РЕШЕНИЕ №
гр. София, 24.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-11
състав,
в публично съдебно заседание на петнадесети
май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Съдия: Гергана ТРОЯНОВА
при участието на съдебен секретар Стефка Александрова,
като разгледа докладваното от съдията т.
д. № 1417 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл.86, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) от „Б.“ ООД – в несъстоятелност срещу „И.Г.“
ООД за заплащане на сумата 22603.78 лева – мораторна лихва за периода
26.06.2012г. – 20.06.2017г. върху главницата от 44550.00 лева – дължим наем по
договор от 25.06.2012г. (съгласно молба-уточнение на исковата претенция от
31.01.2024г., л.168 от делото).
Ищецът твърди, че по
силата на сключен на 25.06.2012г. договор за наем е предоставил на ответника за
ползване недвижим имот, находящ се в гр. Русе, бул. „*********, ведно с
построените в него съоръжения, за срок от четири години, срещу насрещното
задължение за заплащане на месечна наемна цена в размер на 1250.00 лева без
ДДС. Уточнява, че страните са постигнали съгласие наемната цена в общ размер от
60000.00 лева без ДДС, съответно 72000.00 лева с ДДС, да е платима изцяло
авансово, поради което изискуемостта й е настъпила още на 25.06.2012г. Заявява,
че ответникът е имал насрещно изискуемо и ликвидно парично вземане към „Б.“ ООД
в размер на 72000.00 лева, представляващи предоставени заемни средства, поради
което със споразумение от 25.06.2012г. страните са постигнали съгласие за
прихващане на двете насрещни вземания, с което същите са били погасени, считано
от същата дата. Пояснява, че с решение от 27.06.2012г. по т.д. № 4116/2011г. на
СГС, ТО, VI-3 състав, е било открито производство
по несъстоятелност по отношение на „Б.“ ООД, поради неплатежоспособност, с
начална дата на неплатежоспособността 06.03.2008г., като със същото решение
дружеството е било обявено в несъстоятелност. Посочва, че с оглед датата на
сключване на споразумението за прихващане – само два дни преди постановяване на
решението по чл.630 ТЗ, и характера на сделката, синдикът на „Б.“ ООД (н) е предявил главен иск по чл.645,
ал.3 ТЗ и евентуален иск по чл.645 ал.4 ТЗ за прогласяване недействителност по
отношение на кредиторите на това дружество на споразумението за прихващане,
като увреждащо ги, както и иск по чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на наемната
цена по договора за наем от 25.06.2012г. Твърди, че образуваното по така
предявените искове т.д. № 245/2014г. на СГС е приключило с окончателен акт,
като искът по чл.645, ал.3 ТЗ е бил уважен и споразумението за прихващане е
прогласено за недействително по отношение на кредиторите на „Б.“ ООД (н), а искът
по чл.232 ЗЗД за заплащане на наемната цена е бил частично уважен, като
ответникът е бил осъден да заплати на ищеца сумата от 44550.00 лева наемна цена
по договора за периода от 25.06.2012г. (датата на сключване на договора и
предаване държането на вещта) до 16.12.2014г. (датата на прекратяване на
наемното правоотношение). С оглед горните факти, предявява иск за заплащане на
мораторна лихва върху тази сума, считано от 26.06.2012г. до 20.06.2017г. с
твърдение, че вземането за наемната цена е лихвоносно; че изискуемостта му е
настъпила на 26.06.2012г., доколкото договорът за наем е предвиждал авансовото
й заплащане; че сумата е постъпила по особената сметка на дружеството в
несъстоятелност едва на 20.06.2017г., което определяло и крайният момент на
търсената лихва за забава. Поддържа, че мораторната лихва е била заявена за
присъждане още с предявяване на иска за заплащане на наемната цена, но съдът не
се е произнесъл по този иск, което прави настоящата претенция допустима.
Ответникът оспорва иска
с твърдение, че същата е погасена по давност. Възражението е заявено още с
отговора на исковата молба, депозиран на 30.08.2018г. (л.49 от делото) и се
поддържа с твърдение, че при настъпила на 26.06.2012г. изискуемост на
вземането, то акцесорната претенция, заявена с иск на 05.07.2018г., се явява
погасена по давност.
Възражението е било
оспорено от ищеца с допълнителната искова молба с доводи, че вземането е било
заявено в друг исков процес, поради което по време на висящността на този
процес давност не е текла на основание чл.115, б. „ж“ ЗЗД.
При проверка на материалите по делото, съдът намира от
фактическа
и правна страна следното:
Видно от приложеното решение от 27.06.2012г.,
постановено по т.д. № 4116/2011г. на СГС, по отношение на ищеца „Б.“ ООД е било
открито производство по несъстоятелност, като е обявена неплатежоспособността
на дружеството, определена е начална дата на неплатежоспособността
06.03.2008г., търговецът е обявен в несъстоятелност и е прекратена дейността на
предприятието. Горното обстоятелство е предпоставка за предявяване от синдика
на исковете по чл.645, ал.3 и ал.4 ТЗ за обявяване относителна недействителност
по отношение на кредиторите на дружеството на извършено прихващане от страна на
кредитор със свое задължение към длъжника несъстоятелен търговец.
Установява се от приобщените решения, че в развилото
се по т.д. № 245/2014г. на СГС производство са били разгледани предявени от
синдика на „Б.“ ООД (н) главен иск по чл.645, ал.3 ТЗ и евентуален иск по
чл.645, ал.4 ТЗ за обявяване недействителност на сключеното между
несъстоятелния длъжник и „И.Г.“ ООД споразумение за прихващане от 25.06.2012г.,
кумулативно съединени с осъдителен иск по чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на
дължимата наемна цена по договор за наем от 25.06.2012г., с което вземане на „Б.“
ООД е било извършено прихващане с насрещно вземане на „И.Г.“ ООД, произтичащо
от заемно правоотношение. Целта на иска по чл.232, ал.2 ЗЗД е именно връщане в
масата на несъстоятелността на наемната цена по договора, която да послужи за
удовлетворяване на кредиторите. Видно от петитума на исковата молба, постъпила в
съда на 21.01.2014г. (л.208 от делото), сумата по иска по чл.232, ал.2 ЗЗД е
била претендирана ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното плащане. С решение от 13.12.2016г. по т.д. № 245/2014г. на СГС исковете
по чл.645, ал.3 ТЗ и чл.232, ал.2 ЗЗД са
били уважени, като споразумението за прихващане е обявено за недействително по
отношение на кредиторите на „Б.“ ООД (н), а искът за заплащане на наемната цена
по договор за наем от 25.06.2012г. е бил уважен за сумата от 72000.00 лева,
съставляваща наемна цена за целия срок на договора. В съдебния акт липсва
произнасяне по отношение на претенция за присъждане на законна лихва върху
главницата, считано от подаване на исковата молба или от 21.01.2014г. С решение
от 05.06.2017г. по в.т.д.№ 1782/2017г. на САС решението на СГС е било
потвърдено. С определение от 15.08.2017г. по т.д. 245/2014г. на СГС искането на
ищеца за допълване на решението по реда на чл.250 ГПК, чрез което да се допълни
диспозитива с исканата законна лихва, е оставено без разглеждане като
просрочено. С определение от 22.06.2018г. по същото дело искането за допълване
на решението в същия смисъл по реда на чл.247 ГПК е оставено без уважение с
довод, че искане за присъждане на законна лихва не е било заявено с исковата
молба. Определението е стабилизирано, доколкото няма данни да е било обжалвано
пред въззивния съд. С Решение от 24.07.2020г. по т.д. № 57/2019г. (л.189 от
делото) Върховният касационен съд е отменил решението на въззивния съд по
съществото на спора по иска по чл.232, ал.2 ЗЗД и е върнал делото за ново
разглеждане от друг състав на САС. При новото разглеждане на делото от
въззивния съд е постановено решение от 09.08.2021г., поправено с решение от
11.01.2022г. по в.т.д.№2228/2020г., с което решението на СГС по т.д. №
245/2014г. е частично отменено в частта на предявения иск по чл.232, ал.2 ЗЗД,
като исковата претенция е била приета за основателна за сумата от 44550.00 лева
за периода 25.06.2012г. (датата на сключване на договора за наем) –
16.12.2014г. (датата на прекратяването му). Решението е влязло в сила на
05.07.2023г. На 20.06.2017г. сумата от 72000.00 лева - дължим наем по договора
от 25.06.2012г., е била заплатена от „И.Г.“ ООД на „Б.“ ООД (н), съгласно
приложено платежно нареждане, л. 35 от делото. Плащането е в изпълнение на осъдителното
въззивно решение, с което е потвърдено решението на СГС по иска по чл.232 ЗЗД,
което го прави изпълняемо – чл.404, т.1 ГПК.
Искът по чл.86 ЗЗД, по който е образувано настоящото
дело за присъждане на мораторна лихва върху главницата, представляваща дължим
наем, е за периода 26.06.2012г. (изискуемост на вземането за наем, поради
постигнато съгласие за авансово плащане на цената – чл.3, ал.2 от договора) –
20.06.2017г. (датата на погасяване на задължението). Производството образувано на 21.01.2014г., т.е. преди
влизане в сила на решението по исковете по чл.645 ТЗ и чл.232 ЗЗД, поради което
е било спряно с протоколно определение от 13.03.2019г. и възобновено с
определение от 26.09.2023г. (л.153 от делото) след приключване на спора по
т.д.№ 245/2014г. на СГС.
С оглед така установените факти се налагат следните
правни изводи:
По допустимостта
Съдът намира исковата претенция за допустима. С
исковата молба, по която е образувано т.д. № 245/2014г. на СГС, главницата за
дължим наем е заявена ведно с искане за присъждане на законна лихва от подаване
на исковата молба - 21.01.2014г., до
окончателното плащане. Искането по настоящото дело е за присъждане на мораторна
лихва за периода 26.06.2012г. – 20.06.2017г. и е по-широк от заявения по т.д.№
245/2014г. на СГС. В периода, за който не е имало заявено искане по предходното
дело няма основание да се твърди недопустимост. За периода, за който е имало
заявено искане за присъждане на лихва претенцията също се явява допустима и
това произтича от правилото, че по чл.126 ГПК на прекратяване подлежи по-късно
заведеното дело за същото искане, между същите страни и на същото основание,
докато е висящо първото по време образувано дело. В настоящия случай,
производството по настоящото дело е било спряно и възобновено едва след
приключване на т.д.№ 245/2014г. на СГС и в този смисъл не е налице висящо дело
по същото искане за присъждане на лихва за забава върху търсената по
предходното дело главница за съвпадащия период – от 21.01.2014г. до
20.06.2017г. Не е налице пречка за разглеждане и поради липса на СПН по
отношение на претенцията в сочения период, тъй като няма произнасяне на съда по
нея – аргумент и от ТР № 3/22.04.2019г. по т.д.№ 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.
По основателността
Уважаването на акцесорния иск за присъждане на
мораторна лихва е предпоставено от доказване на обстоятелството, че главното
вземане е станало изискуемо. Ето защо и с този момент законът свързва течението
на погасителната давност - чл.114, ал.1 от ЗЗД. Видно от редакцията на чл.645,
ал.3 ТЗ искът е за обявяване на извършено прихващане на задължения на едно лице
към несъстоятелен търговец с вземания на последния спрямо него за относително
недействително по отношение на кредиторите на дружеството в несъстоятелност,
ако същото е било извършено преди решението по чл.630 ТЗ, но прихващащият кредитор
е знаел за неплатежоспособността на длъжника или за това, че вече е било
поискано откриване на производство по несъстоятелност за него. За постигане на
този ефект е необходимо да се предяви иск. С уважаването на иска по чл.645,
ал.3 ТЗ са налице предпоставките за разглеждане на обусловения иск по чл.232,
ал.2 ЗЗД. Съответно изискуемостта на вземането по иска по чл.232 ЗЗД възниква
от датата на влизане в сила на съдебното решение по обуславящия иск по чл.645,
ал.3 ТЗ, а не от датата на сключване на договора, с вземането по който е
осъществено прихващането, обявено за относително недействително по отношение на
кредиторите на дружество именно с уважаване на иска по чл.645, ал.3 ТЗ. Изводът
произтича от разбирането, че искът по чл.645, ал.3 ТЗ визира недействителност на
сделка по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността /като вид
непротивопоставимост/, което от своя страна обуславя конститутивен характер на
иска – така в Решение № 104/09.09.2019г. на ВКС по т. д. № 1954/2018 г., II ТО;
Решение № 136/02.12.2010г. на ВКС по т. д. № 242/2010 г., I ТО. Водещо е
обстоятелството, че самата сделка не е противоправна, но е прогласена за
относително недействителна по отношение на кредиторите на дружеството в
несъстоятелност, поради наличие на условията, предвидени в чл.645, ал.3 ТЗ. Съгласно
Решение № 187/03.11.2009г. на ВКС по т. д. № 135/2009 г., II ТО; Решение №
104/09.09.2019г. на ВКС по т. д. № 1954/2018г., II ТО; Решение № 4/25.02.2021г.
на ВКС по т. д. № 2910/2019 г., I ТО, законодателят е приравнил правните
последици по отношение на разменените престации по прогласените за
недействителни сделки със страна несъстоятелен търговец на правните последици
при нищожните или унищожените сделки /чл. 34 ЗЗД/. В тях е прието, че „между страните
по сделката и кредиторите на несъстоятелността недействителността, респ.
нищожността проявява своето действие от влизане в сила на съдебното решение“.
Предвид особеностите на производството по несъстоятелност и кръга на лицата,
които могат да търсят защита чрез тези искове и то едва с откриване на производството
по несъстоятелност, следва да се приеме, че не се касае за изначална нищожност
/недействителност/, а за относителна такава, която следва да бъде установена
единствено с влязло в сила решение – пак там.
Предвид изложеното, съдът приема, че ответникът е бил
поставен в забава за плащане на главното задължение за дължима наемна цена от
датата на влизане в сила на решението за прогласяване относителна
недействителност на споразумението за прихващане от 25.06.2012г., който момент следва
периода, за който е заявена претенцията за мораторна лихва – 26.06.2012г. –
20.06.2017г. Ето защо и предвид ненастъпила за процесния период изискуемост на
главното вземане, акцесорният иск следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските
При този изход на спора право на разноски има
ответникът. Сторените от него разходи по водене на делото са за юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 200.00 лева по НЗПП. Разходът
е за сметка на масата на несъстоятелността – чл.620 ал.7 вр.ал.5 ТЗ.
С представените по делото писмени бележки ответникът е
заявил и искане за присъждане на пътни разноски, но следва да се отбележи, че
такива се присъждат, ако са били заявени и са представени доказателства за
реалното им плащане до приключване на устните състезания по делото. В
проведеното на 15.05.2024г. открито съдебно заседание такива разноски нито са
били заявени за плащане със списък по чл.80 ГПК, нито са представени
доказателства за реалното им разходване,
въпреки че страната е била представлявана за насроченото съдебно заседание от
юрисконсулт. Съгласно трайно установената съдебна практика прилагането на
документи за сторените разходи по делото и претендирането им с писмените
бележки се явява несвоевременно искане за присъждане на разноски, поради което
не следва да се уважава.
От масата на несъстоятелността следва да се посрещне и
задължението за внасяне на държавна такса по делото, която възлиза на 904.15
лева.
По искането на ответника за отмяна на определението от
10.07.2018г., с което е било допуснато обезпечение на исковата претенция:
С исковата молба ищецът е заявил искане по чл.389 ГПК
за допускане на обезпечение на предявения иск. С определение от 10.07.2018г.
съдът е уважил искането, като е наложил запор на вземанията на ответника по
банковите му сметки в страната. С отговора на исковата молба е заявил искане за
отмяна на обезпечението, което се поддържа с молба от 03.04.2024г. Изразени са
доводи, че мярката е ненужна с оглед превода на сумата от 72000.00 лева по
сметка на несъстоятелния търговец по претенцията за неплатен наем, която сума
превишава по размер уважената част от иска и покрива дори размера на търсената
по настоящото дело мораторна лихва. Препис от молбата е била връчена на ищеца
на 10.04.2024г. за становище в насроченото открито заседание, като такова не е
било изразено.
Съдът намира искането за основателно. Съгласно чл.402 ГПК съдът отменя обезпечението, когато установи, че не съществува причината,
поради която е допуснато или са налице условията на чл.398, ал.2 ГПК. В
настоящия случай, доколкото делото е висящо обезпечителната нужда не е
отпаднала. Същевременно, видно от приложено платежно нареждане, на 20.06.2017г.
по сметка на дружеството ищец е постъпила сумата от 72000.00 лева – главница по
договор за наем от 25.06.2012г., но по силата на влязлото в сила съдебно
решение по иска по чл.232, ал.2 ЗЗД тази главница възлиза на 44550.00 лева,
т.е. внесено е в повече от дължимото, като сумата не е била възстановена на
наемателя ответник. Разликата покрива исковата претенция, поради което обезпечителната
мярка се явява ненужна и води до свръхобезпечение, което законът не толерира.
С писмените бележки ответникът поддържа искане ищецът
да бъде задължен да върне на ответника сумата от 27450.00 лева или разликата
между търсеното с иска по чл.232, ал.2 ЗЗД наемно възнаграждение по договор за
наем от 25.06.2012г. и признатото за дължимо със съдебното решение в
производството по т.д.№ 245/2014г. на СГС. Следва да се отбележи, че такъв иск
не е предмет на разглеждане в настоящото производство, нито е налице въведено
възражение за прихващане на твърдяно от ответника вземане срещу ищеца в сочения
размер в случай на уважаване на исковата претенция за присъждане на мораторна
лихва. Ето защо, по така направеното искане съдът не дължи произнасяне, поради
липса на процесуална възможност за това в този процес.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявеният от В.С. – синдик на „Б.“ ООД - в несъстоятелност, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, с адрес на синдика: гр.Русе, ул. „*********, ет.1, срещу
„И.Г.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, иск по
чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 22603.78 лева – мораторна лихва за
периода 26.06.2012г. – 20.06.2017г. върху главницата от 44550.00 лева – дължим
наем по договор от 25.06.2012г.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК, „Б.“ ООД - в несъстоятелност, ЕИК *********, да заплати на „И.Г.“ ООД, ЕИК *********,
сумата 200.00 лева – разноски по
делото, която сума да се събере от масата на несъстоятелността.
ОСЪЖДА, на основание чл.620, ал.5 ТЗ вр.чл.78, ал.6 ГПК,
„Б.“ ООД - в несъстоятелност, ЕИК *********,
да заплати на Софийския градски съд държавна такса в размер на 904.15 лева, която сума да се събере от
масата на несъстоятелността.
ОТМЕНЯ определение № 3627/10.07.2018г., с което на основание чл.389 ГПК е допуснато
обезпечение на предявения от синдика на „Б.“ ООД (н) срещу „И.Г.“ ООД иск по
чл.86, ал.1 ЗЗД чрез налагане на обезпечителна мярка запор на вземанията на
ответника „И.Г.“ ООД, ЕИК *********, по банковите му сметки в страната до
размера на сумата от 36549.24 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а в частта, с
която е отменено определението за допускане на обезпечение подлежи на обжалване
пред Софийския апелативен съд с частна жалба в едноседмичен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия:
(Гергана
Троянова)