Решение по дело №820/2019 на Окръжен съд - Пловдив

 РЕШЕНИЕ  №  818                              

гр. Пловдив, 24.06.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, ІХ-ти гр. състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                     

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

                                                                                        ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА

                                                                               

при участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа въззивно гражданско дело № 820/ 2019 г. по описа на ПдОС, IХ-ти гр. състав, докладвано от съдия Дублекова, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивно производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство А.Н.Х., ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощник  адв. Д.Д., със съдебен адрес ***, против Решение № 17/ 17.01.2019г., постановено по гр. дело № 1623/ 2017г. по описа на Районен съд- Асеновград.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от А.Н.Х. против С.С.Т. иск за признаване на установено, че е собственик на основание давностно владение на недвижим имот с идентификатор ****, с административен адрес на обекта гр. А., ул. „****, с предназначение на обекта: жилище апартамент, брой нива на обекта – едно, със застроена площ 52.60 кв. м., който обект се намира в сграда № 1, разположена в ПИ с кадастрален идентификатор *****, при съседни СОС на същия етаж – ****, ****, под обекта – ****, над обекта – няма.

Решението се обжалва изцяло, като неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Във въззивната жалба е направен анализ на събраните по делото гласни доказателства, като се сочи, че от същите се установява, че ищцата от дълги години живее в Пловдив, не е живяла в процесния имот и съответно не е упражнявала  фактическа власт по отношение на същия. Сочи се, че неправилно районният съд  е приел, че е налице извършен въвод в имота, по изпълнително дело № 430/2017 г., тъй като образуваното изпълнително производство е било спряно, поради допуснато обезпечение и в тази връзка се сочи, че въвод във владение не е бил извършен. Оспорват се като неправилни изводите на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал, че е упражнявал владение върху имота, като в тази връзка се развиват съображения, че ищецът е представил доказателства, че за период повече от 20 години е заплащал всички необходими разходи,  свързани с поддръжката на имота, както и че е живял в него. Оспорва се изводът на съда, че между ответницата и Н. Х. е бил сключен договор за наем,  с което се манифестира намерение за владение на имота от страна на ответницата. Оспорват се и изводите на първоинстанционния съд, че с плащането на данъците върху имота ответницата манифестира намерение за своене. Изложени са съображения в тази насока и се  позовава на задължителна съдебна практика. Въз основа на изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде уважен  предявеният иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. 

Въззиваемата страна С.С.Т., ЕГН **********, с адрес ***, чрез пълномощник адв. И.С., със съдебен адрес ***, офис 2, оспорва жалбата като неоснователна по доводи и съображения, изложени в депозиран писмен отговор, въз основа на които се иска същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящото производство.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

След извършена служебна проверка по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

При въззивната проверка за нарушение на императивни материалноправни норми при постановяването му и при проверка на неговата правилност по изложените в жалбата оплаквания Пловдивски окръжен съд намира обжалваното решение за правилно по следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. чл.79 ЗС.

Пред въззивния съд не са събрани нови доказателства, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първата инстанция. След преценката им, настоящият съдебен състав  изцяло възприема фактическата обстановка установена от районния съд. Същата се подкрепя от събраните по делото доказателства, които са подробно и задълбочено анализирани в атакувания акт и адекватно отнесени към приложимото право. Споделят се и  изводите на районния съд  за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и  правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат анализирани, а  на  основание чл.272 ГПК  да се  препрати към мотивите на  първоинстанционния акт.

В допълнение, по оплакванията и доводите, изложени във въззивната жалба, съдът намира следното:

Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Неговите основни признаци са обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен – намерението на владелеца да държи вещта като „своя“, да стане неин собственик. В теорията и съдебната практика са възприети и няколко допълнителни признаци, присъщи на владението. То трябва да е постоянно (владелецът трябва да изразява трайно намерение да свои вещта, като противопоставя своята воля на всяко друго лице, което иска да установи фактическа власт върху същата вещ), непрекъснато (не трябва да е изгубвана фактическата власт в продължение на повече от 6 месеца), несъмнено (по безспорен начин да упражнява фактическа власт върху вещта, както и своето намерение да я държи като своя), спокойно, явно (владението трябва да не е установено по скрит начин, т.е. всяко друго лице да може да разбере, че се упражнява фактическа власт върху вещта с намерение тя да се придобие в собственост). Претенция за изтекла придобивна давност на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот може да бъде уважена, само доколкото са налице елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС по отношение претендиращото собствеността лице, и то установени при пълно и пряко доказване в процеса.  В тежест на този, който се позовава на придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.

Неоснователни са оплакванията за неправилност на обжалваното решение по аргумент, че се установява от събраните по делото гласни доказателства, че ищцата не е упражнявала фактическа власт върху имота, тъй като за уважаване на исковата претенция правнорелевантно е да бъде установено при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е упражнявал фактическа власт в продължение на десет години върху процесното жилище с намерение за своене. В тази връзка са неотносими изложените в жалбата доводи, че по делото не са събрани доказателства, че ответницата е извършвала действия, сочещи, че е владяла имота за себе си, които да са израз на субективно състояние на своене. Безспорно е по делото, че ответницата се легитимира като собственик на процесния недвижим имот за периода 29.01.2003г. – 27.12.2005г. на основание съдебна спогодба, сключена в производство по съдебна делба, а за периода от  22.02.2006г. до завеждане на исковата молба на основание договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 127/ 22.02.2006г., том І, рег. № 1753, дело № 127/ 2006г. на нотариус Светлана Кожухарова, рег. № 234, с район на действие РС- Асеновград. Съгласно приетото в правната теория и съдебна практика се презюмира, че собственикът упражнява фактическа власт върху имота за себе си и съответно не следва да се установява, както че упражнява реално фактическа власт върху вещта, така и че по отношение на имота има намерение за своене, което следва да е манифестирал. Лицето, което оспорва правата на собственика, като претендира право на собственост на основание придобивна давност, следва да установи в процеса както упражняване на фактическа власт, така и намерение за своене на вещта, а не собственикът да доказва, че е владял имота си за себе си.

В настоящия случай от събраните по делото доказателства не може да бъде направен безспорен извод за упражнявано от ищеца необезпокоявано владение върху имота с намерение да го свои, считано от прекратяването на брака между страните през 2003 г. до подаване на исковата молба. Не се установява от събраните по делото доказателства ищецът да е упражнявал фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене за периода 29.01.2003г. – 27.12.2005г., т.е. от влизане в сила на съдебната спогодба, постигната в производството по съдебна делба на съсобствено на страните имущество, придобито по време на брака им, по силата на която спогодба процесният имот е поставен в изключителен дял на ответницата, до сключване на разпоредителната сделка, по силата на която ответницата прехвърля правото на собственост върху процесния имот на сина на страните. Не се спори между страните, че за периода 27.12.2005г. – 22.02.2006г. процесният имот е бил собственост на сина на страните, който е прехвърлил правото на собственост върху него на ответницата, като за този период (в който собственик на имота е синът на страните) не са ангажирани доказателства от ищеца, че е упражнявал фактическа власт с намерение за своене по отношение на собственика, а именно сина на страните. Не са и налице конкретни твърдения в тази насока от страна на ищеца, а и отделно от това видно от сключеното между страните споразумение за подялба на съсобственото недвижимо имущество ищецът е имал волята процесното жилище да бъде собствено на сина на страните. За последващия период, считано от 22.02.2006г. до депозиране на исковата молба, не се установява от събраните доказателства както ищецът да е упражнявал фактическа власт в продължение на 10 години, така и субективното му намерение за своене. Установява се от събраните гласни доказателства (св. Х., св. Д.и св. В.), че за периода 2006г. - 2009г. в жилището са живели родителите на ищеца, но не се установява същите да са упражнявали фактическа власт за ищеца. Така при тези данни не се установява, че в продължение на 10 години до завеждане на исковата молба ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот.

На следващо място не се установява от събраните по делото писмени и гласни доказателства да е налице субективния признак – намерение за своене на процесния имот. Обстоятелството, че за определен период от време ищецът е имал ключ от жилището и е ползвал същото за складово помещение за негови вещи, само по себе си не е достатъчно да установи субективното отношение на ищеца по отношение на имота. Обстоятелството, че ищецът е участвал в ремонтите и поддръжката на общите части на жилищната кооперация, както и че партидите за ток и вода за процесното жилище са на името на ищеца, също не могат да са доводи в посока, че ищецът е своил процесното жилище, тъй като е безспорно по делото, че ищецът притежава собствено жилище в същата кооперация, което обосновава задължението му за участие в ремонтите и поддръжката на общите части на сградата, както и не се установи, независимо, че е титуляр на съответните партиди, ищецът да е заплащал текущите сметки за ток и вода, потребени в процесното жилище. Независимо от твърденията на ищеца не са представени доказателства, че същият е заплащал данъци за имота. На следващо място от събраните по делото гласни доказателства – показанията на св. Д. и св.С., се установява, че през 2016 г. между ищеца и ответницата е имало разговори да бъде сключен договор за наем за процесното жилище, като ищецът е искал да го наеме, за да може да се ползва от неговия син от втория му брак, но страните не са стигнали до сключване на такъв договор, тъй като не са постигнали съгласие за наемната цена, от което следва, че ищецът не е считал имота за свой, още по- малко е менифистирал намерение за своене по отношение на ответницата.  

Гореизложеното обосновава неоснователност на въззивната жалба, която следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

В частта за разноските.

С оглед изхода от спора –  неоснователност на въззивната жалба, заявените претенции за присъждане на разноски и представените доказателства за тяхната направа на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат за настоящата инстанция в размер на 830 лв.

Мотивиран от горното, Пловдивският окръжен съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17/ 17.01.2019г., постановено по гр. дело № 1623/ 2017г. по описа на Районен съд- Асеновград.

ОСЪЖДА А.Н.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати С.С.Т., ЕГН **********, с адрес ***., сумата от 830 лв. разноски за производството по в.гр.д. № 820/ 2019г. по описа на Окръжен съд- Пловдив.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис от решението на страните.

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                                       2.