РЕШЕНИЕ
№ 809
гр. Пловдив, 15.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20235300500853 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба от ищцата
по спора В. Д. К., ЕГН – ********** чрез процесуалния й представител адвокат К. К. срещу
Решение № 562 от 09.02.2023 г. пост. по гр.д. № 13 910/2022 г. на РС – Пловдив, с което е
отхвърлен предявеният от въззивницата срещу „ Аксес Файнанс „ АД, ЕИК ********* иск
за осъждане на дружеството да й заплати / върне / сума в размер на 3 380 лв. като платена
при начална липса на основание – недействителен на основание чл. 22 от ЗПК сключен
между страните договор за потребителски кредит, а именно Договор от 30.01.2020 г. за
издаване и предоставяне на платежна карта Бяла карта - като цяло и досежно отделни
негови клаузи.
Поддържат се оплаквания за неправилност и искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго такова от въззивния съд за уважаване на исковете.
Претендират се направените за двете инстанции деловодни разноски, както и присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА на адвокат К. – за две инстанции.
ВъззИ.емото „ Аксес Файнанс „ АД е депозирало отговор за неоснователност на
жалбата. Пледира за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявен от въззивницата В. Д.
К., ЕГН – ********** чрез процесуалния й представител адвокат К. К. срещу “ Аксес
Файнанс „ АД, ЕИК ********* иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД – за
осъждането на дружеството да й заплати / върне / исковата сума в общ размер от 3 380 лв.,
1
като недължимо платена по сключен между тях Договор от 30.01.2020 г. за револвиращ
кредит под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежна карта „
Бяла карта „, като исковата сума включва платена на основание чл. 20 ал. 1 от договора
неустойка за недадено обезпечение в размер на 3 131,29 лв. и недължимо платена
възнаградителна лихва по договора в размер на 248, 71 лева.
Претенцията се основава на твърдения за недействителност на договора като цяло –
на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т.т.9, 10 и 11 от ЗПК, както и на недействителност на
отделните клаузи с предмет процесните неустойка и възнаградителна лихва.
Въззивницата настоява договорът да е недействителен, тъй като действителния
годишен процент на разходите не е посочения в договора такъв от 45, 9% , а е в размер
многократно надвишаващ максимално допустимия съгласно императивната норма на чл. 19
ал. 4 от ЗПК. Поддържа че това е така, тъй като ГПР е изчислен без да е взета предвид
неустойката по чл. 20 ал. 1 от договора. Счита че това влече недействителност на целия
договор на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като „ скрИ.нето „ на неустойката от
общото дължимата сума по договора представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 6 § 1 от ДиректИ. 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за неговото
сключване, което иначе не би взел. Затова липсата в договора на ясна, разбираема и
недвусмислена информация за цялата сума, която потребителят дължи да върне на
кредитора е нарушение на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Поддържа да не е
спазено и изискването на същата разпоредбата в договора да са посочени допусканията ,
използвани при изчисляването на ГПР.
Въззивницата настоява договорът да е недействителен и поради нарушение
разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. т. 9 и 11 от ЗПК. В тази насока се поддържа, че
възнаградителната лихва не е посочена в лева, а само като процент и без да са посочени
условията и начина на прилагането му. Счита за неправилен извода на съда че посочването
на начина на приложение на лихвения процент е само в случаите, когато са договорени
различни лихвени проценти.
Поддържа и самостоятелни доводи за нищожност на клаузите относно
възнаградителната лихва и неустойката поради противоречие с добрите нрави – досежно
възнаградителната лихва като уговорена в размер надвишаващ трикратния размер на
законната лихва, досежно неустойката – като лишена от присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и в нарушение на чл. 33 от ЗПК.
Ответното „ Аксес Файнанс „ АД е депозирало отговор за неоснователност на иска.
Приложимото законодателство не предвиждало ограничение на размера на договорната /
възнаградителната / лихва. Налице било ограничение само досежно размера на ГПР, в
изчисляването на който се взема предвид и възнаградителната лихва. В случая ГПР не е
надвишил максимално допустимия размер. Неустойката за недадено обезпечение не
следвало да се включва в него, тъй като задължението за заплащането й е условно и
възникването му зависи изцяло от волята и поведението на потребителя – това вземане на
кредитора не би възникнало, ако потребителят не бе допуснал забава в плащанията съгласно
условията на договора и ако бе дал изискващото се от чл. 15 ал. 1 от договора обезпечение
при възникване на казаното основание. В този смисъл се позовава и на разпоредбата на чл.
19 ал. 3 т. 1 от ЗПК, според която при изчисляването на ГПР не се включват разходите,
които потребителят дължи при неизпълнение на задължението му по договора за кредит.
Поддържа още, че включването на неустойката в ГПР би представлявало невярна
информация за потребителя относно действителния негов размер – в случаите че за същия
не възникне задължение за нейното плащане – при т.е. при точно и своевременно
изпълнение на задължението за връщане на усвоените средства съгласно договора.
2
Възражението клаузите досежно неустойката и възнаградителната лихва да са в
нарушение на добрите нрави счита да е неоснователно, като в тази насока липсвало и
посочване на конкретна обосновка в какво се изразява то. Същото било и недопустимо, тъй
като не било направено веднага след сключването на договора, а години по късно и във
връзка с допуснато неизпълнение от страна на потребителя. Неустойката не е и прекомерна,
нито в противоречие с принципа на справедливостта. Като така тя не е в отклонение от
функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, нито е в противоречие с добрите нрави по смисъла
на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Не било налице и противоречие с чл. 33 ал. ал. 1 и 2 от ЗПК, тъй като
процесната неустойка не била предвидена като санкция за невръщане на усвоените парични
средства, а за неизпълнение от страна на потребителя на друго негово задължения по
договора и като така забраната по чл. 33 от ЗПК в случая не намирала приложение.
Поддържа да не е налице нарушение, изразяващо се в непосочване на условията за
прилагане на договорения лихвения процент по кредита, тъй като в случая той е фиксиран
за целия срок на договора и като така хипотеза на чл. 11 ал. 1, т. 9 от ЗПК не е налице.
В случай, че съдът намери за основателно възражението за нищожност на клаузата
досежно възнаградителната лихва като надвишаваща трикратния размер на законната, счита
че клаузата следва да се прогласи за нищожна само над този допустим размер. В противен
случай, при прогласяване нищожността на клаузата изцяло потребителят би се обогатил
неоснователно, ползвайки напълно безплатно предоставения му паричен ресурс, което би
създало и дисбаланс в обществените отношения.
По делото е установено – за което и няма спор между страните, че на 30.01.2020 г. са
сключили безсрочен Договор за кредит „ Бяла карта „, по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищцата револвиращ кредит в договорен максимален размер,
представляващ разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна
карта „ Бяла карта „ – активирана и предоставена на ищцата до три дни след подписването
на договора. Договорено е, че текущото задължение / усвоената сума, ведно с договорна
лихва, неустойка, лихва за забава и разходи, ако такава са начислени на предвидено в
договора основание / се погасява на второ число на месеца, следващ усвояването на
главницата, като усвоената главница към всяко последно число на месеца е изтеглената сума
между 1 и 19 число на същия месец и изтеглената сума между 20 – то и последно число на
предходния месец. Договорената възнаградителна лихва е 0% за първите 60 календарни дни
от датата на активирането на кредитната карта, а след това - 43,2%. Посочен е ГПР от 0% за
казаните 60 календарни дни, а след това – 45,9%, посочените са допусканията, при които е
изчислен – базовите такИ. по т. 3 б. „а „ и „б „ от Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от ЗПК,
както и допълнителните допускания по т. 3 б. „ж“ от приложението – относими към
процесния револвиращ кредит, посочено е че общата подлежаща на връщане сума съгласно
чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК е сборът от усвоената и непогасена главница, договорната лихва
върху нея и таксите за ползване на картата по тарифата на кредитора. В чл. 15 ал. 1 е
договорено, че при забава в погасяване на задължението си на падежа кредитополучателят в
срок до 3 дни следва да предостави на кредитора обезпечение – поръчител, който да
отговаря едновременно на следните изисквания: да е на възраст над 21 години и с
минимален осигурителен доход от 1 500 лв.; да работи по безсрочно трудово
правоотношение минимум 6 месеца; да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има
кредитна история със статус 401“ Редовен „; да не е кредитополучател или поръчител по
друг действащ договор за паричен заем с Аксес Файненс ООД, като горното задължение не
възниква в случаите на забава в рамките на гратисния период от 60 дни от активиране на
картата, когато същата е активирана до дата 28.02.2020 г. – ал. 5 на чл. 15. В случай на
непредставяне на казаното обезпечението е предвидено задължение за кредитополучателя да
заплаща неустойка в размер на 10% върху усвоената и непогасена главница, неустойката се
начислява ежемесечно за всяко отделно неизпълнение на всяко шесто число от месеца, в
3
който кредитополучателят не е предоставил обезпечението без междувременно да е погасил
текущото си задължение – чл. 20 ал. 1 от облигацията, като съгласно ал. 2 тази неустойка не
се начислява в 60 – дневния период от активиране на картата с оглед клаузата на чл. 15 ал.
5. Съгласно чл. 21 ал. 3 кредитополучателят дължи законната лихва за забава при забава на
което и да е парично задължение по кредита.
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по
чл. 3 ал. 2 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ответникът е
физическо лице, което при сключване на договора не е действал в рамките на
осъществявана от нея професионална или търговска дейност. Следователно страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9
ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК,
съответно следва да отговаря на установените с този закон императивните изисквания за
действителност.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби - сред които е тези по чл. 11 ал. 1 т.т. 9, 10 и 11 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
В случая, предвид казаното по горе съдържание на договора са неоснователни
възведените доводи за неговата недействителност поради непосочване на условията за
прилагане на лихвения процент / чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК / и условията за издължаване на
кредита/ чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК/. Лихвения процент е фиксиран за цялото времедействие
на договора, ясни са условията за прилагането н договорната лихва във връзка с
издължаването на кредита – усвоената сума, ведно с фиксираната възнаградителна лихва на
падежа, цифрови стойности на лихвата и погасителен план няма как да бъде посочен и
изготвен от кредитора при сключването на договора, тъй като към тази дата не е известно
кога и каква част от кредита ще бъде усвоена от кредитополучателя, съответно върху каква
усвоена сума и за какъв период ще се начислява възнаградителната лихва, както и и ще бъде
ли усвоеното възстановено и в какъв размер, за да се револвира отново кредита. Не е налице
нарушение и на чл .11 ал. 1 т. 10 от ГПК относно допусканията, при които е начислен ГПР.
Общите – валидни за всеки кредит, допускания по т. 3 б. „а „ и „б „ от Приложение № 1 към
чл. 19 ал. 2 от ЗПК, както и допълнителни такИ. с оглед спецификата на процесния договор
за кредит / т. 3 б. ж / са посочени в облигацията.
Оплакването за недействителност на договора поради това че действителния размер
на ГПР е над максимално допустимия е поради невключването в него на процесната
неустойка по чл. 20 от договора, чието връщане се претендира като платена при начална
липса на основание. Безспорно между страните е, че тя не е включена в ГПР, което е и
установено от приетото заключение на назначената ССчЕ, както и че при включването й в
ГПР неговият размер е в пъти над максимално допустимия по чл .19 ал. 4 от ЗПК. Спорният
въпрос е следвало ли е тази неустойка да се включва в ГПР - предвид условния характер за
възникване на задължението за нея, като условието за неговото възникване и съществуване
е във връзка с неизпълнение на основното задължение на кредитополучателя по договора за
връщане точно и в срок на текущото задължение по усвоения кредит.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР се определя при сключването на договора и
изразява общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи, които са
известни на кредитора към датата на сключването. Съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от същия закон
при изчисляването на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
В случая задължението за предоставяне на обезпечение на кредита, съответно
неустойката за непредоставянето му възниква единствено при допуснато от потребителя
4
неизпълнение на основното негово задължение по договора за връщане на усвоените
кредитни средства, ведно с договорената възнаградителна лихва и съществува до
предоставяне на обезпечението или до погасяване на падежиралите текущи задължения по
кредита.
Следователно процесната неустойка не представлява скрита възнаградителна лихва,
разхода на потребителя за заплащане на неустойката е във връзка – макар и опосредена, с
неизпълнение на основното му задължение по договора, като и предвид условния характер
за възникването и съществуването на вземането на кредитора за неустойка / само при
неизпълнение от кредитополучателя на текущо негово задължение по кредита на падежа /
този разход за потребителя не е могъл да бъде известен на кредитора към датата на
сключването на договора. Като така правилно не е бил включен в ГПР по кредита,
съответно посочения в договора ГПР не е в нарушение на императивната норма на чл. 19 ал.
4 от ЗПК.
Предвид изложеното договорът не е недействителен на възведеното основание чл. 22
вр. чл. 11 ал. 1 т.т.9,10 и 11 от ГПК. При дължимата служебна проверка - предвид че
предявеният иск е осъдителен с предмет връщане на недължимо платени задължения,
произтичащи от договора, не се констатират нарушения на императивни материално –
правни норми при сключването на договора, имащи за последица неговата недействителност
като цяло.
Клаузите за неустойка и възнаградителна лихва са нищожни на възведените
самостоятелни основания в тази насока.
Според трайно установената съдебна практика на ВКС максималния размер на
лихвата / възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до двукратния размер
на законната лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на законната лихва
при необезпечените кредити и уговорена над този размер лихва противоречи на добрите
нрави и е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД / напр., но не само Р № 1270/2009 г. по
гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о.
/. Уговорения в процесния договор размер възнаградителна лихва от 43, 20 % съдът намира
е над моралния приемливия / в случая възлизащ на 30 % /, което обосновава извод за
нищожност на тази клауза. Съдът намира за неоснователно възражението, че след като ГПР
не надвишава максимално допустимия размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК от пет пъти законната
лихва, то уговорената възнаградителна лихва над трикратния размер на законната не е в
противоречие с добрите нрави. Да се приеме противното би означавало че при липса на
други разходи по кредита или разходи в минимален размер и като процент, само
възнаграждението на търговеца може да бъде уговаряно в размер от 50 % от стойността на
предоставения кредит. Не това е целта на приетата през 2014 г. императивна разпоредба за
законоустановен максимум на ГПР / включващ не само възнаградителната лихва, а и всички
други разходи, които потребителят дължи по кредита /, който не може да бъде надвишаван.
Следователно въвеждането на тази забрана не води до неактуалност на казаната съдебна
практика и не лишава съда от възможността във всеки отделен случай да извършва проверка
относно съответствието на размера на договорената възнаградителна лихва с добрите нрави,
както и за еквИ.лентността на престациите. За неоснователно съдът намира и възражението,
че високият размер възнаградителна лихва е в случая морално оправдан предвид високия
риск, поет от кредитодателя за непогасяване на кредита с оглед характеристиката на
процесния договора като такъв за „ бърз кредит „, предоставящ се по ускорена и опростена
процедура и без изискване за доказване на доход или имущество на кредитополучателя и
без представяне на обезпечение. Съгласно чл. 16 ал. 1 от ЗПК, във всички случаи,
независимо от вида на договора, кредиторът е длъжен при неговото сключване да оцени
кредитоспособността на потребителя въз основа на предварително събрана достатъчна
информация. Съответно, в случай на преценка че този риск е висок, има право да откаже
5
кредита или да изиска неговото обезпечаване. Неоснователно е и възражението, че клаузата
относно възнаградителната лихва следва да се прогласи за нищожна само над морално
приемливия размер от 30%. Противоречието на тази клауза с добрите нрави е налице към
момента на сключването на договора, следователно тя е изначално нищожна и съгласно чл.
26 ал. 1 вр. чл. 4 от ЗЗД в тази му част договорът не е породил правно действие.
Повелителна законова разпоредба, установяваща размер на възнаградителната лихва при
договорите за кредит не е налице.
На самостоятелно основание е нищожна и клаузата за неустойка. Съгласно
задължителните указания, дадени в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г.на ВКС, ОСГТК нищожна
поради накърняване на добрите нрави е неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността съдът следи
служебно. Процесната неустойката е лишена от тези присъщи й функции. Предоставянето
на обезпечение – поръчител, в хода на изпълнение на договора и при допусната забава на
плащанията от кредитополучателя и краткия срок за предоставянето му – само три дни,
предвид и поставените изисквания към поръчителя обосновават извод, че непредставянето
на обезпечението е само предтекст за начисляване на неустойката. Тоест тя е само формално
уговорена за непредставяне на обезпечение, като в действителност е такава за забава в
плащанията на текущите парични задължения по кредита и размерът й е 10% месечно върху
всяко непогасено текущо задължение, без да се държи сметка за размера на неизпълнението.
Клаузата за неустойка е в пряко противоречие и с императивната норма на чл. 33 ал. 1 и ал.
2 от ГПК, съгласно която дължимото се от потребителя обезщетение при забава на
плащанията е ограничено до размера на законната лихва, като в случая е налице и
недопустимо кумулиране на процесната неустойка за забава със законната лихва за забава –
чл. 21 ал. 3 от договора, т.е договорени са две обезщетения за едно и също неизпълнение.
Предвид изложеното искът е по основание доказан.
Посредством заключението на приетата ССчЕ е доказан и по размер. По процесния
кредит въззивницата – ищца е усвоила сума в общ размер от 3 500 лв., а е извършила
погашения в общ размер на 6 880 лв., от които неустойката е в размер на исковата сума от
3 131,29 лв., а възнаградителната лихва е в размер от 1 143, 29 лв. – тоест в размер над
исковата сума от 248, 71 лева.
Предвид изложеното жалбата е основателна. Първоинстанционното решение се
отменя изцяло и искът се уважава.
На въззивницата се присъждат направените разноски за двете инстанции, които за
производството пред районния съд са в размер на 50 лв. / ДТ по исковата молба /, а за
въззивното производство са в размер на 265 лв. / 25 лв. ДТ и 240 лв. възнаграждение за
ССчЕ/.
На адвокат К. се присъжда на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА
възнаграждение в размер на 638 лв. за първоинстанционното производство и
възнаграждение в същия размер от 638 лв. за въззивното.
И съдът
РЕШИ:
Отменя изцяло Решение № 562 от 09.02.2023 г. пост. по гр.д. № 13 910/2022 г. на
Районен Съд – Пловдив, вместо което Постановява:
Осъжда “ Аксес Файнанс „ АД, ЕИК ********* да заплати на В. Д. К., ЕГН –
********** на основание чл. 55 ал. 1, предложение 1 от ЗЗД сумата 3 131,29 лв. / три
хиляди сто тридесет и един лева и двадесет и девет стотинки / , представляваща платена при
6
начална липса на основание неустойка по сключен между тях Договор за кредит „ Бяла
Карта „ от 30.01.2020 г..
Осъжда “ Аксес Файнанс „ АД, ЕИК ********* да заплати на В. Д. К., ЕГН –
********** на основание чл. 55 ал. 1, предложение 1 от ЗЗД сумата 248, 71 лв. / двеста
четиридесет и осем лева и седемдесет и една стотинки /, представляваща платена при
начална липса на основание възнаградителна лихва по сключен между тях Договор за
кредит „ Бяла Карта „ от 30.01.2020 г..
Осъжда “ Аксес Файнанс „ АД, ЕИК ********* да заплати на В. Д. К., ЕГН –
********** деловодни разноски за първоинстанционното производство в размер на 50 /
петдесет / лева и деловодни разноски за въззивното производство в размер на 265 /двеста
шестдесет и пет / лева.
Осъжда “ Аксес Файнанс „ АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат К. Й. К., личен
№ *** на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА възнаграждение в размер на 638 /
шестстотин тридесет и осем / лева за производството пред РС – Пловдив и възнаграждение
в размер на 638 / шестстотин тридесет и осем / лева за производството пред РС – Пловдив.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7