№ 4
гр. Стара Загора , 10.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на втори февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Пламен С. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина И. Маджова
като разгледа докладваното от Мариана М. Мавродиева Въззивно
гражданско дело № 20205500503115 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивна жалба от А. К. Г., чрез адв.И.З. против
Решение № 763 от 06.07.2020г., постановено по гр.д.№ 4695/2019г. по описа на РС –
Стара Загора, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от А. К. Г. главни
искове по чл.240, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждането на К. Д. К. да му заплати
сумата от 3500 лева за главница от невърната заета сума по устен договор за заем от
април 2014г., с 1065 лева мораторна лихва от 16.09.2016г. до 16.09.2019г., и законната
лихва върху тази главница от 16.09.2019г. до изплащането й, както и предявените
евентуални искове по чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника в
случай на отхвърляне на главните искове, да му върне сумата от 3500 лева за главница,
получена без основание с вносна бележка от 28.04.2014г., с 1065 лева мораторна лихва
от 16.09.2016г. до 16.09.2019г., и законната лихва върху тази главница от 16.09.2019г.
до изплащането й, както и разноските по делото.
Въззивникът обжалва постановеното решение в срока. Счита решението за
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Излага подробни съображения.
Твърди, че съдът допуснал нарушение на приложимите процесуални правила, като не
допуснал исканите от него свидетели. На практика го лишил от възможността да
докаже твърдени от него обстоятелства с напълно допустими доказателствени
средства. Цитира съдебната практика. Моли съдът да отмени изцяло решението като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да уважи
изцяло предявения главен иск по чл.240 от ЗЗД и съединения с него акцесорен такъв, а
1
ако намери същия за недоказан, да разгледа и уважи предявения евентуален иск с
правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и съединения с него акцесорен такъв.
Претендира да бъдат присъдени, направените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от другата страна
К. Д. К.. В съдебно заседание въззиваемият не се явява, не изпраща представител и не
взема становище по жалбата.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания и становището на
страната, предвид събраните по делото доказателства, намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, съединен евентуално с иск
с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД, както и акцесорни искове по чл. 86,
ал.1 ЗЗД.
Ищецът А. К. Г. твърди в исковата си и уточняващата молба, че бил служител в
офис на небанкова финансова институция "Ф.*" ООД, а ответникът бил адвокат, който
извършвал правни услуги на негови познати от Стара Загора. Запознал се с ответника
преди доста години, през 2012 г. или 2013 г., в офиса на посочената небанкова
финансова институция. Ответникът му бил представен от адв. И.И., който по онова
време бил обвиняем по някакво досъдебно производство и ползвал услугите му. През
март или април 2014 г. адв. И. му казал, че ответникът го бил помолил да му услужи
със сумата от 3500 лева, но в момента нямал свободни пари и го попитал дали може
той да услужи на неговия колега. Поради добрите му отношения с адв. И. и като имал
предвид, че ответникът му бил колега, ищецът се съгласил. При едно от идванията на
ответника в офиса на „Ф.*" ООД се договорили, ищецът да му предостави в заем
посочената сума, а той обещал да му я върне до края на 2014 г. Първоначално мислел
да изтегли и му даде сумата в брой, тъй като не била голяма, но ответникът бързал за
някакво свое дело в Пловдив и ищецът след това с банков превод от 28.04.2014 г. на
стойност 3 500 лева, наредил по посочена от него банкова сметка тази сума. Оттогава
ищецът молил няколко пъти адв. И.И. да се обади на ответника да му върне
преведената сума и съответно той му звънял, и говорил с него, като неколкократно
през 2015 г. го подсещал, че не се бил издължил към него в определения срок и го
канел да му върне сумата, но ответникът, както на уговорения падеж (31.12.2014 г.),
така и досега, не му бил върнал тези пари, а и телефонът му бил сменен и вече не
можел да бъде открит. С молба от 17.10.2019 г. ищецът уточнява, че уговорката за
даването на сумата била най-вероятно през април 2014 г, тъй като през същия този
месец (на 28.04.2014 г.) процесната сума била преведена от ищеца по банков път в
посочена от ответника банкова сметка. Приемал, че след като уговорката била
предадената от него на ответника сума да бъде върната в срок до края на 2014 г, тоест
до 31.12.2014 г, то ответникът бил изпаднал в забава на 01.01.2015 г. Бил канен
2
неколкократно през 2015 г., 2016 г. и 2017 г. да върне получената сума, но точни дати
на извършването на тези действия не можел да посочи и съответно щял да се опита да
установи чрез свидетелски показания. Моли съдът да осъди ответника да заплати на
ищеца, по посочената в поправената искова молба банкова сметка, сумата от 3500 лева
за главница от невърната заета сума по устен договор за заем от април 2014 г., с 1065
лева мораторна лихва от 16.09.2016 г. до 16.09.2019 г. и законна лихва върху тази
главница от 16.09.2019 г. до изплащането й, а ако този главен иск бъде отхвърлен, като
неоснователен, моли съдът да разгледа и уважи евентуалните му искове, да се осъди
ответника да върне по същата банкова сметка на ищеца, сумата от 3500 лева за
главница, която получил без основание на 28.04.2014 г, с 1065 лева мораторна лихва от
16.09.2016 г. до 16.09.2019 г., и законна лихва върху тази главница от 16.09.2019 г. до
изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът К. Д. К., редовно призован, не е подал писмен отговор, а в съдебно
заседание не се явява, не изпраща представител и не взема становище по предявените
искове.
За да постанови съдебния си акт районния съд е приел за установено, че на
28.04.2014 г. ищецът е внесъл по банковата сметка на ответника сумата от 3500 лева,
видно от представената вносна бележка по делото. Като основание за внасянето на тази
сума ищецът е посочил „захранване на сметка". Други доказателства не са представени
по делото.
При така установените обстоятелства, съдът е намерил, че предявените главни
искове са недоказани още в своето основание (чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД), тъй
като съгласно трайната практиката на ВКС, не може да се презюмира, че предаването
на суми или на вещи от едно лице на друго става на основание сключен между тях
договор за заем, защото правните субекти си предават парични суми на различни
основания. Поради това може предаването на сумата да е свързано с погасяване на
предходен дълг, уреждане на сметки, дарение, да е в изпълнение на задължение по
сключен друг неформален договор (напр. парична вноска по договор за гражданско
дружество), да е съзнателно изпълнение на нравствен дълг и прочие. А при наличие на
такива различни хипотези относно факта на плащането, не може от същия, при липса
на други данни, да се презюмира, че страните са сключили договор за заем. Поради
това е необходимо този, който твърди, че предаването е извършено въз основа на заем,
да установи това с допустимите от ГПК доказателствени средства.
Според районният съд, в случая ищецът носи тежестта да докаже по делото
пълно и главно, че през април 2014 г. е сключил с ответника твърдения в исковата
молба устен договор за заем, въз основа на който му е предал в собственост/внесъл на
28.04.2014 г. по банковата му сметка, сумата от 3500 лева, а ответникът се е задължил
3
да му я върне до края на 2014 г. Приел е, че сключването с ответника на такъв заемен
договор ищецът не е доказал по делото. Намерил е за доказано само внасянето от
ищеца по банковата сметка на ответника на исковата сума от 3500 лева на 28.04.2014
г., но не и че това е станало на основание сключен преди това между тях устен договор
за заем. Според съда доказването на такъв договор става чрез възпроизвеждането пред
съда на съгласието на страните, че заемателя получава определена сума пари в заем със
задължението да ги върне на същото основание на заемодателя. В случая обаче според
съда, ищецът, не е представил и по делото няма никакви доказателства за наличието на
такъв сключен между страните устен договор за заем. Поради това съдът е намерил
предявеният от ищеца главен иск за недоказан още в заявеното основание по чл. 240
ЗЗД, поради което е неоснователен и го е отхвърлил, заедно с обусловеният от
уважаването му акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и претенцията за законна лихва.
При това положение съдът е разгледал предявените от ищеца евентуални искове
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е приел, че и по тези искове ищецът е
представил само вносната бележка от 28.04.2014 г, с която е внесъл по банковата
сметка на ответника сумата от 3500 лева. Счел е, че след като основание за внасянето
й, което ищецът е посочил е „захранване на сметка", това представлява извънсъдебно
признание, че такова съществува. Според съда, ищецът носи тежестта да докаже пълно
и главно не само, че е предал исковата сума на ответника, но и началната липса на
основание за това й предаване. Едва след това ответникът следва да доказва наличието
на определено основание за получаването й. При обсъждане на относимите,
обстоятелства съдът е счел, че ищецът съзнателно е внесъл сумата с вносната бележка,
в която сам е посочил като основание за това й внасяне -„захранване на сметка", а това
е извънсъдебно негово признание, че такова основание съществува, при което е без
значение за основателността на този му евентуален иск, какво конкретно е това
основание (дарение, мандат, уреждане на сметки или друго посочено в закона). Това
му извънсъдебно признание е достатъчно да опровергае твърдяната от него начална
липса на основание за внасянето на тази сума по банковата сметка на ответника.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът е намерил и евентуалните
искове на ищеца за недоказани още в своето основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД и ги е отхвърлил.
Въззивната инстанция намира, че фактическата обстановка е правилно
установена от районния съд, а и не се оспорва от ответника. Безспорно е по делото, че
на 28.04.2014г. по банкова сметка, с титуляр К. Д. К. е постъпил превод в размер на
3500 лв., от ищеца А. К. Г., с основание „захранване на сметка”.
По иска с правно основание чл. 240 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е
4
доказването, както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на
обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на
първото обстоятелство само не е достатъчно и не освобождава ищеца от задължението
да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание -
ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е
извършил дарение на сумата и пр. При доказване на елемент от фактическия състав на
договора за паричен заем по чл. 240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, не
може да се презумира наличието на втория съществен елемент от договора, а именно
поето задължение за връщане на сумата.
В настоящия случай е безспорно установено превеждането на сумата в размер на
3500 лева по банкова сметка с титуляр - ответника, но от този факт не следва извода за
наличие на заемно правоотношение, каквото твърди ищецът в исковата молба. Липсват
каквито и да е доказателства, които да установяват поемане от страна на ответника
задължение за връщане на сумата, получена на основание договор за заем.
Ето защо, въззивната инстанция намира, че искът с правно основание чл. 240,
ал.1 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, заедно с предявения акцесорен
иск за мораторна лихва върху главницата, с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът е предявил, при условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме
за недоказано твърдението му, че сумата е предоставена в заем, иск с правно основание
чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, по който съдът дължи произнасяне предвид отхвърлянето на
иска по чл. 240 ЗЗД.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато
предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също
предаването да е станало без наличието на някакво правоотношение или пък след
погасяване на задължението и т.н.
При иска за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже факта на предаването, а на ответника - да установи, че е
налице основание за получаване на сумата, респективно за нейното задържане.
В случая е безспорно установено предаването на процесната сума от ищеца на
ответника. Ответникът не е посочил основание за получаването, респ. задържането на
сумата. По делото не е подаден отговор в законния срок и ответникът изобщо не е взел
5
становище по предявените искове.
Предвид горното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 55,
ал.1, предл. първо ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
По предявената акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивната
инстанция намира за установено следното: в тежест на ищеца е да докаже изпадането
на ответника в забава. В случая това не е сторено, тъй като по делото не са
представени никакви доказателства, от които да се установи момента на изпадане в
забава на ответника, съобразно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, с оглед на което
искът за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Решението на районния съд в отхвърлителната му част, относно иска с правно
основание чл. 240, ал.1 ЗЗД и предявените акцесорни искове по чл. 86, ал.1 ЗЗД за
мораторна лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2016г. – 16.09.2019г. е
правилно и следва да бъде потвърдено в тези му части. В частта му, в която е
отхвърлен предявения евентуален иск с правно основание чл. 55, ал.1 предл.1 ЗЗД като
неправилно, обжалваното решение следва да бъде отменено. Вместо това този иск
следва да се уважи.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, въззиваемият следва да заплати на
въззивника разноските по делото за двете инстанции за възнаграждение за
един адвокат, съразмерно на уважената част от исковете в размер на 434 лв.
Водим от горните мотиви, Окръжният съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 763 от 06.07.2020г., постановено по гр.д.№ 4695/2019г. по
описа на РС – Стара Загора, в частта му, в която е отхвърлен като неоснователен
предявения от А. К. Г. против К. Д. К. евентуален искове по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за
осъждане на ответника, в случай на отхвърляне на главните искове, да му върне сумата
от 3500 лева за главница, получена без основание с вносна бележка от 28.04.2014г.,
заедно със законната лихва, считано от 16.09.2019г., като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА К. Д. К., ЕГН **********, от *** да заплати да заплати на А. К. Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, чрез адв. И.З. – АК ***, на
основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД, сумата от 3500 /три хиляди и петстотин/ лева,
получена без основание с вносна бележка от 28.04.2014 г., заедно със законната лихва
върху главницата, считано от 16.09.2019 г. до окончателното й изплащане, както и
6
сумата 434 /четиристотин тридесет и четири/ лв., представляващи направените
разноски в двете инстанции, съразмерно на уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7