№ 157
гр. Ловеч, 11.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ПЛАМЕН ПЕНОВ
РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРИНА ФИЛИПОВА
като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно гражданско
дело № 20214300500421 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази:
Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК
Постановено е съдебно решение №43/9.06.21 г. по гр.д. №641/20 г.. по описа на
ЛРС, с което е признато за установено по отношение на К. Р. АС. ЕГН ********** с адрес
*****, наличието на вземане на „Мого България“ООД ЕИК ***** седалище и адрес на
управление гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. за сумата 34,82 лв,
представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски по главница по Договор за
финансов лизинг със задължително придобиване собствеността върху лизинговия актив
№АG0004462, дължима за периода 20.12.2018 г. до 6.02.2019 г. ведно със законната лихва,
считано от 21.04.20 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 444,16 лв.
представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски за възнаградителна лихва по
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване собствеността върху
лизинговия актив №АG0004462 дължим за период от 20.11.2018 г. до 6.02.12019 г. сумата
0,26 стотинки представляваща неустойка за забава на лизингови вноски за периода от
20.11.2018 г. до 6.02.19 г. сумата 516,28 лв. заплатен данък, сумата 248,14 лв. заплатени от
лизингодателя застрахователни премии, като отхвърля иска за сумата 562,98 лв
представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
начислена еднократно към датата на прекратяване на договора и за сумата 750,28 лв.
разходи за възстановяване на лизинговия актив., осъден е на основания чл.78 ал.1 от ГПК К.
Р. АС. с горните данни да заплати на „Мого Българя“ООД с горните данни сумата 438,67 лв.
1
разноски по делото съобразно уважената част от иска и е осъден К. Р. АС. с горните данни
да заплати на „Мого Българя“ООД с горните данни сумата сумата 51,58 лв. разноски в
заповедното производство по ч.гр.д.№305/20 г. по описа на ТРС съразмерно с уважената
част от иска.
Постъпила е въззивна жалба с вх.№2140/9.07.21 г. от „Мого България“ ООД , ЕИК
***** седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Изгрев, ж.к. Изток, бул. Д-р Г.М.
Димитров 16-А, адрес за кореспонденция: гр. София, бул. „Цариградско шосе" №40, ет. 8
представлявано от: юрисконсулт К. ИВ. КР., редовно упълномощена с пълномощно per.
№4659/28.04.2021 г., на Нотариус Р.Б., per. №273 против решение №43/09.06.2021 г.,
постановено по ГД №641/2020 г. по описа на PC Троян, 4 с-в, в която излага, че обжалва
посоченото решение в частта, с която се иска установяване на дължимост на сумата от
562,98 лева неустойка за прекратяване на Договора по вина на лизингополучателя,
начислена еднократно към датата на прекратяване на Договора.
Сочи, че обжалваното Решение е мотивирано, че поканата - уведомление за
разваляне на договора не била връчена лично на Лизингополучателя, а на трето лице,
предвид което не се дължала неустойката за предсрочно прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя, което счита за неправилно.
Счита, че се доказало в първоинстанционното производство, че ответникът е
изпаднал в забава за изпълнение на задълженията си за плащане на месечни лизингови
вноски, която на основание чл. 87 от ЗЗД във връзка с чл. 13.5.1. от ОУ е предпоставка за
разваляне на договора едностранно от Лизингодателя, без даване на срок за изпълнение.
Доказало се и, че Лизингодателят като изправна страна по договора е изявил волята
си да развали договорната връзка, по която не получава изпълнение, като е отправил
нарочно уведомление в този смисъл до насрещната страна. Сочи, че видно от приемо -
предавателен протокол от 06.02.2019 г., Лизинговият актив е открит във фактическа власт на
трето за договора лице, което го е предало на собственика. Изтъква, че видно от приемо -
предавателен протокол от 29.08.2018 г. Лизингодателят е предал актива лично на
Лизингополучателя в изпълнение на сключения договор и следователно, при липса на данни
за неправомерно отнемане на държането, се налага изводът, че именно Лизингополучателяте
предал актива на третото лице и третото лице се явява негов представител. Уточнява, че
съгласно условията на процесния договор, Лизингополучателят няма право да се
разпорежда с актива или да го преотстъпва за ползване на трети лица без изрично писмено
съгласие на Лизингодателя, каквото в случая не е налице. Сочи, че за извършване на
фактически действия каквото са предаването на вещ и получаването на изявление
пълномощно в особена форма не е необходимо, а от друга страна, от всички обстоятелства
по случая се налага изводът, че третото лице е действало като представител на
Лизингополучателя, съгласило се е от негово име и за негова сметка да приеме поканата
уведомление и е предало фактическата власт над актива, включително е предало ключ и
документи - регистрационен талон, застраховка, удостоверение за ГТП и е участвало при
огледа и описването на състоянието на актива, за което се е подписало върху приемо -
2
предавателния протокол.
Сочи, че след отнемането на фактическата власт над актива от Лизингополучателя,
последният не се е свързал със собственика, не е оспорил прекратяването, не е предявил
претенции вещта да му бъде върната за ползване по силата на действащ договор за лизинг и
практически необосновано е да се предположи, че той не е разбрал за факта на изземването
на вещта в резултатна прекратяването.
Счита, че да се приеме, че уведомяването чрез лице, което според всички
обстоятелства се явява упълномощено за целта, не е надлежно упражняване на
потестативното право на Лизингодателя да развали договора, би означавало, че в процесния
случай налице е действащ и към настоящия момент договор, по който Лизингополучателят
дължи плащане на месечни лизингови вноски и допълнителни разходи и абсурдността на
извода доказва неправилността на предпоставката.
Твърди, че с отнемане на фактическата власт над актива (прекратяване на
ползването) правното действие на процесния договор е преустановено и отпада основанието
за плащане на непадежиралите до датата на прекратяването лизингови вноски по
погасителен план, с което отпада възможността на Кредитора да възстанови финансирането
(да събере главницата дистрибутирана в тези вноски) и възнаграждението си (под формата
на лихва, включена в тези вноски).
Счита, че интересът на Кредитора от реално изпълнение на задълженията за
заплащане на лизингови вноски произтича от следното, а именно при договора за финансов
лизинг, какъвто е процесният, Лизингодателят се задължава да придобие определена вещ по
заявка и спецификация на Лизингополучателя единствено с цел да я предостави като кредит
във веществена форма на последния. Сочи, че лизинговата вещ се предоставя за временно
възмездно ползване, като анюитетните вноски по погасителния план включват в себе си
както цената на ползването - договорената възнаградителна лихва, разпределена във
времето, така и стойността на вещта - главницата. Твърди, че при надлежно изпълнение на
договореното, се стига до изплащане на стойността на вещта, поради което и е предвидено
задължително придобиване на собствеността в края на срока, без допълнителни плащания.
Изтъква, че задължението за сключване на споразумение за прехвърляне на собствеността
тежи върху двете страни по договора именно защото и Лизингодателят има интерес да
прехвърли собствеността, след като е получил дължимите плащания, за което може да
изисква съдействие на Лизингодателя т.е., придобиването на собствеността върху вещта не е
само едно субективено право на Лизингополучателя, което той може да упражни по своя
свободна преценка, а и негово задължение в изпълнение на договора. Сочи, че
лизингодателят има качеството на финансова институция и предоставя финансови услуги по
Закона за потребителския кредит, а не - на автокъща или търговец на автомобили, като
предмет на процесния договор за финансов лизинг е употребявано моторно превозно
средство.
Сочи, че предсрочното прекратяване на договора за финансов лизинг с връщане на
лизинговата вещ от лизингополучателя води до отпадане на задължението му за плащане на
3
оставащите лизингови вноски до края на срока на договора, като цитира и практика на ВКС
и поради това, е нежелателно за Лилзингодателя по договор за финансов лизинг.
Изтъква, че освен заплащане на посочените парични суми, Лизингополучателят
дължи да върне на Лизингодателя владението над Лизинговия актив. Уточнява, че
последният е употребявано МПС, амортизирано допълнително от употребата на
Лизингополучателя и от стойността на вещта, Лизингодателят следва да удовлетвори
интереса си от възстановяване на финансирането, което е отпуснал на Лизингополучателя,
като това зависи от обективните пазарни фактори и от състоянието на вещта, поради което е
несигурно, особено към датата на сключване на договора, към която се преценява
действителността на клаузите за неустойка. Сочи, че още повече, че Лизингодателят губи
възможността да получи договореното възнаграждание в размер на договорната лихва до
края на срока на договора.
Поради изложеното, счита, че лизингодателят няма интерес от разваляне на
сключените договори за финансов лизинг и именно с вредите от неизпълнението, които ще
претърпи Лизингодателят, следва да се съизмери договорената неустойка, за да се прецени,
дали е необосновано висока, както и дали излиза извън типичните си обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Счита за неправилно първоинстанционният съд да съизмерва вредите от
договорното неизпълнение по Договор за финансов лизинг със забавата в плащане на
месечни лизингови вноски (представляваща неточно изпълнение във времево отношение).
Твърди, че безспорно вещта подлежи на връщане и Лизингодателят може да търси пазарната
и реализация, която обаче покрива стойността на главницата по Договора за финансов
лизинг, още повече, че към датата на сключване на Договора за лизинг, страните не могат да
предвидят със сигурност потенциалните промени в пазара, в стойността на вещта,
състоянието и при връщането и др.
Сочи, че в процесния случай страните са договорили заплащане на възнаграждение
на Лизингодателя за период от 24 месеца в общ размер от 1,326.32 лева, лизингополучателят
е преустановил плащанията по погасителен план, с което виновно е предизвикал разваляне
на договора и е лишил Лизингодателя от реализиране на този приход, освен че
Лизингодателят е понесъл риска от реализиране на Лизинговия актив на цена, която да
покрие поне размера на даденото финансиране и е реазлизирал допълнителни разходи за
изземването.
Твърди, че преценени към датата на сключване на договора, потенциалните вреди от
неизпълнението на Лизингополучателя възлизат на пропуснати ползи в размер на 1,326.32
лева и евентуални понесени вреди в максимален размер от 2,890.00 лв, поради което счита,
че неустойката в размер на три месечни вноски, уговорена към датата на сключване на
договора, не е необосновано висока и изпълнява обезщетителна функция по отношение на
потенциалните вреди. Освен това твърди, че неустойката има и санкционна функция, т.к. е
уговорена за случай на неизпълнение, като предварително договорената неустойка има и
обезпечителна функция, доколкото възлага в тежест на Лизингополучателя да заплати една
4
отнапред определена сума, което го възпира от неоснователно и недобросъвестно
неизпълнение на договорните му задължения.
Сочи, че договорената неустойка не излиза извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Предвид изложеното, намира, че така договорената неустойка в размер на три
лизингови вноски не е необосновано висока спрямо размера на потенциалните вреди,
определен към датата на подписване на Договора за финансов лизинг и понесения от
насрещната страна риск и не съставлява неравноправна клауза съгласно чл. 143 ал. 2 т.5 от
ЗЗП.
В същото време изтъква, че не е налице противоречие с добрите нрави, доколкото
не са нарушени никакви морално - етични правила с процесната клауза.
В подкрепа на изложеното е цитира съдебна практика. :
Моли съда да отмени Решение №43/09.06.2021 г., постановено по ГД №641/2020 г.
по описа на PC Троян, 4 с-в в частта, в която е отхвърлен искът за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 562,98 лева неустойка за прекратяване на Договора
по вина на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на
Договора като неправилно и вместо него да постанови решение, с което да уважи иска,
както и да му присъди направените разноски в настоящето производство.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от: адв. К. Д.,
вписан в АК гр. Ловеч, съдебен адрес: *****, като особен представител на К.Р. А., с който
счита жалбата за неоснователна и недоказана, поради следните съображения:
Първо съображение:
Твърди, че правилно първоинстанционният съд е съобразил клаузите на договор за
лизинг между страните, които са относими към реда за едностранно прекратяване на
договора от страна на лизингодателя в хипотеза на забавени плащания от страна на
лизингополучателя, тъй като изрично в т. 13.6 от Общите условия е посочено, че
уведомлението за предсрочно прекратяване се адресира до лизингополучателя и не е
предвидена алтернативна възможност това да се извърши чрез трето лице. Твърди, че още
повече, че липсват каквито и да е доказателства, че подписалото уведомлението за
прекратяване лице е поело каквото и да е задължение да го предаде на лизингополучателя и
това са фактите. Изтъква, че в тази връзка становището от въззивната жалба, че липсата на
активни действия отстрана на лизингополучателя сочи, че е „практически необосновано да
се предположи, че той не е разбрал за изземването" е голословно, субективно твърдение на
заинтересована страна по делото.
Второ съображение:
Изтъква, че необосновано съдът е счел за неоснователно възражението от отговора
на исковата молба досежно неполагането на подпис от страна на лизингополучателя на
всяка страница от процесния договор и от представеното с исковата молба копие е видно
обратното, а именно, че в полето за подпис на лизингополучателя на всяка четна страница
5
от договора е поставена заверка „вярно с оригинала", а подписът е на заверилото копие лице
и от тук следват и последиците на недействителност на договора, съобразно чл. 23 вр. чл. 22
вр. чл. 11, ал. 2 от ЗПК или въззивната жалба е неоснователна и на това основание. Сочи, че
доколкото съдът следи служебно за действителността на договора, настоящото възражение
не е преклудирано.
Трето съображение:
Твърди, че неоснователни са оплакванията и доводите за обепечителната,
обезщетителна и санкционна функция на претендираната неустойка в конкретния случай.
Сочи, че обстоятелството, че лизингополучателят е заплатил първоначална вноска в размер
на 5250 лв., заплатил е няколко лизингови вноски, а в крайна сметка имуществото е върнато
на въззивното дружество, без същото да претендира някакво особено овехтяване на вещта,
сочи на обратен на изложеното във въззивната жалба извод, а именно, че въззивното
дружество цели да се обогати за сметка на въззиваемия, което е недопустимо. Твърди, че в
тази връзка следва да се има предвид и обстоятелството, че с отговора на въззивната жалба
изрично е направено възражение за недействителност на тази договорна клауза, за която
съдът следи служебно.
С оглед на изложеното, моли съда да отхвърли изцяло въззивната жалба като
неоснователна и недоказана и потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му
част. Моли съда да му присъди определеното адвокатско възнаграждение за особен
представител пред втората инстанция за осъществената процесуална защита с настоящия
отговор и разпореди същото да бъде изплатено от внесения депозит на банкова сметка,
съгласно приложеното удостоверение.
В съдебно заседание за въззивника не се явява представител, но е изпратена молба с вх.
№3917/12.10.21 г., с която моли да се даде ход на делото в негово отсъствие и да се уважи
въззивната жалба, като отправи претенция за заплащане на ДТ по ВЖ-25 лв и
възнаграждение за юрисконсулт 300 лв., както и сумата, която евентуално бъде осъден да
внесе за депозит за особен представител.
Въззиваемият се представлява от адв.К. Д., особен представител, който поддържа
отговора и моли да бъде отхвърлена въззивната жалба, като му бъде присъдено и
възнаграждение за особен представител.
От събраните по делото доказателства- приложените по гр.д.№641/20 г. на РС-Троян и
становищата на страните, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено
следното:
По допустимостта на въззивното производство съдът се е произнесъл с
определението си по чл.267 от ГПК,като приема, че то е допустимо-въззивната жалба е
подадена е в срок и от легитимирано лице,отговаря на изискванията на чл.262, във вр.с
чл.260 и чл.261 от ГПК и съдът я приема за редовна.
При проверката си по реда на чл.270 от ГПК въззивната инстанция не открива
пороци, водещи до нищожност, а и не са налице и основания за недопустимост на
6
първоинстанционното решение.
С оглед на това съдът следва да извърши проверка по реда на чл.271 от ГПК по
същество на правилността на атакуваното решение.
Установява се от приложения на стр.9 от делото договор за финансов лизинг
№АG0004462 със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, че
той е сключен на 29.08.2018 г. между „Мого България“ЕООД-София в качеството му на
лизингодател и К. Р. АС. от гр.Троян в качеството му на лизингополучател, по силата на
който последният е придобил собсвеността върху лек автомобил „Мерцедес бенц М1 430“ с
№ на двигател 11394230059815 при цена на МПС 7500 лв и стойност на лизинга 7500 лв при
първоначална вноска 2 250 лв за срок на лизинга 84 месеца. Посочено е, че общият размер
на кредита е 5250 лв, такса ангажимент 100 лв и лихва върху главницата 10466,54 лв.
Отразено в т.8 от договора е, че общата сума, дължима от лизигополучателя по смисъла на
ЗПК е 15 816,54 лв., годишният процент на разходите е 49,24% и включва такса ангажимент
т.9. В т.16 е отразено, че към настоящия договор се прилагат ОУ към договора за финансов
лизинг, сключвани от „МОГО България“ ЕООД с физически лица потребители, като с
подписването на договора лизингополучателят декларира лично, че е запознат с тях и ги
приема изцяло. Приложен е погасителен план за лизингови вноски, от който се установява,
че всяка една от тях възлиза на 187,66 лв, с изключение на първата, която възриза на 140,76
лв. Приложен е приемо-предавателен протокол от 29.08.2018 г, съгласно който
лизингополучателят лично е получил лизинговата вещ, процесния автомобил с рег.№ЕН
7508КН. На л.14 и сл. От делото са прпиложени и ОУ към към договори за финансов лизинг,
сключвани от „МОГО България“ ЕООД с физически лица потребител, който е подписан от
лизингополучателя на всеки лист. Съгласно чл.13.5 от ОУ лизингодателя има право да
прекрати договора, в случай на забава в плащането на първоначалната вноска, лизингова
вноска, ДДС, първоначални разходи, подлежащи на възстановяване по реда на чл.8.7 от ОУ
или друго дължимо общо плащане от страна на лизингополучателя с повече от пет дни, като
прекратяването по чл.13.5. ОУ се упражнява с изпращането на писмено уведомление и
договорът се счита прекратен от датата, посочена в известието. Съгласно чл.15 т.5 от тези
ОУ, при прекратяване на договора по вина на лизигополучателя, послeдният дължи
неустойка в размер на три лизингови вноски, като тя се изчислява въз основа на последните
три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяването на договора.
На л.41 от делото е приложено уведомление за прекратяване на договор за лизинг
№АG0004462 с дата 24.01.2019 г, съгласно който лизингодателя уведомява К. Р. АС., че във
връзка с наизпълнение на негови задължения за плащане на дължими суми и на основание
чл.13.5 от ОУ към договора за финансов лизинг, сключвани от „МОГО България“ ЕООД с
физически лица потребители прекратява сключения договор за финаснов лизинг
№АG0004462, считано от датата на получаване на настоящето уведомление. Посочено е и
какви суми се дължат от страна на лизингополучателя. Това уведомление е получено в
гр.Троян на дата 6.02.2019 г. от лицето В.М.Р., който се е легитимирал като приятел на
лизингополучателя. От същата дата е подписан и приемо-предавателен протокол на л.42 от
7
делото, съгласно който от страна на лизингополучателя е върнат автомобила, предмет на
договора за лизинг, на лизингодателя, като за лизингополучател се е подписал същия В.М.,
приятел на А..
За правилно решаване на спора е назначена съдебно-икономическа експертиза,
изготвена компетентно от вещо лице Н.Р., от заключението на същата се установява, че по
процесния договор за финансов лизинг е погасена първоначалната вноска от 2250 лв
съгласно погасителен план-първите две вноски в пълен размер, а третата погасителна
вноска с падеж на 20.11.2018 г. е погасена частично при неспазване на падежните дати.
Посочени са и размерите на дължимите главница, възнаградаителна лихва и начислена
неустойка за забавено плащане за период от 21.11.2018 г. до 6.02.2019 г., заплатените
данъчни задължения от лизингодателя, заплатени разноски за лекия автомобил и такива за
разходи за възстановяване на владението му.
Лизингодателят е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК пред ТРС за сумата общо 2556,92 лв. против К. Р. АС., по повод на което е образувано
ч.гр.д.№305/20 г. Издадена е заповед за изпълнение №127/22.04.20 г. по ч.гр.д.№305/20 г. по
описа на ТРС, с която е разпоредено К. Р. АС. с ЕГН ********** с постоянен адрес ***** да
заплати на кредитора „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД ЕИК ***** седалище и адрес на
управление гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. сумата 34,82 лв.
представляваща падежирани и неплатени лизингови вноски по главница по договор за
финансов лизинг №АG0004462 дължими за периода от 20.12.2018 г. до 6.02.2019 г. ведно
със законната алихва, должими за периода от 20.12.2018 г. до 6.02.2019 г. ведно със
законната лихва, считано от 21.04.20 г. до окончателно изплащане на земането, сумата
444,16 лв представляваща падежирали и непогасени лиизингови вноски за възнаградителна
лихва по договора за финансов лизинг дължими за периода от 20.11.2018 г. до 6.02.2019 г.
сумата 562,98 лв, представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на договора, сумата
516,28 лв. заплатен данък, сумата 248,14 лв заплатени от лизингодателя застрахователни
премии, сумата 750,28 лв, разходи за възстановяване на лизинговия актив, сумата 51,14 лв,
представляваща разноски за платена ДТ и сумата 50 лв, представляваща юрисконултско
възнаграждение.
При връчване на заповедта се установява, че лицето се намира в Германия, поради
което е издадено разпореждане №863/9.07.20 г. по ч.гр.д.№305/20 г. по описа на ТРС, с
което съдът е указал на заявителя на основание чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, че може да предяви
иск против длъжника за установяване на вземането в едномесечен срок от получаване на
съобщението. Това разпореждане е връчено на 23.07.20 г. на заявителя, а той е предявил
установителния иск на 24.08.2020 г. т.е. в законоустановения срок, следователно настоящето
исково производство е допустимо.
При така изложените факти въззивният състав прави следните правни изводи:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.415 ал.2 т.2 във връзка с чл.92 от ЗЗД за установяване дължимостта на
8
вземането на заявителя „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД ЕИК ***** седалище и адрес на
управление гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16а против длъжника К. Р. АС. с ЕГН
********** с постоянен адрес ***** само в частта досежно сумата 562,98 лв,
представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
начислена еднократно към датата на прекратяване на договора, тъй като по отношение на
останалите искове решението е влязло в законна сила като необжалвано. За да бъде уважен
този иск, средва ищецът посредством пълно и главно доказаване да установи, че е имало
сключен договор за лизинг и този договор е прекратен по вина на лизингополучателя А.,
както и размерът на претенцията си досежно неустойката. Ответникът, чрез своя особен
представител оспорва тази претенция, като заявява, че неустойката е прекомерна, а освен
това са нарушени императивни норми от ЗЗП, което прави договора недействителен.
Настоящата инстанция счита, че възраженията, направени от особения представител
на длъжника са основателни. Следва да се отбележи, че в случая процесния договор за
финансов лизинг попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит съгласно
разпоредбата на чл.3 ал.3 от същия. Установява се, че ОУ към към договори за финансов
лизинг, сключвани от „МОГО България“ ЕООД с физически лица потребители
действително не са подписани на всяка страница от страна на лизингополучателя-
потребител, каквото е изискването на чл.11 ал.2 от ЗПК. Изричното посочване в т.16 от
договора, че към него се прилагат ОУ към договора за финансов лизинг, сключвани от
„МОГО България“ ЕООД с физически лица потребители, като с подписването на договора
лизингополучателят декларира лично, че е запознат с тях и ги приема изцяло не следва да
обвърже потребителя-длъжник, тъй като съгласно разпоредбата на чл.147 а ал.5 от ЗЗП това
обстоятелство не е достатъчно, за да породят действие тези ОУ, а съгласието на потребителя
с ОУ се удосстоверява с неговия подпис /чл.147а ал.1 от ЗЗПотр./. Съгласно чл.147а ал.4 от
ЗЗПотр. Ищецът--търговец е длъжен при пълно и главно доказване на установи по несъмнен
начин, че длъжникът е бил запознат с всички клаузи от тези ОУ и се е съгласил с тяхното
приложение посредством подписване на всяка една страниците. В случая това не е сторено
и по тези съображения настоящата инстанция счита, че тези ОУ не следва да се прилагат по
отношение на прекратения договор за финансов лизинг. От друга страна следва да се
отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. В
случая претенцията за неустойка надхвърля размера на законната лихва, а освен това се
кумулира и с претенцията за заплащане на мораторна лихва, което е недопустимо. Съгласно
разпоредбата на чл.21 ал.3 от ЗЗПотр всяка клауза, имаща за цел заобикаляне на закона е
нищожна, следователно тази клауза от ОУ е недействителна.
С оглед на гореизложените мотиви настоящата инстанция счита, че предявеният иск
с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 ал.2 т.2 от ГПК във връзка с чл.92 от ЗЗД, с
който се иска да се признае за установено по отношение на К. Р. АС. ЕГН ********** с
адрес *****, наличието на вземане на „Мого България“ ООД ЕИК ***** седалище и адрес
на управление гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. за сумата 562,98 лв
9
представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
начислена еднократно към датата на прекратяване на договора се явява неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на крайния извод на двете инстанции, макар и по други правни
съображения, атакуваният съдебен акт решение №43/9.06.2021 г. постановено по гр.д.
№641/21 г. по описа на ТРС следва да бъде потвърдено в частта, с която е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявеният от „Мого България“ ООД ЕИК ***** седалище и
адрес на управление гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. иск да се
признае за установено по отношение на К. Р. АС. ЕГН ********** с адрес *****, наличието
на вземане на „Мого България“ ООД ЕИК ***** седалище и адрес на управление гр.София
бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. за сумата 562,98 лв представляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, начислена
еднократно към датата на прекратяване на договора.
Настоящата инстанция констатира наличие на очевидна фактическа грешка в
диспозитива на съдебното решение, тъй като не е посочено правното основание на иска,
което обаче съществува в мотивите на съдебното решение на ТРС, но не е в правомощията
на въззивната инстанция да я поправи.
При този изход от процеса и на осн.чл.78,ал.3 от ГПК, „Мого България“ ООД ЕИК
***** седалище и адрес на управление гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител
И.Г. следва да бъде осъден да заплати на особения представител на въззиваемия адвокат К.
Д. възнаграждение в размер на сумата 300 лв. за адвокатско възнаграждение на основание
„ЧЕЗ Разпределение България“ АД следва да заплати на Васил Димитров Иванов
направените разноски за въззивна инстанция в размер на сумата 200 лв. на основание чл.47
ал.6 от ГПК предвид фактическата и правна сложност на делото.
По изложените съображения и на основание чл.271 от ГПК Ловешкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно съдебно решение №43/9.06.2021 г. постановено
по гр.д.№641/21 г. по описа на ТРС в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и
недоказан предявеният от „Мого България“ ООД ЕИК ***** седалище и адрес на
управление гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. иск да се признае за
установено по отношение на К. Р. АС. ЕГН ********** с адрес *****, наличието на вземане
на „Мого България“ ООД ЕИК ***** седалище и адрес на управление гр.София
бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. за сумата 562,98 лв представляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, начислена
еднократно към датата на прекратяване на договора.
ОСЪЖДА „Мого България“ ООД ЕИК ***** седалище и адрес на управление
гр.София бул.“Г.М.Димитров“ №16 а, представител И.Г. да заплати на адвокат К. Д. от ЛАК
10
сумата 200 лв. адвокатско възнаграждение за особен представител.
Решението не подлежи на касационно обжалване по арг.от чл.280, ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11