поръчителство, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
По делото е представен и договор за предоставяне на гаранция № . г., сключен между
„Файненшъл България“ ЕООД (гарант) и И. В. Т. (потребител), по силата на който
потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, с наредител – потребителят, с цел гарантиране изпълнението
на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, както
и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем, при уговорено възнаграждение на гаранта в размер на 277,94 лева, платимо
разсрочено на 13 бр. равни двуседмични погасителни вноски.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
5
В тежест на ищеца по предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответниците е възникнало облигационно
правоотношение по договор за паричен заем и по договор за предоставяне на гаранция от
25.04.2022 г., които противоречат на закона и на добрите нрави.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника -
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионалната и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор
за заем от 25.04.2022 г. е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесните договори се подчиняват на правилата на Закона за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни
клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно, при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. От
извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява,
че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е заемодателят „Изи
Асет Мениджмънт“ АД. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на
§ 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Въз основа на изложените от ищеца фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1
и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според
6
която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на процесните
правоотношения е видно, че сключването и получаването на сумата по кредита е било
обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договор за заем
№ . г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е в размер на 600,00 лева, а само
възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на 277,94 лева, представлява
46% от сумата по заема, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Видно от
приетия по делото договор за заем, останалите суми, формиращи ГПР по договор за заем № .
г., са в размер на 41,72%. Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по
договора за паричен заем надхвърля 50%, след като се прибави възнаграждението по
договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която
води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна
обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5
ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното, съдът
намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от
ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл решение №
24/10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., решение № 264616/09.07.2021 г. по в. гр.
д. № 9991/2020 г. по описа на СГС и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11,
ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
7
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за паричен
заем на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от
ЗПК. Същевременно, договорът, сключен между потребителя и „Изи Асет Мениджмънт“
АД, и договорът, сключен между потребителя и „Файненшъл България“ ЕООД, се намират
във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради
което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията.
Поради изложеното съдът намира, че предявените искове за прогласяване нищожността
на процесните договори за паричен заем и за предоставяне на гаранция, са основателни,
поради което следва да бъдат уважени.
Предвид изложеното и след като бива уважава главната искова претенция за
прогласяване недействителността на договор за паричен заем № . г., съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск за прогласяване недействителността на клаузата
на чл. 4 от договора.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответните дружества следва да бъдат осъдени да
заплатят на ищеца направените от него разноски за заплатена държавна такса по
предявените искове в размер на 100,00 лева.
В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, на когото не е
заплатил адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие от 21.03.2023 г. е посочено, че ищецът
се представлява безплатно от адв. М. М. от АК - Пловдив, поради затрудненото си
материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за
оказването на безплатна адвокатска помощ. Настоящият състав намира, че в случая са
предявени искове за установяване на недействителност на клауза по договор за кредит и
връщане на недължимо платено по тази клауза, като е поискано определяне на адвокатско
възнаграждение за два иска, а въпросът за определяне на минимума на размера на
адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове, произтичащи от един
договор, е даден в актуалната практика на ВКС, която е константна в приложението на чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във връзка с
чл. 38 от ЗА. Съгласно цитираната разпоредба адвокатските възнаграждения за
осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно
цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове (така определение №
146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, определение № 151/06.04.2022 г. по ч. т. д.
№ 526/2022 г. на ВКС и др.).
8
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да
определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.
2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). В настоящия случай на
основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г., възнаграждението за осъществената
безплатна правна помощ по чл. 38 от ЗА следва да бъде определено за всеки един от двата
предявени обективно кумулативно съединени иска, за които е поискано, в минимален
размер, с оглед фактическата и правна сложност на делото.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен
ДДС, тъй като адв. М. М. от АК - Пловдив е регистриран по ДДС, за което са представени и
надлежни доказателства, а именно: удостоверение за регистрация по ДДС, така: определение
№ 136/26.02.2018 г. по ч. т. д. № 174/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., определение №
490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. и пр.
Така, с оглед цената на предявените искове, се дължи възнаграждение в размер на
960,00 лева с включен ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК:
., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“ ет. 2, офис 40 – 46 и И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. Перник
договор за паричен заем № . г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между „Файненшъл България“ ЕООД, с
ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
„Силвър център“ ет. 2, офис 40 – 46 и И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К.,
обл. Перник договор за предоставяне на поръчителство № . г.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40 – 46 да заплати
на И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. Перник сумата от 50 лева,
представляваща заплатена по делото държавна такса.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40 – 46 да заплати
на И. В. Т., с ЕГН: **********, с адрес: с. Л., общ. К., обл. Перник сумата от 50 лева,
представляваща заплатена по делото държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление:
9
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40 – 46 да заплати
на адв. М. В. М. от АК – Пловдив сумата от 480,00 лева (четиристотин и осемдесет лева),
представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40 – 46 да заплати
на адв. М. В. М. от АК – Пловдив сумата от 480,00 лева (четиристотин и осемдесет лева),
представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
10