РЕШЕНИЕ
№
гр. Русе, 08.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VIII състав, в публично заседание на 15 октомври през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
при
секретаря МАРИЯ СТАНЧЕВА и с
участието на прокурора РАДОСЛАВ ГРАДЕВ като
разгледа докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА
адм.дело № 321 по описа за 2019
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 203 от Административнопроцесуалния кодекс АПК).
Образувано е по иск, предявен от К.И.М. ***,
представляван от адв.В.С., против Българска Народна Банка (БНБ), гр. София, за
присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 627,97 лв.
(съобразно изменението на иска, направено в съдебно заседание на 15.10.2019 г.)
от забавено плащане на гарантирания му депозит в Корпоративна търговска банка (КТБ)
в размер на 196 000 лв., за периода 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г. Твърди
се, че вредите са претърпени вследствие на незаконосъобразно бездействие на
БНБ, изразяващо се в неизпълнение на задължението й да приложи приложимо право
на ЕС с директен ефект в областта на изплащане на гарантираните депозити,
каквото задължение е имала във връзка с Директива 94/19/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на
депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11 март 2009 г.
Ищецът твърди, че е вложител в КТБ към
20.06.2014 г. – на която дата с Решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ, КТБ е
поставена под специален надзор. На 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на
влоговете в банките (ФГВБ) му изплатил сумата от 196 000 лв.,
представляваща гарантирания размер на сумите по влога му (включваща главница и лихви). Според ищеца, в срок от 5 работни дни след
като КТБ е поставена под специален надзор, БНБ е следвало да вземе решение, че
влоговете са неналични и с този акт, а не с отнемането на лиценза на КТБ, да
стартира процедурата по изплащането на гарантираните суми. Независимо, че този
срок не е предвиден в националния закон, той е регламентиран в разпоредбата чл.
1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, която има директен ефект. След като
не е изпълнила задължението си да приложи разпоредба с директен ефект, БНБ е
извършила нарушение на правото на ЕС, от което ищецът е претърпял вреди в
размер на законната лихва за периода на забава.
Относно периода, за който се претендират
вредите, ищецът твърди, че първият момент, в който е следвало да бъде осигурен
достъп до депозитите е 30.06.2014 г., т.к. срокът от 5 работни дни е започнал
да тече на 23 юни 2014 г. (понеделник) и е изтекъл на 27 юни 2014 г. (петък),
т.е. вложителите е следвало да имат достъп до гарантираните си депозити в
понеделник – 30.06.2014 г.
Ищецът твърди още, че именно БНБ е органът
по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, компетентен да направи
констатацията, че депозитите са станали неналични по причини, пряко свързани с
финансовото състояние на КТБ, тъй като БНБ извършва надзора на кредитните
институции в Република България. Обявената от съда неплатежоспособност на
банката е самостоятелно основание за изплащане на влоговете, като свободата на
преценката на БНБ по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е ограничена от
сроковете и целите на Директивата и по-специално от изискването за установяване
в срок от 5 работни дни от неизплащането на депозита. В случая депозитите са
останали неналични през целия период, в който КТБ е била под специален надзор
(повече от 5 месеца), като изплащането им е започнало едва на 4 декември 2014
г. По този начин, като не е извършила необходимото установяване на
неналичността на депозитите в съответствие с изискванията на чл. 1, пар. 3,
буква i) от Директивата, БНБ е нарушила правото на ЕС.
Иска се от съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да заплати на ищеца претендираното обезщетение. В хода
на делото по същество е направено изрично изявление от процесуалния
представител на ищеца, че последният не претендира присъждане на разноски в
това производство, а така също е направено и възражение за прекомерност на
претендираните от ответната страна разноски.
Ответната страна, чрез процесуален
представител, оспорва предявеният иск като недопустим, а алтернативно и като
неоснователен. Счита, че в националното законодателство и в Директива 94/19/ЕО
няма предвиден акт или действие на БНБ по смисъла на чл. 203, ал. 1 от АПК,
възложени от Закона за Българска народна банка (ЗБНБ) и Закона за кредитните
институции (ЗКИ) – в редакцията преди изменението с ДВ, бр. 62/14.08.2015 г. БНБ
не разполага с административни властнически правомощия спрямо вложителите в
банки, поради което няма как да е налице бездействие на БНБ при упражняване на
административна дейност спрямо вложител. Единственият акт, който БНБ е
компетентна да издаде съобразно националното законодателство в процесния
период, е решението за отнемане лиценза на КТБ. В случай, че се приеме, че
Директива 94/19/ЕО е неправилно транспонирана, установяването на неналичността
на депозитите с акт на БНБ, би било нищожно поради липса на материална
компетентност. В този случай би следвало да се търси отговорност от Държавата
чрез законодателния орган, а не от БНБ. Твърди се, че в случая не е изпълнен фактическия
състав на ЗОДОВ, т.к. се претендират вреди от правно, а не от фактическо
действие/бездействие. Евентуалното неизпълнение на задължение за правно
действие представлява индивидуален административен акт – мълчалив отказ, отмяна
на какъвто мълчалив отказ не е налице, а и не се твърди от ищеца. Освен това,
към датата на подаване на исковата молба са изтекли всички срокове за подаване
на жалби, срещу който и да е от актовете на БНБ във връзка с поставянето на КТБ
под специален надзор. Според ответника качеството "вложител" в КТБ не
обуславя правен интерес от предявяването на иск по чл. 204 от АПК, доколкото се
излагат твърдения за бездействие, изразяващо се в неиздаване на административен
акт. Адресат на индивидуалните административни актове на БНБ – за поставяне на
банка под специален надзор и отнемане на лиценз, е единствено търговската
банка, не и вложителите в нея. По аргумент на по-силното основание вложителите
нямат правен интерес да обжалват и бездействие на БНБ да издаде акт за
установяване на неналичност на депозитите, т.к. ако има бездействие то е по
отношение на банката, а не на ищеца като вложител.
Ответникът се позовава още и на чл. 8, ал.
3 от ЗОДОВ, съгласно който когато закон или указ е предвидил специален начин на
обезщетение, този закон не се прилага. Посочва се, че такъв
специален закон е чл. 79, ал. 8 от ЗКИ, според който БНБ, нейните органи и
оправомощените от тях лица, не носят отговорност за вреди при упражняване на
надзорните си функции, освен ако са действали умишлено.
Твърди се още, че разпоредбата на чл. 1,
пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО няма директен ефект, тъй като не е
достатъчно ясна, точна и безусловна. Същата предоставя широко право на преценка
на държавите членки най-малко по три въпроса: 1/ кой е компетентният национален
орган, който следва да извърши преценката за неналичност на депозитите; 2/ с
какъв акт и 3/ по каква процедура да се извърши това установяване. След като
последиците на Директивата зависят от приемането от държавите на актове на
вътрешното право, указващи компетентния орган и вида решение за установяване на
неналичност, недопустимо е признаването на нейно пряко действие (Решение на СЕО
от 15.07.1964 г. по дело Flaminio Costa, С-6/64). Съобразно българското
законодателство БНБ няма правомощия да изплаща в полза на вложители суми по
гарантирани влогове, поради което не може да бъде задължена и за акцесорното
задължение за лихви. БНБ няма и правомощия да разпорежда на ФГВБ кога да
започне заплащане на гарантираните депозити, като в случая началната дата е
определена с Решение № 61/18.11.2014 г. на УС на ФГВБ. Според ответника за
исковия период ищецът не е претърпял вреди, т.к. съгласно чл. 119, ал. 5 от ЗКИ
по влога му е начислявана лихва през целия период, през който КТБ е била под
специален надзор.
В обобщение ответникът счита, че липсва противоправно
бездействие на БНБ; БНБ не разполага с компетентност да издаде акт за
установяване на неналичността на депозитите; поради разликата между фактическо и
правно бездействие, ако ищецът твърди фактическо бездействие, което му е
причинило вреди, такъв иск подлежи на разглеждане по реда на чл. 204, ал. 4 от АПК, но би бил лишен от предмет, т. к. издаването, съответно неиздаването на
акт за установяване неналичност на депозити не би могло да се извърши чрез
фактически действия, а само чрез правни действия. Ако ищецът твърди правно
бездействие, което му е причинило вреди, такъв иск също би бил неоснователен,
т.к. неиздаването на акт се изразява в изричен или мълчалив отказ, а една от
предпоставките по чл. 204, ал. 1 от АПК е предхождаща отмяна на акта, каквото в
случая липсва; липсва нарушение на правото на ЕС; липсват и претърпени вреди от
ищеца; липсва и пряка и непосредствена причинна връзка между твърдените от
ищеца вреди и поведението на ответника. Въз основа на всички изложени доводи от
ответната страна за недопустимост и неоснователност на исковата претенция се
иска същата да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна. Претендират се
разноски, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе
дава заключение за основателност на предявеният иск.
При преценка на събраните доказателства,
съдът приема за установено от фактическа страна следното:
На 07.12.2014 г. ищецът сключил с КТБ
рамков договор за платежни услуги за потребители (физически лица) – л. 117-118.
Договорът имал действие от датата на подписването му и бил безсрочен, с опция
за прекратяването му от потребителя, с едномесечно писмено предизвестие.
Предвидено е върху сумите по съответните банкови сметки да се начислява лихва с
текущ годишен лихвен процент в размерите съгласно Скалата за стандартните
лихвени проценти, прилагани от банката към привлечени средства.
На същата дата между ищеца и КТБ е сключен
анекс № 89967 към рамковия договор (л. 119-120), за откриване на банкова сметка
*** „Безсрочен депозит „Плюс““. Според условията на анекса, по депозита е
разрешено свободно довнасяне и теглене на суми, а олихвяването е веднъж годишно
- на 31 декември или при закриване на депозита. Съгласно чл. 8, ал. 1 от
анекса, сумите по банковата сметка до размер на 196 000 лева са защитени
от Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ, Фонда), а според ал. 3,
изплащането на суми от Фонда започва не по-късно от 20 работни дни от датата на
решението на БНБ за отнемане на лиценза за банкова дейност на банката, съгласно
чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ.
С Решение № 138/06.11.2014 г. (л. 27-38)
на основание чл. 36, ал. 2, т. 2, чл. 103, ал. 1, т. 1, чл. 103, ал. 2, т. 25 и
чл. 151, ал. 1, пр. 1 от ЗКИ и чл. 16, т. 15 от ЗБНБ, БНБ отнела лиценза на КТБ
издаден с Решение на УС на БНБ № 24/21.01.1994 г. Съгласно т. 2 и т. 3 от това
решение, на основание чл. 9, ал. 1 и ал. 6 от Закона за банковата
несъстоятелност, следвало да бъдат предприети действия за подаване на искане до
компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност, както и да
бъде уведомен ФГВБ.
В решението са описани подробно
фактическите обстоятелства, в хронологичен порядък, довели до отнемане на
лиценза на КТБ. По тези фактически обстоятелства спор между страните по делото
не е формиран. Основните факти, релевантни за настоящия случай са следните:
На 20 юни 2014 г. представителите на КТБ
внесли в БНБ искане банката да бъде поставена под специален надзор. Искането
било мотивирано с предизвикана загуба на доверие, масова паника сред вложителите
и проблеми с ликвидността, което предизвиквало затруднения в изпълнението на
паричните задължения към вложителите. С последващо писмо от същата дата, КТБ
уведомила БНБ, че е преустановила разплащанията и всички банкови операции. Във
връзка с депозираното искане незабавно с Решение № 73/20.06.2014 г. на
Управителния съвет (УС) на БНБ, на основание чл. 115, ал. 1, т. 2 и 3, чл. 116, ал. 1, ал. 2, т. 2, 3, 6 и 7, във връзка с чл. 103, ал. 2, т. 24 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), КТБ била поставена под специален надзор, поради опасност
от неплатежоспособност, за срок от три месеца (л. 42-46). Със същото решение са
назначени квестори, спряно е изпълнението на всички задължения на КТБ,
ограничена е дейността й, членовете на управителния и надзорния й съвет са
отстранени от длъжност, и акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от
акциите, са лишени от право на глас. Указано е на квесторите да осигурят пълен
анализ и оценка на активите и пасивите на банковата група КТБ (КТБ АД и ТБ
"Виктория" ЕАД) от независим външен одитор. В тази връзка е възложена
частична проверка на активите на КТБ, която се отнасяла главно до кредитния и инвестиционния
портфейл, и имала за цел да даде оценка за състоянието и качеството им, както и
ограничен анализ на пасивите на банката. При проверката било установено, че за
определена категория кредитополучатели (по кредити с общ размер 3,5 млрд. лв.
от общ кредитен портфейл в размер на 5,4 млрд. лв.) липсва съществена
информация за финансовото им състояние и/или целевото усвояване на кредита.
Установени са съществени индикации за кредитен риск като това би могло да
доведе до съществени обезценки, размера на които не е коментиран от одиторите поради
недостатъчна информация. С оглед на това била възложена пълна оценка на всички
активи и пасиви на КТБ – вж. в тази връзка Решение на УС на БНБ от 06.11.2014
г. (л. 27-38).
Междувременно, с Решение № 82/30.06.2014
г. (л. 47-48), с цел оптимизиране на разходите на банката по привлечените
средства, на основание чл. 115, ал. 1 и ал. 2, т. 2 и 3 и чл. 116, ал. 2, т. 1, вр. чл. 103, ал. 2, т. 24 от
ЗКИ и чл. 16, т. 16 от ЗБНБ, считано от
01.07.2014 г., УС на БНБ намалил лихвените проценти по депозити на
"КТБ" АД до средния им пазарен размер за банковата система по видове,
матуритет и валути.
Доклад за текущото състояние на банката е
представен пред БНБ от квесторите на „КТБ“ АД на 25.07.2014 г. и е публикуван
на страницата на БНБ http://bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_pressrelease/pr_20140731_a1_bg.pdf.
От доклада се установява, че към
30.06.2014 г. финансовият резултат на КТБ бил загуба, в размер на 65 283
хил. лева, при реализирана печалба към 31.05.2014 г. на стойност 14 997
хил. лева. Основен фактор за отчетената загуба за месец юни били начислените
през месеца провизии от обезценка на кредити в размер на 95 907 хил. лв.
Към 30.06.2014 г. сумата на активите на КТБ е 6 896 212 хил. лв. и
сравнено с края на месец май е със 741 352 хил. лв. (9,7%) по-малко.
По-съществените промени в активите на банката основно засягали ликвидните
активи – намалявали паричните средства и паричните наличности, ценните книжа и
вземанията от банки.
С Решение № 114/16.09.2014 г. (л. 55-59)
Управителния съвет на БНБ констатирал, че продължават да са налице условията и
предпоставките, довели до поставяне на КТБ под специален надзор, тъй като
банката продължавала да изпитва остър недостиг на ликвидност за възстановяване
на банковата си дейност и за изпълнение на задълженията си към депозантите и
други кредитори, поради което действието на всички мерки, наложени с Решение №
73/20.06.2014 г. на УС на БНБ – за поставяне на банката под специален надзор,
както и тези по Решение № 82/30.06.2014 г. на УС на БНБ – за намаляване
лихвените проценти по депозити, било продължено до 20.11.2014 г. Със същото
решение, на основание чл. 107, ал. 3 от ЗКИ, на квесторите на КТБ било указано
най-късно до 20.10.2014 г. да внесат в БНБ цялостна оценка на активите на КТБ,
а до 31.10.2014 г. да представят в БНБ отчет за капиталовата адекватност на КТБ
на база изготвената пълна оценка на активите, след което на база резултатите от
тази оценка, да бъде взето окончателно решение относно "КТБ" АД.
На 20.10.2014 г. квесторите на КТБ внесли
в БНБ докладите на одиторските фирми, като заключението на одиторите било за
необходимост от обезценки на активи на КТБ в общ размер на 4 222 млн. лв.
Докладите са приети с Решение № 133/21.10.2014 г. на УС на БНБ. На 04.11.2014
г. в изпълнение на Решение № 133/21.10.2014 г. на УС на БНБ, квесторите на КТБ
внесли в БНБ финансовите и надзорни отчети на КТБ към 30.09.2014 г., въз основа
на които УС на БНБ установил отрицателна стойност на собствения капитал на КТБ
в размер на минус 3 745 313 хил. лв., определен според Регламент (ЕС) № 575/2013 г. относно
пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните
посредници, както и че банката не отговаря на капиталовите изисквания съгласно Регламент (ЕС) № 575/2013 г.
В допълнение, с писмо от 05.11.2014 г.
квесторите на КТБ уведомили БНБ, че след датата на поставяне на банката под
специален надзор до 31.10.2014 г. вкл., в КТБ са постъпили уведомления за цесии
на вземания, сключени между клиенти на банката, и волеизявления за прихващане
на задължения към банката с вземания към нея, придобити по договори за цесия,
но дори всички уведомления за цесии и прихващания да бъдат осчетоводени в
счетоводните регистри на банката, финансовият резултат на КТБ към 30.09.2014 г.
би останал отрицателна величина.
Всичко изложено до тук довело до издаване
на Решение № 138/06.11.2014 г. на УС на БНБ, с което бил отнет лиценза на „КТБ“
АД.
След уведомяване на ФГВБ за отнетия лиценз
на „КТБ“ АД Управителният съвет на Фонда с Решение № 61/18.11.2014 г. определил
девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните влогове, както и
изплащането да започне на 04.12.2014 г. Видно от представеното от ищеца
извлечение за движението по банковата му сметка в КТБ (л. 121), както и от постъпилите
по делото отговори от КТБ АД – в несъстоятелност с вх. № 2636/17.07.2019 г. (л.
108) и с вх. № 3518/03.10.2019 г. (л. 123), на 06.11.2014 г. за ищеца е
изпратена информация за подлежащата на изплащане сума в размер на 196 000 лв.
към ФГВБ. Тази сума представлява част от сумата по влоговата му сметка, която
към 06.11.2014 г. е в размер на 232 739,98 лв. и включва и начислените
лихви (26 963,77 лв.) към датата на решението на БНБ за отнемане на
лиценза на КТБ. Депозитът на ищеца е открит на 07.12.2012 г. като според
представеното извлечение по банковата сметка е извършено олихвяване съобразно
условията на разкрития депозит към 31.12.2013 г. със сумата 15 847,71 лв. и
следващо олихвяване със сумата 11 112.42 лв. е извършено на 06.11.2014 г.,
поради служебното му закриване. По делото не се спори, че лихвеният процент до
01.07.2014 г. е съгласно договорените условия, а за периода 01.07.2014 г. –
06.11.2014 г. – съгласно Решение № 82/30.06.2014 г. на БНБ. Общият размер на
лихвата е сбор от лихвосумите за реалния брой дни, за които депозираната сума е
престояла по депозитната сметка. Към ФГВБ е подадена информация за заплащане на
сумата от 196 000 лв., представляваща горен праг на гарантираните влогове.
Тази сума включва главница и част от капитализираните лихви към 31.12.2013 г.
като непокрива сумата на начислените към 06.11.2014 г. лихви за периода
01.01.2014 г. – 06.11.2014 г.
Не се спори между страните, че на
04.12.2014 г. на ищеца е изплатена сумата от 196 000 лв. от ФГВБ.
Настоящият съд служебно установи, че с
Решение № 664/22.04.2015 г. на Софийски градски съд (СГС) по т.д. № 7549/2014
г., е обявена неплатежоспособността на КТБ с начална дата 06.11.2014 г. В тази
част решението е обжалвано от БНБ и е протестирано от Софийска градска
прокуратура, по съображения, че началната дата на неплатежоспособността е
30.09.2014 г. – към който момент въз основа на докладите и финансовите отчети е
установено, че собственият капитал на КТБ е отрицателна величина.
С Решение № 1443/03.07.2015 г. по т. д. №
2216/2015 г., Софийският апелативен съд е отменил Решение № 664/22.04.2015 г.
на СГС в частта, относно началната дата на неплатежоспособността, като е
определил за начална дата 20.06.2014 г., по съображения, че състоянието на
неадекватност на собствения капитал на КТБ не е настъпило към момента на
отразяване на коригираните стойности в изготвените от квесторите отчети към
30.09.2014 г., а е било факт преди този момент.
Съдът счита, че относимо към настоящото
производство е направеното преюдициално запитване до Съда на ЕС по адм.д. №
560/2016 г. по описа на АдмС – Варна, с формулирани осем въпроса за тълкуване
на чл. 4, пар. 3 ДЕС и чл. 1, точка 3, подточка i) и чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО.
В тази връзка е образувано дело С-571/16, по което СЕС е постановил Решение от
4 октомври 2018г.(https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?qid=1572946257359&uri=CELEX:62016CJ0571).
При така установеното от фактическа страна
и съобразно тълкуването на правото на ЕС, дадено в Решението на СЕС по дело
С-571/06, съдът приема от правна страна, следното:
По допустимостта на иска и приложението на
ЗОДОВ.
В българското законодателство към момента
на предявяване на иска (21.06.2017 г.) липсва изрична регламентация на исковите
производства за реализиране отговорността на Държавата за вреди от нарушения на
правото на Европейския съюз. Едва с изменението на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от АПК – ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., е предвидено исковете за
обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от
"очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз" актове, действия
или бездействия на административни органи и длъжностни лица, да се разглеждат
по реда на Глава единадесета от АПК "Производства за обезщетения",
както и че за неуредените въпроси за имуществената отговорност ще се прилагат
стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване на
правото на Европейския съюз. При липсата на преходна разпоредба за висящите
производства, преценката относно приложимостта на реда по ЗОДОВ към исковете за
вреди, причинени от нарушения на правото на ЕС, следва да се извърши в съответствие
с принципите и стандартите, изведени от практиката на Съда на ЕС. Постоянната
практика на Съда на ЕС е установила, че във вътрешния правен ред на всяка
държава членка трябва да се посочат компетентните юрисдикции и да се уредят
процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират
пълната защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза
– Решение от 19 ноември 1991 г по дело С-6/90 и С-9/90, т. 42; Решение от 30
ноември 2003 г., по дело С-224/01, т. 50 и Решение от 14 септември 2017 г., по
дело С-184/16, т. 58.
Макар определянето на компетентните
юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на
държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната
автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на
националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при
спазване на принципите на ефективност – налагащ националните процесуални
правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право
права и на равностойност – изискващ националното право да предостави на всеки
основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне
толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни
искове, основани на вътрешното право. Правото на Съюза предвижда също, че
задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на
нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е
публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който
съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за
поправянето на вредите. В тази връзка е прието също, че изискванията за
прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни
субекти вследствие нарушение на общностното право, не трябва при липса на
особен довод да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността
при сравними обстоятелства. Всъщност защитата на правата, които частноправните
субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от
националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата.
От даденото тълкуване с Решение на СЕС от
26 януари 2010 г. по дело С-118/08, т. 35 и т. 36 може да се обоснове и извод,
че исковете за възмездяване на вредите от нарушения на правото на ЕС, причинени
от държавата имат идентичен предмет с исковете по ЗОДОВ – обезщетяване на
вредата, претърпяна от увреденото лице поради действие или бездействие на
държавата.
Всичко изложено до тук води до извод, че
исковете като процесния – за обезщетяване на вреди, причинени на граждани или
юридически лица от нарушения на правото на ЕС – следва да се разглеждат по реда
на ЗОДОВ.
На следващо място стои въпросът дали БНБ
може да бъде надлежен ответник в производство по обезщетяване на вреди по реда
на ЗОДОВ – в който смисъл е направено и възражение от ответника. Тук следва да
се посочи, че независимо че БНБ не е административен орган по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на АПК, тя е държавен орган, а принципът за отговорност на държавите
членки е валиден във всеки случай, когато държава членка наруши правото на ЕС,
независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в
основата на неизпълнението на задължението. Освен това съгласно т. 2 от
Тълкувателно постановление № 2/2014 от 19.05.2015 г. на Общото събрание на
Гражданската колегия на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, разграничителният
критерий за приложимия правен ред (ЗОДОВ или чл. 45-49 от ЗЗД) при претенции за вреди от дейност на
органи, които не са част от изпълнителната власт, е основния характер на
дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са причинени
вредите. Когато вредите са причинени при или повод изпълнение на
административна дейност, компетентни са административните съдилища. Без
съмнение БНБ е натоварена с изключителна компетентност да регулира и
осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед
поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на
вложителите – чл. 2, ал. 6 ЗБНБ. БНБ е компетентният орган за упражняване на
надзор върху банките по смисъла на чл. 4, пар. 1, т. 40 от Регламент (ЕС) №
575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 25.06.2013 г., а възложеното й
в чл. 13 и чл. 36 ЗКИ правомощие да издава и отнема лицензи на банки е
естествено продължение на надзорната дейност върху тях. При тази своя дейност
БНБ осъществява властнически правомощия, т.к. разполага с решаващи, регулиращи
и санкциониращи функции спрямо банките, а отношенията по повод надзора с
частноправните субекти, клиенти на тези банки, не са равнопоставени – в този
смисъл Определение № 18/07.04.2017 г. по дело № 15/2017 г. на смесен петчленен
състав на ВКС и ВАС.
Предвид обективния характер на
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на
ЕС, редът за ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл. 45-49 от ЗЗД е неприложим. Предпоставките за разглеждане
на исковете по чл. 45-49 ЗЗД се явяват по-рестриктивни от тези, приложими за
исковете по реда на ЗОДОВ, което противоречи на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и на принципите на
равностойност и ефективност.
Що се отнася до
процесуалното изискване по чл. 204
АПК, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за предварителна отмяна на акта, от който се
претендират вреди, то в настоящия случай претенцията на ищеца е за претърпени
вреди от бездействието на ответника, което се свързва с хипотезата на чл. 204,
ал. 4 АПК, според която незаконосъобразността на действието или бездействието
се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Дори и да се приеме, че в конкретния
случай, макар да се твърди бездействие от страна на ответника, не се касае за
неизвършване на фактическо действие, а за липса на извършено правно действие за
издаване на конкретен акт от страна на БНБ, отново следва да се приеме, че не
са налице процесуални пречки за разглеждане на делото по реда на ЗОДОВ. В тази
връзка в т. 142 от решението на СЕС по дело С-571/16 и в т. 77 от решението на
СЕС по дело С-429/09, се посочва, че би било в разрез с принципа на ефективност
да се изисква от увредените лица всеки път да използват всички правни способи
за защита, с които разполагат, при положение че това би било прекомерно трудно
или не е разумно да се изисква от тях. В конкретния случай при действащото към
2014 г. законодателство и константната съдебната практика на ВАС, ищецът не би
имал ефективен способ за защита. Напротив, всички дела, образувани по жалби на
вложители в КТБ срещу решенията на БНБ за поставяне на КТБ под специален
надзор, за продължаване срока на надзора и за отнемане на лиценза на КТБ – при
това с директно позоваване на Директива 94/14/ЕО и твърдение, че депозитите са
станали неналични още с вземане на решението за поставяне на КТБ под специален
надзор – са оставени от ВАС без разглеждане, по съображения, че тези актове не
засягат права и интереси на вложителите, а създават задължения само за банката
- Определение № 198/08.01.2015 г. по адм. д. № 15546/2014г; Определение №
4370/21.04.2015 г. по адм. д. № 3892/2015; Решение № 13284/08.12.2015 г. по
адм. д. № 11445/15 г. и др. Така на практика са пресечени всички опити на
вложителите да приведат действащата към момента схема за гарантиране на
депозитите в съответствие с Директива 94/19/ЕО. Без разглеждане, поради липсата
на правен интерес, са оставени и жалбите на акционерите срещу решението за
отнемане на лиценза (Определение на ВАС № 3725/02.04.2015 г. по адм. д. №
3438/2015). На практика обаче е нямало кой да оспори решенията на БНБ, т.к.
всички управителни органи на банката са отстранени още с решението от
20.06.2014 г., а квесторите се назначават от БНБ и се отчитат пред нея.
При
така установената съдебна практика обосновано може да се приеме, че е липсвал
възможен процесуален ред, при който в рамките на ефективен съдебен контрол на
актовете и действията на БНБ, да бъде извършена преценка за съответствието им с
изискванията на Директива 94/19/ЕО. При липсата на такава процесуална
възможност и след като според действащото към момента на подаване на иска законодателство
актът, с който се отнема лиценза на банката се счита за акт по чл. 1 пар. 3,
буква i) от Директивата, на вложителите не може да се противопостави изискване,
като това по чл. 204, ал. 1 от АПК – за предварителна отмяна на акта, т.к. това
би било в нарушение на принципа на ефективност.
С оглед гореизложеното
процесният иск е допустим и следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ, но при
спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на
държавата за нарушаване правото на Европейския съюз, изведени от практиката на
СЕС.
Разгледан по същество, искът е частично
основателен.
За да се произнесе по съществото на спора
съдът следва да изясни няколко въпроса. На първо място е въпросът Директива
94/19/ЕО правилно ли е транспонирана в ЗГВБ и ЗКИ, и БНБ била ли е длъжна да
вземе решение по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО в срок от 5
работни дни след поставяне на КТБ под специален надзор. На следващо място е
въпросът разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО има ли
директен ефект и предоставя ли на вложителите в банка, включена в схема за
гарантиране на депозитите, в допълнение към правото им да бъдат компенсирани от
тази схема до размера по чл. 7, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО и правото да
търсят обезщетение от държавата като предявят срещу органа, длъжен да установи
неналичността на депозитите, иск за вреди от забавено изплащане на гарантирания
размер на депозитите, когато решението по чл. 1, пар. 3, буква i) е взето след
установения в Директивата 5-дневен срок, и забавата се дължи на действието на
оздравителна мярка, целяща да предпази банката от неплатежоспособност, наложена
от същия този орган. На последно място, в случай, че Директива 94/19/ЕО предоставя на вложителите такова
допълнително право, следва да бъде обсъден и въпросът дали е изпълнен
фактическия състав за ангажиране отговорността на Държавата за нарушението на
правото на ЕС, извършено от БНБ, който фактически състав съгласно решенията на
СЕО, включва кумулативното наличие на три условия: нарушената норма от правото
на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; нарушението да е
достатъчно съществено и наличието на пряка причинно-следствена връзка между
нарушението и настъпилите вреди.
Във връзка с посочените въпроси, съдът съобрази,
че от първо и второ съображение от Директива 94/19/ЕО става ясно,
че с въвеждането на схеми за гарантиране на банковите депозити във всички
държави членки и с хармонизирането на приложимите гаранции за минимална сума,
Директивата има за цел хармоничното развитие на дейностите на кредитните
институции в целия Съюз чрез премахването на всички ограничения върху правото
на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като същевременно се
повишава стабилността на банковата система и защитата на вложителите. За тази
цел член 3 от Директива 94/19/ЕО предвижда, че всяка държава членка осигурява в
рамките на нейната територия да бъдат въведени една или повече схеми за
гарантиране на депозити. Съгласно член 7, параграф 1 и 1а от същата директива
държавите членки осигуряват гарантираният размер на съвкупните депозити на
всеки вложител да бъде установен на 100 000 EUR, в случай че депозитите са
неналични. "Неналичен депозит" по смисъла на чл. 1, пар. 3 от
Директивата е депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна
институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато:
i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане
съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини,
които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че
не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи.
Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива
2009/14/ЕО, на Европейския парламент и на Съвета относно схемите за гарантиране
на депозити по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане, е
транспонирана в българското законодателство чрез Закона
за гарантиране на влоговете в банките и Закона
за кредитните институции. Измененията, въведени с Директива 2009/14/ЕО, са
транспонирани своевременно през 2009 г. с измененията на посочените два закона
– ДВ, бр. 44/2009 г., в сила от 12.06.2009 г. С измененията на ЗГВБ от 2010 г.
– ДВ, бр. 101/2010 г., в сила от 31.12.2010 г., е въведен новият гарантиран
размер от 100 000 евро на депозитите, съгласно измененията на чл. 7 от
Директива 94/19/ЕО. При първоначалното въвеждане на разпоредбата на чл. 1, пар.
3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в националното законодателство е възприет
подход, според който изискването съответната кредитна институция да
"изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с
нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива
тя да бъде в състояние да го направи" е равнозначно на установяване
неплатежоспособността на институцията. Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗКИ в
редакцията до изменението с ДВ, бр. 62/14.08.2015 г., неплатежоспособност е
налице при две хипотези: 1) когато банката не изпълнява повече от 7 работни дни
свое изискуемо парично задължение, ако това е пряко свързано с финансовото
състояние на банката и по преценка на БНБ не може да се очаква изплащане на
изискуемите парични задължения в приемлив период от време или 2) собственият
капитал на банката е отрицателна величина.
Изискуемият от чл. 1, пар. 3, подточка i),
ал. 2 от Директива 94/19/ЕО срок от 5 работни дни, в който компетентните органи
следва да извършат преценката на финансовото състояние и способността на
банката да изплаща гарантираните депозити е въведен в чл. 36, ал. 3 от ЗКИ –
като изискване, в срок от 5 работни дни от установяването на
неплатежоспособността на банка, БНБ да отнеме лиценза й. Срокът по чл. 10, пар.
1 от Директива 94/19/ЕО, в който схемите за гарантиране на депозити следва да
бъдат в състояние да изплащат надлежно доказаните претенции на вложителите, по
отношение на неналичните депозити – 20 работни дни от датата, на която
компетентните органи извършват установяването по чл. 1, пар. 3, подточка i) от
Директива 94/19/ЕО, е въведен в чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ (в редакцията до
изменението с ДВ, бр. 62/14.08.2015 г.) и тече от датата на решението на БНБ за
отнемане на лиценза за банкова дейност на търговска банка.
Така възприетият в ЗГВБ и ЗКИ подход –
сроковете по чл. 1, пар. 3, буква i) и чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО да
текат от момента, в който БНБ вземе решение за отнемане лиценза на кредитна
институция поради неплатежоспособност, не представлява допустима схема за
гарантиране на депозитите, които са станали неналични, т.к. Директивата изисква
схемите за гарантиране на депозити да бъдат в състояние да изплащат доказаните
претенции на вложителите, по отношение на неналични депозити, независимо дали
са налице условията по националното законодателство за отнемане на лиценза на
кредитна институция. Както е посочил СЕС в т. 49, т. 50 и т. 51 от решението по
дело С-571/16, от текста на чл. 1, точка 3, подточка i), първа алинея от Директива 94/19/ЕО
изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи
неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния
орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини,
които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да
не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен
това член 1, точка 3, подточка i), втора алинея уточнява, че посочените
компетентни органи трябва да установят това "колкото е възможно
по-скоро" и "не по-късно от пет работни дни след като са се уверили
за пръв път, че съответната кредитна институция не е изплатила депозити, които
са дължими и изискуеми". От тези разпоредби следва, че установяването на
неналичността на депозитите не може да зависи от неплатежоспособността на
кредитната институция, още по-малко от отнемането на нейния лиценз. В т. 51 - т. 53 от заключението на генералния адвокат по дело
С-571/16, се посочва, че за да се избегне верижния ефект на масово изтегляне на
депозити, вложителите следва да имат сигурността, че в случай на вероятно
дълготрайна неплатежоспособност на кредитните им институции техните депозити ще
бъдат възстановени в гарантирания размер в най-кратък и предвидим срок,
независимо от установяването на неплатежоспособността на кредитната институция
и отнемането на нейния лиценз. Евентуални забавяния в резултат на надзорни
мерки също не бива да водят до разколебаване доверието на вложителите в бързото
възстановяване. От обяснителния меморандум към предложението на Комисията за
директива е видно, че определението за неналичен депозит съзнателно не е
обвързано с рисковете на производствата по оздравяване и ликвидация, освен това
от съображение 12 от Директива 2009/14 следва, че съществува възможност
възстановяването на депозити чрез схемата за гарантиране да се извършва
успоредно с мерки за преструктуриране.
Относно срока, в който трябва да се
установи, че депозитите са неналични, според т. 60 решението на СЕС по дело
С-571/16, този срок е императивен и останалите разпоредби на директивата не
предвиждат възможност за неговото дерогиране. От друга страна съгласно т. 66 от
същото решение, удължаването на срока за изплащане на депозитите е възможно
единствено при изключителни обстоятелства и не може да надвишава 10 работни
дни. Също тако в т. 69 от решението СЕС е приел, че член 1, пар. 3 и член 10,
пар. 1 от Директива 94/19/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от
една страна национално законодателство, съгласно което установяването на
неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната
институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна,
отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на
неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо
кредитната институция да бъде поставена под специален надзор. Освен това в т.
78 и в т. 87 от решението, СЕС посочва, че член 1, точка 3, подточка i) от
Директива 94/19/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на
депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на
компетентния национален орган, като предварителното предявяване от титуляра на
банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което
не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на
този депозит по смисъла на тази разпоредба.
От всичко изложено до тук следва, че за да
се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда
процедура само от три стъпки: 1) компетентният орган се уверява, че депозит,
който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките
на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи
дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по
причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати
депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя
да бъде в състояние да го направи; 3) схемата за гарантиране на депозити трябва
да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в
рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение.
Съдът намира за неоснователно възражението
на ответната страна, че БНБ не е компетентен орган по смисъла на чл. 1, т. 3,
подточка i) от Директива 94/19/ЕО. От разпоредбите на чл. 36, ал. 3 от ЗКИ и
чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ недвусмислено следва, че именно БНБ е "компетентният
орган", който установява неналичността на депозитите, но националното
законодателство обвързва момента, в който се задейства схемата за гарантиране
на депозитите, които са станали неналични, с отнемане на лиценза на кредитната
институция. С оглед на това се приема, че изискването съответната кредитна
институция да "изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко
свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува
близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи" е равнозначно на
установена неплатежоспособност на институцията, а изискваният от директивата 5
дневен срок за преценка на нейното финансово състояние и способността на
банката да изплаща гарантираните депозити, е въведено като изискване в срок от
5 дни от установяването на неплатежоспособността на банка БНБ да отнеме лиценза
й, т.е. националното законодателство към 2014 г. приема, че актът по чл. 1,
пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО е актът, с който се отнема лиценза на
кредитната институция. Такова е и становището на министъра на финансите и
управителя на БНБ от 11 август 2014 г. относно писмо на Европейската комисия
във връзка с предприетите действия от БНБ спрямо КТБ АД и Търговска банка Виктория
ЕАД, публично достъпно на сайта на Министерство на финансите - www.minfin.bg/document/14856. В подкрепа на това
тълкуване са Доклада на Комисията по бюджет и финанси по проекта на Закона за
изменение и допълнение на Закона за гарантиране на влоговете в банките (№
854-01-165/20.12.2008 г. и № 902-01-28/22.04.2009 г., 40-то НС) и Мотивите към
проекта на Закона за изменение и допълнение на ЗГВБ (№ 902-01-28/22.04.2009 г.,
40-то НС), видно от които целта на законопроекта е да се въведат в българското
законодателство изискванията на приетата на 11 март 2009 г. Директива
2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива
94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на
гарантирания размер и срока на изплащане. Така "... в съответствие с
установените от директивата общи срокове в Европейския съюз се предлага срокът
за вземане на решение, че банката не може да изплаща депозити в случаите по чл.
36, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за кредитните институции, да бъде намален от 14
дни.... на 5 работни дни". Идентично становище всъщност застъпва и самият
ответник, като в представения отговор на исковата молба посочва, че Директива
94/19/ЕО е правилно транспонирана с разпоредбите на чл. 23, ал. 1 от ЗГВБ
(отм.) и чл. 36, ал. 2 от ЗКИ (в редакцията до изменението с ДВ, бр. 62/2015 г.),
като законодателят е предвидил идентичност на акта за установяване неналичност
на депозитите с акта за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност.
Съдът намира обаче, че в конкретния
случай, постановявайки Решение №
73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ на практика
е направила обективната констатация за неналичност на депозитите по смисъла на
член 1, параграф 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, като преустановяването на
достъпа до депозитите е по причини, пряко свързани с финансовото положение на
КТБ. Относно условието депозитът да е "дължим и платим, но да не е бил
платен от кредитната институция" следва да се съобрази, че според доклада
на квесторите за състоянието на КТБ (публикуван на сайта на БНБ) БНБ е
уведомена още на 20.06.2014 г., че банката е преустановила плащанията и всички
банкови операции. При започване на действията по специален надзор (от същата
дата, на която КТБ е поставена под специален надзор), квесторите са спрели
счетоводната система на банката, спрели са платформата обмен на SWIFT, както и операциите чрез електронно банкиране и на
услугата "интернет банкиране", и са анулирали всички издадени
преводни нареждания със започната и недовършена обработка, като сумите на
преводите, и заплатените такси, са върнати по сметките на клиентите. Това
означава, че още на 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени
заявки за плащане, но и заради спряната счетоводна система всички вложители са
били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите
си и не са имали достъп до тях почти шест месеца. Че плащанията са спрени заради
финансовото положение на КТБ следва и от решението за поставяне на КТБ под
специален надзор, което се основава на чл. 115, ал. 1 и чл. 115, ал. 2, точки 2
и 3 от ЗКИ, съгласно които "ликвидните активи на банката по преценка на
БНБ няма да бъдат достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в
деня на тяхната изискуемост, или банката не е изпълнила в срок едно или повече
изискуеми задължения към своите кредитори", както и от обстоятелството, че
КТБ е поставена под специален надзор с пълно преустановяване на плащанията,
въпреки че националното право позволява мерки с по-ниска степен на намеса –
т.е. избор между пълно и частично преустановяване на плащанията и ограничаване
на дейностите – вж. чл. 116, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗКИ. Видно от решението на
УС на БНБ от 20.06.2014 г., към 11:58 часа на 20.06.2014 г. по сметката на КТБ
в платежната система за брутен сетълмент в реално време RINGS разполагаемата
наличност е в размер на 237 773 лв., при наредени чакащи плащания за над
38 млн. лв.
При това положение първото условие –
кредитната институция да изглежда неспособна за момента да изплати депозита, по
причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, се явява изпълнено,
тъй като от този момент КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща
дължимите и платими депозити.
Второто условие – да не съществува близка
перспектива кредитната институция да е в състояние да изплати депозитите, също
е изпълнено. Схемата за гарантиране на депозити, която се изисква от Директива
94/19/ЕО, служи за гарантиране не само на номиналната стойност на обхванатите
депозити, но предвижда, поне до известна степен, и заместител за наличността
им. Поради това установяването, че депозитите са неналични, може да бъде
избегнато само ако се очаква достъпът до депозитите да бъде възстановен в много
кратък срок. В случая, както бе посочено самата кредитна институция е внесла в
БНБ искане да бъде поставена под специален надзор заради проблеми с ликвидността,
което предизвиква затруднения в изпълнението на паричните задължения към
вложителите. Както е посочено в самото решение на УС на БНБ, с писмо №
4098/20.06.2014 г., получено в 10:51 часа в БНБ, изпълнителните директори са
уведомили БНБ, че като имат предвид наличните средства на банката по сметки и в
брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на банката в
най-близко време. В резултат, още на същата дата, УС на БНБ е приел решението
за поставяне на КТБ под специален надзор, спрени са всички плащания и всички
банкови сделки на институцията. Така самата БНБ е постановила законова забрана
върху КТБ да изплаща депозити по причини, които са пряко свързани с проблеми с
ликвидността на КТБ. Както е видно от мотивите на УС на БНБ в решението от
20.06.2014 г., поставянето на КТБ под специален надзор е продиктувано от
наличието на опасност от неплатежоспособност (поради засиленото теглене на
средства и липсата на достатъчно ликвидни активи към 20.06.2014 г.), като
определеният тримесечен срок на надзора недвусмислено показва липсата на
"близка перспектива" за изплащане на депозитите от кредитната
институция.
Всичко изложено до тук води до извода, че
с решението си от 20.06.2014 г. БНБ е извършила обективната констатация, че по
нейно виждане КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко
свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува
близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи, т.е. извършила е констатацията,
че депозитите са неналични по смисъла на чл. 1, пар. 3, подточка i) от
Директива 94/19/ЕО, поради което в срок от 5 работни дни от тази констатация е
следвало да постанови изричен акт по чл. 1, пар. 3, подточка i), ал. 2 от
Директивата – задължение, което произтича от директно приложимото право на ЕС.
Съдът на ЕС в т. 117 от Решението по дело С-571/16, посочва, че разпоредбата на
чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО има директен ефект и
представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти
права, които да позволят на вложителите да предявят искове за обезщетяване за
вредите от късното изплащане на депозитите.
Неоснователно ответната страна се позовава
на решение от 12 октомври 2004, по дело С-222/02, т.к. спорът по същото касае
право на иск за отговорност на държавата, което произтича от непредприемането
на надзорни мерки, предвидени в чл. 3 от Директива 94/19/ЕО, докато в
настоящото производство ищецът ангажира отговорността на надзорния орган не за
загубата на депозита си, а за неспазването на предвидените в Директива 94/19/ЕО
условия и ред за компенсиране. В този смисъл е и заключението на генералния
адвокат по дело С-571/16, точки 78-82 и Решението на СЕС по същото дело, т. 89.
Неоснователно е и позоваването на
разпоредбата на чл. 79, ал. 8 от ЗКИ, според която отговорността на надзорния
орган може да бъде ангажирана само ако вредите са причинени умишлено. В т. 125
и т. 126 от решението по дело С-571/16, СЕС е посочил, че в съответствие с
принципа на ефективност националните процесуални норми не трябва да правят
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени от правния ред на Съюза, а условието по чл. 79, ал. 8 излиза извън
обхвата на условието за достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза.
След като разпоредбата на чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО има
директен ефект неоснователно ответникът твърди, че не е бил законово овластен
да вземе това решение и следователно същото би било нищожно. СЕО в Решение от 9
март 1978 г., дело С-106/77, т. 14-16, е приел, че директният ефект означава,
че нормите на общностното право трябва да имат пълно и еднакво действие във
всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на
тяхното действие. Следователно, тези разпоредби са пряк източник на права и
задължения за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави
членки, или частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани
от правото на Общността. Тази последица също така засяга всеки съд, чиято
задача като орган на държава членка е да защитава в рамките на своята
компетентност правата, предоставени на частноправните субекти от общностното
право. При това тълкуване и изричното произнасяне от СЕС, че чл. 1, т. 3,
подточка i) от Директива 94/19/ЕО има директен ефект, именно тази разпоредба,
като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи
неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема
лиценза поради неплатежоспособност.
Като не е взела това решение в
императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което първото
условие за ангажиране на отговорността на Държавата е изпълнено. Това нарушение
се преценява от настоящия състав и като достатъчно съществено, за да ангажира
отговорността на държавата. Според т. 105 от решението на СЕС по С-571/16, от
практиката на Съда следва, че такова нарушение предполага явно и значително
неспазване от държавата членка на границите, които са наложени на нейното право
на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това
отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна
норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на
националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при
прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото
нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението
си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането,
приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални
мерки или практики (вж. в този смисъл решение от 5 март 1996 г., по дела
C-46/93 и C-48/93, т. 56).
В случая свободата на преценка на БНБ без
съмнение е ограничена от срока по чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО. Тъй като разпоредбата
ясно посочва при какви условия и в какъв срок се установява неналичността на
депозитите, ако тези условия са изпълнени, компетентният орган е длъжен в
императивния петдневен срок да установи, че депозитите са неналични – т. 108 от
решението по С-571/16. От установените по делото факти безспорно става ясно, че
след като БНБ е била уведомена от КТБ за финансовите й затруднения и проблемите
с ликвидността, БНБ е взела решение и е поставила КТБ под специален надзор заради
опасност от неплатежоспособност и е постановила спиране на всички операции и
плащания. Така, въпреки че е преценила, че КТБ е застрашена от
неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне на банката под
надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по-дълъг период, БНБ не е
направила установяването в императивния петдневния срок по чл. 1, т. 3, подт.
i) от Директива 94/19/ЕО, което е щяло да задейства компенсирането на
засегнатите вложители съгласно чл. 7, пар. 1 и чл. 10, пар. 1 от Директивата и
това е съществено нарушение на чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19/ЕО –
вж. в този смисъл т. 95 от заключението на генералния адвокат Kokott и т. 115
от решението по С-571/16.
Настоящият съдебен състав преценява и че
от страна на ищеца е доказано наличието на имуществени вреди, причинени от
нарушението на правото на ЕС от страна на БНБ, както и наличието на
причинно-следствена връзка между противоправното поведение на БНБ и претърпените
вреди. Съдът намира за неоснователно възражението на ответната страна, че след
като БНБ няма правомощия да изплаща на вложителите сумите по гарантираните
депозити, не може да бъде задължена за акцесорно задължение за лихва. В случая,
макар размерът на претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди да е
определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е
лихва. Във връзка с това и с оглед характера на деликтната отговорност на
държавата за претендираните вреди, по препращане от § 1 от ЗР на ЗОДОВ, е
приложима и общата давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката давност за лихви по
чл. 111, буква в) от ЗЗД. Неоснователно ответната страна твърди и че законната
лихва не може да бъде измерител на твърдените от ищеца вреди, тъй като
претенцията "... не е за лихва, а за различно от нея обезщетение за
неуточнени по вид и размер вреди, които само по размер се приравняват на
законната лихва". Всъщност на основание договора от 07.12.2012 г. за
платежни услуги, ищецът е имал притежание върху движими вещи – парични
средства, правото на собственост върху които не е можел да упражнява, поради
бездействието на БНБ да защити това негово притежание, като издаде акт по чл.
1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19, с който да даде старт на компенсационния
механизъм по чл. 10 от Директивата. Така, с неизпълнение на задължението си по
чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19 БНБ е нарушила чл. 1 от Протокол 1 към
ЕКПЧ, според който всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се
ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост
освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в
общите принципи на международното право. В случая, предвид характера на
нарушението няма как да се приеме, че поради защита на обществения интерес
ищецът е бил лишен от своето парично притежание за срок, по-дълъг от
предвидения в Директива 94/19/ЕО. Всъщност именно своевременното изпълнение на
задължението по чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19/ЕО би защитило в
максимална степен освен правата на вложителите и обществения интерес, доколкото
цел на директивата е не само защита на вложителите, а и стабилност на банковата
система, която може да се постигне само ако държавите членки спазват
предоставените на вложителите гаранции, въз основа на които да считат
депозитите си за защитени. Така неосигуряването на достъп до депозитите за срок,
по-дълъг от установения в директивата, без съмнение е довело до нарушение на
правото на собственост на ищеца.
Обезщетението, което държавата дължи,
трябва във всички случаи да бъде равностойно на претърпяната вреда, така че да
осигури ефективна защита на нарушеното право. При липса на разпоредби в правото
на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите
на процесуалната автономия, равностойността и ефективността - Вж.
"Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС", К., Ал.,
Сиела норма, 2012 г., стр. 493.
Според българския закон, при паричните
притежания, обективният измерител на стойността на нарушеното право, и
следователно, справедлива компенсация, с която може да се възстанови
справедливия баланс по чл. 1 от Протокол № 1, е именно размерът на законната
лихва по чл. 86 от ЗЗД.
Неоснователно ответната страна твърди, че конкретния
случай вреда липсва, т.к. с Решение № 82/30.03.2014 г. на УС на БНБ лихвените
проценти по депозитите в КТБ са намалени "до средния им пазарен размер за
банковата система", поради което доходността, която ищецът е получавал от
влога си в КТБ през процесния период е сравнима с доходността, предоставяна от
останалите банки в страната през същия период. Законната лихва е предвиден от
закона механизъм за обезщетяване на претърпени вреди, без кредиторът да е
длъжен да ги доказва. Предвид качеството на парите да са универсален и
санкциониран от държавата измерител на потребителната стойност на благата,
въпросът за тяхното оползотворяване не стои. Ползването им има своята пазарна
цена и кредиторът я губи, когато длъжникът не изпълнява навреме задължението си.
Именно тази стойност се презумира от разпоредбата на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и в
този смисъл е ирелевантно каква доходност е можел да получи ищеца, ако е вложил
парите си в друга банка. Законната лихва е отнапред установен от закона размер
на обезщетението за забавено изпълнение на парични задължения, при което
кредиторът не е нужно да доказва размера на претърпените вреди, които се
покриват от законната лихва.
В този смисъл настоящият съдебен състав
преценява, че правилно ищецът остойностява претенцията си с размера на
законната лихва, определена по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД.
Неоснователно също така е възражението на
ответната страна, че ищецът не доказва вреди, т.к. поради липса на отправена
покана за плащане не е поставил в забава нито банката, нито Фонда. Както
посочва генералния адвокат в заключението си представено по дело С-571/16, при
конкретните обстоятелства – при които КТБ "... явно фактически е закрита и
търговските й отношения са били преустановени, не би било целесъобразно да се
изисква от вложителите да отправят искане за изплащане на техните депозити.
Също така е съмнително как би могло да бъде доказано отправянето на такова
искане, което в случая на депозити, платими по всяко време при поискване, всъщност
често се изразява в опита за теглене на пари от банков автомат или за
извършване на банков превод в интернет. Следователно и за самата схема за
гарантиране на депозити би било проблематично, ако трябва да се увери, че
вложителите са отправили искане за изплащане на техните депозити". Още
повече че компенсацията трябва да се плати бързо, а именно в рамките на 20
работни дни съгласно член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО. Така и в т. 3
от диспозитива от решението на СЕС по дело С-571/16 изрично е прието, че член
1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14,
трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на
банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което
не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на
този депозит по смисъла на тази разпоредба.
С оглед на изложеното, единствено и
достатъчно условие за изпадане на БНБ, респ. на ФГВБ, в забава по отношение на
вложителите е изтичането на императивния 5 дневен срок по член 1, точка 3,
подточка i) от Директива 94/19/ЕО, а в случая то безспорно е настъпило.
Ирелевантно е и обстоятелството, че не
БНБ, а ФГВБ е компетентен да изплаща гарантираните депозити, т.к. именно
решението по чл. 1, пар. 3, подт. i, ал. 2 от Директивата, което БНБ е била
длъжна да вземе, падежира вземането на ищеца. Следва да се има предвид, че
Фондът не разполага със самостоятелност при определяне на началната дата на
изплащане на гарантираните депозити. Действията, които ФГВБ следва да
предприеме и конкретно задължението му да започне изплащане на гарантираните
депозити, са пряко обусловени от решението на БНБ, с което депозитите се
обявяват за неналични. Казано по друг начин, именно след постановяване на
решението на БНБ за обявяване на депозитите за неналични, за Фонда възниква
парично задължение към всеки от вложителите до размера на гарантираните
депозити. Така, постановявайки изискуемото от Директива 94/19/ЕО решение на
по-късна дата, БНБ е станала причина за забавеното изпълнение на паричното
задължение от ФГВБ, т.е. именно БНБ е причина за забава на изпълнението на
паричното задължение към ищеца и това недвусмислено обосновава пряката
причинно-следствената връзка между извършеното нарушение и претърпените вреди.
След като забавеното изпълнение на паричното задължение към ищеца е следствие
от извършеното от БНБ нарушение на чл. 1, пар. 3, подт. i) от Директива
94/19/ЕО, това е и основанието за приложението на чл. 86 от ЗЗД.
Обстоятелството, че ЗГВБ обвързва началото
на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението
за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, т.к. както вече
се посочи неколкократно по-горе в настоящото решение СЕС е приел в т. 1 от
диспозитива на решението по дело С-571/16, че разпоредбите на чл. 1, т. 3 и чл. 10,
пар. 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се
отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на
депозитите.
Неоснователно ответната страна в писмените
бележки сочи, че изобщо не е налице причинно следствена връзка, т.к. дори БНБ
да беше взела решението по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО в
5-дневния срок, е нямало как да започне изплащане на гарантираните депозити, поради
това че Фондът не е разполагал с необходимите средства. Съгласно един от
основните принципи на правото, формулиран в чл. 81, ал. 2 от ЗЗД,
обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на
задължението, не го освобождава от отговорност. В контекста на прилаганите от
държавите членки схеми за гарантиране на депозитите и за да се осигури тяхната
ефективност, Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/18/ЕО не обвързва по
никакъв начин задвижването на компенсационния механизъм с условието схемата да
разполага с достатъчно парични средства. Напротив, както следва от чл. 10, пар.
1 от Директива 94/19/ЕО схемите за гарантиране на депозитите следва да са в
състояние да изплащат надлежно доказаните претенции на вложителите, по
отношение на неналичните депозити. От съображение 10 на Директива 2009/14/ЕО е
видно и че за да се запази доверието на вложителите, и да се отговори на
техните нужди, задействането на схемата и изплащането на гарантираните депозити
следва да започне в максимално кратък срок, който може да бъде удължаван камо
при извънредни обстоятелства. Предвид императивния характер на сроковете за
обявяване на депозитите за неналични и за стартиране на тяхното изплащане, в
контекста на съображение 9 от Директива 94/19/ЕО – изискващо схемите за
гарантиране на депозити да се намесят веднага след като депозитите са станали
неналични – настоящият съдебен състав преценява, че липсата на достатъчно
средства във Фонда за покриване на гарантираните депозити не може да се
противопостави на правата на вложителите и поради това не изключва нито
съществения характер на нарушението, извършено от БНБ, нито причинно
следствената връзка с претърпените в следствие на това нарушение вреди.
Относно размера на дължимото обезщетение и
по конкретно периода, за който такова се дължи, настоящият съдебен състав счита,
че за извършеното нарушение на правото на ЕС БНБ дължи обезщетение само за
периода на забава – от момента, в който реално ищецът е трябвало да има достъп
до депозита си до момента, в който нарушението е преустановено, а именно за
периода от 25.07.2014 г. до 06.11.2014 г. Само за този период е налице и пряка причинно-следствена
връзка между извършеното от БНБ нарушение и претърпените вреди. Срокът от 5
работни дни по чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била
длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите,
смятано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на
27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на правото на ЕС,
но независимо от това неправилно ищецът твърди, че още на 30.06.2014 г. е
следвало да има достъп до депозита си. Постановяването на акт, с който се
установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на
тяхното изплащане. С акта, с който се установява неналичността на депозитите
само се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити и считано от
датата на постановяване на този акт, започва да тече срокът за изплащане. По
арг. чл. 23, ал. 5 ЗГВБ, в случай че БНБ беше взела решението по чл. 1, пар. 3,
подт. i) в петдневния срок – т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то спрямо срока
от 20 работни дни за изплащане на депозитите, смятано от 30.06.2014 г.,
най-рано ищецът е можел да получи достъп до депозита си на 25.07.2014 г. и
именно това е датата, от която реално е започнал да търпи вреди вследствие
нарушението/забавата на БНБ. От своя страна решението за обявяване
неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г. – когато е отнет лиценза
на КТБ и съобразно действащото към момента законодателство е обявена
неналичността на депозитите, респ. е стартирана процедурата по компенсиране по
чл. 10 от Директива 94/19/ЕО, след тази дата БНБ вече не е в нарушение/забава и
следователно за този период до датата на изплащане на депозита плюс начислената
договорна лихва – 04.12.2014 г. също липсва причинно следствена връзка.
Съдът намира, че в конкретния случай реално
претърпяната от ищеца вреда е представлява законната лихва за периода 25.07.2014 г. – 06.11.2014 г.,
независимо, че за същия период му е начислена договорна лихва по сключения
между ищеца и КТБ договор за депозит, тъй като тази договорна лихва не е
изплатена на ищеца при прилагане на схемите за гарантиране на влоговете, а
остава дължима, но неплатена в производството по несъстоятелността на банката.
Искът е установен в своето основание, но
няма достатъчно данни за неговия размер, поради
което в хипотезата на чл.162 от ГПК и използвайки програмен продукт
"Calculator", съдът изчислява размера на обезщетението за забава
върху главницата от 196 000 лева за периода 25.07.2014 – 06.11.2014 година
на 5 733,82 лева. Предявеният
иск следва да се уважи в този размер, а
за разликата до 8 627,97 лева и за периода извън посочения, следва да се
отхвърли като неоснователен.
Независимо от изхода на спора, на ищеца не
следва да се присъждат разноски, предвид липсата на искане за това.
Искане за присъждане на разноски е заявено
единствено от страна на ответника. Същият е представил списък и доказателства
за направени разноски за адвокатско възнаграждение. Искането за разноски за
осъщественото по делото процесуално представителство от адвокат, е
неоснователно.
Производството по чл. 203, ал. 1
във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ
е специално съдебно производство. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ
приложим закон за обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ,
е Законът за отговорността на държавата и общините за вреди. Член 10, ал. 2
и 3 ЗОДОВ
съдържат изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон. Тази
изрична законова регламентация на отговорността за разноски, преценена в
контекста на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ,
изключва приложимостта на чл. 143, ал. 4 АПК,
съответно – на чл. 78, ал. 3 от ГПК
в производството по ЗОДОВ.
Това тълкуване на
релевантните правни норми е в съответствие с мотивите на Закона за
изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди, /ДВ бр. 43 от
29.04.2008 г. /, с който е прието допълнението на чл. 10 ЗОДОВ в
частта за алинея 2 и 3 - http: /parliament. bg/bills/40/802-01-31. pdf. В
мотивите на закона изрично е посочено, че чл. 10, ал. 2 и
3 се приемат в
изпълнение на решение С. срещу България № 68490/01, ECHR 2007. В решението Станков срещу България ЕСПЧ приема, че
"размерът на разходите, оценен в светлината на специфичните за дадено дело
условия, е фактор, който трябва да се вземе предвид за определяне дали
заинтересованият е разполагал с правото си на достъп (до съд)", т. 52.
Съобразявайки мотивите на съдебното решение, законодателят е регламентирал
изрично и в отклонение от общия принцип на отговорността за разноските
съразмерно на уважената част от иска - чл. 78, ал. 1,
2, 3, 4 и 8 ГПК,
съответно чл. 143, ал. 1,
2, 3 и 4 АПК,
задължението за разноски по ЗОДОВ.
Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ
само ако искът бъде отхвърлен изцяло, само тогава разноските по производството
се заплащат от ищеца. По същия начин задължен за разноските по производството е
ищецът и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ
ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати
разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна
такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Видно от съдържанието на
двете разпоредби, законодателят е направил изрично разграничение на обхвата на
задължението за разноски на ищеца и на ответника при отхвърляне изцяло на иска,
при оттегляне и отказ от иска и при уважаването му - изцяло или частично. В
първата хипотеза законодателят е включил в обхвата на дължимите от ищеца
разноски само разноските по производството. Във втората хипотеза е включил
разноските по производството, таксите и възнаграждението за един адвокат, ако
ищецът е имал такъв.
Дължимостта на всеки един от
елементите на общото понятие "разноски" в хипотезата на чл. 10, ал. 2
и 3 ЗОДОВ е
изрично определено с оглед на изхода от спора. Законодателят е направил изрично
разграничение на обема на задължението за разноски в алинея 2 - при отхвърляне
изцяло, оттегляне или отказ изцяло от иска, и в алинея 3 - при уважаване на
иска- изцяло или частично. Няма законово основание разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ
да се тълкува разширително.
С оглед на горното в
хипотеза като настоящата - искът се отхвърля частично, ответникът има право на направените
по производството разноски, но не и на възнаграждение за един адвокат.
Тълкуването на разпоредбите на чл. 10, ал. 2
и ал. 3 от ЗОДОВ
в тяхната взаимовръзка води до извода, че липсата на изрично предвиждане на
отговорност на ищеца за заплащане на възнаграждение за процесуално
представителство на ответника при частично или пълно отхвърляне на иска
/исковете му означава, че такова не се дължи.
Водим от горното, АС-Русе
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Българска народна банка да заплати на К.И.М., ЕГН **********,***,
обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 733,82 лева (пет хиляди
седемстотин тридесет и три лева и осемдесет и две стотинки), претърпени в
периода от 25.07.2014 г. до 06.11.2014 г., вследствие на извършено от БНБ
нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в невземане на решение
за обявяване неналичност на депозитите в "Корпоративна търговска
банка" АД, в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с
директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на
депозити.
ОТХВЪРЛЯ иска в частта за сумата над 5 33,82 лева до предявения размер от 8 627,97
лева., както и за периода извън 25.07.2014 г. – 06.11.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ искането на БНБ за присъждане на разноски за процесуално представителство
по делото – възнаграждение за адвокат.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред Върховния административен съд на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: