Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 22. 10. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 15646 по описа на Софийския градски съд за 2017 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от В.Ф.В., ЕГН **********, адрес ***, ж.
к. „*******., (въззивник) срещу Решение от 05. 05. 2017 г., постановено от
Софийския районен съд, 64-ти състав, по гр. д. № 41345 по описа на Софийския
районен съд за 2015 г. С посоченото съдебно решение предявеният от В.Ф.В.
осъдителен иск с правна квалификация по чл. 264. от Кодекса на труда КТ) за сумата
от 395 лева и за периода от 01. 09. 2010 г. до 31. 12. 2012 г. е уважен частично за сумата от 52 лева и 73
стотинки и за периода от 01. 07. 2012 г. до 31. 12. 2012 г. Отхвърлени са изцяло следните кумулативно съединени
искове: за обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск,
дължим при положен извънреден труд, за периода от 01. 09. 2010 г. до 30. 04.
2013 г. в размер на 118 лева (правна квалификация по чл. 79., ал. 1. от Закона
за задълженията и договорите във връзка с чл. 357. от КТ); за обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от травми по време на работа поради недобре
обезопасени обекти на мястото, където е полагал труда си, в размер на 411 лева
(правна квалификация по чл. 200. от КТ); и за обезщетение за неимуществени
вреди вследствие на неосигуряване на ободряващи напитки по време на нощни
дежурства, работа при повишено психично напрежение и риск от произшествия в
размер на 411 лева (правна квалификация по чл. 52. от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл. 357. от КТ).
Писменото
изявление на В.Ф.В., озаглавено „Молба“ (л. 219. от делото на районния съд,
съответно л. 3. от делото на въззивния съд), има естеството и на въззивна жалба
срещу решението. Според въззивника някои от изводите (съжденията) в него са
грешни. Намира, че районният съд неправилно е приел, че трудовото му
възнаграждение е било в размера на минималното за страната за съответния период,
както и че това за месец август, 2013 г., му е било заплатено. Оплаква се, че
първата инстанция неправилно е оставила без уважение негови доказателствени
искания. Посочва, че е дала доверие на писмени доказателства на ответната
страна, а не е трябвало, включително поради своевременно оспорване на
истинността на някои от тях. Твърди, че след като ответната страна е
представила графиците за дежурствата само на единия обект, на който въззивникът
е работил, то районният съд е трябвало да приложи чл. 161. от ГПК по отношение
на другия обект, на който е работил. Оспорва възприетото от районния съд
количество извънреден труд. Намира, че с изменение на иска може да се стигне до
обективно съединяване на искове, като се позовава на правната теория (Б.
Кацаров, Димитър Силяновски и Живко Сталев) и твърди, че своевременно е изменил
иска. Намира, че предметът на гр. д. № 41345 от 2015 г. е различен от предмета
на гр. д. № 39650 от 2013 г. Посочва, че първата инстанция неправилно се е
произнесла по исковете за обезщетение за неимуществени („нематериални“) вреди,
при положение, че той се е отказал от тях. Твърди, че районният съд е нарушил
изискването решението да се основава на закона и събраните доказателства (чл.
3. от Закона за съдебната власт). Добавя, че не се е произнесъл по исковете за
всеки месец поотделно, с което е нарушил и чл. 12. от Закона за съдебната
власт. Прави шест доказателствени
искания.
С оглед изложеното въззивникът намира
обжалваното решение за порочно, поради което то следва да се отмени като
противоречащо на закона и добрите нрави.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от насрещната страна „С.“ АД, ЕИК *******, седалище
и адрес на управление ***., съдебен адрес ***, хотел „Р.“, офис 411.
(въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител адвокат Л.Р. (пълномощно
за всички инстанции на л. 49. от делото на районния съд). Препис от въззивната
жалба е бил връчен на адвокат Р. на 10. 07. 2017 г. (л. 11. от делото на
въззивния съд). Отговорът на въззивната жалба е постъпил на 27. 06. 2017 г.,
следователно в срока по чл. 263., ал. 1. от ГПК. Въззиваемото дружество намира
въззивната жалба за неоснователна и недоказана, а обжалваното решение: за
правилно и законосъобразно. За подробности препраща към отговорите на исковите
молби и писмената защита пред първата инстанция, които поддържа. Противопоставя
се на доказателствените искания на въззивника. Иска обжалваното решение да бъде
потвърдено. В последното открито съдебно
заседание е претендирало разноски.
След като обсъди становищата на страните и като взе
предвид събраните от първата инстанция доказателства, въззивният съд направи
следните фактически и правни изводи.
На първо място
въззивният съд намира за необходимо да проследи накратко хронологията на
делото. Въззивникът е подал жалба до Административния съд – София – град на 01.
07. 2015 г. С определение административният съд е прекратил делото и е пратил
жалбата по компетентност на Софийския районен съд. След указания и уточнения
районният съд с разпореждане (л. 40. от делото на първата инстанция) е приел за
предявени общо 21 кумулативно съединени иска. Върнал е исковата молба по
отношение на 12 от тях (поради формирана сила на пресъдено нещо с решение по
гр. д. № 39650 по описа на Софийския районен съд за 2013 г. за едни и поради
изначална недопустимост за други). Разпореждането е влязло в сила. С него не са
били давани указания за уточняване на искането, следователно към този момент
районният съд е приемал исковата молба за ясна. Въззивникът е направил писмено изявление, озаглавено
„Промени в жалбата“ (л. 11. от частното гражданско дело на въззивния съд) на
29. 01. 2016 г. В първото открито съдебно заседание пред първата инстанция
въззивникът е заявил, че поддържа единствено претенциите, уточнени с него, и че
се отказва от всички други
претенции. Районният съд обаче е намерил исканията в „Промени в жалбата“ за
неясни, поради което е дал указания и въззивникът е уточнил исковата молба на
18. 01. 2017 г. След това е било постановено обжалваното решение, по което
районният съд е оставил без разглеждане искането на въззивника за отстраняване
на очевидни фактически грешки, съответно оставил е без уважение искането за
допълване на решението. Препис от определението е бил връчен на въззивника на
23. 10. 2017 г. (между кориците на делото е вложено неприложено към делото и
неномерирано съобщение, според което Й.Х.И., призовкар към Софийския градски
съд, е връчила преписа лично на В.В.) и липсват данни то да е било обжалвано в
законоустановения срок, поради което следва да се приеме, че е влязло в сила.
Преди да
разгледа възраженията на въззивника във връзка с правилността на обжалваното
решение, въззивният съд трябва да провери служебно валидността и допустимостта
му. Не се установява наличието на порок, който да обуслови нищожността на
съдебния акт, следователно той е валиден. Във връзка с допустимостта му трябва
да се изследва съответствието на произнасянето на районния съд с окончателните
искания.
Всеки иск се
състои от основание и искане (чл. 127., ал. 1., т. 4. и 5. от ГПК). В писменото
изявление „Промени в жалбата“ (което въззивникът изрично е посочил, че
поддържа, и че се отказва от останалите си претенции), въз основа на подробно
изложени обстоятелства (основания) са изведени четири искания. Те са следните:
-
обезщетение за причинени
имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) в размер на 2 337 лева
и 42 стотинки вследствие на невярно начислени месечни заплати за целия период
на трудовия договор;
-
обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск (чл. 224., ал. 1. от КТ) в размер на 182 лева и 3
стотинки;
-
обезщетение за причинени
неимуществени вреди в размер на 5 580 лева;
-
ответникът да бъде осъден да
преведе дължимите осигурителни вноски за положен извънреден труд в
осигурителните фондове.
От уточненията
на „Промени в жалбата“ е видно, че въззивникът наново е предявил някои от
исковете, които районният съд е оставил без разглеждане като недопустими. За
пръв път са предявени някои изцяло нови искове за неимуществени вреди, както и
за имуществени вреди.
Процесуалното
действие, изразено с писменото изявление „Промени в жалбата“, има правното
естество на изменение на иска. То е своевременно направено преди провеждането
на първото по делото пред районния съд открито съдебно заседание. Ищецът обаче
не може по пътя на изменението на иска да измени както основанието, така и искането,
защото по този начин би се предявил изцяло нов иск: аргумент за противното от
чл. 214., ал. 1., изр. второ от ГПК. В този смисъл са и правната теория и
съдебната практика (Живко Сталев, Анелия Мингова и други, „Българско гражданско
процесуално право“, десето преработено и допълнено издание, стр. 459. и
цитираната там съдебна практика).
Във
връзка с претендираните от ищеца имуществени
вреди и парични вземания въззивният съд намира следното. Не са предмет на делото следните
претенции: искане за обезщетение за имуществени вреди вследствие на
неосигуряване на безплатна храна (този иск е недопустим като изцяло нов и
предявен за пръв път с изменението на иска) и безплатни напитки (този иск вече
е бил оставен без разглеждане с влязлото в сила разпореждане на районния съд на
л. 40. от делото му поради формирана сила на пресъдено нещо) в общ размер от
1 323 лева; искане за присъждане на трудово възнаграждение за положен
извънреден труд (по месеци) в размер на 1 362 лева и 53 стотинки (този иск също
вече е бил оставен без разглеждане с влязлото в сила разпореждане на районния
съд на л. 40. от делото му поради формирана сила на пресъдено нещо); искане
ответникът да бъде осъден да внесе осигурителни вноски в размер на 284 лева и
43 стотинки (този иск също е предявен за
пръв път с изменението на исковете). Предмет на делото са само следните претенции:
-
искане за заплащане на трудово възнаграждение
за положен труд в празнични дни в размер на 406 лева и 57 стотинки (налице е
увеличение на размера на иска с оглед първоначално заявеното по т. 3. от
разпореждането на районния съд на л. 40. от делото му);
-
искане за обезщетение за
неизползвания допълнителен платен годишен отпуск в размер на 231 лева и 35
стотинки (налице е увеличение на размера на иска с оглед първоначално заявеното
по т. 5. и 8. от разпореждането на районния съд на л. 40. от делото му);
-
искане за обезщетение за
пропуснати ползи вследствие на
неосъществено по вина на ответника коригиране на пенсията на ищеца в
размер на 677 лева и 74 стотинки (по т. 13. от разпореждането на районния съд
на л. 40. от делото му);
-
и искане за обезщетение в размера
на законната лихва за забава върху неизплатеното възнаграждение за извънреден
труд и обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в размер
на 453 лева и 84 стотинки (също по т. 13. от разпореждането на районния съд на
л. 40. от делото му).
Що се отнася
до неимуществените вреди,
претендирането им на основание неизпълнение на договор е допустимо
(Тълкувателно решение № 4 от 2013 г. по тълкувателно дело № 4 от 2012 г. на
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен
съд). От друга страна, посочването на нови неимуществени вреди за пръв път при
изменението на иска и исканията за нови осъждания въз основа на тях са
недопустими по вече изложените съображения. Затова не са предмет на делото следните искания, направени за пръв път с
„Промени в жалбата“ и придружаващите уточнения (л. 171. от делото на районния
съд и следващите): обезщетение за неимуществени вреди вследствие на твърдяно
нарушение на право на допълнително трудово възнаграждение за работа в празнични
дни в размер на 171 лева; обезщетение за неимуществени вреди вследствие на
твърдяно нарушение на ограничението на извънредния труд през една календарна
година в размер на 422 лева; обезщетение за неимуществени вреди вследствие на
твърдяно нарушение на правото за признаване на извънредния труд за осигурителен
стаж в размер на 238 лева; обезщетение за неимуществени вреди вследствие на
твърдяно нарушение на правото на обезщетение за неползван допълнителен платен
годишен отпуск в размер на 231 лева; и
обезщетение за неимуществени вреди вследствие на активна и квалифицирана
пасивна измама в размер на 1 200 лева. Не са предмет на делото и следните две искания: за обезщетение на
неимуществени вреди вследствие на твърдяно нарушение на чл. 262., ал. 1., т. 4.
от КТ в размер на 886 лева; и за обезщетение на неимуществени вреди вследствие
на твърдяно нарушение на същия текст от КТ в размер на 395 лева (т. 9. и 10. от
разпореждането на районния съд на л. 40. от делото му). Тези два иска са
пропуснати в „Промени в жалбата“ и придружаващите уточнения, поради което и
предвид изявлението на ищеца в първото открито съдебно заседание трябва да се
приеме, че спрямо тях е налице отказ. Предмет на делото са останали само следните претенции, свързани с
неимуществени вреди:
-
искане за обезщетение за
неимуществени вреди вследствие на твърдяно нарушение за задължението за
осигуряване на ободряващи напитки и получаване на болезнени контузии в размер
на 818 лева (налице е частичен отказ до пълния първоначално претендиран размер
от 822 лева, т. 6. от разпореждането на районния съд на л. 40. от делото му);
-
искане за обезщетение на
неимуществени вреди вследствие на твърдяно нарушение на правото за заплащане на
допълнително трудово възнаграждение за полаган нощен труд в размер на 409 лева
(налице е частичен отказ до пълния първоначално претендиран размер от 822 лева,
т. 6. от разпореждането на районния съд на л. 40. от делото му);
-
искане за обезщетение на
неимуществени вреди вследствие на твърдяно нарушение на правото на социално
осигуряване в размер на 284 лева (налице е частичен отказ до пълния
първоначално претендиран размер от 600 лева, т. 14. от разпореждането на
районния съд на л. 40. от делото му).
Районният съд има
общо четири произнасяния по съществото на спора. В рамките на едно от исканията
за обезщетение за неимуществени вреди се е произнесъл поотделно за
неосигуряването на ободряващи напитки по време на нощните дежурства и за получени
травми. Тези искания са били изцяло отхвърлени до пълния размер от 411 лева. По
този начин първата инстанция е пропуснала да съобрази частичния отказ от
първоначалния общ размер на обединеното искане от 822 лева. След изменението на
иска общият размер на тези две искания е бил 818 лева, следователно
диспозитивът по всеки от тях трябва да е за 409 лева. В останалата си част
решението е допустимо, като искането на въззивника за допълването му е било
оставено без уважение и определението е влязло в сила (л. 236. от делото на
районния съд). Възражението на ищеца за недопустимост на обжалваното решение,
понеже липсва произнасяне върху заявените от него претенции за всеки месец
поотделно, е неоснователно. За да се формират ясно обективните предели на
силата на пресъдено нещо, съдебното решение (диспозитивът) трябва да включва
само най-съществените обстоятелства, на които ищецът основава исканията си. При
положение, че в обжалваното решение е посочен периодът, за който ищецът
обосновава исканията си, то не е нужно да има отделно произнасяне за всеки
отделен месец от периода.
Въззивният съд
е длъжен да следи служебно и за правилността на дадената от първата инстанция
правна квалификация (т. 2. от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по
тълкувателно дело № 1 от 2013 г. на Общото събрание на Гражданската и
Търговската колегия на Върховния касационен съд). В разглеждания случай
въззивният съд установява, че правната квалификация по някои от исковете е
неточна. Така правната квалификация по иска за обезщетение за неизползвания
допълнителен платен годишен отпуск всъщност е по чл. 224., ал. 1. във връзка с
чл. 156. от КТ (а не чл. 79., ал. 1. от Закона за задълженията и договорите във
връзка с чл. 357. от КТ). Правната квалификация по иска за обезщетение за
неимуществени вреди вследствие на неосигуряване на ободряващи напитки всъщност
е чл. 79., ал. 1. от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл. 140.,
ал. 3. от КТ (а не чл. 52. от Закона за задълженията и договорите във връзка с
чл. 357. от КТ). Въпреки допуснатата неточност, в първоинстанционното
производство все пак са били дадени указания и са били събирани доказателства
по правнорелевантните факти. Неправилните правни квалификации не са довели до
изменение в предмета на доказване и установяване на неотносими факти за сметка
на относимите.
Във връзка с
правилността на обжалваното решение въззивният съд намира следното.
Всяко съдебно
решение съставлява юридически силогизъм. При това умозаключение голямата
предпоставка е приложимата абстрактна правна норма от нормативната уредба
(законодателството), а малката предпоставка е установената въз основа на доказателствата
конкретна фактическа обстановка. Правилността на извода-решение зависи от
правилното установяване на фактите и пР.гането на относимата спрямо тях правна
норма. Следователно, оспорвайки „верността на съждението“, въззивникът
възразява срещу правилността на решението. От въззивната жалба е видно, че той
се обосновава с твърдени допуснати процесуални нарушения при установяването на
фактите (доказването).
Във връзка с доказателствата пред първата инстанция,
въззивникът твърди, че в откритото съдебно
заседание на 19. 10. 2016 г. ответникът
е представил следните конкретни писмени доказателства: фиш и ведомости за
заплати, както и графици на дежурства. Поддържа, че районният съд му е
определил двуседмичен срок за становище по така представените доказателства, в
рамките на който той надлежно е оспорил истинността им.
Съответните
писмени доказателства са приложени на л. 96. – 102., както и на л. 136. – 140.
от делото на районния съд. От протокола от проведеното на 19. 10. 2016 г.
открито съдебно заседание се установява, че съдът е определил двуседмичен срок
на въззивника (ищеца) за становище по доказателствата, който е започнал да тече
от същия ден. Законът обаче изисква оспорването на истинността на писмените
доказателства да бъде направено най-късно до края на съдебното заседание (чл.
193., ал. 1., изр. второ от ГПК). Дори и да се приеме, че срокът за становище
по писмените доказателства е бил определен и за оспорването на истинността им
(предвид представянето им в края на съдебното заседание), той все пак е
пропуснат. Двуседмичният срок е бил изтекъл в 02. 11. 2016 г. (чл. 60., ал. 4.
от ГПК). При това положение твърдението във въззивната жалба, че ищецът е
възразил срещу истинността им „в този срок на 23. 11. 2016 г.“, е неправилно.
Всъщност най-ранното оспорване на истинността им ищецът е направил с писмено
изявление от 03. 11. 2016 г. (в края на л. 149. от делото на районния съд),
което обаче също е било просрочено.
Въззивникът
също така възразява срещу оставянето на неговите доказателствени искания без
уважение от първата инстанция. Въззивният съд установява, че с „Промени в жалбата“ ищецът е направил общо 17
доказателствени искания; с писмено изявление до съда преди първото открито
съдебно заседание (л. 76. от делото на районния съд), е направил 18
доказателствени искания; в първото открито съдебно заседание е направил 11
доказателствени искания. От този момент насетне ищецът е изгубил възможността
да прави доказателствени искания пред първата инстанция (чл. 127., ал. 2. от ГПК).
Повечето от
доказателствените искания съвпадат. За краткост въззивният съд ще обсъди само
онези, които първата инстанция е оставила без уважение.
На първо
място, направените с „Промени в жалбата“ (приложеното към тях писмено
изявление, озаглавено „Ново допълнение към жалбата“) искания за представяне на
документи, използвани при изготвянето на съдебна експертиза и за разпит на
вещото лице, са били оставени правилно без уважение. Експертизата е била по
различно гражданско дело, поради което исканите доказателства не са относими
към настоящото.
На второ
място, искането за представяне на ведомости и графици на дежурства от ответника
всъщност е било уважено. Възраженията му във връзка със заверяването им са
неоснователни. Представените от ответника преписи са били надлежно заверени от
процесуалния му представител адвокат Р.. При това положение те имат стойността
на официално заверени преписи по силата на чл. 32. от Закона за адвокатурата.
На трето
място, районният съд правилно е оставил без уважение искането за представяне на
правилата за охранителната дейност на ответника, плановете за охрана на двата
обекта („Стоков базар Илиянци“ и „Парадайз-център“) и приемо-предавателните
протоколи на охранителните постове. Особените подробности, свързани с точния
начин на предоставянето на трудовата сила, нямат отношение към предмета на
делото. Ищецът не е посочил и каква връзка с предмета на делото имат писмата му
до изпълнителния директор на ответника с предложение за решаване на „проблема“
и отговорите на тези писма.
На четвърто
място, районният съд правилно е оставил без уважение искането за представянето
книгата за регистриране на извънредния труд. Полаганият извънреден труд е бил
предмет на друго гражданско дело, решението по което е влязло в сила.
Следователно и тези доказателствени искания нямат връзка с предмета на настоящото
дело.
На пето място,
районният съд правилно е оставил без уважение искането за представяне от
Дирекцията „Инспекция по труда“ София на преписи от документи. Твърдените
нарушения, допуснати от служителите на посочената администрация, не са предмет
на делото.
На шесто
място, районният съд е оставил без уважение искането за представяне на
трудовото досие на ищеца поради липсата на спор между страните за наличието на
трудово правоотношение. Освен това твърденията на ищеца във връзка със
съдържанието на трудовото правоотношение са относими към недопустимите искове.
Районният съд
е допуснал нарушение, като е пропуснал да се произнесе по искането за допускане
на съдебно-счетоводна експертиза (л. 90. от първоинстанционното дело). Във
връзка с това въззивният съд е допуснал съдебно-счетоводна експертиза във
въззивното производство.
Въззивникът
възразява също така, че районният съд е трябвало да приложи чл. 161. от ГПК,
защото ответникът не е представил графици на дежурствата за обекта
„Парадайз-център“. Въззивният съд намира, че в графиците на дежурствата (л. 96.
– 101. от делото на районния съд) не е посочено за кой охраняем обект те се
отнасят. От друга страна, от ведомостите за заплати от л. 122. насетне е посочвано
„ЗВЕНО: Черни връх“ и тези ведомости са подписани от въззивника (ищеца).
Времевите периоди на някои от дежурствата по представените графици съответстват
на времевите периоди, посочени във ведомостите за заплати с обозначение „ЗВЕНО:
Черни връх“. Поради това следва да се приеме, че представените графици за
дежурства се отнасят и за посочения от въззивника обект „Парадайз-център“.
Следователно районният съд не е имал основание да приложи чл. 161. от ГПК.
Относно доказателствата във въззивното производство
трябва да се посочи следното.
С определение
(л. 27. от въззивното дело) въззивният съд е задължил въззиваемото дружество да
представи общите графици на дежурствата за звено „втора нощна смяна“ на двата
охраняеми обекта, както и нарочните книги за отчитане на извънредния труд. По
отношение на книгите за отчитане на извънредния труд въззивният съд е допуснал
пропуск, защото въпреки писмените изявления на въззивника установяването на
положения от него извънреден труд не е предмет на настоящото производство. Въззивният
съд не е трябвало да допуска и представянето на общите графици на дежурствата в
звеното поради следните причини. Видно от писменото изявление на въззивника, с
което се прави това доказателствено искане (л. 23. от въззивното дело), то е
насочено към установяването на неистинността на представените пред първата
инстанция графици. Както вече беше посочено, възможността на въззивника да
оспори истинността им е преклудирана. Затова искането за представянето на
общите графици е трябвало да бъде оставено без уважение. Въззиваемото дружество
не е било длъжно да ги представи.
Допуснатата от
въззивната инстанция съдебно-счетоводна експертиза е следвало да се изготви при
използването на компютърните данни от въззиваемото дружество. Вещото лице обаче
е установило, че базите данни за графиците на дежурствата за процесния период
не са запазени. Приложените фотографии индицират само за наличието на безсрочно
трудово правоотношение между страните (обстоятелство, по което те не спорят).
Според експертното заключение размерите на положения извънреден труд (който не
е предмет на делото), прослужения
допълнителен осигурителен стаж (който не е предмет на въззивното
производство поради липсата на произнасяне от районния съд по едно от исканията
за неимуществени вреди) и на обезщетението за неизползвания допълнителен платен
годишен отпуск не могат да бъдат коректно изчислени.
Доказателственото
искане за разпит на свидетеля Г.К.(л. 38. от въззивното дело) е било допуснато
от въззивния съд, но впоследствие е било оттеглено от въззивника.
При така
изясненото положение на доказателствата, въззивният съд може да провери
правилността на обжалваното решение единствено въз основа на събраните пред
първата инстанция доказателства. Районният съд правилно е приел за установени
данните от представените от ответника ведомости за заплати. Понеже са подписани
от въззивника и той е пропуснал възможността да обори истинността им, те
доказват получените плащания. Представените графици на дежурствата на
въззивника установяват в кои празнични дни той е полагал труд през процесния
период. Тежестта на доказването е на ищеца (чл. 154., ал. 1. от ГПК) и по
делото не са били надлежно представени каквито и да било различни
доказателства, от които да следва друго.
Въззивникът
оспорва възприетия от първата инстанция размер на трудовото му възнаграждение
за процесния период, като посочва, че тя не е допуснала доказателственото му
искане за представяне на трудовото му досие (по чл. 128б от КТ) като
доказателство по делото. Затова неправилно според него въззивният съд е приел, че трудовото му
възнаграждение е било в размера на съответните нормативно установени минимуми
за процесния период. Позовава се на ведомостите за заплати, от които намира за
видно, че трудовото му възнаграждение се е различавало значително от
минималната работна заплата (въпреки че оспорва истинността на въпросните
ведомости). По същество въззивникът оспорва установения от районния съд размер
на допълнителното трудово възнаграждение при положен труд в дни на официални
празници (единственият от исковете му, който е бил частично уважен в размер на
52 лева и 73 стотинки от общо претендираните 395 лева).
Въззивният съд
намира, че първата инстанция правилно е установила (при своевременно направено
от ответника възражение), че вземането за трудово възнаграждение при положен
труд в дни на официални празници за процесния период от 01. 09. 2010 г. до 31.
03. 2013 г. е частично погасено по давност. С оглед датата на предявяването на
иска пред административния съд, вземанията с падеж през периода от 01. 09. 2010
г. до 30. 06. 2012 г. правилно са приети за погасени по давност. Непогасени по
давност са вземанията за процесния период до 31. 03. 2013 г., чийто падеж е
настъпил след 30. 06. 2013 г. (тоест възникналите след 01. 06. 2013 г.).
Предвид чл.
154., ал. 1. от КТ и с оглед графиците на дежурствата по делото, официалните
празници за периода от 01. 06. 2013 г.
до 31. 03. 2013 г., на които въззивникът е полагал труд, са следните: 06. 09.
2012 г., 22. 09. 2012 г., 01. 11. 2012 г., 24. 12. 2012 г., 25. 12. 2012 г.,
01. 01. 2013 г. и 03. 03. 2013 г. На следващо място предвид чл. 264. от КТ, за
да се определи размера на дължимото допълнително трудово възнаграждение за
работа през дните на официалните празници първо трябва да се установи
уговореното между страните трудово възнаграждение.
По делото няма
данни за конкретно уговорения размер на трудовото възнаграждение. Пропускът не
се дължи на нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния
съд, а на процесуалното поведение на страните. При предявяването на иска
въззивникът подробно е описал какви размери на трудовото му възнаграждение не
са му били заплатени, но не е посочил размерът на самото трудово
възнаграждение. Поради това и ответникът не е взел становище по въпроса за
размера му (като го оспори или признае). Затова районният съд правилно е имал
основание да приложи нормативно установения минимален размер на трудовото
възнаграждение.
Възражението
на въззивника, че от ведомостите за заплати се установява различен размер на
трудовото възнаграждение от минималния, е отчасти основателно. От графиците на
дежурствата се доказва, че ответникът е бил установил за процесния период
сумирано работно време за всеки месец (чл. 142., ал. 2. от КТ). Така във връзка
със съответните месеци, които са от значение за непогасената част от вземанията
(септември, ноември и декември 2012 г.; януари и март 2013 г.), се установява
колко общо часа труд е положил въззивникът за целия месец и каква парична сума
му е бил фактически заплатена. Не
може да се установи обаче какъв е бил уговореният размер на трудовото
възнаграждение, каква част от него фактически е била заплатена и дали плащането
се е отнасяло само до трудовото възнаграждение или и до допълнителното трудово
възнаграждение за полагането на труд през дните на официални празници.
Въззивният съд
намира, че фактически заплатената на въззивника сума за положения труд през
септември 2012 г. възлиза на 270, 43 лева : 181 часа = 1, 49 лева на час; за
ноември 2012 г. възлиза на 239, 41 лева : 168 часа = 1, 43 лева на час; за
декември 2012 г. възлиза на 282 лева : 150, 013 часа = 1, 8798371 лева на час.
За тези месеци минималната работна заплата е в размер на 1, 73 лева на час при
нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна
седмица (Постановление на Министерския съвет № 300 от 10. ноември 2011 г. за определяне нов размер на минималната
работна заплата за страната). ПР.гането на правилата за минималната работна
заплата следователно не засяга интереса на въззивника (дори напротив, в негов
интерес е) за месеците септември и ноември 2012 г. При липсата на данни за
размера на уговореното трудово възнаграждение за месец декември обаче районният
съд е трябвало да приеме за установен въз основа на чл. 162. от ГПК според
данните за фактически заплатеното размер от 1, 88 лева на час.
Фактически заплатената на въззивника сума за положения труд през януари
2013 г. възлиза на 269, 76 лева : 119, 01 часа = 2, 2667003 лева на час;
фактически заплатената му сума за положения труд през месец март 2013 г.
възлиза на 275, 21 лева : 169 часа = 1, 63 лева на час. За
тези месеци минималната работна заплата е в размер на 1, 85 лева на час при
нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна
седмица (Постановление на Министерския съвет № 250 от 11. октомври 2012 г. за определяне нов размер на минималната
работна заплата за страната). Следователно първата инстанция правилно е
приложила минималния размер за месец март 2013 г., но е трябвало въз основа на
чл. 162. от ГПК да приеме за установен за месец януари 2013 г. размера на
трудовото възнаграждение от 2, 2667003 лева на час (съответен на фактически
заплатеното).
Правилен е изводът на районния съд, че ведомостите за заплати не са
достатъчно информативни и от тях не може да се установи със сигурност, че
заплатените суми са се отнасяли и за допълнителното трудово възнаграждение за положен
труд през дни на официални празници. Затова трябва да се приеме въз основа на
чл. 154., ал. 1. от ГПК, че въззиваемото дружество не е изплатило на въззивника
съответните допълнителни трудови възнаграждения. Техният размер се изчислява по
следния начин.
Съгласно данните от графиците на дежурствата, сумираният брой на часовете
положен труд от въззивника за съответните месеци трябва да се раздели на общия
брой на дежурствата за всеки от месеците. По този начин се установява
продължителността на едно дежурство, съответно и трудовото възнаграждение за
едно дежурство. Така за месец септември 2012 г. въззивникът е положил общо 181
часа труд при общо 15 дежурства. Тогава продължителността на едно дежурство е
12, 066667 часа. През този месец въззивникът е имал две дежурства по време на
дни, които са официални празници, и допълнителното трудово възнаграждение беше
прието за установено в размер на 1, 73 лева на час. Тогава дължимото
допълнително трудово възнаграждение е в размер на 1, 73 лева на час, умножено
по 24,133334 часа, или общо 41, 750668 лева.
За месец ноември 2012 г. година въззивникът е положил 168 часа : 15 дежурства = 11, 2 часа на
дежурство. Имал е едно дежурство през ден на официален празник. Следователно
дължимото се допълнително трудово възнаграждение е в размер на 11, 2 часа, умножено
по 1, 73 лева на час, или общо 19, 376 лева.
За месец декември 2012 г. въззивникът е положил 150, 013 часа : 13
дежурста = 11, 539462 часа на дежурство. Имал е две дежурства през дни на официални празници.
Следователно дължимото допълнително трудово възнаграждение е в размер на 23,
078923 часа, умножено по 1, 8798371 лева, или общо 43,
384616 лева.
За месец
януари 2013 г. въззивникът е положил 119,01 часа : 10 дежурства = 11, 901 часа
на дежурство. Имал е едно дежурство през ден на официален празник. Следователно
дължимото допълнително трудово възнаграждение е в размер на 11, 901 часа,
умножено по 2, 2667003 лева, или 26,
976 лева.
За месец март 2013 г. въззивникът е положил 169 часа : 15 дежурства = 11,
266667 часа на дежурство. Имал е едно дежурство през ден на официален празник.
Следователно дължимото допълнително трудово възнаграждение е в размер на 11,
266667 часа, умножено по 1, 85 лева, или 20, 843333 лева.
Общия размер на непогасените по давност допълнителни трудови
възнаграждения за работа през дни на официални празници тогава се изчислява
така: 41, 750668 лева (септември 2012 г.) +
19, 376 лева (ноември 2012 г.) + 43, 384616
лева (декември 2012 г.) + 26, 976 лева
(януари 2013 г.) + 20, 843333 лева (март 2013 г.) = 152, 33062 лева. По делото
има данни, че през август 2013 г. въззиваемото дружество е платило на
въззивника сумата от 28, 18 лева, като посоченото основание е „Официален
празник“ (л. 140. от делото на районния съд). Тогава е налице частично
погасяване чрез плащане и въззиваемото дружество дължи разликата от 152, 33062
– 28, 18 = 124, 15062 лева. Тъй като левът се дели само до сто стотинки (чл.
24. от Закона за Българската народна банка), така получената сума следва да се
закръгли на 124 лева и 15 стотинки.
От изложеното следва, че обжалваното решение е частично неправилно. Искът
по чл. 264. от КТ всъщност е трябвало да бъде частично уважен за 124 лева и 15
стотинки и отхвърлен до пълния предявен размер от 395 лева. Трябва да се
добави, че плащането от 28 лева и 18 стотинки не е погасило изцяло
дължимото допълнително трудово възнаграждение за януари и март 2013 г., тоест
тези месеци също следва да бъдат обхванати от периода, за който частично се
уважава искът.
Що се отнася до иска за иска за обезщетение за неизползвания допълнителен
платен годишен отпуск, въззивният съд намира за правилно произнасянето на
първата инстанция. Не се установява въззивникът да е имал право на допълнителен
платен годишен отпуск. Нормата от чл. 156. от КТ не предвижда подобно право за
твърдяната от него хипотеза на полагане на извънреден труд. По делото не са
представени доказателства за наличието на уговорка, която да поражда право на
въззивника на допълнителен платен годишен отпуск. Затова дори и да се приеме за
установено, че въззивникът е полагал извънреден труд, няма данни това да е
породило в правната му сфера право на допълнителен платен годишен отпуск. Следователно
искът за обезщетение за неизползването на отпуска е недоказан и неоснователен.
По отношение на иска за обезщетение на претърпени неимуществени вреди
вследствие на неосигуряване на ободряващи напитки, въззивният съд споделя
извода на първата инстанция. По делото липсват надлежни данни за претърпени
неимуществени вреди вследствие на неосигуряването на ободряващи напитки.
Правилно е отхвърлен и искът за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие на травми от необезопасен обект (пропадане в
шахта). Твърдението на въззивника правилно е било определено като съответстващо
на трудова злополука. По делото обаче няма данни, че твърдяната трудова
злополука е била разследвана и установена по надлежния законов ред (чл. 57. и
следващите от Кодекса за социално осигуряване). Затова обжалваното решение
трябва да бъде потвърдено в допустимата част по тези искове.
В обобщение, обжалваното решение е частично неправилно в частта, в която
частично е уважен искът за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за
полагане на труд през дни, които са официални празници. По отношение на
исковете за обезщетение за неимуществени вреди от претърпени травми и
неосигуряване на ободряващи напитки, решението е частично недопустимо
(районният съд се е произнесъл в повече). В частта, с която е отхвърлил иска за
заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск,
обжалваното решение е правилно.
Разноски. Предвид изхода на делото и обстоятелството, че
въззивникът е освободен от внасянето на държавни такси и разноски и че само
въззиваемото дружество е поискало присъждането на разноски, въззивният съд
намира следното.
Обжалваемият интерес е в размер на 395 лева + 118 лева + 411 лева + 411
лева = 1 335 лева. Тогава държавната такса за въззивното производство, от
чието внасяне въззивникът е бил освободен, е в размер на 26 лева и 70 стотинки.
Въззиваемото дружество е представило доказателство за договор за правна защита
и съдействие, обективиран във фактура (л. 115. и сл. от делото на въззивния
съд). Приложената касова бележка удостоверява плащането на 840 лева
възнаграждение с ДДС.
От целия обжалваем интерес разликата 124, 15 лева – 52, 73 лева = 71, 42
лева служи за определяне на частта от въззивната жалба, която е основателна.
Когато се изчисляват разноските, дължими от въззивника, към тази част трябва да
се добавят още 4 лева, по които първата инстанция недопустимо се е произнесла
(75, 42 лева).
Тогава въззивникът трябва да бъде осъден да заплати на въззиваемото
дружество следните разноски. 1 335 лева – 71, 42 лева = 1 263, 58
лева. 1 263, 58 лева : 1 335 лева = 0, 9465019. Когато коефициентът
бъде умножен по сторените от въззиваемото дружество разноски, резултатът е 795,
0616 лева, закръглено 795 лева и 6 стотинки.
При определяне на разноските за държавна такса от 1 335 лева трябва
да бъдат извадени 75 лева и 42 стотинки. Съотношението между резултата 1259, 58
лева и обжалваемият интерес от 1 335 лева е равен на 0, 9435056. Тогава
въззивникът следва да бъде осъден да внесе държавна такса в размер на 26, 7
лева, умножено по 0, 9435056, или 25, 1916 лева, закръглено 25 лева и 19
стотинки.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
Решение от 05. 05. 2017 г., постановено от Софийския
районен съд, 64-ти състав, по гр. д. № 41345 по описа на Софийския районен съд
за 2015 г. в частта, в която
Софийският районен съд се е произнесъл по предявения от В.Ф.В., ЕГН **********,
адрес ***, ж. к. „*******. срещу „С.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление ***., съдебен адрес ***, хотел „Р.“, офис 411., иск с правно
основание чл. 200. от Кодекса на труда за обезщетение на неимуществени вреди от
получени травми по време на работа поради недобре обезопасени обекти на
мястото, на което В.Ф.В. полагал труда си, и в която част съдът е отхвърлил
иска над сумата от 409 (четиристотин и девет) лева до
сумата от 411 лева.
ОБЕЗСИЛВА
Решение от 05. 05. 2017 г., постановено от Софийския
районен съд, 64-ти състав, по гр. д. № 41345 по описа на Софийския районен съд
за 2015 г. в частта, в която
Софийският районен съд се е произнесъл по предявения от В.Ф.В. срещу „С.“ АД
иск с правно основание 79., ал. 1. от Закона за задълженията и договорите във
връзка с чл. 285., ал. 1. от Кодекса на труда за обезщетение на неимуществени
вреди от неосигуряване на ободряващи напитки по време на нощни дежурства,
работа при повишено психично напрежение и риск от произшествия, и в която част
съдът е отхвърлил иска над сумата от
409 (четиристотин и девет) лева до
сумата от 411 лева.
ОТМЕНЯВА
Решение от 05. 05. 2017 г., постановено от Софийския
районен съд, 64-ти състав, по гр. д. № 41345 по описа на Софийския районен съд
за 2015 г. в частта, в която
Софийският районен съд частично е отхвърлил предявения от В.Ф.В. срещу „С.“ АД
иск с правно основание чл. 264. от Кодекса на труда за заплащане на
допълнително трудово възнаграждение за положен труд през дни на официални празници
за периода от 01. 07. 2012 г. до 31. 12. 2012 г. за стойността над 52 лева и 73
стотинки до пълния предявен размер от 395 лева, като вместо това ОСЪЖДА „С.“ АД да заплати на В.Ф.В. по
същия иск сумата от 124 (сто двадесет и
четири) лева и 15 (петнадесет) стотинки за периода от 01. 07. 2012 г. до
31. 03. 2013 г., като ОТХВЪРЛЯ иска
в останалата част до пълния предявен размер от 395 лева.
ОТМЕНЯВА
Решение от 05. 05. 2017 г., постановено от Софийския
районен съд, 64-ти състав, по гр. д. № 41345 по описа на Софийския районен съд
за 2015 г. в частта, в която
Софийският районен съд е отхвърлил изцяло предявения от В.Ф.В. срещу „С.“ АД
иск с правно основание чл. 79., ал. 1. от Закона за задълженията и договорите
във връзка с чл. 357. от Кодекса на труда за обезщетение за неизползван
допълнителен платен годишен отпуск в размер на 118 лева, като вместо това ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения иск при
правно основание чл. 224., ал. 1. във връзка с чл. 156. от Кодекса на труда между
същите страни за същия период и в същия размер.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение от 05. 05. 2017 г., постановено от Софийския
районен съд, 64-ти състав, по гр. д. № 41345 по описа на Софийския районен съд
за 2015 г. в останалата част.
ОСЪЖДА
В.Ф.В. да заплати на „С.“ АД сумата от 795 (седемстотин деветдесет и пет) лева и 6
(шест) стотинки – разноски за адвокатско възнаграждение, пропорционално на
неоснователната част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА
В.Ф.В. да внесе по платежна сметка на Софийския
градски съд сумата от 25 (двадесет и
пет) лева и 19 (деветнадесет стотинки) – държавна такса за неоснователната
част от въззивната жалба.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: