РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-96 27.12.2019
г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: първи октомври две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 90 по описа за 2019 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Д.Л.Б. от гр.Бургас, със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Генерал Гурко“ № 18, ет.3,
подадена чрез пълномощник адв.Марияна Пушева, против решение № 2405/23.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 6589/2014 г. по описа на
РС-Бургас, с което са отхвърлени предявените искове от Д.Л.Б. против
Военно формирование **90-Бургас, с адрес: гр.Бургас, м.“Атия”, като част от
структурата на Министерството на отбраната на Република България, за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 13 648.71 лв., представляваща неплатено трудово
възнаграждение за 5 016 часа (627 дни) положен извънреден труд през периода
01.04.2001 г. – 30.08.2013 г., вследствие на полагащите му се и неизползвани
почивки след изпълнявани от ищеца дежурства по график и др., сумата от 13 305.87 лв.,
представляваща общо дължима мораторна лихва, считано от падежа на всяко месечно
задължение по горната главница до предявяването на иска, сумата от 889.60 лв.,
представляваща неплатена част от дължимо трудово възнаграждение на ищеца за
периода 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г., сумата от 211.30 лв., представляваща общо дължима
мораторна лихва от падежа на всяко месечно задължение за трудово възнаграждение
до предявяването на иска, ведно със законната лихва върху двете главници,
считано от предявяването на иска до окончателното им изплащане. С решението Д.Л.Б.
е осъден да заплати на Военно формирование **90 - Бургас, като част от
структурата на Министерството на отбраната на Република България,
съдебно-деловодни разноски в размер на 896 лв.
Въззивникът изразява недоволство от първоинстанционното
решение, като счита същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно,
постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон,
както и при неправилни изводи и тълкувания на фактите и доказателствата по
делото, като мотивите на съда са формални или липсват такива. Въззивникът
счита, че съдът неправилно е квалифицирал исковата претенция по чл.203, ал.3
ЗОВСРБ (отм.), съответно чл.194, ал.3 ЗОВСРБ (нов), като според него правилната
правна квалификация на иска е чл.203, ал.1 и 2 ЗОВСРБ (отм.), чл.158, ал.2, вр.
чл.159 ПКВС (отм.) и чл.194, ал.1 и 2 ЗОВСРБ (нов). В тази връзка се посочва,
че по делото е установено, че за целия процесен период ищецът е полагал
дежурства по график, като е било допуснато превишение на установената месечна
продължителност на служебното време и за част от фактически отработеното време
е бил компенсиран с почивка, като превишението на нормативно определеното
служебно време представлява извънреден труд по смисъла на закона и
подзаконовите нормативни актове, като се изразява съгласие с изводите на БРС в
този смисъл, но въззивникът счита, че тези изводи съществено противоречат на
така дадената правна квалификация на исковите претенции, което е довело до
постановяване на неправилно и незаконосъобразно решение. Посочва се, че
районният съд неправилно е отхвърлил частично предявените искове, като е уважил
направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност в
противоречие с практиката на ВКС, която се цитира. Посочва се също, че районният
съд погрешно, хаотично и противоречиво е извел изводите си в обжалваното
решение, обосновавайки приложението на чл.136а КТ и института на давността, за
което във въззивната жалба са изложени подробни съображения, както и са развити
доводи за незаконосъобразност на извода на районния съд, че правото на
компенсация с почивки подлежи на погасяване по давност и става изискуемо и се
погасява с тригодишна давност, считано от месеца, следващ месеца, за който е
положено удълженото служебно време. Във въззивната жалба са развити и доводи за
незаконосъобразност и на изводите на съда за неоснователност на исковете за
разликата от неизплатеното на ищеца основно месечно възнаграждение за периода
от 01.09.2011 г. до 31.12.2012 г., поради липса на акт на ръководителя на ответното
ведомство. В тази връзка се считат за неоснователни мотивите на БРС, че в § 31
ал.5 ПЗР на ЗОВСРБ, вр. чл.212, ал.1 изрично било посочено, че се заплащат
досегашните възнаграждения до влизането в сила на акта по чл.212, ал.2 ЗОВСРБ,
като според въззивника неоснователни са и мотивите на съда, че не е имало такъв
акт на МС до началото на 2013 г., за което също се излагат подробни
съображения. В заключение се моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение в отхвърлителната му част като неправилно и незаконосъобразно и да се
постанови ново решение, с което исковите претенции бъдат уважени изцяло. Не са
направени нови доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените
разноски пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Военно формирование **90-Бургас, като част от
структурата на МО на Република България, с който въззивната жалба се оспорва
като неоснователна, за което са изложени подробни съображения. Счита се, че обжалваното решение е правилно, мотивирано и
законосъобразно, постановено съгласно трайната съдебна практика, като районният
съд в пълнота е изяснил исковите претенции е отговорил на поставените въпроси,
като ги е съобразил и със съдебно-счетоводната експертиза по делото, за което
също са развити подробни доводи и позоваване на практика на ВКС. Моли въззивния
съд да отхвърли въззивната жалба и да се
потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част. Не се правят нови
доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение в настоящото производство.
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от
обжалването и отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след преценка
на събраните по делото доказателства и предвид дадените на настоящия съд
задължителни указания от касационната инстанция, Бургаският окръжен съд приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните
не се спори по фактическата обстановка, установена по делото от районния съд. Така, безспорно е, че ищецът е бил
назначен в поделение на ВМС ** – Бургас на длъжност „***“, със звание „***“, от 01.06.2007
г. е бил преназначен на длъжност „ ***“ в „ ***“
на „***“ в поделение **90 – Бургас,
като е бил със звание „ ** –
2 клас“.
Договорът на
ищеца е прекратен със заповед № ***/27.08.2013 г. на Командира на Военно формирование
**90 – Бургас, като същият е освободен от длъжност и от военна служба, считано
от 02.09.2013 г. и зачислен в запаса.
Между страните не се спори също, че за периода 01.04.2001
г. – 30.08.2013 г. Д.Б. е бил назначаван да носи 24-часови дежурства и наряди
по график, за които е получавал допълнителни възнаграждения и част от които са
били компенсирани с почивки. В тази връзка, ищецът твърди, че за част от
полаганите в този период дежурства не му е била осигурена компенсация с намалено работно
време (почивка) към датата на прекратяване на правоотношението, като е отработил фактически служебно време над нормалната до увеличената месечна продължителност на служебното време, за което не е бил компенсиран с почивки, в размер на 627 дни или 5016
часа, съгласно
изменението на претенцията с
молба от 24.10.2018
г. (стр.254 от делото на БРС).
Предвид
прекратяването на договора за кадрова военна служба и невъзможността
тези часове да бъдат компенсирани с намалено работно време, ищецът претендира тяхното заплащане като за извънреден труд, т.е. за фактически отработеното служебно време над нормалната
до увеличената продължителност на служебното време, като съгласно изменението
на претенцията се търси заплащане на сумата от 13648.71 лв. за периода 01.04.2001
г. – 30.08.2013 г.,
ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, както и мораторна лихва върху тази сума в
размер на 13305.87 лв. за периода от първо число на месеца, за който се дължи възнаграждението за извънреден труд до
подаването на исковата молба. Ищецът претендира заплащане и на неизплатената му разликата
от основното му месечно възнаграждение, в размер на 889.60 лв., съгласно
изменението на претенцията с молба от 24.10.2018 г. (стр.254 от делото на БРС) за
периода 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г., ведно със законната лихва от предявяване
на иска, както и 211.30 лв., представляваща общо дължима мораторна лихва от
падежа на всяко месечно задължение за трудово възнаграждение до предявяването
на иска.
Ответникът
е оспорил исковете като неоснователни. Посочил е, че ищецът е ползвал
отредените му почивки по график, а за положените дежурства му е било платено допълнително
възнаграждение по чл.214, ал.1, т.1 ЗОВСРБ, поради което същото време не следва
да се заплаща повторно,
като не е полагал труд извън
установеното работно време за процесния период. Оспорени са и претенциите за
заплащане на неизплатена разлика от трудовото възнаграждение на ищеца, тъй като съгласно § 3, ал.5 на ПЗР на ЗОВСРБ до
влизане в сила на акта по чл.212, ал.2 от закона се заплащат досегашните
възнаграждения, а такъв акт е липсвал през процесния период. От страна на ответника е
направено и възражение за погасяване на претенциите по давност на основание чл.111,
б.а“ ЗЗД, поради изтекла тригодишна давност от датата на завеждане на иска,
т.е. за периода преди 16.09.2011 г., а в тази връзка се заявява, че в
непогасения период няма
положен от ищеца некомпенсиран труд над максималната продължителност на
служебното време.
За установяване твърденията на
страните в първоинстанционното производство е извършена и приета съдебно –
икономическа експертиза, съгласно която през процесния период ищецът е
полагал труд над нормативно определената продължителност на работното време, за част от който е бил
компенсиран с почивки или със заплащане, като некомпенсирани са останали общо
5016 часа за целия период, разпределени както следва: 3232 часа – положени през
периода 01.04.2001 г. – 31.05.2007 г. и 1784 часа – през периода 01.06.2007 г.
– 30.08.2013 г. Вещото лице е остойностило некомпенсираните часове положен от
ищеца труд над нормативно определената продължителност на работното време и е
установило, че дължимото за тях възнаграждение е в общ размер на 13 636.70 лв., а мораторната
лихва върху тях е в общ размер на
13 287.72 лв. По искане на
ответника вещото лице е изследвало и дали е налице положен от ищеца труд над нормативно
определената продължителност на работното време през периода 16.09.2011г. –
16.09.2014г, като е установило, че за този период ищецът е положил по-малко
часове труд от нормативно определения за съответните шестмесечия, т.е. през
този период няма положен труд над нормалната продължителност, който да подлежи
на компенсация.
Експертизата е изчислила също, че за периода 12.05.2009 г. – 31.12.2012 г.
неизплатената разлика от трудовото възнаграждение на ищеца е в размер на
2 438.30 лв., а мораторната лихва върху сумата е в размер на 868.60 лв.
С
първоинстанционното решение районният съд е приел, че предявените главни искове
са с правни основания
чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (отм.) – за периода до 12.05.2009 г., чл.194, ал.3 ЗОВСРБ –
след тази дата и чл.212,
ал.1 ЗОВСРБ, а исковете за лихви са с правно основание чл. 86 ЗЗД. С оглед
твърденията в исковата молба, съдът е приел, че ищецът претендира заплащане на
възнаграждение за неползвани почивки за положен труд над нормативно
определената норма, но в границите на увеличената продължителност на служебното
време, чието
възмездяване съгласно практиката на ВКС се дължи „като за извънреден
труд” при прекратяване
на правоотношението преди компенсирането му с почивка, като поради наличие на
непълнота в специалния закон относно реда и начина на компенсиране на
удълженото служебно време приложение следва да намери чл.136а КТ. Районният съд
се е позовал и на практика на ВКС, съгласно която право на
служителя да
компенсира с почивка удълженото си работно време се погасява с 3-годишна
давност, която започва да тече от възникването му, т.е. след изтичане на
4-месечния срок след полагане на дежурството, а при прекратяване на
трудовото/служебното правоотношение единствено непогасеното право на
компенсации се трансформира в парично вземане на основание чл.136а, ал.5 КТ. Предвид
това и тъй като договорът
за военна служба на ищеца е прекратен на 30.08.2013 г., съдът е приел, че на тази дата
правото му да извърши компенсация с почивка се е трансформирало в парично
вземане. Това нововъзникнало право за ищеца също се погасява с тригодишна
давност, която е започнала да тече от датата на прекратяване на договора за
военна служба на 30.08.2013 г. и до датата на предявяването на иска –
16.09.2014 г. – тази давност не е изтекла.
По направеното
от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от
исковите претенции и с оглед цитираната в решението практика на ВКС, че
преобразуващото право на служителя да посочи кога ще ползва компенсации се
погасява с 3-годишна давност, съдът е приел, че в случая това право на ищеца не
е погасено единствено за 3-годишния период преди прекратяване на договора му за
кадрова военна служба, или за периода 30.08.2010 г. – 30.08.2013 г. За периода
преди 30.08.2010 г. преобразуващото право на ищеца е погасено по давност,
поради което след прекратяване на договора му той няма право да получи
възнаграждение като за извънреден труд за този период, дори през него да е
имало положен от ищеца над нормата и некомпенсиран труд. За останалата
част от периода, а именно 30.08.2010 г. – 30.08.2013 г.,
съдът е приел, че предявеният главен иск също е неоснователен, тъй като ищецът
не е имал право да ползва компенсации за този период, съответно след
прекратяване на договора за кадрова военна служба не е налице преобразуващо
право, което да се е трансформирало в парично вземане. За този извод БРС се е
позовал на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, съгласно която за периода 30.08.2010
г. – 30.08.2013 г. ищецът няма положен труд над нормативно определената
продължителност, а напротив – отработеното от него време сумарно е под нормата.
По горните съображения, съдът е отхвърлил като неоснователен главния иск за присъждане на
възнаграждение като за извънреден труд в размер на 13 648.71 лв., поради
погасяване по давност на вземанията за 01.04.2001 г. – 29.04.2010 г. и поради
липса на такива вземания за периода 30.08.2010 г. - 30.08.2013 г. С
оглед отхвърлянето на главния иск, като неоснователен е отхвърлен и акцесорния иск за
заплащане на сумата от 13 305.87 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата.
По отношение на иска за заплащане на сумата
от 889.60 лв. – неплатена част от
дължимото трудово възнаграждение за периода 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г., съдът е приел,
че в този период липсва акт на МС за определяне на размерите на основното
месечно възнаграждение на военослужещите, съгласно чл.212, ал.2 ЗОВСРБ, поради което липсва
основание на ищеца да бъде присъждано възнаграждение в по-висок размер от
полученото от него. В
този смисъл, главният иск е отхвърлен
като неоснователен,
съответно
като неоснователни са отхвърлени и акцесорните искове за мораторна и законна лихва.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените в жалбата оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира
въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни
изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Обжалваното решение е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка, по която липсва спор между страните, поради което
и на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на решението в
тази част. Настоящата инстанция изцяло споделя и правни изводи на районния съд
за неоснователност на предявените искове, поради което на основание чл.272 ГПК също
препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по този начин те стават част
от правните съображения и на настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на БРС, следва да се отбележи
следното:
Принципно
основателно е възражението на въззивника за неправилна правна квалификация на
исковете, но така допуснатото от районния съд нарушение не води до обезсилване
на обжалваното решение, доколкото БРС се е произнесъл по фактическите твърдения
на ищеца и в рамките на заявеното от него искане, поради което не е налице
произнасяне по непредявен иск.
В случая, твърденията
на ищеца, че е давал дежурства по график и работодателят не му е осигурил
почивки след дежурствата, с което е била превишена максималната продължителност
на служебното време за месеца, за което с прекратяването на служебното
правоотношение се дължало възнаграждение за извънреден труд, следва да се
квалифицират като такива за превишение на нормалното служебно време, но в
рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца. Предвид
това, правилното правно основание на предявения иск е по чл.203, ал.2 ЗОВСРБ
(отм.), вр. чл.154, ал.2 ПКВС
(отм.) за претенцията, обхващаща периода 01.04.2001 г. – 12.05.2009 г. (влизането
в сила на новия ЗОВС), както и по чл.194, ал.2 ЗОВСРБ (нов) за периода
12.05.2009 г. – 30.08.2013 г.
Районният съд действително
е дал неправилна правна квалификация на иска, като е подвел фактическите
твърдения на ищеца под нормата на чл.203, ал.3 ЗОВСРБ
(отм.) и чл.194, ал.3 ЗОВСРБ (нов), тъй като тези норми предвиждат
възнаграждение за същински извънреден труд, т.е. при превишаване на общата
продължителност на служебното време на военнослужещия, каквато не е настоящата
хипотеза, доколкото в случая се касае за превишение на нормалната
продължителност на нормалното служебно време, но в рамките на увеличената му
обща продължителност за месеца. В случая обаче, както бе посочено по-горе, не
са налице основания за обезсилване на решението като постановено по непредявен
иск, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на заявените в исковата молба
фактически твърдения и петитум, поради което неправилната квалификация следва единствено
да бъде коригирана от въззивната инстанция.
В отменения
и в действащия ЗОВСРБ и актовете по приложението им не са уредени случаите на
положен труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време,
некомпенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на
правоотношението по договор за кадрова военна служба. Ето защо, тази законова
празнота следва да бъде отстранена по предвидения ред в чл.46, ал.2
ЗНА – чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни
случаи. Следователно, в тези случаи следва да се прилага правилото на чл.136а КТ,
според което удължаването на работното време през едни работни дни над
нормалната му продължителност, установена в чл.136 КТ (до
10 часа), се компенсира в срок до 4 месеца чрез съответното му намаляване през
други дни. Когато работодателят не компенсира удължаването в този срок,
работникът/служителят има право сам да определи времето на компенсацията. При
прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането разликата до
нормалната продължителност на работния ден се заплаща като извънреден труд.
Следователно,
поначало удълженото служебно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд
по смисъла на чл.203, ал.3 ЗОВСРБ (отм.) и чл.194, ал.3 ЗОВСРБ, но ако то не
бъде компенсираното с намалено служебно време до прекратяване на
правоотношението по договор за кадрова военна служба, се заплаща като
извънреден труд. От посоченото следва извода, че
превишаването на служебното време следва да се компенсира с почивка, а при
липса на възможност за такава компенсация – да се изплати обезщетение към
датата на прекратяване на правоотношението, в размерите на възнаграждение като
за извънреден труд. В този смисъл е и задължителната съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 ГПК, с която районният съд се е съобразил при
постановяване на обжалваното решение.
В случая, страните не спорят, че за времето на военна служба ищецът е полагал дежурства по график, като е било допуснато превишение на установената месечна продължителност на служебното време над нормалната в рамките на увеличеното служебното време и за част от фактически отработеното време, превишаващо увеличената продължителност на служебното време, същият е бил компенсиран с почивки.
Основният спорен въпрос по делото е останали ли са положени дежурства, които не са компенсирани с намалено работно време (почивки) и в какъв срок се погасява вземането на ищеца, респ. от кой момент започва да тече давностния срок – от момента на прекратяване на служебното правоотношение или от момента на възникване на правото на военннослужещия да поиска да упражни правото си на почивка за некомпенсираните наряди, с оглед наведеното от ответника възражение за погасяване на исковата претенция.
По този въпрос
е налице практика на ВКС – Решение № 197/24.11.2015 г. по гр.д.№ 7210/2014 г.
на ВКС, ІІІ г.о., която се споделя от настоящия състав. В посоченото решение е
прието следното: При
полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на
увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез
осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата
продължителност на служебното време за съответния месец. Задължението на
работодателя да осигури компенсация следователно е изискуемо от месеца следващ
месеца, през който е следвало тя да бъде извършена. В случай, че работодателят
не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок,
съгласно нормата на чл.136а КТ, която поради непълнота
в закона намира приложение и за служебни правоотношения, за военнослужащия
възниква правото сам да определи времето на компенсацията. Това негово
преобразуващо право, като свързано с положен труд, също се погасява с
тригодишна давност. Само когато компенсиране не е извършено, при прекратяване
на договора на военнослужащия се дължи заплащане на труда, положен в удълженото
работно време като извънреден, т.е. преобразуващото право да се извърши
компенсация се трансформира във вземане, което възниква от прекратяването на
договора. Когато е направено възражение за изтекла погасителна давност,
трансформация ще настъпи само за непогасеното по давност преобразуващо право да
се извърши компенсация,
тъй като притезанието за плащане
в този случай е в корелация именно с него. Прието е също, че преобразуващото право на
военнослужащия да посочи времето за компенсация също се погасява по давност и
само за непогасения по давност период се трансформира в парично вземане като за
извънреден труд.
С оглед така
даденото от ВКС разрешение на спорния въпрос, настоящата инстанция приема, че преобразуващото право на
ищеца Д.Б. да извърши компенсация
не е погасено по давност единствено
за период от три години
преди прекратяване на договора, т.е. за времето от 30.08.2010 г. до 30.08.2013 г., като на
негово място е възникнало парично вземане като за извънреден
труд,
за което е започнал да тече нов давностен срок от датата на прекратяване на договора. За останалия
предходен период 01.04.2001 г. – 30.08.2010 г. преобразуващото право на ищеца е
погасено по давност, поради което след прекратяване на договора му той няма
право да получи възнаграждение като за извънреден труд, поради което
предявеният иск за този период е неоснователен и правилно е
отхвърлен в тази част. Ето защо, изложените в този смисъл изводи на районния
съд са правилни и съобразени с цитираната по-горе съдебна практика, а
възраженията във въззивната жалба относно давността са неоснователни.
Предвид горното
и като съобрази обстоятелството, че в настоящия
случай, исковата молба е подадена на 16.09.2014 г., а правоотношението между
страните е прекратено на 02.09.2013 г., то за периода
30.08.2010 г. – 30.08.2013 г., в който преобразуващото право на ищеца не е
погасено, некомпенсирани с почивка часове следва да се обезщетят парично
като за извънреден труд. В тази връзка, от приетото и неоспорено от страните
заключение на съдебно-икономическата експертиза е установено, че в този ищецът няма положен
труд над нормативно определената продължителност, нещо повече – ищецът е
положил по-малко часове труд от нормативно определените. При това положение,
след като в посочения период Б. не е полагал труд над нормалната, но в границите на увеличената
продължителност на служебното време, то за съда се налага извода, че ищецът не е имал право на
компенсации за този период и съответно след прекратяване на договора му за
кадрова военна служба не е налице преобразуващо право, което да се е
трансформирало в парично вземане. Следователно, за периода 30.08.2010 г. –
30.08.2013 г. не съществува вземане на ищеца, поради което претенцията му и в
тази част е неоснователна, както правилно е приел районния съд.
В заключение, въззивният съд приема, че предявеният
иск по чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.) и чл.194, ал.2 ЗОВСРБ (нов) за заплащане на
сумата от 13 648.71 лв. - възнаграждение като за извънреден труд за периода
01.04.2001 г. – 30.08.2013 г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С
оглед неоснователността на главния иск, следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни и акцесорните искове за заплащане на мораторна лихва в размер на
13 305.87 лв. и законна лихва от подаване на исковата молба.
Ето защо, постановеното от БРС решение е правилно и
законосъобразно в тази част и следва да бъде потвърдено.
По отношение на иска по чл.212,
ал.1 ЗОВСРБ за заплащане на сумата от 889.60 лв, представляваща неплатена разлика
от трудовото възнаграждение на ищеца за периода 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г.,
въззивният съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл.212, ал.1 и ал.3 ЗОВСРБ
(в редакцията, обн. в ДВ, бр.16/2010 г., относима към прекратяването на служебното правоотношение през 2012 г.),
военнослужещите имат право на основно месечно възнаграждение в съответствие с
присвоеното им военно звание и степента в обхвата на военното звание. Базата за
определяне размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската длъжност
се определя ежегодно със Закона за държавния бюджет на Република България, като
месечното възнаграждение се увеличава с коефициент спрямо базата, както следва:
като за офицери - не по-малко от 2,2; за офицерски кандидати и сержанти - не
по-малко от 1,75; за войници (матроси) - не по-малко от 1,6.
Съгласно чл.212, ал.2 ЗОВСРБ
(в
редакцията, обн. в ДВ, бр.16/2010 г.) размерите на основното месечно възнаграждение по ал.1 се
определят с акт на Министерския съвет по предложение на министъра на отбраната.
В §3, ал.5 от ПЗР на ЗОВСРБ
е предвидено, че до влизане в сила на акта на акта по чл.212, ал.2, на лицата
по ал.1 (военослужещите) ще се заплащат досегашните възнаграждения.
С приетото ПМС № 86/03.05.2010 г. за заплатите на
военнослужещите и цивилните служители по ЗОВСРБ и на държавните служители и лицата, работещи по трудово
правоотношение по ЗМВР, основното възнаграждение за
заеманото от ищеца звание „матрос“ е определено в размер на 546 лв.
С ПМС № 176/23.06.2011 г. Действително,
това ПМС е изменяно през 2011 г. и 2012 г., но размерът на основното
възнаграждение на ищеца е останало непроменено, като едва с ПМС № 13/18.01.2013
г. размерът на възнаграждението за заеманото от Б. звание е определен на 605
лв., но считано от 01.01.2013 г. Следователно, увеличеното възнаграждение се
дължи именно от 01.01.2013 г., което води до извод за неговата недължимост за
процесния период 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г. В този смисъл, претенцията на ищеца за заплащане на по-високо от
определеното му трудово възнаграждение е неоснователна и следва да се отхвърли.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че настоящият съд, не може да упражни пряк или инцидентен контрол върху валидността и законосъобразността на ПМС № 86/03.05.2010 г., тъй като за подзаконовите нормативни актове е предвиден специален публичен ред, както за приемането им, така и за отмяната им. Подзаконовият нормативен акт подлежи на отмяна само в производство по чл.185 и сл. АПК или чрез изрична разпоредба на последващ нормативен акт (чл.79 АПК). Не е налице и хипотезата на чл.15, ал.3 ЗНА – ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. В случая това правило не намира приложение, тъй като в ЗОВСРБ не е предвиден конкретен размер на основното възнаграждение на военнослужещите по смисъла на чл.212, ал.1 ЗОВСРБ, което съдът да приложи.
Ето защо, предявените искове за заплащане на разликата
от неизплатеното основно месечно възнаграждение общо в размер на 889.60 лв. за
периода 01.09.2011 г. – 31.12.2012 г., ведно с мораторна лихва върху тази сума,
в размер на 211.30 лв. и законна лихва от подаване на исковата молба, са
неоснователни и правилно са били отхвърлени от районния съд.
С оглед изложените съображения,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд,
обжалваното решение на БРС следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход на спора и направените от двете страни
искания за присъждане на направените разноски, БОС намира, че на въззивника Б. такива
не му се дължат, като същият следва да заплати на въззиваемата страна Военно формирование **90 – Бургас юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 200 лв. на
основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.23, т.1 НЗПП.
С оглед на гореизложеното
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение
№ 2405/23.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 6589/2014
г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА Д.Л.Б., ЕГН **********,
със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Генерал Гурко“ № 18,
ет.3, подадена чрез пълномощник адв.Марияна Пушева,
на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.23, т.1 НЗПП,
да
заплати на Военно формирование **90 - Бургас,
като част от структурата на Министерство на отбраната, сумата от 200 лв. (двеста лева),
представляваща съдебно-деловодни разноски
за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство пред БОС.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.