Решение по дело №11562/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4989
Дата: 14 август 2020 г. (в сила от 3 май 2022 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20191100511562
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 септември 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№...................../14.08.2020 г., р. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юли  през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА   

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   11562 по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 166429 от 15.07.2019 г., постановено по гр.д. № 73292/2018 г. на СРС, 78 състав, са отхвърлени исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 от КТ, предявени от И.Г.Х., срещу „М.Е.” ООД, за отмяна на заповед за уволнение № 95/20.09.2018 г., възстановяването й на длъжността „фармацевт магистър - ръководител аптека” и заплащане на сумата 7 092 лв. С решението съдът се е произнесъл и относно другите предявени с исковата молба искова, като е осъдил ответника „М.Е.” ООД да заплати на ищеца И.Г.Х., на основание чл. 128, т. 2 от КТ, сумата от 1 068,44 лв. - трудово възнаграждение за периода юни 2018 г. - юли 2018 г. , ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба -19.11.2018      г., до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска в останалата част до пълния предявен размер от 3 210 лв. , като също на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, е осъдено ответното дружество да заплати на ищцата и сумата от 1 182 лв. , ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 19.11.2018   г., до окончателното изплащане на сумата. С решението е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ на И.Г.Х., ЕГН: **********,*** за осъждане на ответника „М.Е.” ООД, да й заплати сумата от 911,21 лв. - трудово възнаграждение за положен извънреден труд през периода април-май 2018 г., както и за заплащане на сумата от 5 128 лв. - обезщетение аз недопускането на ищцата до работа през периода 21.06.2018 г. - 31.10.2018 г. Отхвърлен е изцяло насрещния иск с правно основание чл. 221, ал. 2 от КТ, предявен от ответника „М.Е.” ООД, за осъждане на ищеца И.Г.Х. да му заплати сумата от 1 181,44 лв. Произнесъл се първоинстанционния съд с решението и относно разноските по чл.78, ал.1, ал.3 и ал.6 от ГПК.

            Това решение е обжалвано в срок от ищеца И.Г.Х. чрез пълномощник адв.Л.Б., частите, в които исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 са били отхвърлени- като този за обезщетението по т.3 до размер на 4391,64 лв., както и в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за недопускане до работа /претендиран с жалбата в по-голям размер от този по решението/ и за дължимото трудово възнаграждение за м.април, май и юни 2018 г. съответно с искане да се осъди ответника да й заплати съответно 916,77 лв. за м.април, 887,92 лв. за м.май и 916,77 лв. за м.юни. Оплакванията са за неправилност на решението в обжалваните части поради нарушения на процесуалните правила и материалния закон, и конкретно несъобразяване то съда на доводите на страните, сочещи че трудовото правоотношение не е било прекратено със заповедта от 02.07.2018 г. издадена като проект по чл.325, ал.1, т.1 от КТ поради липсата на съгласие на страните за това, а е прекратено едва с последващата заповед за налагане на дисциплинарно уволнение, че втората заповед е незаконосъобразно издадена, тъй като не са искани обяснения от ищцата за соченото нарушение, не било извършено соченото нарушение, не било доказано да е налице  самоотлъчка от работа на ищцата, работодателян не е доказал да е заплатил на ищцата трудовото възнаграждение нито за м.април, нито за м.май и юни, а определеният от съда размер за м.юни и м.юли не бил точен, а по отношение иска за обезщетение за недопускане до работа сочи, че не  еподавала молби за отпуск след 21.06.2018 г., както твърди работодателя,и счита, че идсаваните от работодателя заповеди за неин отпуск доказавли, че не е била допускана до работа, макар да е искала да работи, и й се дължи обезщетение за исковия период от 5139,25 лв. Претендира разноски.

            Въззиваемата страна-ответник „М.Е.” ООД чрез пълномощник адв.С.Т., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци, а обжалваните от ищцата часкти на решението, с които са отхвърлени изцяло или частично исковете й, е съобразено със събраните по делото доказателства. Оспорва ищцата да е ходила в аптеката по местоработата й и да е искала да работи за сочения от нея период, за който търси обезщетение за недопускане до работа. Моли решението в обжалваните части да се потвърди, претендира разноски.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.

Констатира се частична недопустимост на  решението в частта, в която е уважен иска по чл.128,  т.2 от КТ за сумата 1 068,44 лв. - трудово възнаграждение за периода юни 2018 г. - юли 2018 г. , и в частност недопустимост по размер и период 21.06-31.07.2018 г. , доколкото произнасянето на съда надхвърля претенцията на ищцата по този иск- която е предявена за м.април, м.май и до 21.06.2018 г.- като за м.юни търсения размер с исковата молба е 900лв., но при липсата на жалба от ответната страна въззивният съд не може да отстрани този порок предвид ограничението по чл.269, изр първо от ГПК. Предмет на въззивно обжалване е само отхвърлителната част по този иск, като според жалба се претендират 916,77 лв. за м.април, 887,92 лв. за м.май и 916,77 лв. за м.юни.

В останалите необжалвани части решението като необжалвано е влязло в сила и не подлежи на проверка за допустимост и правилност.

При произнасянето си по правилността на решението , съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба/-и оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Въззивният съд намира следното по предмета на въззивната проверка за правилност на решението в обжалваните части:

По обективно съединени обусловени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ.

Ищцата твърди, че е работила по трудов договор с ответника „М.Е.” ООД, на длъжността „фармацевт магистър - ръководител аптека”, като получената от нея на 07.08.2018 г. заповед № 89/02.07.2018 г. – за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 325, т. 1 от КТ, е била само проект, тя не е подавала такава молба и трудовото правоотношение се запазило, за което и ответната страна не спори, тъй като е продължилответника да я води на работа, не е подал уведомление до НОИ за прекратяване на трудовия договор. Твърди, че след 21.06.2018 г. ответникът не я е допускал до работа, и на 31.10.2018 г. й била връчена в офис на ответника заповед за уволнение № 95/20.09.2018 г. , с която трудовото й правоотношение било прекратено повторно, но на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ - поради дисциплинарно уволнение. Счита, че заповедта за уволнението й № 95/20.09.2018 г. е незаконосъобразна, поради което моли същата да бъде отменена, като такава, както и да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. Твърди, че вследствие на уволнението е останала безработна, поради което моли присъждане на обезщетение за период от 6 месеца след уволнението. Твърди, че заповед № 37/11.10.2017г за прекратяване на договора за незаконосъобразна и немотивирана, за което от нея не били искани обяснения, а соченото нарушение не било налице.

Ответникът оспорва исковете, с възраженията,  че обяснения са искани –искането е връчено на ищцата при отказ, но не са дадени, както и че е налице соченото в заповедта за уволнение нарушение на трудовата дисциплина и за специалния закон.

Не се спори, че между страните, и се подкрепя и от събраните писмени доказателства, че  между тях е съществувало трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността с ответника на длъжността „фармацевт магистър - ръководител аптека”. Получената от ищцата на 07.08.2018 г. в офис на товетника  заповед № 89/02.07.2018 г. за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 325, т. 1 от КТ - по взаимно съгласие, въззивнитя съ намира, че не е прекратила трудово правната връзка между страните, защото не е постигнато такова съгласие между тях. Ищцата не е подавала молба в този смисъл-че иска да се прекрати по взамино съгласие трудовия договор, а съставената и подписана от работодателя заповед на това основание следва да се счита като проект за такава, доколкото последващото поведение на работодателя сочи също на липсата на съгласие за прекратяване на трудовия договор с нея-не е направено уведомление до НОИ за прекратяване на трудовия договор, работодателят е съставял документи според които ищцата продължава да е негов служител, а и самият работодател не се позозава на тази заповед като прекратително основание. В този смисъл е и цитираната с жалбата съдебна практика по сходен съдебен спор. А и съгласно чл.344, ал.2 от КТ работодателят може сам да отмени заповед за прекратяване на трудов договор, преди заповедта да се атакува в съда, при което няма да е налици и интерес от иск за нейната отмяна пред съд/ в този смисъл напр. решение № 304 от 27.06.2012 г. по гр. д. № 1265/2011 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС/ и в случая евентуално може да с еприеме, че работодателят, след като ищцата е отказала да получи тази заповед с отбелязването ръкописно по дена на 07.08.2018 г., че не е подавала молба за прекратяване по взаимно съгласие, с конклюдентни действия е отменил тази заповед и тя не е произвела правно действие.

По атакуваната с иска последваща заповед  за уволнение № 95/20.09.2018 г. , с която трудовото й правоотношение било прекратено повторно, но на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ - поради дисциплинарно уволнение, въззивният съд намира оплакването на въззиника-ищец за нейната незаконосъобразност, за основателно. Преди издаването на заповедта работодателят не е спазил императивното изискване на чл.193, ал.1 от КТ да поиска обяснения от ищцата както негов служител, за извършеното нарушение на трудовата дисциплина, посклужило като основание за налагане на наказанието дисциплинарно уволнение. Изготвеното от работодателя писмено искане за обяснение / на л.69-70 от делото на СРС/ не се доказа да е връчено на ищцата нито на 12.09.2018 г., нито преди или след това. Върху документа е удостоверено от други служители на ответника връчването на искането при отказ на ищцата, но предвид изричното оспорване на това отбелязване от ищцата, и характера на документа и направеното отбелязване по него за връчването- а именно на частни свидетелстващи документи, същите няма обвързваща доказателствена сила и са непротивопоставими на ищцата, и негодни да докажат факта на връчване на това искане. При липсата на други ангажирани по делото от ответника,  който носи доказателствената тежест, доказателства за връчвено на искането за обяснение, то въззивният съд приема, че не е спазено изискването на чл.193, ал.1 от КТ и само по тази причина уволнителната заповед се явява незаконосъборазна и подлежи на отмяна, като съдът няма задължение да разглежда стпора по същество и да изследва наличие на сочените в нея причина за налагане на дисциплинарното наказание, съгласно чл.193, ал.2 от КТ. 

Като последица от отмяна на уволнителната заповед, съдът намира че и съединения него иск за възстановяване  ищцата на заеманата преди това дължност- „фармацевт-магистър, ръководител на аптека“, се явява основателен, предвид безсрочния характер на трудовия договор.

Основателен се явява и обуслровенитя от отмяната на уволнението иск за обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 от КТ, вр. чл.225 от КТ, доколкото въззивнитя съд приема, че трудовото отношение е било незаконосъобразно прекратено, и установеното по делото оставане без работа до 01.02.2019 г. и започването и на друга, по –ниско платена работа след това до края на 6-месечния срок от 31.10.2018 г. Относно размера на обезщетението, сдъът кредитира заключението на повторната ССчЕ с корекцията в открито съдебно заседание на 04.06.2019 г. пред СРС,  която експертиза не е оспорена по делото, сочеща размер на дължимото обезщетение за 6 месечния прериод и при съобразяване и полученото от започването на друга  работа в периода 01.02.-30.04.2019 г., обезщетение в размер на 4391,64 лв. Ето защо искът се явява основателен и доказан за този размер, и решението на СРС по този иск подлежи на отмяна до обжалвания размер 4391, 64 лв. и уважаване за този размер със законата лихва от изтичане на 6-месечния срок, изтекъл в хода на делото.

 

По иска за заплащане на сумата от 5 128 лв. - обезщетение за недопускането на ищцата до работа през периода 21.06.2018 г. - 31.10.2018 г.

Събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните не установяват, че ищцата след 21.06.2018 г., когато сама признава че е напуснала работнот си място, се е явила на местоработата си да изпълнява трудовата си функция съгласно договора с ответника. Не се установи и създаването на пречки за това от страна на работодателя. Напротив, със свое писмо от 18.09.2018 г.  от ответната страна до ищцата изрично е заявено, че никой не е тонел правото й да достъпва работното си място. Извод за пречка за това не може да се прави от издаваните от работодателя заповеди, според които след 21.06.2018 г. ищцата е била в отпуск, при липсата на искане от нея за това, доколкото и самата ищца не твърди нито с исковата си молба, нито другаде, че след 21.06.2018 г. е отишла в аптеката, където работи, да изпълнява трудовите си функции и някой от други представители на работодателя или лично управителят да и е попречил за това. Посещенията й в офис на ответното дружество не означава явяването й по месторабота, доколкото не се твърди, нито се доказа от ищцата, че на дата 21.06.2018 г. й е била отнета по някакъв начин от възможност да отиде в аптеката по месторабота,  нито се доказа след тази дата тя да е посещавала аптеката по месторабота. Ето защо този иск е неоснователен и полежи на отхвърляне.

По иска за заплащане на трудово възнаграждение по чл.128 от КТ за м.април, м. май и м.юни 2018 г.

Събраните писмени доказателства, съдебно-почеркови експертизи и свидетелски показания, не установяват, че ищцата е получила дължимото й се трудово възнаграждение за м.април и м.май 2018 г.

Трудовото възнаграждение се получава от нея по ведомост в брой, доколкото не се твърди и доказва ищцата да е поискала заплащане по банков път.  Удововеряването за получаване на трудовото възнаграждение в случая следва да стане с подпис върху ведомосттта, или по друг начин- в друг документ, носещ подпис на ищцата или нейно признание за получаване на сумата / така напр. решение № 165 от 06.12.2018 г. по гр. д. № 181/2018 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС/.

За м.май 2018 г. няма положен подпис от ищцата за дължимото й от работодателя по ведомост трудово възнаграждение в размер на 1128,27 лв. брутно, и 887,92 лв. нетна сума за получаване. Направеното от други служители на работодателя отбелязване за отказ сумата да се получи от ищцата, няма доказателствена стойност като частен свидетелстващ документ, при направено изрично оспорване получаване на сумата от ищцата, и не може да се зачете от съда. Липсват други доказателства, от които да се установи несъмнено, че ищцата е получила сумата от 887,92 лв., ето защо искът за тази сума, която е ипредмет на въззивната жалба, е сономванелен и следва да се уважи за 887,92 лв. нетна/чиста сума/ за получаване за м.май 2018 г.

 За м.април 2018 г. въззивният съд  приема, че събраните по делото доказателства не удостоверяват получаване на сумата по ведомост трудово възнаграждение в размер на 1181,43 лв. брутно, и 916,77  лв.  нетна сума за получаване. Приетите две съдебно-почеркови експертизи не водят до такъв извод, като повторната такава сочи, че обектът на изследване- ведомостта и положен и зачертан подпис за ищцата, е негоден материал за изследване, а първоначалната експертиза дава заключение за вероятност да е положен от ищцата. Независимо от изводите на вещите лица, обективно е налице зачертаване по ведомостта на положен подпис срещу името на ищцата за получаване трудовото възнаграждение за м.април 2018 г., при което дори и евевтуално да се приеме, че ищцата е положила първоначално подпис, той след това е заличен – задраскан от нея, както сочи  св.В.П.-*В.-счетоводител при ответника. Показанията на този свидетел установяват още и поредността на действията при получаване на заплатата от служителите : първо се подписва ведомостта, след това се дават парите на служителите.  Тези показания кореспондират и с твърденията на ищцата по исковата молба, сочещи, че ищцата е отказала да получи заплатата си за м.април 2018 г. защото не включвала заплащане на положен от нея извънреден труд, и отказала да подпише ведомостта , което кореспондира с последващо действие вече положен подпис да бъде зачертан, за да се заличи дадено съгласие за получаване на сумата. Така документът –ведомост за заплати за м.април 2018 г. в частта, касаеща ищцата, се лишава от доказателствена стойност за получаване на сумата за м.април от ищцата, първо защото не е доказано подписът под зачертаването с кръгообразни движения да е на ищцата, и евентуално че съгласието за получаване е оттеглено. При този извод показанията на св. В.П.-*В. за реално вземане на парите за м.април от ищцата, се явяват недопустимо доказателство с оглед забраната по чл.164, ал.1, т.3 от ГПК. Ето защо работодателят е останал задължен към ищцата за трудовото възнаграждение за нетната сума от 916,77  лв. , която сума е и предмет на въззивно обжалване.

За м.юни 2018 г. първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати трудово възнаграждение на ищцата, заедно с това за м.юли 2018 г. и в тази част решението не е обжалвано. Видно от мотивите на същото, сумата 1068,44 лв. за м.юни и м.юли 2018 г. е формирана въз основа на ССчЕ на л.176-180 от делото. На л.177 от делото се сочи в ССчЕ, че за целия м.юни нетния размер на възнаграждението е 916,77лв., а за целия м.юли е 151,67 лв., при което сборът им е точно 1968,44 лв., за колкото искът е и уважен. Така на ищцата не се дължи от ответника по-голяма сума за м.юни 2018 г. от тази, за която е налице влязло в сила решение в необжалваната част, макар и произнасянето на СРС да е частично свръхпетитум, който порок въззивният съд не може да отстрани по вече изложените съображения.  Или на ищцата не се дължи сума за трудово възнаграждение за м.юни 2018 г. над тази, за която има осъдително решение на СРС, влязло в сила.   

Прездвид изложеното, на ищцата се дължи от ответника само неплатеното трудово възнаграждение за м.април и м.май 2018 г. в търсените с въззивната жалба нетни размери съответно 916,77 лв. и 887,92 лв., или общо нетна сума за получаване  1804,69 лв. със законната лихва от исковата молба до плащането, и за тази разлика решението в обжалваната отхвърлителна част следва да се отмени частично- за разликата над 1068,44 лв. до 2873,13 лв. отхвърлен размер, и се уважи за сумата още 1804,69 лв. В останалата отхвърлителна част над 2873,13 лв. до 3210 лв. следва да се потвърди.

Горните изводи налагат и преразглеждане отговорността за разноските, като ответникът следва да заплати по бюджета на СГС  за уважените от въззивния съд искове, на основание чл.78, ал.6 от ГПК,  сумата 160 лв. по т.3 от ТТРКССГПК и 175,67 лв. по т.1 от същата Тарифа, по исковете по чл.344, ал.1, т.1-т.3 вкл. от КТ, и още 72,19 лв. по т.1 от Тарифата по иска по чл.128 от КТ , или общо 2212,54 лв. Наред с това ответникът дължи на осноавние чл.78, ал.6 от ГПК и сумата 1106,23 лв. за въззивното обжалване по тези искове, уважени от въззивния съд, съгласно т.18 от Тарифата.

На основание чл.78, ал.1 и ал.5 от ГПК, като приема че възражението на ответника за прекомерност е основателно, ответникът дължи на ищеца и минималния размер на адв.възнагарждение според изхода на спора пред въззивния съд, с още 510 лв. по приложимите разпоредби към датата на договора за правна помощ на  чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за двата неоценяеми иска по чл.344, ал.1, т.1-2 КТ, и 639,82 лв. по чл.7, ал.2, т.3 от същата Наредба за оценяемите искове, спорпед уважените размери от въззивиня съд, или общо още 1149,82 лв. разноски за първата инстанция /над присъдените с пърпвоинстанционното решение 654,91 лв./ и в рамките на претендираните 2500 лв.

По разноските между страните за въззивната инстанция:

Според изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 и ал.5 от ГПК, като приема че възражението на ответника за прекомерност е основателно, ответникът дължи на ищеца и минималния размер на адв.възнагарждение 560 лв. по по приложимите разпоредби към датата на договора за правна помощ чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за двата неоценяеми иска по чл.344, ал.1, т.1-2 КТ, и 639,82 лв. по чл.7, ал.2, т.3 от същата Наредба за оценяемите искове, според уважените размери от въззивиня съд, или общо 1199,82 лв. разноски за въззивната инстанция от сторените такива 1500лв.

Ответната страна иска възстановяване на разноски пред въззивния съд 2500лв., но не е представила доказаелства за сторени такива. Към отговора на въззивната жалба е представен догововр за правна защита с адвц.;Т., в който обаче само е угаворен размер навъзнаграждението от 2500лв., но не и начин на плащането му, нито е удостоверено с нетго заплащане в бройна сумата. Не са  представени след това други доказателстза за плащане на уговорената сума,  при което искането за разноски на ответната страна не може да се уважи.

Решението в частта по иска по чл.128, т.2 от КТ няма да подлежи на касационно обжлаване, тъй като е с цена под 5000лв.

Воден от горното съдът

 

Р Е Ш И:

 

 

                        ОТМЕНЯ  решение № 166429 от 15.07.2019 г., постановено по гр.д. № 73292/2018 г. на СРС, 78 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са отхвърлени предявените от И.Г.Х.  срещу „М.Е.” ООД, искове така: отхвърлени исковете  с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 от КТ изцяло, отхвърлен иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ за обезщетение в размер до 4391,64 лв., отхвърлен иска по чл. 128, т. 2 от КТ за сумата над 1068,44 лв. до 2873,13 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА :

            ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на  И.Г.Х., ЕГН: ********** ***,  извършено със заповед за налагане на наказание дисциплинарно уволнение № 95/20.09.2018 г. на управитела на „М.Е.” ООД, *** и  ОТМЕНЯ същата заповед.

            ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т.2 КТ И.Г.Х., на длъжността преди уволнението : «фармацевт-магистър, ръководител на аптека» при „М.Е.” ООД.

            ОСЪЖДА на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ,  „М.Е.” ООД, ЕИК: ********да заплати на И.Г.Х., ЕГН: **********, страните с горепосочените адреси, сумата 4391,64 лв. обезщетение за периода 31.10.2018 г.- 30.04.2019 г., със законната лихва от 01.05.2019 г. до плащането.

            ОСЪЖДА на основание чл.128, т.2 от КТ  „М.Е.” ООД, ЕИК: ********да заплати на И.Г.Х., ЕГН: **********, страните с горепосочените адреси, сумата общо 1804,69 лв. нетен размер на трудово възнаграждение за м.април и м.май 2018 г., със законната лихва от 19.11.2018 г. до плащането.

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 166429 от 15.07.2019 г., постановено по гр.д. № 73292/2018 г. на СРС, 78 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които са отхвърлени исковете на И.Г.Х.  срещу „М.Е.” ООД така : по чл.128, т.2 от КТ за неплатено трудово възнаграждение над 2873,13 лв. до 3210 лв., по чл. 213, ал. 2 от КТ за сумата 5 128 лв. - обезщетение аз недопускането на ищцата до работа през периода 21.06.2018 г. - 31.10.2018 г.

            ОСЪЖДА „М.Е.” ООД, *** да заплати по бюджета на Софийски градски съд,  на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, сумата общо 3318,77 лв. за държавни такси по уважените искове и по въззивното обжалване.

            ОСЪЖДА М.Е.” ООД, ЕИК: ********да заплати на ищеца И.Г.Х., ЕГН: **********, страните с горепосочени адреси, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.5 от ГПК, сумата общо 2349,64 лв. разноски за първата и въззивната инстанции.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните, с изключение на частта по иска по чл.128, т.2 от КТ, в която е окончателно.

                                                                                                                      

                                                                      

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                    2.