Решение по дело №11392/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3965
Дата: 22 декември 2022 г.
Съдия: Михаил Александров Малчев
Дело: 20211100511392
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 септември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3965
гр. София, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев

Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100511392 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 146529 от 10.07.2020 г., постановено по гр. д. № 53426/2019 г. на
Софийски районен съд, 145 състав, е признато за установено по исковете, предявени по реда
на чл. 422 ГПК от „К.А.И.“ ООД, ЕИК ****, срещу Изпълнителна агенция по околната
среда, БУЛСТАТ ****, че Изпълнителна агенция по околната среда дължи на „К.А.И.“ ООД
сумата 12 850 лв., представляваща дължими разноски за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, възложени с Решение № 69 от 17.01.2019 г. на КЗК по преписка № КЗК-
1049/2018 г., ведно със законната лихва от 07.06.2019 г. (датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК) до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 34354/2019 г. на СРС,
145 състав.
Решението първоначално е обжалвано изцяло от ответника в първоинстанционното
производство - Изпълнителна агенция по околната среда, действащ чрез процесуалния си
представител. Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на решението.
Впоследствие с изрична молба с вх.№ 5115537/19.08.2020 г. въззивникът ИАОС чрез
законния представител, е заявил частично оттегляне от подадената въззивна жалба-
оттегляне в частта, в която е уважен иска за главница 12 850 лв., като се поддържа жалбата
само в частта срещу присъдената в полза на ищеца законна лихва върху тази сума от
07.06.2019 г. до плащането. В тази връзка със свое определение от 14.12.2021 г. въззивният
1
съд е прекратил частично производството по въззивното гр. д.№ 711392/2021 г. на
основание чл. 264, ал. 1 ГПК поради частичното оттегляне на въззивната жалба на ИАОС
срещу решението по същество на спора от 10.07.2020 г. по гр.д.№ 53426/2019 г. на СРС, 64
състав в частта по уважения иск за сумата 12850 лв. Посоченото определение е влязло в
сила.
Изложените във въззивната жалба оплаквания срещу частта от първоинстанционното
решение, с която е присъдена законна лихва върху сумата от 12850 лв. за периода от
07.06.2019 г. до плащането, представляват твърдения, че лихви върху присъдени разноски
не се дължат. Поддържа се в тази насока, че вземането за разноски има акцесорен и
обезщетителен характер, което изключва възможността върху главницата за разноски да се
присъжда на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД мораторна лихва. Моли се да се уважи въззивната
жалба, като искът в частта за присъдената законна лихва бъде отхвърлен и се присъдят
сторените пред въззивната разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по въззивната жалба -„К.А.И.“ ООД, действащ чрез процесуалния си
представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В
отговора се излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на
районния съд и се оспорва като неоснователна въззивната жалба. Иска се присъждане на
разноски, сторени във въззивното производство, в полза на въззиваемия.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Не е спорно по делото, че с решение № 037 от 19.10.2018 г. на Изпълнителния
директор на ИАОС е открита по вид процедура за възлагане на обществена процедура с
2
предмет: „Сервизно обслужване на течни и газови хроматографи и доставка на консумативи
и на резервни части за тях“ по три обособени позиции. Няма спор също така, че „К.А.И.“
ООД е подало жалба с вх. № ВХР 2515/15.11.2018 г. срещу посоченото решение пред
Комисия за защита на конкуренцията, която жалба е уважена, видно от приложеното по
делото решение № 69 от 17.01.2019 г., постановено по преписка № КЗК-1049/2018 г. С
решението си КЗК е отменило като незаконосъобразно решение № 037 от 19.10.2018 г. на
Изпълнителния директор на ИАОС и е възложил на ИАОЗ да заплати на „К.А.И.“ ООД
направените в производството пред КЗК разноски в размер от 12 850 лв„ от които 12 000 лв.
за адвокатско възнаграждение и 850 лв. за заплатена държавна такса. Установява се също
така, че с искане от 06.02.2019 г. ИАОС е поискала изменение на постановеното по
преписката решение № 69 от 17.01.2019 г. в частта за разноските. С определение № 287 от
28.02.2019 г. на КЗК, постановено по преписка № КЗК 1049/2018 г., искането е оставено без
уважение, като в мотивите на определението е посочено, че по делото има представени
документи, от които се установява заплащане на адвокатското възнаграждение в размер на
12 000 лв., а направеното възражение за прекомерност е несвоевременно заявено.
Определението на КЗК от 28.02.2019 г. е обжалвано от ИАОС пред ВАС, във връзка с което
е образувано адм. дело № 3081/2019 г. по описа на ВАС, IV отделение. С влязло в сила
решение № 7177 от 14.05.2019 г. ВАС е оставил в сила определение № 287 от 28.02.2019 г.
на КЗК, постановено по преписка № КЗК 1049/2018 г., като е възприел мотивите на КЗК за
оставяне без уважение искането на ИАОС за изменение на процесното решение в частта за
разноските.
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд е приел, че
предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 217 от Закона за обществените
поръчки /ЗОП/ е допустим, доказан по основание и размер и следователно основателен.
Ищецът е доказал, че в рамките на провело се пред КЗК производство по обжалване на
решение на Изпълнителния директор на ИАОС в полза на ищцовото дружество е присъдена
с влязло в сила решение на КЗК претендираната сума от 12 850 лв. - разноски, които
„К.А.И.“ ООД е сторило по посоченото производство и които ИАОС следва да му заплати.
Решението на КЗК, постановено в производството по обжалване на решение на
Изпълнителния директор на ИАОС, в частта, в която КЗК се произнася по разноските не се
ползва с изпълнителна сила, поради което и въз основа на него страната не може да иска и
да получи изпълнителен лист за разноските, които е сторила и й се полагат. Върху общо
дължимата сума от ответника е в размер на 12 850 лв., сторени разноски за заплатена
държавна такса и адвокатски хонорар по решение № 69 от 17.01.2019 г. на КЗК по преписка
№ КЗК-1049/2018 г., в който размер искът е уважен, е присъдена законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК -
17.06.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.
Така изложените правни аргументи на районния съд са законосъобразни, обосновани
са, при правилно прилагане на закона и след анализ на събраните по делото доказателства,
поради което настоящият състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да се
3
потвърди.
Безспорно се установява в разглеждания случай, че преди подаването на процесното
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 17.06.2019 г.
Изпълнителна агенция по околната среда е оспорвало вземането за разноски в полза на
„К.А.И.“ ООД за сумата 12 850 лв. В тази насока и въпреки отправена до въззивника покана,
получена на 30.05.2019 г. от него, не е извършено доброволно плащане на тази сума. Това
поведение на Изпълнителна агенция по околната среда напълно основателно е принудило
„К.А.И.“ ООД да подаде процесното заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК на 17.06.2019 г., с което освен сумата от 12 850 лв. се претендира и законна
лихва върху нея от датата на подаване на заявлението. В разглеждания случай
бездействието на длъжника Изпълнителна агенция по околната среда е станало повод за
образуване на заповедното, а в последствие и на исковото производство за присъждане на
сумата от 12 850 лв. Обстоятелството, че тази сума се дължи за направените в
производството пред КЗК разноски, от които 12 000 лв. за адвокатско възнаграждение и 850
лв. за заплатена държавна такса, не изключва възможността при задава на длъжника за
нейното доброволно заплащане върху главницата на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да се дължи
мораторна лихва.
За по - голяма яснота следва да се посочи, че обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
забавено изпълнение на парично задължение, макар и дължимо в размер на законната лихва
от деня на забавата, по своята същност не е типичен случай на дължима лихва.
Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона без да е договорено.
Лихвата се дължи при точно изпълнение, обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи само
при забавено изпълнение. Разликите в тази същностна характеристика, водят до извода, че
претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е лихва в типичния случай. Лихвата е възнаграждение,
което длъжникът на пари или на заместими вещи, трябва да престира на кредитора, защото е
ползвал същите. Тя е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като
нейният размер се определя от размера на капитала и времето на ползването му. Вземането
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е възнаграждение, а служи за обезщетение за претърпените вреди за
времето на забавата. Презумира се, че вредата е равна на размера на лихвения процент
действащ по време на забавата и, че кредиторът би могъл да получи заемообразно на
кредитния пазар сума. Именно техния размер ще получи като обезщетение по чл. 86, ал. 1
ЗЗД , но закона не ограничава обема на отговорността (вж. изр. 2 на същата алинея). В
разглеждания случай за присъждането на законна лихва върху размера на главницата от 12
850 лв. има значение забавата на длъжника за доброволно плащане на сумата. В тази насока
няма правно значение, че процесното вземане от 12 850 лв. е за дължими разноски, сторени
в административно производство, развило се пред КЗК.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната
част следва да се потвърди изцяло.
По разноските за въззивната инстанция:
Предвид неоснователността на въззивната жалба, въззиваемата страна има право на
4
такива съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК. В разглеждания случай са налице
доказателства, че реално е заплатено в брой от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство в размер на
480 лева. Напълно неоснователно е възражението на процесуалния представител на
въззивника за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на размера на заплатено адвокатско
възнаграждение в полза на процесуалния представител на въззиваемия. Съдът няма
правомощие да намалява по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК размер на адвокатско възнаграждение
под минимално предвидения такъв в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. В разглеждания случай размерът от 480 лева е под
минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изложеното е причината тези
разноски да бъдат присъдени на въззиваемия.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 146529 от 10.07.2020 г.,
постановено по гр. д. № 53426/2019 г. на Софийски районен съд, 145 състав.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция по околната среда, БУЛСТАТ ****, да заплати на
„К.А.И.“ ООД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за
въззивната инстанция в размер на 480 лева - заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд с касационна жалба в 1-месечен срок от получаването на препис, при
обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5