№ 170495
гр. София, 21.11.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 62 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Частно
гражданско дело № 20241110167954 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение,
подадено от „А 1 България“ ЕАД срещу „........“ ООД за:
сумата 327, 95 лева - месечни такси и потребление за периода 16.01.2024
г. - 16.07.2024 г.;
сумата 15, 66 лева - мораторна лихва върху нея за периода 12.03.2024 г. -
11.11.2024 г.;
сумата 1 626, 51 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на
договор;
сумата 51, 05 лева - мораторна лихва върху нея за периода 21.07.2024 г. -
11.11.2024 г.
Нормата на чл.411, ал.2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за
извършване на проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на
заповед за изпълнение, а именно:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани
допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението;
2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;
3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това;
4. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на
Република България;
5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на
територията на Република България.
Съгласно посоченото от заявителя претендираното вземане за неустойка
в размер на сумата 1 626, 51 лв. е формирано като сбор от месечните
абонаментни такси, дължими за абонамента, за който договорът се прекратява,
до изтичане на съответния срок за ползване.
1
Съдът приема, че клаузата, въз основа на която заявителят извежда
вземането си за неустойка и иска издаване на заповед за изпълнение за
същата, е нищожна като противоречаща на добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД/, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно те да се доказват. Неустойката представлява договорен способ, при
който страните при сключване на договора уговарят начин на обезвреда за
едната страна по договора, ако е допуснато неизпълнение от насрещната
страна на договорно правоотношение. В хипотезата, когато е уговорена
неустойка, страната не е длъжна да доказва вредите си, а има правото да
претендира уговорената в нейна полза неустойка.
За да бъде действителна клаузата за неустойка, необходимо е
неустойката да съответства на нейните обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, начинът на определяне на неустойката, както и
границите на същата, не са уредени с императивни правни норми, поради
което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност,
сами по себе си не водят до нищожност на клаузата за заплащане на
неустойка. Неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. трето ЗЗД когато единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии
като естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог,
ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна)
и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна
негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При всяка преценка за
нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се
съобразят конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. За да
възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не следва
да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите
нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските
правоотношения.
Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за
неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и/или пр. 3 ЗЗД и
препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Поради това, действителността на клаузата за неустойка, следва да бъде
преценена служебно от съда независимо дали страните са се позовали на
нищожността й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. №
2
115/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011
г., на ВКС, II ТО, решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., на ВКС, I
ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, II ТО).
В последователната практика на върховната съдебна инстанция по
граждански и търговски дела е възприето становището, че макар да е
договорена между търговци, неустойката може да бъде нищожна, както
поради противоречие със закона, така и поради несъответствието й с добрите
нрави /така напр. Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I
т. о., ТК, Определение № 885 от 14.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 1993/2018
г.и др./.
Настоящият състав намира, че в конкретния случай от твърденията на
заявителя, изложени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
става ясно, че в договора, сключен между страните, се съдържа уговорка, че
при прекратяване на същия по вина на абоната преди изтичане на срока,
последният дължи на оператора неустойка в размер на месечните
абонаментни такси, дължими за абонамента, за който договорът се
прекратява по техния стандартен размер без отстъпка до изтичане на
съответния срок на ползване, т.е. дължи заплащане на оставащите месечните
абонаментни такси до края на договора. Това изложение според заповедния
съд е достатъчно, за да се приеме, че е налице основание съдът да откаже
издаването на заповед за изпълнение за това вземане - чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК -
искането е в противоречие с добрите нрави, доколкото претендираната
неустойка излиза извън присъщите й функции. Това е така, тъй като в този
случай мобилният оператор по прекратения договор претендира, че има право
да получи имуществена облага в размер, който би получил, ако договорът не
беше прекратен, като същевременно е освободен от задължение за изпълнение
на своите задължения по договора. Последното създава значителна
нееквивалентност в правоотношението между страните по същото, нарушава
принципите за справедливост и недопускане на неоснователно обогатяване,
който дисбаланс се явява в противоречие с добрите нрави.
Ето защо, съдът намира, че клаузата, въз основа на която заявителят
счита, че е възникнало вземане за неустойка за предсрочно прекратяване, е
нищожна на посоченото основание. Заповед за изпълнение за същата, както и
за лихва за забава върху това вземане, не следва да бъде издавана. В тази част
заявлението следва да се отхвърли.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление на „А 1 България“ ЕАД, ЕИК ******* за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против „........“ ООД, ЕИК
********* в ЧАСТТА относно сумата 1 626, 51 лева – неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги М7173861/02.10.2023
3
г., както и сумата 51. 05 лв. – мораторна лихва върху нея за периода 21.07.2024
г. - 11.11.2024 г.
Разпореждането подлежи на обжалване от заявителя с частна жалба пред
СГС в едноседмичен срок от връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4