Присъда по дело №4748/2021 на Софийски градски съд

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.

С присъда от 02.03.2020г., постановена по НОХД №7587/2019г., СРС,
НО, 6-ти състав, е признал подсъдимия К. ВЛ. Г. за ВИНОВЕН в това, че на
02.08.2018г. около 11,40 часа, в гр. София, на бул. „**** /паркинг на фирма „Р.”/, причинил
чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на лицето лека телесна повреда на М. ИВ. ИЛ.,
изразяваща се в лекостепенен ограничен отток и кръвонасядане в областта непосредствено
пред лявата ушна мида, достигащо до левия долночелюстен ъгъл, което причинило на М.
ИВ. ИЛ. болка и страдание без разстройство на здравето, като телесната повреда е нанесена
по хулигански подбуди /непредизвикан и без причина нанесъл на М. ИВ. ИЛ. удар с юмрук
в областта на лицето/ - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, като на
основание чл.78а НК го е ОСВОБОДИЛ от наказателна отговорност и му е наложил
АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ глоба в размер на 1500лв.

Със същата присъда съдът е признал подсъдимият М. В. ИВ. за
ВИНОВЕН в това, че на 02.08.2018г. около 11,40 часа, в гр. София, на бул.
„**** /паркинг на фирма „Р.”/, извършил непристойни действия, грубо
нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към
обществото, като деянието по своето съдържание се отличава с изключителна
дързост – издърпал със сила от ръката на М. ИВ. ИЛ. мобилния му телефон
марка „Huaweii”, модел „Y6 2017 DS Gray МАТ 35”, на стойност 392 лв., и го
изхвърлил в двора на фирма „Г.И.” - престъпление по чл.325, ал.2 вр.ал.1 НК,
поради което и на основание чл.325, ал.2 вр.ал.1 НК вр. чл.55, ал.1, т.2, б.”б”
НК го е ОСЪДИЛ на наказание ПРОБАЦИЯ, изразяваща се в следните
пробационни мерки :1/задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от
една година, два пъти седмично; 2/задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от една година и го е ОПРАВДАЛ по
първоначално повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.198,
ал.1 вр. чл.18, ал.1 НК.

Съдът е отхвърлил предявения от М. ИВ. ИЛ. граждански иск срещу
подсъдимия М. В. ИВ. за изплащане на обезщетение за причинени му
имуществени вреди в размер на 392 лв. като неоснователен и недоказан.

С присъдата, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимият М. В. ИВ.
е бил осъден да заплати разноски по делото /за съдебно-оценителна
експертиза/ в общ размер на 147,20 лв., от които 67,20 лв. по сметка на СДВР
и 80,00 лв. - по сметка на Софийски районен съд.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът е осъдил подсъдимия К. ВЛ.
Г. да заплати разноски по делото в общ размер на 180,80лв., от които 100,80
лв. по сметка на СДВР и 80,00 лв. - по сметка на Софийски районен съд.
На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът е осъдил подсъдимите М. В.
ИВ. и К. ВЛ. Г. да заплатят разноски по делото в общ размер на 261,77 лв., от
1

които 101,77 лв. по сметка на СДВР и 160,00 лв. – по сметка на Софийски
районен съд.

Срещу тази присъда са постъпили жалби от подсъдимите и протест от
прокурор при СРП.
В жалбата на подсъдимия К. ВЛ. Г. се посочва, че присъдата е
постановена в нарушение на закона, тъй като престъплението, за което е
признат за виновен, не било доказано по несъмнен начин. Сочи се още, че
присъдата почива единствено на показанията на пострадалия, който бил
заинтересован от изхода на делото, като не са отчетени противоречията в
неговите показания, нито противоречията между тях и останалите
доказателства по делото. Излага се, че са пренебрегнати доказателствата,
които установявали невинността му.
В срока по чл.320, ал.4 НПК е постъпило допълнително изложение от
адв. Й., в качеството му на защитник на подсъдимия Г.. В допълнението се
прави анализ на част от събраните по делото доказателства, като защитникът
достига до извод, че авторството на деянието не се доказва по несъмнен
начин. Възразява се срещу анализа на доказателствата, извършен от първата
инстанция, сочи се, че наличните по делото докладни записки, изготвени от
свидетеля Р.Р., изобщо не са били обсъдени в мотивите към атакуваната
присъда. Изтъква се още, че освен, че деянието не е доказано, неясно остава
как се доказват хулиганските подбуди, тъй като липсва грубо нарушение на
обществения ред и явно неуважение към обществото. В заключение се
посочва, че дори да се приеме, че обвинението е доказано, то е очевидно, че
се касае за маловажно деяние по чл.9, ал.2 от НК или за деяние, което следва
да се квалифицира като такова по УБДХ, като се допълва, че в мотивите не са
обсъдени доводите на защитата.

С жалбата на подсъдимия М. В. ИВ. се навеждат идентични доводи като
тези в жалбата на Г., като се допълва, че този подсъдим е осъден по
обвинение, различно от това, по което е образувано делото, без същото да
бъде изменено и без да е имал възможност да се защитава по него.
В срока по чл.320, ал.4 НПК е постъпило допълнително изложение и по
жалбата за подсъдимия И., подадено от защитника му – адв. ЕМ. Й., което
допълнение е идентично с подаденото във връзка с жалбата на подсъдимия Г..
Единствената разлика тук е допълването, че подсъдимият И. е осъден по
обвинение, за което не е привличан към наказателна отговорност и
обвинението не е изменяно по реда на чл.287 НПК, както и че деянието, което
не е доказано, не се вписва в определението, дадено в ППВС №2/74г., в което
се говори за брутална демонстрация против установения ред и израз на висока
степен на неуважение към личността.

2

С протеста се атакува присъдата в частта, с която подсъдимият М. В.
ИВ. е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено
престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК. Посочва се, че атакуваната
присъда в тази част не почива на събраните доказателства, които по несъмнен
начин установяват, че подсъдимият И. е издърпал със сила мобилния телефон
от ръката на свидетеля И., ударил го е в земята, след което го е взел и се е
опитал да избяга от местопроизшествието, а когато е видял, че пострадалият
го настига, е изхвърлил вещта в съседен двор. Иска се отмяната на
протестираната присъда в частта, с която И. е признат за невиновен за
извършено престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК и осъждането
му по това обвинение.

Въззивният съд в разпоредително заседание от 20.12.2021г., по реда на
чл.327 от НПК, е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото, не
се налага разпит на подсъдимите, свидетели или експерти, както и
ангажирането на нови писмени или веществени доказателства.

Пред въззивния съд прокурорът поддържа протеста по изложените в
него съображения. Намира, че първостепенният съд неправилно е оправдал
подсъдимия И. по по-тежкото обвинение както и че доводите на съда във
връзка с установяване факта на отнемането са несъстоятелни, доколкото на
друго място в мотивите се сочи, че този факт е безспорно установен. Посочва
още, че единственият спорен въпрос е дали са налице доказателства за
намерението за своене на отнетата вещ, като според прокуратурата такива
доказателства по делото са налице и те сочат за възникнал внезапен пряк
умисъл за грабеж и стремеж вещта да се третира като своя, като само
обективни причини са попречили това да бъде сторено. По тези съображения
прокурорът мисли, че присъдата на районния съд в оправдателната част
следва да бъде отменена и да бъде постановена осъдителна присъда за
престъпление по чл.198, ал.1, вр. чл.18, ал.1 НК. В частта, с която
подсъдимият Г. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение, намира
присъдата за правилна и счита, че следва да се потвърди.
Защитникът на подсъдимите К.Г. и М.И. – адв. ЕМ. Й., изтъква, че
при постановяване на присъдата са допуснати многобройни процесуални
нарушения както и че е нарушен материалния закон. Счита, че присъдата
почива на предположения, а изводите на съда се подкрепят единствено от
показанията на пострадалия И., който е заинтересован от изхода на делото.
Обръща внимание на докладните, изготвени от свидетеля Р.Р., посочвайки, че
едва в третата докладна се появяват някакви твърдения за грабеж, като не
става ясно от какви доказателства се извежда това. Навежда, че само
свидетелят И. твърди, че подсъдимият И. е бягал през паркинга, но тези
твърдения се оборват от ВТЕ. Посочва, че СМЕ не дава категоричен отговор
за произхода на телесните увреждания, а също и не дава отговор как са
3

получени. Посочва, че разпознаването е прието за извършено в съответствие
със закона, но съдът не е взел предвид, че преди разпознаването свидетелят
не е разпитан, липсва снимков материал, от който да се установи дали лицата,
представени за разпознаване са със сходна външност, свидетелят е заявил, че
е разпознал лицето по телосложение, ръст и физиономия, но тези термини не
носят никаква конкретика. Навежда още, че подсъдимият И. е признат за
виновен по обвинение, което не му е било предявено, той е осъден за
хулиганство и по това обвинение не се е защитавал. Заключава, че в мотивите
на присъдата не е обсъден нито един от доводите, изложени пред районния
съд. С оглед на всичко това, моли жалбите да бъдат уважени.
Подсъдимият К. ВЛ. Г. в правото си на лична защита, заявява, че
няма какво да добави, в правото си на последна дума, моли жалбата му да
бъде уважена.
Подсъдимият М. В. ИВ., в правото си на лична защита, казва, че
няма какво да добави, в правото си на последна дума, моли искът да бъде
приет.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите в протеста‚
както и тези, изложени от страните в съдебно заседание‚ и след като в
съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната
присъда, констатира, че са налице основания за нейната частична отмяна и
постановяване на нова присъда в отменената част поради следните
съображения:
Фактическата обстановка, при която е постановена
първоинстанционната присъда, е правилно изведена от събраните по делото
доказателства, които са ценени в действителния им смисъл, без да им е
придадено значение, различно от това, което имат, анализирани са по
правилен начин, което е довело до верни изводи по фактите. Правилно е
приложен материалния закон във връзка с обвинението, повдигнато спрямо
подсъдимия К.Г., правните изводи на съда във връзка с това обвинение са
верни и съответни на събраните по делото доказателства. Верни и правилни
са правните изводи на районната инстанция във връзка с оправдаването на
подсъдимия М.И. за повдигнатото му обвинение за извършено престъпление
по чл.198, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК. Неправилно е приложен материалния
закон във връзка с престъплението по чл.325, ал.2 вр. ал.1 от НК, за което е
признат за виновен подсъдимият И., без да е имало такова обвинение и без
обвинението да е било изменяно по реда на чл.287 от НПК, като с това е
допуснато съществено процесуално нарушение, накърнило правото на защита
на този подсъдим.
При преценката на доказателствата, които са били събрани по време на
съдебното следствие в първата инстанция, въззивният съд не намери
основания за съществена промяна във фактическата обстановка по делото и
прие следното:
4

От фактическа страна:
Подсъдимият К. ВЛ. Г. е роден на ****г. в гр.София, живущ в
гр.София, ж.к.“****, българин, български гражданин, женен, със средно
образование, не работи, неосъждан, с ЕГН **********.
Подсъдимият М. В. ИВ. е роден на ****г. в гр.София, с адрес:
гр.София, ж.к.“Орландовци“, ул.“****, българин, български гражданин,
неженен, със средно образование, не работи, неосъждан, с ЕГН **********.
На 02.08.2018г., около 11,30 часа, свидетелят М. ИВ. ИЛ. отишъл по
работа до фирма „Р.“, като паркирал микробуса си, марка „Опел”, модел
„Виваро” с рег. № ****, на паркинга на фирмата, находящ се в гр.София, бул.
„****, до паркиран лек автомобил модел „Хонда HRV” с ДК № ****, след
което влязъл в магазина на същата фирма. В това време пътуващите с лекия
автомобил модел „Хонда HRV” с ДК № **** – подсъдимите К.Г., М.И. и
свидетелят Б.Д., се върнали на паркинга. Те забелязали, че много близко до
автомобила им бил паркиран микробуса на свидетеля И. и същият пречел да
се отвори вратата на шофьора на Хондата. Водачът на лекия автомобил модел
„Хонда HRV” – подсъдимият Г., се качил от дясната страна в автомобила си,
за да извърши маневрата по излизане от паркомястото, а двамата му спътници
го изчаквали, за да се качат при него. В този момент подсъдимият Г.
забелязал, че пострадалият се приближава към автомобила си и му подвикнал
ядосано: „Ей, пич, следващия път внимавай как спираш, защото ще ти счупя
главата!”. Свидетелят И. се подразнил от арогантния тон и му отвърнал:”На
мъж ли се правиш, че ми държиш такъв тон?”. Между двамата водачи
избухнал словесен конфликт, при който подсъдимият Г. изскочил от
автомобила и нанесъл удар с юмрук в лицето на свидетеля М. ИВ. ИЛ..
Свидетелят И. решил да заснеме действията на нападателя си на
мобилния си телефон /марка „Huaweii”, модел „Y6 2017 DS Gray МАТ 35”/.
Тогава подсъдимият М.И., който дотогава само наблюдавал скандала,
виждайки намеренията на И., се спуснал към свидетеля, изтръгнал телефона
от ръката му и го хвърлил на земята. Телефонът бил добре защитен, поради
което не се счупил, а само се спукал стъкленият протектор на дисплея. И.
извикал и понечил да вдигне мобилния си телефон, но подсъдимият И. бил
по-бърз, грабнал телефона от земята, затичал се към двора на съседната
фирма „Г.И.”, гонен от свидетеля И., и със сила го изхвърлил през оградата.
В този момент подсъдимият Г. и свидетелят Д., се отправили към
изхода на паркинга с управлявания от Г. лек автомобил „Хонда HRV”. Когато
приближили до подсъдимия И., последният се качил в лекия автомобил и
тримата напуснали паркинга.
Тъй като пострадалият И. успял да проследи в коя посока бил
изхвърлен мобилния телефон, прескочил оградата на фирма „Г.И.” и го
намерил сред храстите. Макар и разглобен от удара, след като събрал частите,
5

телефонът проработил. Единствената повреда била счупеното допълнително
поставено стъкло на дисплея.
След това постарадалият И. потърсил помощ и съдействие от охраната
на намиращата се в близост фирма „К.”. Били сигнализирани органите на 02
РУ- СДВР, които извършили проверка по случая. След извършените справки
в масивите на СДВР, бил установен собственикът на лекия автомобил модел
„Хонда HRV” с ДК № ****.
На 03.08.2018г. пострадалият И. бил прегледан от съдебен лекар от
Клиниката по съдебна медицина при УМБАЛ „Александровска” ЕАД,
гр.София, който издал СМУ.
От заключението на изготвената в хода на досъдебното производство
СМЕ се установява, че на пострадалия И. е била причинена лицева травма,
изразена в лекостепенен ограничен оток и кръвонасядане в областта
непосредствено пред лявата ушна мида, достигащо до левия долночелюстен
ъгъл. Това травматично увреждане, според експертното заключение, се дължи
на действието на твърд тъп предмет с ограничена неохлузваща повърхност по
механизма на удар с такъв и може да се получи по начина, посочен от
пострадалия – удар със свита в юмрук ръка. Това травматично увреждане е
причинило на пострадалия болка и страдание.
От заключението на ВТЕ, изготвена също в досъдебното
производство, се установява, че изследваният носител на информация
съдържа два файла, които съдържат цифрови изображения под формата на
видеозапис с различна продължителност. При прегледа на записите за
времето от 11.44ч. до 11.45ч., се наблюдава лице от мъжки пол, с къса светла
коса, леко набола брада и лек автомобил, марка „Хонда” , сив на цвят, с ДК №
****. Изображенията на лицето са негодни за лицева идентификация, но са
годни за разпознаване от свидетели-очевидци.
Съгласно заключението на СОЕ, стойността на инкриминирания
телефон, марка „Huaweii”, модел „Y6 2017 DS Gray МАТ 35”, към момента на
деянието – 02.08.2018г., е 392.00 лева.

По доказателствата:
Посочената фактическа обстановка се установява от събраните в хода на
съдебното следствие доказателства, които са следните:
Показанията на свидетелите М. ИВ. ИЛ. /л.47 и л.56 от съдебното
производство и тези, изложени в хода на досъдебното производство - л.26-
л.27 и л.34, приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.281,
ал.4 вр. ал.1, т.2 НПК/, Р.М.Р. /л.55 от съдебното производство/ и Б.Д. Д. /л.55
от съдебното производство/, приетите по делото съдебномедицинска
експертиза /л.48-л.50 от досъдебното производство/, видео-техническа
експертиза /л.43-л.45 от досъдебното производство/, съдебно-оценителна
експертиза /л.53-л.54 от досъдебното производство/, протокол за доброволно
6

предаване, протоколи за разпознаване на лице, СМУ, справки за съдимост.
Посочените доказателства и способи за доказване са били подробно
обсъдени от първия състав, разглеждал делото в районния съд, но с жалбите и
допълненията към тях както и във въззивното съдебно заседание, се навеждат
доводи и възражения, свързани с оценката на доказателствата, което налага те
отново да бъдат подробно анализирани от въззивния съд.
От най-съществено значение за изясняване на обстоятелствата по
делото са показанията на свидетеля М.И., който е очевидец на произтеклия
инцидент. Този свидетел се явява и пострадал от деянията, за които двамата
подсъдими са предадени на съд, поради което показанията му бяха ценени с
изключително внимание от въззивния съд. От показанията на този свидетел,
дадени в хода на съдебното следствие, проведено от районната инстанция, се
установява мястото на инцидента, установяват се лицата, присъствали на
мястото, установява се последователността на събитията, установява се кое от
присъствалите на място лица е нанесло удар на пострадалия, установява се
кое е лицето, издърпало телефона от ръцете на свидетеля И., както и какви
действия е извършило с него след това. Поради липса на конкретика в
показанията на този свидетел, депозирани пред съда, показанията му от
досъдебното производство, съдържащи се на л.26-27 и л.34 от ДП са били
прочетени по реда на чл.281, ал.4 вр. ал.1, т.2, пр.2 НПК. От показанията на
свидетеля И., дадени в досъдебното производство, се установят същите
обстоятелства, установими и от показанията му, изложени пред съда.
Установява се още по какъв начин охранителите на фирма „К.“ са му
съдействали, а също и какво описание е дал на лицата, които са влезли в
съприкосновение с него.
Показанията на свидетеля И., въпреки възможната му
заинтересованост от изхода на делото в качеството му на пострадал и ГИ,
бяха ценени в цялост като правдиви и от въззивния съд, защото са пълни,
последователни, не съдържат вътрешни противоречия, заявеното от него пред
съда и в досъдебното производство също не съдържа противоречия, намират
подкрепа в СМУ, в заключенията на СМЕ и ВТЕ, в протоколите за
разпознаване на лица, а също и в показанията на свидетелите Д. и Р. досежно
лицата, присъствали на мястото на инцидента, а за получената от удара
травма, показанията му кореспондират и с показанията на свидетеля Р.. За
прочетените показания на И. по реда на чл.281, ал.4 НПК, не е в сила
забраната на чл.281, ал.8 НПК, тъй като те не са единствено доказателство за
обстоятелствата, които се установяват посредством прочетеното. За броя и
самоличността на лицата, които са присъствали на място, за техните действия,
сведения се черпят и от показанията на И., изложени пред състава на първия
съд, а също и от показанията на свидетеля Д. и обясненията на подсъдимия
И., изложени в хода на съдебното следствие, проведено от първия съд.
Противоречие в доказателствената съвкупност се открива между
показанията на свидетеля Д., обясненията на подсъдимия И. и показанията на
7

свидетеля И.. Противоречието касае действията на двамата подсъдими във
време на инцидента. От съвкупната доказателствена маса по категоричен
начин се установява присъствието на двамата подсъдими и на свидетеля Д. на
02.08.2018г., на паркинга, на който са били паркирани автомобилите,
управлявани от подсъдимия Г. и свидетеля И.. Подсъдимият И. не отрича
присъствието си на инкриминираното място и в инкриминираното време, не
отрича присъствието и на другия подсъдим на същото място и по същото
време. За тези обстоятелства сведения дават както свидетелят Д., така и
свидетелят Р.. От посочените доказателства с необходимата безспорност се
установява, че на 02.08.2018г. подсъдимите Г. и И., около 11,30 -11.40 часа, са
се намирали на паркинга на фирма „Р.“, находящ се в гр.София, бул.„****.
Свидетелят Д., в показанията си, депозирани пред районния съд, посочва, че
заедно с двамата подсъдими се е намирал на процесното място и че е
възникнал скандал между подсъдимия Г. и свидетеля И. по повод начина на
паркиране на превозното средство, управлявано от И.. Отрича да е възприел
удар, нанесен на пострадалия, както и да е видял подсъдимият И. да издърпва
телефона от ръцете на И.. Добросъвестно обаче заявява, че подсъдимият И. се
е качил по-късно в техния автомобил, без да дава каквото и да било обяснение
за това забавяне. Отрича и да е видял тичане по паркинга. Показанията на
този свидетел в частта, в която излага, че заедно с подсъдимите и свидетеля
И. са се намирали на паркинга и е произтекъл скандал между подсъдимият Г.
и свидетелят И. за паркирания от последния автомобил, както и че
подсъдимият И. се е качил по-късно в автомобила им, намират пълна
подкрепа в показанията на свидетеля И. от съдебното и досъдебното
производство, а също и в обясненията, дадени от подсъдимия И., поради
което в тези им части бяха ценени като правдиви от въззивния състав. В
частта, в която свидетелят излага, че не е имало физическо съприкосновение
между свидетеля И. и подсъдимия Г., както и че не е разбрал каква е
причината за по-късното качване на подсъдимия И. в автомобила, съдът ги
прие за опит да бъде подкрепена защитната позиция, заета от двамата
подсъдими, тъй като противоречат на изложеното от свидетеля И., на
отразеното в СМУ, на заключението на СМЕ и на показанията на свидетеля
Р., който посочва, че щом в докладните е написал за травми на пострадалия,
значи е имало такива. В частта, в която свидетелят Д. излага, че не е разбрал
защо подсъдимият И. се е качил по-късно в автомобила, показанията му
противоречат дори на дадените от И. обяснения, в които последният сочи, че
пострадалият извадил нож, който И. му избил от ръката, а също и на
изложеното от самия свидетел при проведената очна ставка, при която
заявява, че бил чул „нещо от сорта на кутия или нещо дърводелски
материал“. Това допълнително изявление на свидетеля Д. ясно говори, че
свидетелят е разбрал да е имало падане на някакъв предмет на земята, но
очевидно не желае да посочи действителния такъв, за да не компрометира
защитните тези на подсъдимите, с които е в приятелски отношения.
Показанията на свидетеля Р., макар и не особено информативни
8

поради естеството на работа на този свидетел /полицейски служител/, също
бяха кредитирани с доверие от въззивния съд, защото изявленията му, че
познава подсъдимите и пострадалия по повод инцидент в един от заводите
„Крамец“ както и че пострадалият е твърдял да е бутан и заплашван, и да му е
бил взет от ръцете телефон, който е бил изхвърлен през оградата, са
съответни на показанията на свидетеля И. от съдебното и досъдебното
следствие. След предявяване на докладните записки, изготвени от този
свидетел, той заявява, че щом в тях е посочил за нанесена травма на
пострадалия, значи такава е имало. Това му свидетелстване също намира
опора в показанията на свидетеля И., а и в съдържанието на СМУ и в
заключението на СМЕ.
По повод коментара досежно наличните по делото докладни
записки, тук е мястото да получи отговор възражението на защитата, че
тяхното съдържание не е било обсъждано в мотивите на първостепенния съд.
Трябва да се поясни на защитника, че докладните записки не представляват
доказателство по НПК и поради тази причина обсъждане на тяхното
съдържание в мотивите към присъдата е недопустимо. Противното би
означавало съдът да се позовава на доказателства, които не са събрани по
предвидения в НПК ред, съответно да се опре на негодно доказателство,
което би представлявало съществено процесуално нарушение. Ето защо
напълно правилно районната инстанция не е подложила на анализ и
обсъждане докладните записки, изготвени от свидетеля Р.. Между впрочем,
няма как да бъде отговорено на коментара на защитника във връзка със
съдържанието на тези докладни, тъй като те не са доказателство по НПК,
както вече бе посочено и този съдебен състав също не разполага с
правомощието да обсъжда отразеното в тях. В този смисъл абсолютно
некоректно е обосноваването на определени изводи по доказателствата от
страна на защитника, опирайки се на съдържанието на докладните записки.
С повишено внимание бяха преценявани обясненията на подсъдимия
И., дадени пред първия съдебен състав. За да ги оцени въззивният съд взе
предвид двойствената им природа – те могат да бъдат както източник на
доказателства, така и израз на защитната позиция, застъпена от подсъдимия.
Като доказателствено средство бяха ценени обясненията на И. в онази част, в
която сочи, че пострадалият е бил паркирал много близо до техния
автомобил, че пострадалият се е появил докато и те са били на паркинга, че е
възникнало словесно пререкание между свидетеля И. и подсъдимия Г.,
защото в тази част обясненията му кореспондират с показанията на свидетеля
И. и с частта от показанията на свидетеля Д., кредитирана с доверие от съда.
В частта, в която излага, че пострадалият е извадил нещо черно като нож,
което подсъдимият е избил от ръцете му, въззивният съд прие обясненията му
като защитна теза, защото са в противоречие с останалите доказателства,
събрани по делото. Тези изявления на подсъдимия И. не се подкрепят дори от
показанията на свидетеля Д., който в проведената очна ставка между него и
свидетеля И. сочи, че е паднала някаква кутия или дърводелски материал.
9

Въззивният състав, също като районния, цени с доверие и
разпознаванията, извършени с участие на свидетеля И., тъй като те са
проведени по реда, предвиден в НПК за извършване на това процесуално
следствено действие. Неверни са твърденията на защитника, че преди
разпознаването не е извършен разпит на разпознаващия както е предвидено в
чл.170 от НПК. Такъв разпит е проведен непосредствено преди
разпознаването и в него свидетелят И. изрично е посочил по какви признаци
би могъл да разпознае лицата, участвали в инцидента. Протоколът от този
разпит се съдържа на л.34 от ДП и същият е бил приобщен към
доказателствата по делото чрез прочитането му по реда на чл.281, ал.4 вр.
ал.1, т.2, пр.2 от НПК. Изявленията на защитата за липсата на такъв разпит,
сочат единствено на непознаване на доказателствата по делото.
Разпознаванията са извършени на живо, като всеки от подсъдимите е бил
представен за разпознаване с още три други лица. Видно от ЕГН-та на лицата,
представени за разпознаване, те са били близки по възраст до подсъдимите.
Неизготвянето на фотоалбум от това действие не представлява нарушение,
което да опорочи извършените действия, първо, защото в НПК няма такова
изискване и второ, защото разпознаванията са извършени в присъствието на
поемни лица, които видно от протоколите за разпознаване, не са имали
бележки и възражения във връзка с извършените действия. Не на последно
място, нужно е да се каже, че в конкретния случай разпознаванията дори не
са били необходими, тъй като самите подсъдими не отричат да са
присъствали в инкриминираното време на процесното място, дори
подсъдимият И., в дадените от него обяснения, посочва, че заедно с
подсъдимия Г. са били на паркинга и е имало словесен конфликт между тях и
свидетеля И., единствено отрича някой от тях двамата да е реализирал
инкриминираните по делото действия. В този смисъл разпознаването не
допринася съществено за установяване авторството на деянията, което се
установява най-вече от показанията на пострадалия И..
Въззивният съд се довери изцяло и на експертните заключения,
направени в хода на досъдебното производство, защото са изготвени от
компетентни вещи лица, които са отговорили в цялост на поставените задачи
и са използвали са научни знания за отговорите.
Във връзка с възраженията на защитника, че СМЕ не установява
механизма и времето на нанасяне на удара, следва да се каже, че това
възражение се приема за необосновано от въззивната инстанция, защото
вещото лице е посочило, че констатираното при пострадалия нараняване
може да се получи по начина, посочен от последния – удар със свита в юмрук
ръка. В допълнителните разяснения, направени от експерта в съдебно
заседание, медикът е посочил, че увреждането може да се получи в посочения
от пострадалия времеви диапазон. Разяснил е още, че всеки твърд предмет с
неохлузваща повърхност може да причини травмата както и че човешкият
юмрук е точно такъв. Въззивният съд прие на база обсъжданото заключение,
че механизмът и времето на деянието са изяснени напълно и те са такива,
10

каквито ги описва пострадалият, защото и експертното заключение
потвърждава вероятността травматичното увреждане да е нанесено именно по
този начин и в сочения от пострадалия времеви диапазон. В тази част
заключението и допълнителните разяснения на вещото лице са еднопосочни с
показанията на свидетеля И. и по тази причина бяха ценени с доверие от този
съдебен състав.
По отношение възраженията на защитника, че от ВТЕ не се
установява бягащо по паркинга лице, трябва да се каже, че към заключението
не са приложени всички кадри, заснети от камерата, а само тези, обхващащи
времето от 11.44ч. до 11.45ч. на 02.08.2018г., защото така е било
формулирано заданието към експертите. На следващо място, дори и от
показанията на свидетеля Д. се установява, че подсъдимият И. се е качил по-
късно в автомобила, макар и свидетелят да не сочи причината за това. Тези
негови изявления са съответни на изложеното от свидетеля И., че след
първото хвърляне на телефона на земята, подсъдимият И. е взел отново
телефона и е побягнал с него по паркинга, изхвърлил го в съседния двор, след
което се качил в автомобила, който вече се бил насочил да напусне паркинга.
Всичко това говори, че показанията на свидетеля И. са достоверни, доколкото
и свидетелят, поискан от защитата, посочва, че И. се е качил в превозното
средство в по-късен момент.
Съдът кредитира и всички писмени доказателства, събрани по
делото, защото те изхождат от лицата, посочени като техен автор и са
съответни на останалите доказателства, кредитирани с доверие от съда.

От правна страна за подсъдимия К.Г.:
С оглед горния анализ на доказателствата, въззивната инстанция прие за
безспорно доказано по делото, че подсъдимият К. ВЛ. Г. е осъществил от
обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.131, ал.1,
т.12, вр. чл.130, ал.2 от НК.
От обективна страна – на 02.08.2018г., около 11,40 часа, в гр. София, на
бул. „**** /паркинг на фирма „Р.”/, подсъдимият К. ВЛ. Г. нанесъл удар с
юмрук в областта на лицето на М. ИВ. ИЛ., с което му причинил лека телесна
повреда, изразила се в лекостепенен ограничен отток и кръвонасядане в
областта непосредствено пред лявата ушна мида, достигащо до левия
долночелюстен ъгъл, което причинило на М.И. болка и страдание без
разстройство на здравето, като телесната повреда е нанесена по хулигански
подбуди /непредизвикан и без причина нанесъл на И. удар с юмрук в областта
на лицето/.
Налице е причинно-следствена връзка между действията на
подсъдимия Г. /нанесения удар с юмрук в областта на лицето на пострадалия
И./ и настъпилия вредоносен резултат /лека телесна повреда, причинила болка
и страдание на И. без разстройство на здравето, като телесната повреда е
11

нанесена по хулигански подбуди/.
Деянието е извършено по хулигански подбуди - на публично място /на паркинг/, до
който са имали достъп неограничен брой лица, без наличие на конкретен личен мотив и без
да е бил провокиран от пострадалия, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение
към установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната
неприкосновеност и достойнството на отделните лица.
От субективна страна деянието е осъществено от подсъдимия Г. при
форма на вината – пряк умисъл. При осъществяване на деянието, като
пълнолетно и вменяемо лице той е знаел, че нанасянето на удар с юмрук по
лицето на И. ще причини телесни увреждания на пострадалия, като пряко е
целял именно това и е бил мотивиран и от желанието си да демонстрира, че
не зачита установения обществен ред и правата на личността. Подсъдимият Г.
е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите
общественоопасни последици и е искал настъпването именно на тези
последици – да нанесе травматично увреждане на И., демонстрирайки, че
няма да се съобрази с установените правила и че няма да зачете телесната му
неприкосновеност. Налице е и допълнителният квалифициращ признак от
субективна страна – хулигански подбуди при осъществяване на деянието.
Подсъдимият Г. и пострадалият не са се познавали до този момент и са
липсвали предходни лични отношения, които да мотивират поведението му.
Въззивният съд не споделя приетото от първата инстанция, че
деянието е осъществено от Г. с евентуален умисъл. Евентуален умисъл има
тогава, когато деецът допуска настъпването на общественоопасните
последици, предвижда тяхното вероятно настъпване, като преследва друг
резултат, който не е престъпен. Нещо повече, той може да цели резултат,
който е правомерен. В конкретния случай подсъдимият Г. не е преследвал
резултат, различен от настъпилия. Нанасяйки удар с юмрук в лицето на
пострадалия той не само допуска настъпването на телесна повреда, но пряко
цели настъпването именно на този резултат – да причини телесно увреждане
на И.. Точно поради това осъщественото от него деяние е при пряк, а не при
евентуален умисъл, защото Г. е целял именно настъпилия резултат – да
наруши телесната неприкосновеност на свидетеля, като му причини телесна
увреда.
Тук е мястото да бъде даден отговор на наведените с жалбата доводи,
че деянието на Г. представлява такова по УБДХ, а не телесна повреда по
хулигански подбуди.
Според въззивния съд налице е висока обществена опасност на
деянието, осъществено от Г.. Агресията му, проявена спрямо свидетеля И. е
неоправдана и не е провокирана от предишни взаимоотношения между
двамата, Г. е бил придружен от още две лица, докато пострадалият е бил сам,
след отправена закана спрямо И. за счупване на главата му и отвръщане от
последния с безобиден коментар, подсъдимият е излязъл от колата си и без
допълнително предупреждение е нанесъл удар с юмрук със значителна сила в
лицето на пострадалия. Всичко това говори за проявена агресия и насилие, за
12

бруталност и желание за саморазправа, които в цялост характеризират
деянието като такова, с висока степен на обществена опасност, което го
отличава от сходни деяния, които се наказват по реда на УБДХ.
По наказанието за подсъдимия Г.:
Подсъдимият Г. правилно е бил освободен от наказателна отговорност и
му е било наложено административно наказание „глоба“, защото за
престъплението по чл.131, ал.1, т.12 вр. чл.130, ал.2 от НК се предвижда
наказание лишаване от свобода за срок, по-малък от три години
/престъплението е умишлено/, подсъдимият не е осъждан за престъпление от
общ характер, освобождаван е от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание, но през 2005г., като е било образувано
изпълнително дело за събиране на глобата на 16.11.2005г. Видно от справка
от НАП, на 21.06.2006г. е изпратено съобщение за доброволно изпълнение,
като не са предприемани принудителни действия за събиране на глобата.
Обикновената давност за принудително изпълнение на това наказание е
изтекла на 16.11.2007г. С изтичането на още една година, т.е. след
16.11.2008г. няма пречка Г. отново да бъде освободен от наказателна
отговорност по реда на чл.78 а от НК. С престъплението не са причинени
съставомерни имуществени вреди, както и не са налице предпоставките на
чл.78а ал.7 от НК, които ограничават приложимостта на този институт.
Определеното наказание „глоба“ в размер на 1500 лева е било
правилно отмерено – то е малко над минималния размер за това наказание.
Като смекчаващо вината обстоятелство следва да се отчете репликата,
отправена от пострадалия, която по някакъв начин е провокирала подсъдимия
да предприеме противоправното си поведение. Като отегчаващи вината
обстоятелства следва да се отчетат броя на лицата, които са били с
подсъдимия Г. и са респектирали пострадалия, и баналния повод за
спречкването – за начина, по който И. е паркирал. При минимален превес на
отегчаващите вината обстоятелства, правилно е отмерено наказанието „глоба“
малко над минимума, предвиден в закона.

От правна страна За подсъдимия И.:
Правилно е посочил в мотивите си първият съд, че грабежът е типично
съставно престъпление, включващо в себе си два функционално свързани
акта, всеки от които представлява самостоятелно престъпление. Първият е
принудата, вторият е кражбата, при която противозаконно се отнема чужда
движима вещ от владението на другиго с намерението да бъде присвоена. При
грабежа по основния състав на чл.198, ал.1 от НК, принудата се упражнява, за
да бъде отнета вещта от владението на собственика или владелеца с
намерението тя да бъде присвоена – деецът да установи върху нея своя
фактическа власт и да я третира като собствена, да се разпорежда с нея както
намери за добре. В конкретния случай, от събраните по делото доказателства,
се установява с необходимата категоричност, че подсъдимият И. е изтръгнал
13

мобилния телефон от ръцете на свидетеля И. и го е хвърлил на земята, за да
попречи на свидетеля да заснеме случващото се на паркинга. Причината за
изтръгването на телефона от ръцете на пострадалия се установява от
показанията на свидетеля И., който добросъвестно излага, че си е извадил
телефона, за да снима действията на подсъдимия Г.. След това пострадалият
се навел да вземе телефона си, с което е показал, че не е изоставил
намерението си да заснеме случката. В този момент подсъдимият И. се
спуснал към телефона и успял да го вземе преди свидетеля И., като побягнал
с него, след което го изхвърлил в съседен двор. При така установената
фактология, след употребата на сила от страна на подсъдимия И. за
отнемането на вещта от владението на собственика , телефонът е бил
хвърлен от подсъдимия на земята, като очевидно целта е била да се осуети
намерението на пострадалия да снима. След като И. се навел да вземе
телефона си от земята, подсъдимият И., изпреварвайки го, го взел и побягнал
с него, след което го изхвърлил на достатъчно разстояние, така че
пострадалият да не може да снима участващите в инцидента. Всичко това
сочи, че след упражнената принуда, вещта е била отнета от собственика , но
подсъдимият И. не я е присвоил, а я е хвърлил на земята. След това без да
упражнява отново принуда, я е взел от земята и побягнал, но не за да я
присвои, установявайки своя фактическа власт над нея, а за да я запрати далеч
от собственика и така да предотврати възможността да бъде заснет
възникналия скандал. Не случайно с обстоятелствената част на обвинителния
акт е инкриминирано изтръгването на вещта от ръцете на И. и изхвърлянето
в съседния двор, като се сочи, че това е станало, защото подсъдимият И. щял
да бъде настигнат от И.. В описателната част на обвинителния акт не е
посочено, че първо телефонът е хвърлен на земята от подсъдимия, а след това
е взет от земята, чак след което е бил изхвърлен през оградата. От
доказателствата по делото се установява обаче, че след отнемането на
телефона от собственика му, е бил хвърлен на земята, след което
подсъдимият отново го е взел и го е захвърлил в съседния двор. Ако тези
факти бяха намерили място в обвинителния акт, то щеше да бъде повдигнато
обвинение за едно изначално несъставомерно деяние. Дори и да се приеме, че
от обективна страна инкриминираната вещ е отнета от владението на
собственика чрез упражнена принуда, изразила се в издърпването със
сила от ръцете на свидетеля И., липсва намерението за своене на вещта и то
не се установява от събраните доказателства. Напротив, от тях се установява,
че намерението на подсъдимия И. не е било да присвои вещта, а да осуети
намерението на собственика да заснеме инцидента. При липса на
намерението вещта противозаконно да се присвои, деянието се явява
несъставомерно от субективна страна, поради което подсъдимият М.И.
правилно е бил оправдан по обвинението за извършено престъпление по
чл.198, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК и в тази част присъдата на районната
инстанция бе потвърдена. В допълнение може да се добави, че обвинението
срещу подсъдимия М.И. е за престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от
14

НК. Това престъпление може да бъде извършено само с пряк умисъл. В
конкретиката на фактите по делото се установява, че вещта е отнета от
собственика и подсъдимият И. се е разпоредил с нея както намери за добре
– в случая първо я е хвърлил на земята, след което я е запратил в съседния
двор. Липсва обаче специалната цел, предвидена в нормата на чл.198, ал.1 от
НК – намерението за присвояване на вещта, т.е. пряката цел на подсъдимия не
е била противозаконно да присвои отнетата вещ, а само да попречи на
собственика да я използва за част от предназначението – да заснеме
развилите на паркинга събития. Доколкото повдигнатото обвинение е за опит
за грабеж, който може да бъде извършен само с пряк умисъл, то в настоящия
случай с оглед преследваната от подсъдимия цел, която не е специалната цел,
предвидена в чл.198, ал.1 НК, може да се мисли само за евентуален умисъл,
но не и за пряк. Както беше посочено вече, престъплението, за което е
обвинен подсъдимия И. може да бъде извършено само с пряк умисъл и това е
още един аргумент в полза на извода, че М.И. правилно е бил оправдан по
обвинението за извършено престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК.
Въззивният съд намери, че неправилно и незаконосъобразно е била
ангажирана отговорността на подсъдимия М.И. за извършено престъпление
по чл.325, ал.2 вр. ал.1 НК. Такова обвинение не е било повдигнато на
подсъдимия с внесения в съда обвинителен акт. Фактически твърдения за
извършени хулигански действия от подсъдимия И. в обвинителния акт
липсват, липсват и твърдения да е реализирал действия с особена дързост.
Нито в обстоятелствената, нито в диспозитивната част на обвинителния акт
са изложени твърдения, с действията си подсъдимият И. грубо да е нарушил
обществения ред и да е изразил явно неуважение към обществото. При липса
на подобни фактически твърдения в обвинителния акт и при липса на
изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК в тази насока,
подсъдимият И. е бил осъден по непредявено обвинение, по което не се е
защитавал и за което е узнал едва с прочитането на присъдата. По този начин
първостепенният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, с което
е ограничил правото на защита на подсъдимия М.И., защото го е признал за
виновен в извършване на престъпление, по което той не се е бранил. По
принцип съдът може да премине от по-тежка към по-лека правна
квалификация на деянието, както е сторено в случая, но само, ако в
обвинителния акт са описани фактите, които съдът е субсумирал под по-
леката правна квалификация. В конкретния случай факти за хулигански
действия от страна на подсъдимия И. в обвинителния акт не са описани,
такива фактически твърдения липсват, поради което съдът не е разполагал с
възможността да субсумира действията на подсъдимия И. под правната
квалификация на чл.325, ал.2 вр. ал.1 от НК, защото подсъдимият не се е
бранил по тези факти, той е узнал за тях едва с присъдата. Единствената
възможност на районния съд в този случай е била да оправдае подсъдимия по
обвинението за извършено престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.18, ьл.1 от НК,
което и правилно е сторено, но не е следвало да го осъжда по непредявено
15

обвинение. Допуснатото от първостепенния съд съществено процесуално
нарушение подлежи на корекция от въззивната инстанция, като се оправдае
подсъдимият М.И. за престъплението по чл.325, ал.2 вр. ал.1 от НК, което бе
и сторено от въззивния съд.
Тук е мястото да се посочи, че с оглед установените по делото факти
за счупено допълнително стъкло на процесния телефон, в резултат от
хвърлянето му от подсъдимия И. на земята, отговорността на последния би
могла да се ангажира по чл.216, ал.1 от НК. В обвинителния акт обаче липсва
описание на счупеното стъкло на телефона, такива факти за увреден телефон
не са описани, по тези фактически твърдения подсъдимият не се е защитавал,
поради което, ако въззивният съд бе ангажирал отговорността му за
престъпление по чл.216, ал.1 НК, то той също би допуснал съществено
процесуално нарушение, с което би накърнил правото на защита на
подсъдимия И.. При това положение за въззивния съд не остава друга
възможност, освен да отмени присъдата в частта, с която И. е осъден за
престъпление по чл.325, ал.2 вр. ал.1 от НК и да не ангажира наказателната
му отговорност за друг вид престъпление.
С оглед оправдаването на подсъдимия И. и за престъпление по чл.325,
ал.2 вр. ал.1 от НК, присъдата на районната инстанция в частта, с която му е
наложено наказание „пробация“ със следните пробационни мерки:
„задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 1 (една) година, два
пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“
за срок от 1 (една) година, също беше отменена.

По разноските:
При този изход от делото по отношение на подсъдимия М. В. ИВ. и в
съответствие с разпоредбата на чл.190, ал.1 от НПК, присъдата на
първостепенния съд в частта, с която И. е осъден да заплати разноски по
водене на делото, също бе отменена, защото разноските, направени във
връзка с обвинението по чл.198, ал.1 вр. чл.18, ал.1 НК, трябва да останат за
сметка на държавата – това са разноските по изготвяне в ДП и изслушване в
съдебна фаза на СОЕ.
Разноските, направени общо за двамата подсъдими, които са във
връзка с ВТЕ, следва да останат изцяло в тежест на подсъдимия Г., който е
признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение. Останалите
разноски, които са направени във връзка с обвинението, повдигнато на
подсъдимия К. ВЛ. Г. – за изготвянето на СМЕ в ДП и изслушването в съда,
правилно са били възложени в тежест на този подсъдим.
Неправилно двамата подсъдими са били осъдени общо да заплатят
разноските по изготвената ВТЕ и изслушването в съда. Съгласно чл.189,
ал.2, изр.2, когато подсъдимите са няколко, съдът определя частта, която
всеки от тях трябва да заплати. В случая това не е било сторено от
16

първостепенния съд, който е осъдил двамата подсъдими общо да заплатят
разноските за ВТЕ, но с отмяната на присъдата в частта за разноските по
отношение на подсъдимия И., този недостатък е отстранен, защото тези
разноски в цялост остават в тежест на другия подсъдим – К.Г..

По гражданския иск:
Въззивният съд не дължи произнасяне по гражданско-правната част
от присъдата, тъй като липсва жалба от ГИ във връзка с отхвърления
граждански иск, т.е. присъдата в гражданската ѝ част е влязла в сила.

С оглед на всичко изложено въззивният съд постанови своята
присъда.

17

Номер на акта:	8
Дата:	17 януари 2022 г. (в сила от 4 април 2022 г.)
Съдия:	Даниела Талева

Дело:	20211100604748
Тип на делото:	Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	1 декември 2021 г.

Присъда по дело №4748/2021 на Софийски градски съд

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите