о п р е д е л е н и е
№
гр. Плевен, 04.05.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Плевенски окръжен съд, ІІІ -
ти състав, гражданска колегия в закритото заседание на четвърти май през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ
ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.ч.гр.д. N 332 по описа за 2020 г., на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство
по чл. 274 ал. 1 и сл. от ГПК вр. с чл. 413 ал.2 от ГПК.
С разпореждане № 2562 от 04.03.2020 г.
по ч.гр.дело № 1239/2020 г. Плевенският районен съд е отказал на основание чл.
411 ал. 2 от ГПК издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК в полза на заявителя „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, гр. София, ЕИК *** против длъжника Р.Р.Н. с посочени ЕГН и
адрес за следните парични вземания на заявителя: сумата от 1080,48 лв. - неплатено възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги и сумата от 30 лв. -
неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, които вземания
се претендират на основание договор за потребителски кредит № 3038629***/19.11.2018
г., сключен между страните. Със същото разпореждане на основание чл. 415 ал. 1
т. 3 от ГПК Плевенският районен съд е указал на заявителя, че може да предяви
осъдителен иск против длъжника относно вземанията по заявлението в отказаната
му част в едномесечен срок връчване на разпореждането, като довнесе дължимата
държавна такса по иска.
Разпореждането
е съобщено на заявителя на 11.03.2020 г. чрез пълномощника му по делото
юрисконсулт Г. С. - К..
В
постъпилата въззивна частна жалба жалбоподателят чрез пълномощника си гл.
юрисконсулт Н. Л. иска от ПОС да отмени разпореждане № 2562 от 04.03.2020 г по ч.гр.дело № 1239/2020
г. на Плевенския районен съд като
незаконосъобразно и постановено при нарушаване на процесуалните норми. Частният
жалбоподател възразява, че в заповедното производство съдът няма правомощия да
извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни
негови клаузи на основание противоречие със закона или добрите нрави, а
извършената преценка, че искането в отхвърлената част се основава на
неравноправни клаузи е неправилна, тъй като е извършена в противоречие с чл.
145 ал. 2 от ЗЗП. Според частният жалбоподател закупените от потребителя по
кредита допълнителни услуги са такива по смисъла на чл. 14 от ДР на ЗЗП, не
съставлят част от обичайната дейност на търговеца по кредитиране, поради което
потребителят дължи възнаграждение за извършването им. Позовава се на § 1 от ДР
на ЗПК и счита, че тези допълнителни услуги не са част от ГПР по кредита, тъй
като закупуването им не е задължително условие за сключване на договора за
кредит при предлаганите условия, а наред с това кредиторът се налага да
извършва разходи за поддържане на услугата чрез възнаграждения на допълнителна
администрация. Посочва се, че тези клаузи не се отнасят за всички договори,
сключени от дружеството – кредитодател, а само по отношение на тези
кредитополучатели, които изрично са изразили воля за това и се позовава на
съдебна практика в тази насока. По отношение на таксите за извънсъдебно
събиране на вземането, частният жалбоподател поддържа, че същите имат за цел да
покрият извънсъдебните разходи на кредитодателя, като по отношение на тях не е
налице законодателна забрана, тъй като същата с оглед разпоредбата на чл. 19 от ЗПК се отнася до таксите по усвояване и управление на кредита, но не и за тези
при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя. Позовава се на Директива
2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23.04.2008 г. и на съдебна практика в тази насока.
В заключение частният жалбоподател иска от въззивния съд да отмени обжалваното
разпореждане и да постанови друго, с което да разпореди издаване на заповед за
изпълнение за всички посочени в заявлението по чл. 410 от ГПК парични суми.
Претендират се направените по делото разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Окръжният съд, като прецени доводите в частната жалба и представените по делото
доказателства, приема за установено следното:
Частната жалба се
явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК при наличие на правен интерес за
страната от обжалване на атакуваното разпореждане, поради което е допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови атакуваното
разпореждане, с което отхвърля частично заявлението по чл. 410 от ГПК,
Плевенският районен съд е приел, че вземанията на заявителя в размер на: 1080,48 лв. - неплатено възнаграждение
за закупен пакет допълнителна услуги и 30
лв. - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането,
дължими за периода от 09.02.2019 г. до 28.08.2019 г. – датата на предсрочната
изискуемост, произтичащи от потребителски кредит № 3038629***/19.11.2018 г. между
страните се основават на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, за наличието на които съдът е длъжен да следи служебно
в заповедното производство при условията на чл. 411 ал. 2 от ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че клаузата, на които
се основава възнаграждението в размер на 1080,48 лв. за закупен пакет от допълнителни услуги е нищожна като противоречащи на
чл. 10а от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Според ПлРС услугата предоставяща възможност за удължаване на
просрочено задължение и др. не представляват допълнителна услуга, а забранена
такса за действия, свързани с управлението на кредита или дори скрита
наказателна лихва в размер надвишаващ размера на самия кредит, поради което
действието им поставя потребителя в неравноправно положение. Според ПлРС
клаузата за дължимост на таксата в размер на 30 лв. за разходи за извънсъдебно събиране по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, т.к. задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Приел е, че по характера
си таксата представлява неустойка, дължима при забава на изпълнението за
заплащане на текущите задължения по кредита, цели заобикаляне ограничението на
чл. 33 от ЗПК и няма за цел да покрие действителните разходи за извънсъдебно
събиране на вземанията, тъй като е уговорена като твърдо определена сума в
зависимост от размера на кредита, а разходите по събиране на всеки конкретен
кредит не биха могли да бъдат предварително определени при сключване на
договора.
Съгласно
редакцията на разпоредбата на чл. 411 ал. 2 от ГПК към датата на постановяване
на атакуваното разпореждане районният
съд разглежда заявлението в разпоредително
заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато: 1.
искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите
нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона или с добрите
нрави; 3. искането се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за
това; 4. длъжникът няма постоянен адрес или
седалище на територията на Република България; 5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място
на дейност на територията на Република България.
Въззивният
съд споделя изложените от ПлРС правни изводи и счита, че не следва да
преповтаря същите подробно. Не е налице допуснато процесуално нарушение от
страна на ПлРС, тъй като длъжникът в заповедното производство е потребител по
договор за потребителски кредит по смисъла на § 13 от ДР на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ и съдът е задължен преди да издаде
заповедта служебно да извърши проверка по чл. 411 ал. 2 т. 2 и т. 3 от ГПК,
както за съответствието на клаузите в договора със закона и добрите нрави, така
и относно наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. Сочената от
частният жалбоподател съдебна практика на други окръжни съдилища не е
задължителна, като наред с това следва да се посочи, че същата е постановена
преди изменението на разпоредбата на чл. 411 ал. 2 от ГПК, респ. преди
въвеждането на т. 3, с която се въвежда изрично новото изискване за уважаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК - искането да не се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или да не е налице обоснована вероятност за това.
Въззивният
съд споделя изцяло правните изводи на първоинстанционният съд относно
валидността на клаузата в договора за потребителски кредит между страните
отнасящи се до закупения допълнителен пакет услуги, за който е договорено
възнаграждение в размер на 1080,48 лв., платимо разсрочено на вноски от 45,02 лв. месечно, като приема, че същата е
недействителна както поради противоречие с добрите нрави и закона, така и
поради това, че е неравноправна, доколкото неравноправните клаузи са само един
от случаите, в които клаузата може да бъде приета за
противоречаща на закона и добрите нрави. Неоснователни са възраженията на
частния жалбоподател, че се касае за възнаграждения за уговорен пакет
допълнителни услуги между страните по договора по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Въззивният съд приема, че така както са уговорени същите представляват
услуги във връзка с процедурата по отпускане или погасяване на кредита, респ.
действия на кредитора по усвояване и управление на кредита, за които съгласно
чл. 10а ал. 2 от ЗПК на същия не се дължи заплащане на такси и комисионни.
Наред с това клаузите, с които са уговорени възнаграждения за посочените услуги
се явяват уговорени в противоречие с добрите нрави и поради това неравноправни
по смисъла на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП, тъй като уговореното възнаграждение за
т.нар. допълнителен пакет услуги е в размер надвишаващ главницата от 900 лв., което възнаграждение наред с
уговорената възнаградителна лихва по кредита надвишава 1,68 пъти главницата по
кредита, респ. водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца, предоставящ кредити по занятие и тези на потребителя.
Неоснователни
са и възраженията на частния жалбоподател относно действителността на клаузата,
с която са уговорени такси за извънсъдебно събиране на вземането. Не става ясно
от жалбата дали частният жалбоподател счита тези такси за възнаграждения за
допълнителни услуги по кредита по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК, но доколкото
са развити доводи за липса на противоречие между клаузата за тези такси и
конкретната разпоредба следва да се посочи, че независимо от тълкуването на
разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК не би могло да се направи обоснован правен
извод, че действия предприети от кредитора в защита на собствен интерес по
събиране на вземанията му могат да бъдат възприети като допълнителна услуга,
предоставена на потребителя, за която се дължи възнаграждение. Видно от твърденията
в жалбата, че възникването на вземането за такси за извънсъдебно събиране на
вземането е обусловено единствено от изпадането на длъжника в забава и не е
обосновано като реално направен конкретен разход във връзка с неизпълнението на
длъжника, поради което следва да се възприеме като обезщетение за забавено
изпълнение, което от своя страна се явява уговорено в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 33
ал. 1 от ЗПК, съгласно която при забава на потребителя
кредиторът има право единствено на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран
размер, събиран по силата на самия договор, за които не е изрично посочено, че
са обезщетение за кредитора, чиито размер да бъде съобразен при условията на чл. 21
ал. 2 от ЗПК води до заобикаляне на закона, което е самостоятелно основание за
нищожност на клаузата по смисъла на чл. 21
ал. 1 от ЗПК. Разпоредбите на цитираната Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити са общи и националните
законодателства на страните - членки следва да приложат принципите на Директивата
като ги претворят в законови норми, което е сторено, поради което правилно
заповедният съд е съобразил разпоредбите на националното законодателство при
преценка действителността на клаузите по договора между страните, в това число
тази за таксите, събирани по неизпълнението.
При тези
правни изводи въззивният съд приема, че частната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а обжалваното разпореждане на Плевенския
районен съд потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед
изхода на делото в полза на частния жалбоподател не се дължат разноски по
делото.
Водим от
горното, Съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 2562 от 04.03.2020 г. по ч.гр.дело № 1239/2020 г. на Плевенския
районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: