№ 301
гр. София , 01.02.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ в закрито заседание
на първи февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Красимир Маринов
Капка Павлова
като разгледа докладваното от Даниела Дончева Въззивно частно
гражданско дело № 20201000504020 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 във връзка с чл. 129, ал. 3, изр. II от
ГПК.
Образувано е по въззивна частна жалба на С. И., подадена против
Определение № 13880 от 31.08.2020 г., постановено по гр. д. № 1734/2020 г.
на СГС, с което съдът е върнал исковата молба на ищеца в частта, в която се
претендира обезщетение за имуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3
от ЗОДОВ.
В жалбата подробно са изложени оплаквания за необоснованост и
неправилност на атакуваното определение, като същото било постановено
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Жалбоподателят счита, че е изпълнил указанията по реда на чл. 129, ал. 2 от
ГПК на първоинстанционния съд и не е налице основание за частичното
връщане на исковата молба, респективно прекратяване на производството в
тази част. Моли въззивната инстанция да отмени обжалвания акт, като върне
делото за продължаване на съдопроизводствените действия от първата
инстанция.
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
275, ал. 1 от ГПК, същата изхожда от надлежна страна – ищец, имаща право и
интерес да обжалва, насочена е срешу валиден и допустим съдебен акт,
подлежащ на обжалване съгласно изричната разпоредба на чл. 130, изр. II от
ГПК.
Разгледана по същество, същата е основателна, а аргументите за това са
1
следните:
Производството е образувано по искова молба с правно основание чл. 2,
ал.1, т. 3 от ЗОДОВ на С. И., с която са предявени против Прокуратурата на
Република България искове за заплащане на обезщетение за неимуществени и
имуществени вреди, произтекли от обвинение в извършване на тежко
престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, като впоследствие производството по
делото е било прекратено поради това, че извършеното деяние не е
престъпление. Ищецът е заявил претенции за осъждане на ответника да му
заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева, както и
за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, от които 110 000 лв.
пропуснати ползи, представляващи неизплатени трудови възнаграждения за
ръководна длъжност в МВР – Болница за периода от 24.09.2012 г. до
31.01.2020 г., 5000 лв. пропуснати ползи, представляващи неизплатено ДМС
за лекарите в структурата на МВР за периода от 24.09.2012 г. до 31.01.2020 г.,
както и 5000 лв. пропуснати ползи от частната му медицинска практика,
ведно със законната лихва от 24.09.2012 г. до окончателното изплащане.
С Разпореждане от 08.06.2020 г. исковата молба е оставена без
движение с указания до ищеца да конкретизира същата като посочи на каква
база (месечно, годишно или за друг период от време) са изчислени
претенциите за обезщетение за имуществени вреди, както и да посочи
поотделно падежа на всяко едно от отделните трудови възнаграждения и
ДМС и размера им. Дадени са указания да се уточни начина, по който е
формирана претенцията от 5000 лв., представляваща пропуснати ползи от
приходи от частната практика, вкл. и периодът, в който биха били
реализирани тези доходи, както и уточнение относно законната лихва.
В изпълнение на указанията в законоустановения срок е постъпила
молба от 25.08.2020 г. от страната, с която е уточнено, че сумата от 110 000
лв. е дължима за периода от 24.09.2012 г. до 31.01.2020 г., като няма
информация за получаваните възнаграждения в системата на МВР поради
засекретеност на същите, за което и било поискано изслушване на съдебно –
икономическа експертиза, а датата 24.09.2012 г. била тази, на която
жалбоподателят получил Постановлението за прекратяване на досъдебното
производство от СГП. Размерът на пропуснатите ползи от частната практика
бил средностатистически.
В мотивите на обжалваното определение, съдът е приел, че с оглед
стореното уточнение, не се касае за еднократно пропусната полза поради
което не е достатъчно претенциите да бъдат заявени като обща сума за общ
период, а начинът, по който се формира претендираната главница за
неполучени допълнителни възнаграждения и придобивки и за нереализирани
приходи от частна практика оставал неясен. Горното е наложило извода, че
нередовностите на исковата молба не са отстранени, съответно е невъзможна
както преценката на основателността на заявените претенции, така и защитата
2
на ответната страна.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав
намери от правна страна следното:
Съгласно чл. 2 от ГПК българският съд е длъжен да разгледа и разреши
всяка подадена молба за защита на лични и имуществени субективни права,
която отговоря на нормативните изисквания за нейната допустимост и
редовност. Недопустимо е обаче решаващият съд да преценява
основателността на предявения иск при подаване на исковата молба –
преди да е била връчена исковата молба за писмен отговор на ответника
по реда на чл. 131, ал. 1 ГПК; да се е произнесъл по релевираните
доказателствени искания от страните (по чл. 140, ал. 1 ГПК и да е
изготвил точен и пълен доклад по делото (по чл. 146, ал. 1 ГПК), с който
да ги ориентира относно подлежащите на доказване по делото
правнорелевантни факти с указания кому принадлежи процесуалното
задължение (доказателствената тежест) за установяване на
правопораждащите, правоизменящите, правопогасяващите и
правопрекратяващите спорното материално право юридически факти;
да събере всички допустими и относими за правилното решаване на
правния спор, предмет на делото, доказателствени средства (арг. чл. 148
ГПК) и да изслуша правните доводи на страните по отношение
основателността на иска – съобразно събраните по делото доказателства
(при устните състезания по делото – арг. чл. 149, ал. 1 ГПК). Едва след
като формира вътрешното си убеждение въз основа на приетите за установени
правнорелевантни факти от събраните по делото доказателствени средства
(арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК), съдът следва да ги подведе под
съответната материалноправна норма, като в своя краен съдебен акт
(решението) да изложи обосновани правни съждения относно
основателността, респ. неоснователността на предявените искове.
В българския граждански процес не е уредена правната възможност
съдът да се десезира от правния спор, като прекрати съдебното производство,
в случай че от изложените в исковата молба фактически твърдения съдът
може да достигне до правен извод, че предявените искове за защита на
предявените материални права са изначално неоснователни. Той може да
обоснове това правно съждение единствено въз основа на приетите за
установени в процеса на доказване правнорелевантни факти – след
приключване на съдебното дирене и на устните състезание (арг. чл. 149, ал. 1
и ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК). В настоящия случай изводът на
съда, че е възпрепятстван от преценка по основателността на всяка
заявена имуществена вреда, е такъв по същество на спора и е
недопустимо да бъде споделян преди да е проведено каквото и да е
съдебно дирене по делото.
На второ място, в разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 1 и изр. 2 ГПК
3
е предвидена процесуална възможност за изменение на предявения иск
до края на първото открито съдебно заседание по делото. Изменението на
иска представлява правна възможност на ищеца да изправи допуснати
грешки в наведените фактически твърдения в ИМ (по отношение на
основанието на иска), респ. в обема на търсената съдебна защита
(петитума на иска). Има съществена разлика между уточнение на иска и
изменение на иска по чл. 214 ГПК, а именно – при уточнението фактическата
рамка се детайлизира, нови факти не се навеждат, по тази причина
уточнението може да се извършва неограничено пред първа и въззивна
инстанция, докато изменението е ограничено с преклузивен срок – до края на
първото по делото открито съдебно заседание. В процесния случай не само
че страната е лишена от възможността по чл. 214 от ГПК, но и
уточнението, което е трябвало да направи, надхвърля значително
„детайлизиране“ на фактите по делото.
На следващо място, обезщетението за имуществени вреди, произтичащи
от незаконно обвинение, се определя с оглед особеностите на всеки
конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на
правозащитните органи. Това разяснение е дадено изчерпателно в ТР №
3/22.04.2005 г. по тълк.гр.д. № 3/2004 г., от ОСГК на ВКС . При
обезщетяване на имуществени вреди от държавата на основание ЗОДОВ се
касае за парично задължение, като обезщетението следва да компенсира
реалните вреди, доколкото същите са в причинна връзка с незаконно
обвинение, като преки и непосредствени. При претендирано обезщетение в
размер на неполучено трудово възнаграждение за периода, през който е било
висящо наказателното производство с повдигнато обвинение, следва да е
налице пряка причинна връзка между наказателното преследване и
освобождаването от работа, или между положението на обвиняем и
невъзможността да се заема определена работа, за която ищецът има
квалификация. Следва да се добави, че на обезщетяване подлежи само това
неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да настъпи със
сигурност, ако не бе осуетено от настъпването на деликта. Поради това
мотивът на първата инстанция, че е затруднено установяването на
конкретните имуществени вреди не води до извод за нередовност на
исковата молба. Установеността засяга не размера на вредата, като
самостоятелен предмет на положително доказване, а нейната
определяемост като пропусната полза, пряка и непосредствена последица
от незаконното обвинение. /Така и Решение № 139 от 8.05.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1121/2011 г., III г. о., ГК/. Освен това, изложеното подлежи на
установяване в хода на исковия процес и съдът се произнася по същество с
крайния си съдебен акт. С крайния съдебен акт по делото следва и да се
произнесе относно претендираната от ищеца законна лихва върху твърдяните
имуществени вреди, като в процесния случай ищецът е упражнил правото си
да претендира законна лихва от дата, от която счита че му се дължи такава.
4
Поради тези правни съображения обжалваното Определение трябва
изцяло да бъде отменено, а делото върнато на СГС за продължаване на
съдопроизводствените действия по него – съобразявайки се със
задължителните за него указания на въззивния съд (арг. чл. 278, ал. 3 ГПК).
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ изцяло Определение от 31.08.2020 г., постановено по гр. д.
№ 1734/2020 г. на СГС, ГО, I – 16-ти състав, с което съдът е върнал исковата
молба.
ВРЪЩА делото на СГС, ГО, I -16 –ти състав, за продължаване на
съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5