Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 16.06.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова            

          ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян

                            Ивайло Димитров                 

 

при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в. гр. дело № 19 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20221364 от 09.10.2020 г., постановено по гр. д. № 34855/2019 г. по описа на 71 състав, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Б.С.Л. от длъжността „Експерт-търговия“, извършено със Заповед № ЗП-001/19.04.2019 г. на управителя на „Ф.У.“ ЕООД, като ищецът е възстановен на работа на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, а ответното дружество е осъдено да заплати на Б.С.Л., на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, сумата 7604,94 лв. - обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от шест месеца, считано от 23.04.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 18.06.2019 г. до окончателното изплащане. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски от 1200 лв., а по сметка на Софийския районен съд сума в размер на 424,20 лв. - държавна такса за производството.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Ф.У.“ ЕООД с доводи за неговата неправилност. Оспорва като неправилен извода на съда относно законосъобразността на решение №1700 от Зас. №117 от 27.06.2016 г., издадено от ТЕЛК към V-та МБАЛ София. Сочи, че в хода на производството по чл. 17, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд е установил, че оспореният административен акт е издаден в нарушение на разпоредбата на чл. 106 от Закона за здравето, респ. чл. 12 от Правилника за устройството и организацията на работа на органите на медицинската експертиза и на регионалните картотеки на медицинските експертизи. Неправилно обаче е прието, че този порок не следва да бъде зачетен при осъществяване на инцидентен контрол за законосъобразност на акта, защото по отношение на него не е въведено възражение. По аргумент от чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничавал единствено с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, а по отношение на валидността на административния акт се произнасял и при липса на искане за това. Поради това, щом е установил, че специалността на членовете на ТЕЛК Общи заболявания при V-та МБАЛ ЕАД е в нарушение на приложимия закон, СРС неправилно е приел, че оспореният индивидуален административен акт е породил своето действие и следва да бъде зачетен при разглеждане на повдигнатия пред съда трудовоправен спор.

Според въззивника            Б.С.Л. нямал и качеството трудоустроен по смисъла на чл. 333 от КТ, тъй като не бил реализиран сложният фактически състав, който обхваща издаване от органите по чл. 1, ал. 1 от Наредба за трудоустрояване на удостоверение за намалена работоспособност на лицето; даване на предписание за трудоустрояване; и свеждане на предписанието до знанието на работодателя. Аргументирайки се с разпоредбата на чл. 217, ал. 1 от КТ и чл. 1, ал. 4 от Наредба за трудоустрояването, поддържа, че във всеки случай на трудоустрояване законодателят предвижда предварително известяване на работодателя с цел същият да формира представа относно правата на трудоустроения и особената закрила, с която той се ползва като такъв. Липсата на такова предварително известяване правело обективно невъзможно работодателят да съобрази поведението си с императивните норми на закона. Непредоставянето на информация от страна на служителя относно трудоустрояването му, извършено преди възникването на процесното трудово правоотношение, се явявало форма на недобросъвестно поведение, което резултира в злоупотреба с процесуално право на иск за обезщетение, какъвто именно бил настоящият случай. В тази връзка твърди, че служителят не го е уведомил, че е трудоустроено лице, а единствено е декларирал, че е с намалена трудоспособност и работодателят не е имал възможност да узнае за факта на трудоустрояването. Счита, че щом е изискал информация от служителя при постъпването му на работа, но не е получил данни от същия за наличие на закрила по чл. 333, ал. 1 КТ, не е било необходимо да иска съгласие от инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК, доколкото трудоустрояването не е настъпило в рамките на процесното трудово правоотношение, а е било факт преди неговото възникване. Твърди се, че такава информация не е предоставена от ищеца след като същият е бил поканен да даде обяснения за установеното от работодателя дисциплинарно нарушение в рамките на процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ, което индицира за съзнателно осуетяване възможността на работодателя да узнае евентуалното наличие на основание за защита по чл. 333 от КТ. Предвид тези съображения, първоинстанционният съд неправилно бил приел, че ответникът е длъжен да поиска предварително разрешение на инспекцията по труда, за да уволни ищеца по реда на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ.

Оспорен е извода на съда относно неспазването на процедурата по чл. 190 и сл. от КТ за реализираното дисциплинарно уволнение, тъй като според съдържанието на уволнителната заповед и изложеното в становище на свидетели, същата е била предявена на служителя още на 19.04.2019 г. и са му поискани обяснения, но същият е отказал да даде такива, а заповедта е получена от служителя на 23.04.2019 г. В този период от време служителят не бил посещавал работното си място, с което е демонстрирал и отношението си към работата и работодателя си, а по делото не са събрани доказателства относно добросъвестното изпълнение на трудовите задължения, демонстрация на каквото би било явяването на работното място в периода от 19.04.2019 г. до 23.04.2019 г. - т.е. до ефективното влизане в сила на дисциплинарното наказание. Спазени били и критериите, предвидени в чл. 189, ал. 1 от КТ, доколкото е констатирано системно отклонение на служителя от служебните му задължения, неявяване на работа или явяване със закъснение над допустимото съгласно чл. 190, ал. 1, т. 1 от КТ, а служителят е проявявал открито неуважение и грубо отношение към клиенти на работодателя в разрез с принципите на професионалната етика, като по този начин е демонстрирал явно нежелание да изпълнява трудовите си задължения по сключени трудов договор, което се установявало и от представения по делото сигнал до Инспекция по труда, в който ищецът изрично е заявил, че не желае да бъде възстановен на работа. Твърди се, че в самата заповед за уволнение е доказателство, че на служителя е предоставена и възможност да даде писмени обяснения за поведението си и неизпълнението на трудовите си задължения, но не е сторил това.

Въззиваемият - ищец Б.С.Л. е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. По конкретно релевираните във въззивната жалба оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:

Не е спорно, а и от приложените по делото писмени доказателства се установява, че страните в производството са били обвързани от срочен трудов договор №2 от 27.02.2019 г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, със срок от 27.02.2019 г. до 26.02.2021 г., като ищецът е заемал при ответника „Ф.У.“ ЕООД длъжността „Експерт - търговия“, от която е бил освободен със Заповед № ЗП-001/19.04.2019г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 и чл. 188, т. 3 КТ, с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, считано от датата на връчване на заповедта, което се е осъществило на 23.04.2019 г.

Конкретни възражения срещу изводите на СРС относно неспазването изискването на чл. 195 КТ не са изложени, а мотивите на съда в тази насока изцяло съответстват на съдържанието на уволнителната заповед и изискванията на визираната норма, според която в писмената заповед за налагане дисциплинарно наказание следва да бъдат посочени нарушението и кога е извършено. Тези обстоятелства е необходимо да са конкретни до степен, създаваща достатъчна яснота за служителя какво е провинението му, за да се гарантира правото му на защита. Нито една от четирите групи нарушения, посочени в заповедта, не съдържа каквито и да било ясни обективни признаци относно поведението на служителя, съставляващо нарушения на трудовата дисциплина, и момента/периода на тяхно извършване, включително липсва позоваването на известни на ищеца обстоятелства и документи, от които за него би било възможно да разбере в какво се състои допуснатото от него нарушение на трудовата дисциплина. Тази непълнота на уволнителната заповед е поначало достатъчно основание да бъде уважен иска по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ.

Съответстващи на изискването на чл. 193, ал. 1 и ал. 2 КТ за предварително изслушване или приемане на писмени обяснения от служителя преди налагане на дисциплинарното наказание са мотивите в обжалваното решение, че това императивно задължение не е спазено от работодателя. Според отразеното на втора страница от Заповед № ЗП-001/19.04.2019 г. същата е предоставена на Б.Л. на 19.04.2019 г. в 19:00 ч., който е отказал нейното подписване, както и е отказал да даде писмени обяснения съгласно чл. 193, ал. 3 КТ. Изискването към работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ има за цел да се осигури възможност за защита на служителя и същевременно работодателя да може да прецени всички обстоятелства, свързани с констатираното дисциплинарно нарушение. Значимостта на спазването на тази процедура изисква на служителя да е предоставена реална възможност да даде обяснения за нарушението, а не само формална, която възможност като време е поначало различна в зависимост от спецификата на конкретните обстоятелства. В процесния случай връчването на молбата за даване на обяснения относно действията/бездействията, представляващи нарушения на трудовата дисциплина, едновременно със заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, в действителност не е осигурило реално право на служителя на защита. Буквалният прочит на заповедта сочи, че тя е връчена преди или най-късно едновременно с исканите обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ, което индицира за предварително формирано решение за прекратяване на трудовоправната връзка между страните, без преценка на нарушенията на трудовата дисциплина. От друга страна, изискването за изслушването на служителя да предхожда налагане на дисциплинарното наказание предполага предоставянето на достатъчно разумен срок на лицето, за да може да изложи своето становище. Това правило не може да се приеме за спазено, тъй като заповедта е връчена заедно с искането за даване на обяснения, а извод в обратен смисъл не следва от соченото от въззивника обстоятелство, че заповедта е получена от служителя на 23.04.2019 г., тъй като тя е сведена до знанието му още на 19.04.2019 г., макар и в този момент да е отказал да я подпише и същевременно да даде обяснения. С оглед на така изложеното, визираното нарушение на уредената процедура по чл. 193, ал. 1 ГПК също е самостоятелно основание за отмяна на процесната заповед за уволнение като незаконосъобразна.

Неоснователни са и доводите на въззивника, че ищецът не се ползва от предвидената закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ в качеството си на трудоустроено лице. На първо място, следва да се отбележи, че несъответстващи с мотивите на обжалваното решение са доводите на въззивника, че при извършения по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК косвен съдебен контрол СРС е установил, че процесното решение №1700 от Зас. №117 от 27.06.2016 г., издадено от ТЕЛК към V-та МБАЛ София е издадено в нарушение на чл. 106 от Закон за здравето, респ. чл. 12 от ПУОРОМЕРКМЕ. Първоинстанционният съд не е приемал, че в лекарската комисия са участвали лица без необходимата специалност, какъвто извод се твърди от ответника, че е формиран от СРС, а единствено е отбелязал, че в експертното решение не е вписана специалността им. Подобна непълнота обаче, при липсата на възражения от ответника или писмени доказателства в тази насока, не прави оспорения акт невалиден или незаконосъобразен, доколкото формално съдържанието му сочи, че лицата са лекари. Следва да се отбележи, че от приложени медицински документи в преписката на Столична здравна инспекция (л. 140 - 316) се установява, че д-р Б.Х.е ортопед, д-р К.– невролог, д-р С.– офтамолог (ЕР №1784 от 11.07.2019 г., л. 141, СРС), а д-р Нишанджиева – психиатър (ЕР №2463 от 08.10.2018 г., л. 181, СРС). Настоящият състав споделя и изводите на първоинстанционният съд, че процесното решение е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при липсата на съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

В практиката на ВКС (решение № 150 от 14.01.2021 г. по гр. д. № 3/2020 г., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 44 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4497/2013 г., ІV г. о. на ВКС, решение № 174 от 30.07.2012 г. по гр. д. № 1269/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС) константно и безпротиворечиво е прието, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ се прилага за работник или служител, който е трудоустроен. Когато с решението на ТЕЛК е определен процент на намалена работоспособност и са посочени противопоказни условия на труд работникът е трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ - наличието на заболяване, налагащо трудоустрояване е установено по законния ред и от орган по чл. 1, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване. Без правно значение за обхвата на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ е дали работникът или служителят заема длъжност, определена за трудоустроени, както и дали в самото решение на ТЕЛК има конкретни противопоказания като условия на работа и същите са изпълнени или не. Задължението за вземане на предварително становище на ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за предстоящото уволнение е с оглед преценката за евентуалното отражение на смяната на работата върху здравословното състояние на трудоустроения работник и възможностите му за адаптация на ново работно място. Поради това предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за трудоустроени работници и служители обхваща всички случаи, когато лицето страда от заболяване, налагащо облекчени условия на труд, независимо дали заема длъжност, определена от работодателя за трудоустроени. Когато на работникът, на който е издадено експертно решение на ТЕЛК, с което е определена 50% намалена работоспособност, и са посочени противопоказни условия на труд, той се счита за трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ и се ползва от закрилата, предвидена в този текст на Кодекса на труда. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ има обективен характер и работодателят е задължен да събира предварителна информация от работниците дали са трудоустроени, а уволнението се явява незаконно, щом такава информация не е била изискана. Липсва нормативно установено задължение за работника или служителя да уведомява работодателя си предварително дали страда от болестите по посочената разпоредба, нито да представя медицински документи, удостоверяващи наличието на някое от визираните заболявания. Подобно изискване към уволненото лице би се породило, само когато ответното дружество е изискало от него да предостави такава информация, а укриването ѝ би могло да освободи работодателя от задължението му по чл. 333, ал. 1 КТ.

Безспорно по делото е обстоятелството, че ответникът не е изискал разрешение от инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК. От друга страна, ищецът се явява трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал. 1, ат. 2 КТ, тъй като в представеното по делото решение на ТЕЛК му е определена над 50 % намалена трудоспособност и в т. 14 са посочени противопоказните за заболяванията му условия на труд. Както бе изяснено, без правно значение е дали е издадено конкретно предписание за трудоустрояване и дали то е сведено до знанието на работодателя, каквито доводи се излагат във въззивната жалба. Аргументи в тази насока не могат да бъдат черпени и от нормата на чл. 217, ал. 1 КТ, тъй като тя урежда условията (размерът и времето) на полагащото се на работника обезщетение, когато работодателят е получил предписание за трудоустрояване и дължи неговото привеждане в действие. Задължение на работника или на здравните органи за уведомяване на ответника не следва и от сочената от въззивника норма на чл. 1, ал. 4 от Наредба за трудоустрояването. Подобно право има работодателят на работник, за който тече процедура по издаване на предписание за временно трудоустрояване, а към момента на постъпването на работа във „Ф.у.“ ЕООД за Б.Л. вече е било налице такова решение на ТЕЛК №1700 от Зас. №117 от 27.06.2016 г., издадено от ТЕЛК към V МБАЛ София. Представената към отговора на исковата молба декларация от 27.02.2019 г. съдържа изявление на ищеца, че към датата на сключване на процесния трудов договор той е безработно лица над 29 годишна възраст, с трайни увреждания. По никакъв начин обаче декларацията не индикира, че нейното подаване е във връзка с изискана от работодателя информация от работника за посочване на конкретни заболявания, от които той страда. Ето защо и не може да се приеме за установено, че работодателя е поискал подобна информация от служителя и последният съзнателно я е затаил, поради което сочената във въззивната жалба съдебна практика (Решение № 44 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4497/2013 г., IV г. о.) се явява неотносима към установената по настоящото дело фактическа обстановка.

Предвид изложеното, настоящият състав намира, че ищецът се е ползвал от предварителната закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ и доколкото ответникът не я преодолял чрез получено разрешение на инспекцията по труда, то и уволнението се явява незаконно и правилно е било отменено на това основание.

За пълнота  на изложението, следва да се отбележи, че твърденията за отсъствие на служителя от работа за периода от момента на отказа му да получи заповедта за уволнение и да даде обяснения – 19.04.2019 г. до получаването ѝ от ищеца - 23.04.2019 г. са въведени едва при подаване на въззивната жалба и те не могат да бъдат основание да се приеме, че наложеното с процесната уволнителна заповед дисциплинарно наказание уволнение е законосъобразно. Освен че липсва посочен в заповедта период на извършените нарушения на трудовата дисциплина, при издадена на 19.04.2019 г. заповед за уволнение е очевидно, че същата не включва и противоправно поведение на служителя след тази дата. Отделно от това, за визираните четири дни отсъствие на служителя не са искани обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ, което е достатъчно основание да се приеме, че за извършено такова поведение дисциплинарно уволнението би било незаконосъобразно.

          Доколкото с въззивната жалба се обжалва в цялост първоинстанционното решение, то и на основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да зачете настъпилия в хода на въззивното производство факт, че преди приключване на устните състезания, срокът на трудов договор №2 от 27.02.2019 г. е изтекъл, тъй като същият е сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, със срок от 27.02.2019 г. до 26.02.2021 г. Както е прието в ТР № 2/2012 г. по тълк. дело № 2/2012 г. на ОСГК на ВКС искът за възстановяване на предишна работа (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) е конститутивен и с него се упражнява субективното преобразуващо право да се възстанови съществуването на трудовото правоотношение между работника или служителя и работодателя. Това право на работника или служителя възниква от незаконното уволнение и то предпоставя признаването му за незаконно и неговата отмяна, но също така и съществуването към момента на постановяване на решението на материалното субективно преобразуващо право на възстановяване. Възстановяването на незаконно уволнения работник или служител на предишната му работа се извършва с постановено и влязло в сила съдебно решение. Решението на съда за уважаване на иска има за съществена последица възстановяване на трудовото правоотношение такова, каквото е било преди уволнението и то има преобразуващо действие: със сила на присъдено нещо се възстановява прекратеното трудово правоотношение, възражда се същото трудово правоотношение съществувало между страните преди незаконното уволнение – за същата работа, трудово възнаграждение, условия на труд и т.н. Това правило търпи изключение в специална хипотеза – при предявени искове за защита срещу незаконно уволнение по срочен трудов договор. В тези случай, когато уволнението е признато за незаконно, но междувременно – докато трае съдебния процес и преди постановяване на решението, срокът на трудовия договор е изтекъл, искът за възстановяване на работа се отхвърля. Приема се, че материалното потестативно право на възстановяване на предишната работа на незаконно уволнения работник или служител не съществува, а възстановяването на работа предпоставя трудово правоотношение, което би съществувало, ако не беше незаконното уволнение.

          Съобразявайки гореизложените указания на ОСГК на ВКС, настоящият състав намира, че макар и уволнението да е незаконосъобразно и правилно ищецът да е бил възстановен на работа с постановяване на първоинстанционното решение от 09.10.2020 г., същото следва да се отмени в частта по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Както се посочи, в хода на въззивното производство, на 26.02.2021 г. срокът на процесния трудов договор е изтекъл и следователно към момента на приключване на съдебното дирене пред СГС (16.03.2021 г.) ищецът не е носител на потестативното право за възстановяване на работа и искът за възстановяване на работа в тази хипотеза следва да се отхвърли (изрично в този смисъл и решение № 5 от 22.03.2017 г. по гр. д. № 2225/2016 г., ІV г. о. на ВКС).

       Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се отмени в горепосочената част по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 и да се потвърди по отношение на уважените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ.

По разноските:

Независимо от частичната отмяна на първоинстанционното решение, ответникът няма право на разноски, тъй като този резултат е следствие не от обстоятелството, че уволнението е било извършено законосъобразно, а от факта, че едва пред въззивната инстанция е настъпило уговореното между страните основание за прекратяване на трудовоправната връзка - поради изтичане срока на действие на трудовия договор.

Предвид горните съображения и с оглед изхода на спора, на процесуалния представител на въззиваемия – адв. П.Д. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред въззивната инстанция в претендирания размер от 1200 лв., доколкото същият не надхвърля сбора на минимално установените размери по чл. 7, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 3 от НМРАВ.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

 

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решение №20221364 от 09.10.2020 г., постановено по гр. д. №34855/2019 г. по описа на 71 състав в частта, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Б.С.Л. с ЕГН ********** е възстановен на заеманата преди уволнението със Заповед № ЗП-001/19.04.2019 г. длъжност „Експерт-търговия“ във „Ф.У.“ ЕООД с ЕИК *****, и вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.С.Л. с ЕГН ********** и съдебен адрес ***, чрез адв. П. Д., срещу „Ф.У.“ ЕООД с ЕИК ***** и съдебен адрес ***, чрез адв. И. Б. иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението със Заповед № ЗП- 001/19.04.2019 г. длъжност „Експерт-търговия“ в „Ф.У.“ ЕООД.

ПОТВЪРЖДАВА решение №20221364 от 09.10.2020 г., постановено по гр. д. №34855/2019 г. по описа на 71 състав в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА „Ф.У.“ ЕООД с ЕИК ***** и съдебен адрес ***, чрез адв. И. Б. иск, да заплати на адв. П.С.Д., с адрес ***, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия – ищец, в размер на 1200 лв.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1/                               2/