Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 2096 Година
2022, 21.11. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ
отд.,VІІ състав
на 02.11.2022 година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
Секретар: РУМЯНА
АГАЛАРЕВА
с участието на прокурора ЗДРАВЕНА ЯНЕВА, като разгледа докладваното от СЪДИЯ
ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 333 по описа за 2022 година и като обсъди:
Производство пред първа инстанция.
Ищецът З.Т.Т.,***, чрез адв. В.С., е
предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ -
София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 претенции за присъждане на сумата от общо
100 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
исковата молба до крайното и изплащане, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснения и
психологичен дискомфорт, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив, както
следва: за периода от 01.01.2013г. до 28.01.2019г., за който претендира
65 000 лева и за периода от 25.03.2019г. до 07.02.2022г./датата на
предявяване на исковата молба/, съгласно уточнението в молба от
12.02.2022г./л.10/.
Твърди се неосигуряване на достатъчно
жилищна площ/пренаселеност на килиите – „под 3 кв.м. нетна жилищна площ“/; лоша
хигиена – наличие на дървеници, хлебарки и гризачи в килиите; липса на течаща
топла вода, естествена светлина и чист въздух; храната не се приготвя от
професионални готвачи и е лоша; има заболявания „дископатия“ и „нарушено
зрение“, но не го лекуват адекватно; през 2018г. е паднал и четири дни е бил с
пукната кост на крака, преди да го изкарат на лечение. С горното се презюмира
нарушаване правата по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на
човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража /ЗИНЗС/. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски в
размер на 10 лева – заплатена държавна такса.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез
процесуалния си представител юриск.Ч., счита така предявените претенции за неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето
им. Прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност
на исковите претенции.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като
прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
Съгласно постъпили данни от Затвора – Пловдив с писмо рег.№932/
23.02.2022г./л.25 и сл./, неоспорени от страните по делото, се установява, че в
Затвора – Пловдив и в системата на ГДИН единственият меродавен документ, от
който може да се направи справка за броя на л.св. по спални помещения, е
„Сведение за разпределение и движение на л.св.“, което по утвърдената
„Номенклатура на делата със срокове за съхраняване на ГДИН и териториалните й
поделения“ – ТС-НО-5, утвърдена със Заповед №Л-42/02.01.2020г. на Главния
директор на ГДИН и утвърдена от Държавната агенция „Архиви“, се съхранява за
срок от три години.
За исковите периоди, съгласно наличната информация, се установява следното:
- от 28.11.2014г. до 07.06.2016г. вкл., съгласно Заповед №1737/28.11.
2014г. ищецът е бил настанен в Трета група в стая №25, която е с площ от 31,32
кв.м. с два отваряеми прозореца с размери 0,50/1,20м. и 1,20/1,20м., санитарен
възел с площ от 4,49 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0,40/1,20м., като
стаята е с капацитет до 7 л.св.
За този период няма данни колко л.св. са пребивавали в това спално
помещение;
- от 08.06.2016г. до 16.02.2017г. вкл. ищецът не е пребивавал на
територията на Затвора – Пловдив, тъй като с Протокол №1459/08.06.2016г. от
решение на Комисията по чл.73 ЗИНЗС режимът му е заменен от строг на общ и със
Заповед №955/08.06.2016г. е преместен в ЗООТ“Смолян“;
- от 17.02.2017г. до 07.01.2019г. вкл., съгласно Заповед №269/ 17.02.2017г.
отново е настанен в Трета група в стая №25, която е с площ от 31,32 кв.м. с два
отваряеми прозореца с размери 0,50/1,20м. и 1,20/1,20м., санитарен възел с площ
от 4,49 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0,40/1,20м., като за периода
от 17.02.2017г. до 31.12.2018г. вкл. няма данни колко л.св. са пребивавали в
това спално помещение, а за периода от 01.01. 2019г. до 07.01.2019г. вкл. са
пребивавали общо 9 л.св.;
- на 08.01.2019г. ищецът е бил освободен.
- от 13.09.2019г. до 19.09.2019г. вкл. ищецът е бил настанен в Пета група в
стая №61, която е с площ от 27,00 кв.м. с два отваряеми прозореца с размери
0,44/1,17м. и 0,95/1,17м., санитарен възел с площ от 2,50 кв.м. с един отваряем
прозорец с размери 0,34/1,17м., като стаята е с капацитет до 6 л.св., а в нея
са пребивавали 5 л.св.;
- от 20.09.2019г. до 07.02.2022г. вкл./датата на подаване на исковата
молба/, съгласно Протокол №3495/20.09.2019г. ищецът е бил настанен в Трета
група в стая №25, която е с площ от 31,32 кв.м. с два отваряеми прозореца с
размери 0,50/1,20м. и 1,20/1,20м., санитарен възел с площ от 4,49 кв.м. с един
отваряем прозорец с размери 0,40/1,20м., като стаята е с капацитет до 7 л.св.,
като в периодите от 26.09.2019г. до 09.02.2020г. вкл., от 11.02.2020г. до
06.07. 2020г. вкл., от 28.07.2020г. до 17.08.2020г. вкл., от 21.08.2020г. до
24.09.2020г. вкл., от 27.10.2020г. до 29.11.2020г. вкл., от 15.12.2020г. до
21.12.2020г. вкл., от 26.12.2020г. до 09.03.2021г. вкл., от 16.03.2021г. до
29.03.2021г. вкл., от 11.05. 2021г. до 16.05.2021г. вкл., от 21.05.2021г. до
19.09.2021г. вкл., от 19.10.2021г. до 07.11.2021г. вкл., от 12.11.2021г. до
08.12.2021г. вкл. и от 05.01.2022г. до 07.02.2022г. вкл. в това спално
помещение са пребивавали между 8 и 12 л.св., а в останалите периоди – до 7
л.св.
Констатира се също така, че на всички л.св. е осигурен достъп до течаща
топла вода, съгласно графика за разпределение на времето на л.св. от
съответната група/л.29-30/, като работещите имат достъп до баня всеки работен
ден. Установява се в тази връзка, че през първия исков период със Заповед
№230/10.02.2016г. Т. е бил назначен на работа за зачистване на термоактивна
пластмаса, а със Заповед №422/11.03.2016г. е спрян от работа, поради чести
отсъствия, впоследствие със Заповед №715/12.05.2017г. е бил назначен на работа
в „Обособено производство“, но със Заповед №1258/ 11.08.2017г. отново е спрян
от работа, поради чести отсъствия и най-сетне, със Заповед №228/13.02.2018г. е
назначен на работа като чистач на източна столова, като със Заповед
№943/15.06.2018г. е спрян от работа отново поради чести отсъствия. През втория
исков период със Заповед №2826/29.10.2019г. ищецът е бил назначен на работа в
„Обособено производство“, като няма данни до датата на подаване на исковата
молба да е бил спиран от работа. Във всеки санитарен възел се установява, че
всеки л.св. има достъп до течаща студена вода.
Проветряването на стаята е по желание на л.св., които могат да правят това
чрез отваряне на прозорците, като не е имало проблем стаята да бъде проветрена
и не би следвало да има мухъл. Спалните помещения са добре осветени.
Хигиената в спалните помещения се осъществява също от настанените, които за
целта получават съответните прибори, както и могат да ги закупуват от лавката
на затвора или да им бъдат донасяни от близките им съгласно списък на
разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които л.св. могат да
получават, ползват и държат при себе си. За всеки л.св. е осигурено легло с
размери 90/180 см., а шкафовете са с размери 45/50 см. През исковите периоди в
Затвора – Пловдив не са правени основни ремонти в стаите, в които е пребивавал
л.св., но са извършвани текущи ремонти, като е извършвана своевременна смяна на
течащи кранчета, отстранявани са течове, сменяни са осветителни тела и не е
допускано да има счупени прозорци, тъй като същите са подменяни своевременно. С
постъпването си в затвора на всеки л.св. е осигуряван комплект спално бельо и
завивки, а при желание от страна на л.св. домакинът е осигурявал колкото
комплекта са необходими, в т.ч. л.св. имат право да получават и от своите
близки спално бельо и одеяла, т.е. да използват лични такива в ротация със
служебни. Прането става по усмотрение на самия л.св. – в пералнята на затвора,
ръчно или чрез изнасяне за пране от близките. Отоплението се осъществява чрез
централно локално парно отопление през отоплителния сезон. ГДИН сключва
централен договор за ДДД обработки на всички помещения в затворите и
общежитията към тях, има утвърден график, по който се извършва дезинсекция и
дератизация на помещенията, като в подкрепа на изложените твърдения, са
приложени договори, протоколи за ДДД обработка и фактури за извършени
плащания/л.40-156, л.159-175/.
Във връзка със здравословните оплаквания на ищеца от представено копие на
здравен картон/л.193-196/ се установява, че към 09.09.2011г. същият е постъпил
в Затвора Пловдив без оплаквания и без да съобщава за налични минали
заболявания, в добро общо състояние, адекватен, ориентиран, като крайното
заключение на приемащия лекар е, че Т. клинично здрав. Горното се подкрепя и от
медицинско становище към рег.№1165/16.02.2022г. от 23.02. 2022г., изготвено от
д-р Р. Д.в Затвора Пловдив/л.26/.
На 17.08.2017г. ищецът е прегледан от д-р В. С. – ревматолог с оплаквания
от болки в гръбнака – лумбален отдел с ирадиация към левия крак, скованост,
като му е поставена диагноза „Увреждания на междупрешленните дискове в поясния
и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия; Други форми на сколиоза“,
назначена му е медикаментозна терапия за период от 10 дни, както и ЛФК/така
амбулаторен лист на л.191/; на 07.02.2018г. е прегледан от д-р Й. Д. – уролог с
оплаквания, че от няколко дни има болки в лявата половина на корема, има
подуване и много газове, храни се и няма гадене, ходи през ден по голяма нужда,
поставена му е диагноза „Неинфекциозен гастроентерит и колит, неуточнен/така
амбулаторен лист на л.189/; на 27.03.2018г. е прегледан от д-р Л. А. – УНГ с
оплаквания от подутина по задната повърхност на ушната мида в дясно, която
често изцеждал, поставена му е диагноза „Други уточнени болести на външното
ухо; Доуточ: Атерома аурикуле декстра“/така амбулаторен лист на л.190/; на
06.08.2018г. отново е прегледан от д-р В. С. – ревматолог по повод рецидивиращи
оплаквания от болки в гръбнака – лумбосакрален отдел с ирадиация към левия
крак, скованост, конс. с невролог, подобни оплаквания е имал и в миналото,
поставена му е диагноза „Други увреждания на меките тъкани, свързани с натоварване,
претоварване и натиск; Други форми на сколиоза“ и назначена медикаментозна
терапия, както и в планов ред – физиотерапия/така амбулаторен лист на л.192/;
на 16.08.2018г. е прегледан от д-р Н. Г. – ортопед-травматолог, поради падане
от около 2 метра височина върху десния крак преди 4 дни, с отразено обективно
състояние: статус пост; Походка-щадяща, оток на десен глезен, огран. и болезн.
движения в дясна глезенна става. Рентг. данни за фрактура на мед. малеол./така
извършена рентгенография на глезенна става на л.187/, поставена му е диагноза „[Статус пост] Счупване на
вътрешния [медиален] малеолус“ и
назначена терапия – Имобилизация за 40-45 дни, да се следи за циркулаторни
смущения, елевация на крайника, контролен преглед след седмица/така амбулаторен
лист на л.188/.
Изслушано и прието без заявени възражения от страните е и заключение по
съдебно-медицинска експертиза, изготвено от д-р Д.Б. – ортопед-травматолог.
След запознаване с наличните по делото доказателства, вещото лице е констатирало
наличен амбулаторен лист от „ДКЦ-7 Пловдив“ЕООД с №3102 за извършено изследване
– Рентгенография на глезенна става на ищеца от 16.08.2018г., която
рентгенография е извършена и описана от д-р П. Н. Т. – специалист по образна
диагностика, а направеното от него описание на рентгенографията е следното:
„недислоцирана фрактура на десния тибиален малеол. Суспектно състояние след
стара консолидирана фрактура на тибията в областта на дисталната
тибио-фибуларна става“, което според експерта означава, че е налице само
счупване /спукване/ без разместване на тибиалния/вътрешен/ глезен на дясната
подбедрица, като са съществували и рентгенови данни, даващи основание да се
допусне, че може да се касае за стара зараснала фрактура, т.е. фрактура,
настъпила преди няколко месеца/3 или 4 месеца/, която е в напреднал процес на
зарастване. Наличен по делото е посочен, че е и амбулаторен лист № 000546/16.08.2018г.
за извършен преглед на ищеца от д-р Н. Г. – ортопед-травматолог, като след
извършен преглед е поставена основна диагноза „Счупване на вътрешния/медиалния/
малеолус“, която е поставена въз основа на констатираното обективно състояние на
прегледаното лице – „Походка – щадяща, оток на десен глезен, ограничени и
болезнени движения в дясна глезенна става“ и от предоставената рентгенография –
данни за фрактура на медиалния малеол, като на лицето е извършена терапия –
имобилизация за 40-45 дни, което, според вещото лице д-р Б., е адекватно
лечение за посочената фрактура. Констатирано е на следващо място, че в графа
„анамнеза“ на амбулаторния лист е отразено обяснението на прегледаното лице, а
именно: „Паднал върху десния крак преди 4 дни“. Заключено е в тази връзка, че
много често при недислоцирана/неразместена/ фрактура на тибиален малеол, в
началните часове и дни след травмата болката е по-слаба, както и отокът. Тези
симптоми се усилват в следващите 2-3 дни след травмата. Прегледът от ортопед на
ищеца е извършен 4 дни след понесената от него травма, за която той е дал
обяснение при прегледа. Това, според д-р Б., дава основание да се приеме, че
лечението е своевременно. Липсата на имобилизация на дясната подбедрица в
първите часове след понесената травма не е довело до разместване на счупването
и не е променило благоприятната прогноза като изход от лечението.
Оздравителният процес при неразместено счупване на тибиалния малеол, лекувано с
имобилизация за 40-45 дни, обичайно завършва със зарастване на фрактурата, като
възможно усложнение е ограничен обем на движението в глезенната става след
премахване на имобилизацията, което обичайно отшумява за 1-2 месеца и се
възстановява преходната функция на ставата.
Съдът кредитира съдебно-медицинската експертиза като
компетентна и безпристрастно изготвена, като същата ще бъде коментирана при
разглеждане на спора по същество.
Като свидетел по делото е разпитан К.Й.М., от показанията на който се
установява, че се познава с ищеца от около 15 години, като от около 10 години
са заедно в Затвора - Пловдив, като свидетелят е постоянно в затвора, а ищецът
излизал и влизал. Били са заедно в едно помещение през 2018г., а именно в килия
№25 в Трети отряд, където са били 10 л.св. Твърди, че леглата били на вишки,
топла вода имало за 5 минути, а през останалото време имало само студена вода,
тоалетната била много зле, на месец давали по половин килограм веро, не
пръскали за гризачи, имало дървеници и хлебарки, от които не можело да се спи.
Ищецът бил в Трети отряд, но в други помещения, повече хора имало, но по-малко
нямало в едно помещение, никакви мебели нямало в това помещение, не можело да
се разхождаш извън помещенията, а в стаята не можело да разхождаш, защото имало
вишки и нямало къде да се ходи. Ищецът имал проблеми с краката – бил със счупен
крак и не му оказали никаква медицинска помощ своевременно, цяла седмица го
държали със счупен крак и от тогава не можел да си оправи краката, а сега в
момента имал дископатия. Нямало лекар и лекарства не му давали, всички лекари
си отишли и нямало кой да работи в затвора. Посочва, че прозорците в стаята се
отваряли, но нямало достатъчно въздух, тъй като били малки, имало тоалетна, но
тя била много мръсна, те си я чистили и проблемът с хигиената бил много тежък. Съдът
приема свидетелските показания за логични, последователни и почиващи на
непосредствени впечатления и спомени на свидетеля, като същите ще се преценяват
от съда, с оглед на всички други данни по делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното.
Разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда
по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл.205 АПК, искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът
в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със
седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода и пробационните
служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на
наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на
затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в
системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това
положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за исковия период има
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по
предявените искове.
На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма
от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на
исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на
администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или
съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание
чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена
вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното
по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както
и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност/чл.3 ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу
България/, разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент
от условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се
от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води
до намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия
на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти
от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според
Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито
едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.
Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според
която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от
1.06.2009г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или
нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания,
жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или
бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните
в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие;
2./умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието,
изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други
виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане
на здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си,
поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или бездействията
по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или
подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на
ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална
битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали
през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай
при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова
гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където
ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването
минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е
по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на
понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила,
а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни
елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва
да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за
прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените
от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като
в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е
ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред
тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Според
посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят
на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на
климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната
минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички помещения,
в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците трябва да имат
достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна
светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да осигуряват
приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на вентилационна
уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата,
лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение. 12.
Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от
свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва
нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения и броят
на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да
може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния
климат температура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена,
като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един
път седмично в районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които
следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и
съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела,
заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Йовчев срещу България,
решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от
28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М. срещу
България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С. К. срещу България,
решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу България/.
Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в
глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при
наличие на структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа.
Така например, в пилотното решение от 27 януари 2015г. за условията в
българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът
приема, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за
обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при
разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата
молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете,
оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане
на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.
С последващата си практика обаче/решение по делото „А. и А. срещу
България“, жалби №65540/16 и 22368/17/, Съдът вече е приел, че новият ред по
ЗИНЗС, за разлика от ЗОДОВ, представлява ефективно средство за защита за
оплаквания на задържани лица или лишени от свобода от условията на задържане.
Прието е също така и че обстоятелствата, че отделни искове са отхвърлени, както
и че присъдените в останалите случаи обезщетения са ниски, сами по себе си не
означават, че посоченото средство е неефективно. Така например в свои решения по дела Bizjak v. Slovenia, жалба №25516/12,
решение по допустимост от 8 юли 2014г. и Shmelev and others v. Russia, жалба
№41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020г., ЕСПЧ приема, че
обезщетение в размер на 30% от това, което той би присъдил, е адекватно за
компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в конкретния случай - в
Словения и Русия.
Все в тази насока следва да се посочи, че в спорното съдебно производство,
в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са
равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални
действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на
истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената
тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства.
Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен
процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните
доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която
носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по
административния спор или пък са издирени служебно от съда. При това положение,
въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването.
Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за
ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно
заседание е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени
указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването, в
т.ч. съдът в съответствие с разпоредбата на чл.284 ал.3 ЗИНЗС е задължил
специализирания орган по изпълнение на наказанията – в конкретния случай
Затвора – Пловдив да предостави информация от значение за правилното установяване
на фактите по делото, като е указал, че в случай на неизпълнение на това
задължение, съдът може да приеме за доказани съответните факти.
Така, от наличните по делото доказателства се установява, че по отношение
на първия исков период/от 01.01.2013г. до 28.01.2019г./ макар да няма конкретни
данни кога Т. ***, то същият е пребивавал в него до 07.06.2016г. вкл.,
доколкото с Протокол №1459/08.06. 2016г. от решение на Комисията по чл.73 от ЗИНЗС режимът му е бил заменен от строг на общ и със Заповед №955/08.06.2016г.
е бил преместен в ЗООТ “Смолян“.
В тази връзка и с оглед наведените от ответника възражения за изтекла
погасителна давност, следва да се посочи, че погасителната давност се свързва с
изтичането на предвиден в закона период от време, през който субектът на
правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна
уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание, както на §1 от ЗР
на ЗОДОВ, във вр. с чл.203 ал.2 АПК, във вр. с чл.285 ал.1 ЗИНЗС, така и в
съответствие с регламентираното в чл.46 от Закона за нормативните актове/ЗНА/,
следва да намерят приложение правилата на чл.110-120 от Закона за задълженията
и договорите/ЗЗД/, уреждащи института на погасителната давност. Съгласно
разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо/така чл.114
ал.1 ЗЗД/. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай, това
е моментът на прекратяване на увреждащите действия или от момента на
прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от
бездействие.
В Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. №3/2004г. от
ОСГК са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата относно началния
момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали
лица, като в т.4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от
незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение
на съда като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в
самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от
фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях
може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в
производството по обезщетяването – чл.1 ал.2 ЗОДВПГ/загл. изм./. В първия
случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане
в сила на решението, с което се отменя незаконният административен акт. В
случай, че вредите произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване.
А при незаконни фактически действия /бездействия на администрацията/каквито се
твърди да са налице в конкретния случай/, този момент е тяхното
преустановяване. От така определените моменти на изискуемост започва да тече
погасителната давност и се дължи мораторна лихва. Това тълкувателно решение е
задължително за съдилищата на основание чл.130 ал.2 от Закона за съдебната
власт/ЗСВ/ и въз основа на него следва да се приеме за безспорно, че
погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на
незаконосъобразните действия /бездействия на администрацията да поставят ищеца
в неблагоприятни условия на лишаване от свобода, а именно от 08.06.2016г.,
датата, на която Т. ***.
Давностният срок, включително за непозволено увреждане, както вече се
посочи и по-горе, е регламентиран с чл.110 ЗЗД като петгодишен и с изтичането
му се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В
конкретния случай от ответника са направени изрични възражения за погасяване по
давност на исковата претенция в съответствие с разпоредбата на чл.120 ЗЗД,
поради което съдът приема, че след като от 08.06.2016г./датата на
преустановяване на незаконосъобразните действия и/или бездействия/ до датата на
предявяване на този иск – 07.02.2022г. е изтекла петгодишна давност, то
вземането следва да се счита погасено и искът в тази му част, а именно от
01.01.2013г. до 07.06.2016г. вкл. подлежи на отхвърляне.
Както вече се посочи и по-горе, за периода от 08.06.2016г. до 16.02.2017г.
вкл. се установи, че лицето е пребивавало в ЗООТ“Смолян“, а за периода от
08.01.2019г./когато е освободен/ до 28.01.2019г. вкл./крайната дата на този
исков период/, няма данни да е пребивавал в Затвора – Пловдив, поради което в
тази част искът следва да се приеме като недоказан, доколкото не се установява в тези периоди ищецът да е
пребивавал в посоченото от него заведение, а именно Затвора – Пловдив, което е
самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да
се обсъждат, наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
По отношение на периода/част от първия исков период/, в който се установи,
че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора – Пловдив, а
именно от 17.02.2017г. до 07.01.2019г. вкл. се установява от събраните и
неоспорени от страните доказателства, че ищецът е пребивавал в помещения, в
които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти,
възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер
на 4 кв.м. Това е така, защото за периода от 01.01.2019г. до 07.01.2019г. вкл.
лицето е пребивавало в Трета група в стая №25, която е с площ от 31,32 кв.м.,
т.е. за не повече от 7 л.св., а в нея са пребивавали 9 л.св. За
такава/пренаселена/ съдът приема, че е стая №25 и в останалите периоди, в които
ищецът е пребивавал в нея/от 17.02.2017г. до 31.12.2018г. вкл./, с оглед
доказателствената тежест в процеса и фактът, че ответникът не е представил
доказателства за това с колко други лица е пребивавал Т. в нея, отделно от
това, свидетелят М. посочва, че през 2018г. е бил заедно с ищеца в тази килия и
в нея са пребивавали 10 л.св., което е повече от допустими 7 л.св. Или, за
период от общо 690 дни се установява, че ищецът е пребивавал в пренаселени
килии.
Що се касае до втория исков период, а именно от 25.03.2019г. до 07.02.
2022г., от събраните и неоспорени от страните доказателства се установява, че
ищецът е постъпил в Затвора – Пловдив на 13.09.2019г. и пребивава в него до
датата на депозиране на исковата молба. Казано по друг начин, от 25.03.2019г.
до 12.09.2019г. вкл. няма данни Т. да е пребивавал на територията на Затвора –
Пловдив. Само това е достатъчно да се приеме, че исковата претенция, досежно престоя
му в Затвора – Пловдив от 25.03.2019г. до 12.09.2019 г. вкл., е недоказана, което
е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да
се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
По отношение на периода/част от втория исков период/, в който се установи,
че ищецът действително е пребивавал на територията на Затвора – Пловдив, а
именно от 13.09.2019г. до 07.02.2022г. вкл. се установява, че е пребивавал в
помещения, в които жизненото му пространство е отговаряло на предвидените
стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които
са в размер на 4 кв.м.
Изключение от горното правят периодите от 26.09.2019г. до 09.02.2020г.
вкл., от 11.02.2020г. до 06.07.2020г. вкл., от 28.07.2020г. до 17.08.2020г.
вкл., от 21.08.2020г. до 24.09.2020г. вкл., от 27.10.2020г. до 29.11.2020г.
вкл., от 15.12. 2020г. до 21.12.2020г. вкл., от 26.12.2020г. до 09.03.2021г.
вкл., от 16.03.2021г. до 29.03.2021г. вкл., от 11.05.2021г. до 16.05.2021г.
вкл., от 21.05.2021г. до 19.09.2021г. вкл., от 19.10.2021г. до 07.11.2021г.
вкл., от 12.11.2021г. до 08.12. 2021г. вкл. и от 05.01.2022г. до 07.02.2022г.
вкл./общо 678 дни/, в които е пребивавал в Трета група в стая №25, която е с
площ от 31,32 кв.м., т.е. за не повече от 7 л.св., а в нея са пребивали между 8
и 12 л.св., т.е. налице е твърдяната пренаселеност.
Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените
вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да
доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още,
че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни
лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните
им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от
тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с
лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством
ангажирани от негова страна доказателства, тези твърдения следва да се приемат
за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито от негова страна са
ангажирани доказателства, които да ги оборят. Ето защо и наведените
обстоятелства – пребиваване на ищеца в пренаселени килии и претърпените от него
лишения в своята съвкупност могат да се определят като уронващи човешкото
достойнство, което предпоставя наличието на увреждане на ищеца като последица
от претърпените лишения и неудобства от неблагоприятната жизнена среда. Тези
обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в
пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и
достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и
унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
Настоящият съдебен състав не приема за доказани твърденията за претърпени
вреди от наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в обсъждания период в
Затвора - Пловдив, тъй като от страна на ответника са ангажирани доказателства
за периодично извършени дезинфекция, дезинсекция и дератизация против хлебарки,
дървеници и гризачи въз основа на сключени договори, в подкрепа на което са
приложени както договорите, така и протоколи, в които са описани размерът на
третираната площ, препаратът, с който е третирано и неговото количество, срещу
какви вредители, имената на лицето, извършило описаните в протокола дейности и
имената на лицето заявило/приело обработката, представени са също така и
фактури за извършени плащания за извършените дейности по ДДД. Този извод не се
променя и от показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото от страна
на администрацията на ответника са предприети необходимите действия по ДДД,
което изключва незаконосъобразното и бездействие. Отделно от това няма данни от
страна на ищеца да са подавани молби, в които да се е оплаквал от наличието на
инсекти и/или гризачи в Затвора – Пловдив, а видно от представените договори, в
същите е уговорена клауза за допълнителни, т.е. извънредни дезинсекция и
дератизация, и в случай, че ищецът бе подал оплакване, ответникът именно въз
основа на сключения договор за извършване на ДДД обработки, би следвало да
сезира изпълнителя да извърши извънредно третиране и едва, ако това не бе
сторено, ищецът би могъл да се позове на бездействие от негова страна.
Действително, от твърденията на ищеца и разпитания свидетел, е възможно да
се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но
следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях
санитарни помещения изцяло зависи от настанените л.св., които се грижат за
почистването и на които от свидетелските показания се установява, че макар и в
ограничени количества, са били раздавани препарати за целта, в т.ч. същите са
разполагали с възможността да закупят такива и от лавката на затвора, както и
да поискат да им предоставени от техните близки.
Няма нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и
помещения на Затвора – Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща
вода. Всички помещения, в които е пребивавал Т. – стая №25 в Трета група и стая
№61 в Пета група, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена
вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложеното от
ответника становище се установява, че в Затвора – Пловдив на л.св. е осигурен
достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от
свобода от съответната група, освен това, същият като работещ през по-голямата
част от исковите периоди е имал достъп до баня всеки работен ден.
От представените по делото данни от Затвора – Пловдив се установява и че
всички помещения, в които е бил настанен ищецът, са с по два отваряеми
прозореца, в т.ч. прозорци са налични и в обособените санитарни възли. Отделно
от това, проветряването и наличието на свеж въздух в килиите зависи изцяло от
самите лишени от свобода, които избират кога и колко време да проветряват
помещението. Фактът, че прозорците имат решетки по никакъв начин не се отразява
на количеството въздух, което може да влезе в помещението, а в минимална степен
се отразява на количеството светлина в помещението, но от друга страна
решетките са поставени поради спецификата на сградата, която е за изтърпяване
на наложено наказание „лишаване от свобода“.
По отношение на следващото оплакване, а именно, че храната не се приготвя
от професионални готвачи и е лоша, следва да се посочи, че въпреки указаната на
ищеца доказателствена тежест, от негова страна не бяха ангажирани доказателства
в подкрепа на тези му твърдения, поради което и същите следва да се приемат за
недоказани. Независимо от гореизложеното и за пълнота следва да се посочи, че правото
на лишените от свобода да получават безплатна храна, е уредено в чл.84 ал.2,
т.1 ЗИНЗС. В посочената разпоредба ясно е разписано, че лишените от свобода
имат право на безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав,
съгласно таблици, утвърдени от министъра на правосъдието, съгласувано с
министъра на здравеопазването и министъра на финансите. Така цитираната
разпоредба налага да се приеме, че за да е налице незаконосъобразно действие
или бездействие, свързано с осигуряването на безплатна храна на лишените от
свобода, трябва да се докаже или отказът да бъде предоставена безплатна храна
или предоставената такава да не отговаря по химически и калориен състав на
утвърдените таблици. Както вече се посочи и по-горе, в настоящото производство
не само, че не се доказаха подобни хипотези, но и ищецът не ангажира никакви
доказателства в тази насока. Впрочем за предоставяната в затвора храна
твърдения не бяха наведени и от разпитания по искане на ищеца свидетел. Друг е
въпросът, че все пак затворите са пенитенциарни заведения, поради което не може
да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните хранителни навици и
предпочитания на всеки от лишените от свобода.
Що се касае до твърденията, че ищецът има заболявания „дископатия“ и
„нарушено зрение“, но не го лекуват адекватно следва да се посочи, че от
фактите, изложени в исковата молба, съдът е препятстван да разбере какво е
точно твърдението на ищеца и каква медицинска помощ твърди, че не е получил.
Това обстоятелство не се установява от събраните по делото доказателства,
доколкото липсват данни при постъпването си в Затвора – Пловдив Т. да е заявил,
че има „дископатия“ и „нарушено зрение“, както и че се нуждае от някакво
лечение и/или диспансеризация. Независимо от гореизложеното, от приложените
амбулаторни листове/л.191-192/ се установява, че на 17.08.2017г. и на
06.08.2018г. по повод негови оплаквания е преглеждан от д-р В. С. – ревматолог
и му е била назначена съответната терапия, която ищецът не твърди, че не му е
била осигурена. До извод в обратната насока не водят и показанията на
разпитания по делото свидетел, доколкото същият навежда твърдения, че към
датата на разпита му в Затвора – Пловдив няма лекар и не им дават лекарства, но
не и че в минал период е имало подобен проблем.
Що се касае до твърденията за нарушено зрение, данни за такова не се
откриват нито в представеното медицинско досие на лицето, нито пък свидетелят
навежда твърдения в тази връзка. По делото обаче са налице данни, че ищецът е
имал други оплаквания, а именно: болки в лявата половина на корема и подутина
по задната повърхност на ушната мида в дясно, като видно от представените
амбулаторни листове, същият е бил извеждан от затвора и преглеждан от
съответния специалист, т.е. предприемани са своевременни действия във връзка
със здравословните оплаквания на Т..
Относно твърденията, че през 2018г. е паднал и четири дни е бил с пукната
кост на крака, преди да го изкарат на лечение, е достатъчно да се посочи, че от
данните по делото се установява, че на 16.08.2018г. Т. е бил прегледан от д-р Н.
Г. – ортопед-травматолог, извършено е изследване – Рентгенография на глезенна
става от д-р П. Н. Т. – специалист по образна диагностика и му е извършена
терапия – имобилизация за 40-45 дни, което според приетото и неоспорено от
страните заключение по СМЕ, е адекватно лечение за посочената фрактура. Все в
тази насока и следва да се посочи, че вещото лице по СМЕ е дало заключение, че
преглед от ортопед, извършен 4 дни след понесената от ищеца травма, следва да
се приеме за своевременно лечение, като в подкрепа на изложеното твърдение,
посочва, че липсата на имобилизация на дясната подбедрица в първите часове след
понесената травма, не е довела до разместване на счупването и не е променило
благоприятната прогноза като изход от лечението. Ето защо следва да се приемат
за недоказани твърденията на ищеца за извършени нарушения от органите по чл.284
ал.1 ЗИНЗС, свързани с неосигуряване на медицинска помощ.
При така установеното, съдът намира, че е налице незаконосъобразно
бездействие от страна на служителите на ответника ГДИН само по отношение на
конкретно установените факти по делото, а именно пренаселеност за посочените
по-горе периоди, които водят до извода, че битовите условия в Затвора – Пловдив
създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от
свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни
условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените
от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради липса на
осъществени елементарни хигиенни стандарти.
С оглед доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че
ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на
ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ през посочените
по-горе периоди, в които е пребивавал в Затвора – Пловдив. Отговорността на
държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава
ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният
характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните
органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които
са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без
значение дали са причинени виновно от тях. В случая безспорно се установява, че
е налице незаконосъобразно фактическо бездействие от ответника, защото негови
длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол
върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили
задълженията си да осигурят на ищеца в посочените периоди такива условия на
живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, които да не създават
предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за
нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ. За такива съдът приема
периодите от 17.02.2017г. до 07.01.2019г. вкл./690 дни през първия исков
период/ и от 26.09. 2019г. до 09.02.2020г. вкл., от 11.02.2020г. до
06.07.2020г. вкл., от 28.07.2020г. до 17.08.2020г. вкл., от 21.08.2020г. до
24.09.2020г. вкл., от 27.10.2020г. до 29.11.2020г. вкл., от 15.12.2020г. до
21.12.2020г. вкл., от 26.12.2020г. до 09.03. 2021г. вкл., от 16.03.2021г. до
29.03.2021г. вкл., от 11.05.2021г. до 16.05.2021г. вкл., от 21.05.2021г. до
19.09.2021г. вкл., от 19.10.2021г. до 07.11.2021г. вкл., от 12.11.2021г. до
08.12.2021г. вкл. и от 05.01.2022г. до 07.02.2022г. вкл./общо 678 дни през
втория исков период/, когато е пребивавал в Затвора – Пловдив, където е бил в
пренаселени килии.
В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Нешков и др. срещу България, делото
Тореджани, делото Червенков срещу България и други.
При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС
налага да се приеме, че Т. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Така,
съгласно чл.52 ЗЗД, приложим по препращане от §1 ДР на ЗОДОВ, обезщетението за
неимущесвени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието
„справедливост“ е морално – етична категория и включва съотношението между деянието
и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на
причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида,
изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на
засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт
в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде
средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта
като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните
вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да
бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и
обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна
дейност се е отразила на увреденото лице.
С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив от
17.02.2017г. до 07.01.2019г. вкл./през първия исков период/ и от 26.09.2019г.
до 09.02.2020г. вкл., от 11.02.2020г. до 06.07.2020г. вкл., от 28.07. 2020г. до
17.08.2020г. вкл., от 21.08.2020г. до 24.09.2020г. вкл., от 27.10.2020г. до 29.11.2020г.
вкл., от 15.12.2020г. до 21.12.2020г. вкл., от 26.12.2020г. до 09.03.2021г.
вкл., от 16.03.2021г. до 29.03.2021г. вкл., от 11.05.2021г. до 16.05. 2021г.
вкл., от 21.05.2021г. до 19.09.2021г. вкл., от 19.10.2021г. до 07.11.2021г.
вкл., от 12.11.2021г. до 08.12.2021г. вкл. и от 05.01.2022г. до 07.02.2022г.
вкл. /през втория исков период/ и при отчитане икономическия стандарт на
страната, според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в
този случай да се присъди, е в общ размер на 6 000 лева, от които 3 000 лева за
първия престой на лицето в Затвора – Пловдив и 3 000 лева за втория му престой
в Затвора – Пловдив, съобразявайки
актуалната практика и насоките на ЕСПЧ.
Както вече се посочи и по-горе, ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30%
от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши
условия за задържане в Словения и Русия/така Bizjak v. Slovenia, жалба
№25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014г. и Shmelev and others v. Russia,
жалба №41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020г./. Съответно за
справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на
ден/така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли
2014г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017г./,
като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в
лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В
този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват
по-ниски от тези в Унгария средно с 40%, то отчитайки жизнения стандарт в
България, за справедлив размер би следвало да се счита такъв между 1,70 евро и
2,25 евро на ден.
Ето защо, според този съд, именно посочените размери от по 3 000 лева /т.е.
по 2,22 евро на ден за първия исков период и по 2,26 евро на ден за втория
исков период/ най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически
увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка,
направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения
критерий за справедливост.
В останалите части исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съответно, спрямо този размер на главния иск/6 000 лева/, ще следва да бъде
уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено
плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата,
считано от 07.02.2022г. до окончателното изплащане на сумата.
По разноските.
При този изход на спора, и с оглед заявената претенция за присъждане на
сторените разноски, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗС ответникът следва да заплати
на ищеца внесената държавна такса в размер на 10 лева.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати и в полза на Административен
съд – Пловдив деловодни разноски в размер на 120 лева, за изготвяне на
заключение по изслушаната СМЕ.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в
ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Или, искането
на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав,
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на З.Т.Т.,*** сумата от общо 6 000/шест
хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
бездействията на затворническата администрация в Затвора – Пловдив в периодите
от 17.02. 2017г. до 07.01.2019г. вкл. и от
26.09.2019г. до 09.02.2020г. вкл., от 11.02.2020г. до 06.07.2020г. вкл., от
28.07.2020г. до 17.08.2020г. вкл., от 21.08.2020г. до 24.09.2020г. вкл., от
27.10.2020г. до 29.11.2020г. вкл., от 15.12.2020г. до 21.12. 2020г. вкл., от
26.12.2020г. до 09.03.2021г. вкл., от 16.03.2021г. до 29.03.2021г. вкл., от
11.05.2021г. до 16.05.2021г. вкл., от 21.05.2021г. до 19.09.2021г. вкл., от
19.10.2021г. до 07.11.2021г. вкл., от 12.11.2021г. до 08.12.2021г. вкл. и от
05.01. 2022г. до 07.02.2022г. вкл., ведно със законната лихва върху
посочената главница, начиная от датата на исковата молба, а именно 07.02.2022г.
до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковите претенции до пълния
им размер от общо 100 000 лева и за останалите периоди в обхвата на
претендираните от 01.01.2013г. до 28.01.2019г. вкл. и от 25.03.2019г. до
07.02.2022г. вкл., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на З.Т.Т.,***, сумата от 10/десет/ лева, представляваща внесената
държавна такса.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – София,
бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на Административен съд – Пловдив
сумата от 120/сто и двадесет/ лева, представляваща направени по делото разноски
- заплатено възнаграждение за вещо лице, които следва да се заплатят по
сметката на съда за държавни такси.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията“ - София, бул.”Ген. Николай
Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: