Р
Е Ш
Е Н
И Е № 2833
гр. Пловдив, 05.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на двадесет
и осми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 12809 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Х.С.Х., ЕГН **********, срещу „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 500
лв., получени от „Банка ДСК“ ЕАД без правно основание за периода 01.07.2013 г.
– 15.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че на
06.11.2007 г. ищецът е подписал Договор за ипотечен кредит с ответното
дружество със следните параметри на кредита: сума на кредита в размер на 60 500
лв. /шестдесет хиляди и петстотин лева/, срок за издължаване на кредита 360
месеца /триста и шестдесет месеца/, считано от датата на неговото усвояване.
Кредитът бил предсрочно погасен през месец юни 2018 г. Договорът за кредит бил
потребителски и за него се прилагали разпоредбите на ЗЗП. За предоставения кредит страните уговорили заплащането на лихва формирана
на базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и
надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване
на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Към датата на сключване
на договора базовият лихвен процент е 4.19%, стандартната надбавка е в размер
на 3,10 процентни пункта или лихвен процент по кредита общо 7,29 %. Погасяването на кредита се осъществявало, чрез разплащателната сметка на
ищеца с равни месечни вноски съгласно погасителен план, неразделна част от
договора за кредит. В погасителния план е отразено, че общият брой на
погасителните вноски са 360, а размерът на месечната вноска е 414,36 лв. За
периода от 04.12.2007 г. до пълното погасяване на кредита през 2018 г. размерът
на месечните вноски не съответствал на размера, предвиден с погасителния план.
От месец април 2008 г. ответникът едностранно увеличил размера на лихвения процент,
като месечната вноска по договора се увеличила от 414,36 лева на 433,87 лева.
През 2008 г. ответникът втори път увеличил уговорения лихвен процент. През
следващите години отново едностранно се увеличила уговорената по договора
лихва, като размерът на месечните вноски се увеличил на 475,74 лева и на 480
лева. Кредитодателят не уведомил кредитополучателя за промените в лихвения
процент. Поради неправомерното и едностранно увеличаване на лихвения процент,
ищецът платил на ответника сумата от 8 900 лв., съставляваща надплатена сума за
възнаградителни лихви по договор за ипотечен кредит за периода от 06.11.2007 г.
до пълното му погасяване на 15.06.2018 г., като от общо надплатената лихва по
процесния договор, сумата в размер на 5 500 лв. са заплатени през последните
пет години. По погасителен план за периода 01.07.2013
г. – 15.06.2018 г. кредитополучателят следвало да заплати
възнаградителна лихва в размер на 20 138 лв., а от извлечението от
сметката било видно, че за този период той е заплатил 25 638 лв. В резултат
на това, ответникът е получил без основание сумата в размер на 5 500 лв.,
получена за периода 01.07.2013 г. – 15.06.2018 г., представляваща разликата от
предварително договорените месечни вноски при подписването на процесния договор
и заплатените от ищеца едностранно завишени такива за периода на кредита. Така
начислените на ищеца лихви не били дължими, тъй като били начислени при начална
липса на основание. Твърди се неравноправност на следните клаузи от договора и
общите условия касаещи формирането и възможностите за промяна на лихвения
процент по договора за кредит – точка 7 от договора за кредит била
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и като такава била
нищожна; т. 14 от договора за кредит била с противоречие с принципите на добросъвестността
и се явявала неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП; точка 9.1
от раздел на III от Общите условия към договора (в частта „Кредитът се олихвява с фиксирана
и/или плавателна лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка,
посочена в Договора. Кредиторът има право да променя базовия лихвен процент“) и
точка 9.4 от раздел III от Общите условия (в частта „При промяна на базовия
лихвен процент Кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва
и/или главница“) не изпълнявали предвидените в чл. 58 ЗКИ задължения за
посочване на метода на изчисляване на лихвата и посочване на конкретните
обективни пазарни компоненти, при които тя се определя и може да бъде
променяна, поради което и тези клаузи били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП; т. 25.3 от
раздел VIII от Общите условия към договора за кредит противоречала на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП – не ставало ясно
по какви правила и методики се увелича лихвеният процент, създавала възможност
за значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
кредитополучателя, не била предвидена и възможност при промяна на лихвата,
ищецът да се откаже от договора за кредит. Във връзка с направените възражения за нищожност на цитираните по-горе
клаузи от Договора за ипотечен кредит и Общите условия към него, ответното
дружество било получило без правно основание възнаградителни лихви в размер на
5 500 лв. за периода 01.07.2013 г. – 15.06.2018 г. Моли се искът да се уважи.
Претендира се законна лихва и разноски.
Постъпил е отговор на исковата молба в
срока по чл. 131 ГПК. Твърди се, че договорът изначално е сключен с променяема
лихва. В т. 9.3 от ОУ били изброени изчерпателно обективни фактори /стойности на
пазарни индекси/, при наличието на които банката имало право да промени размера
на БЛП и таксите, приложими към кредита. Единствено БЛП можел да бъде променян
и то при конкретни предпоставки. БЛП по конкретния договор бил променян на два
пъти - на 20.03.2008г с решение на компетентния вътрешен орган на „Банка
ДСК" ЕАД - Комитет по управление на активите и пасивите с Протокол 13
Базовият лихвен процент е променен от 4,19 % на 4,69 %; на 16.10.2008 г., БЛП е променен от 4,69% на 5,69% с
решение на КУАП с Протокол № 46. Кредитополучателят бил уведомен за
извършването на двете промени, като след тези промени до датата на погасяване
на кредита, липсвали други. Липсвало недобросъвестност на банката, тъй като
извършените промени в БЛП били въз основа на Решения на КУАП, поради наличието
на обективни фактори, които са налагали това. Позовава се на чл. 144, ал. 3, т
.1 ЗЗП - доколкото всички изброени условия за променя на БЛП представлявали
пазарни индекси или други обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се
извън контрола на банката, било осъществено изключението на чл. 144, ал.З, т.1
от ЗЗП, следователно не можело да бъде прието, че клаузите са неравноправни по
смисъла на ЗЗП. Сочи, че промяна на лихвата е допустима и по чл. 58, ал. 1, т.
3 ЗКИ. Уговорена клауза за промяна на лихвения процент не била във вреда на
потребителя. Променливостта била обусловена от продължителността на
предоставяне на услугата и непредвидимостта на движението на икономическите
фактори, които оказват влияние върху формирането на цената. Сумите не били
платени без основание. Искът бил неоснователен. Моли се същият да бъде
отхвърлен.
Пловдивският
районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени е иск с правна
квалификация чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
За
да бъдат уважени така предявения иск ищецът следва да установи че е заплатил на ответника сумата от 5500 лева за периода 01.07.2013 г. –
15.06.2018 г. – като част от месечни вноски по договор за ипотечен кредит от
06.11.2007 г. за погасяване именно на договорна възнаградителна лихва, с която
сума банката - ответник неоснователно се
е обогатила, както и да установи всички възражения в исковата молба за
неравноправност и нищожност на цитираните клаузи от договора и ОУ на сочените
основания от ЗЗП и ЗЗД, а именно на т. 7 и т. 14 от договора, точка 9.1 и т.
9.4 от раздел на III от Общите условия и т. 25.3 от раздел VIII от Общите
условия.
В тежест на ответника е да
установи наличие на валидно основание за плащане, респ. получаване на сочената
парична сума като възнаградителна лихва по кредита за упоменатия период, както и
основанието за увеличаване на лихвения процент по кредита, което е обвързано от
обективни причини, като установи и твърденията си в отговора за неприложимост
на цитираните от ищеца норми за неравноправност, съотв. нищожност на договорни
клаузи, както и приложимост на чл. 144, ал.З, т.1 от ЗЗП и изпълнение на всички поети договорни
задължения, във връзка с изменението на лихвения процент по кредита.
С Определение от 19.10.2018 г. като
безспорно и признато между страните е отделено, че на 06.11.2007 г. страните са
подписали Договор за ипотечен кредит със сума на кредита в размер на 60 500
лв., срок за издължаване на кредита 360 месеца, че кредитът е предсрочно
погасен юни 2018 г., че договорът и общите условия са съдържали следните клаузи
/т. 7 и т. 14 от договора, точка 9.1 и т. 9.4 от раздел на III от Общите
условия и т. 25.3 от раздел VIII от Общите условия/ със съдържанието посочено в
исковата молба, липса на индивидуална уговореност на клаузите за
промяна на лихвения процент по кредита, както и, че по погасителен план за
периода 01.07.2013 г. – 15.06.2018 г. кредитополучателят следвало да заплати
възнаградителна лихва в размер на 20 138 лв. на банката. Горното се установява
и от приложените по делото договор за ипотечен кредит и Общи условия към него.
Безспорно между страните е и
обстоятелството, че сумата по кредита е изцяло погасена от ищеца, ведно с
главница и договорна лихва, което се установява и от приетата по делото ССчЕ.
Спорът по делото е дали законосъобразно
и при наличие на правно основание е изменян по време на действие на процесния
договор размера на възнаградителната лихва, респективно на валидно правно
основание ли са събирани суми за възнаградителна лихва след увеличенията на
лихвения процент.
Съгласно чл. 7 от договора
кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от три години, считано
от датата на усвояване на кредита, формирана от базов лихвен процент за този
вид кредит, определен периодично от кредитотора и надбавка в размер от 1,4 процента пункта. За останалия срок на кредита
е предвидено, че кредитополучателят заплаща лихва, формирана на базов лихвен
процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка,
съгласно Условията за ползване на преференциалния лихвен процент по програма
„ДСК УЮТ“. Отразено е, че базовият лихвен процент се определя периодично от
Кредитора. Към датата на подписване на договора за
кредит базовият лихвен процент е 4,19%, а стандартната надбавка е 3,10 процентни пункта или общо лихвения процент е
7.29%.
Съгласно чл.9.1, изр.1
от Общите условия към процесния договор кредитът се олихвява с фиксирана и/или
плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в
договора. Съгласно изр.2 на чл.9.1, кредиторът има право да променя базовия
лихвен процент (БЛП), за което уведомява кредитополучателите по подходящ начин.
Съгласно чл.9.4 ОУ при промяна на БЛП кредиторът определя нов размер на
месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя
актуализиран погасителен план.
В чл.25, т.3 от Общите условия,
също е предвидена възможност банката да променя едностранно лихвения процент по
кредита, при настъпване на предвидените в тази разпоредба условия.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма.
Съдът намира, че разпоредбите на
чл.9.1, чл.9.4 и чл.25, т.3 от Общите условия на банката ответника са
неравноправни по смисъла на цитираната правна норма, доколкото с тях се
предвижда право на банката едностранно да променя размера на дължимата годишна
лихва, като промяната в нея зависи единствено от волята на кредитора който
е и по - силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с
кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква и всички изменения
в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от
банката, стават задължителни за него.
След като с цитираната договорна клауза се предвижда правото на „Банка
ДСК“ ЕАД едностранно да променя условията на сключения с ищцата договор за
кредит, то за да се приеме, че тези уговорки не накърняват защитими итереси на
потребителя, условията, при които търговецът може да променя съдържанието на
сделката следва да са изрично, изчерпателно и на разбираем език посочени в
самия договор, тоест са индивидуално
уговорени. Ако с посочените уговорки се позволява на банката да
променя условията на договора на непредвидено в него основание за това, то те
следва да се квалифицират като неравноправни.
Индивидуално уговорена клауза по смисъла на
чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била
изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е прие. Дори и
клаузата да се е намира в самия договор, а не само в Общите условия,
подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката
от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от
потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. В
този смисъл Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., ВКС, І ТК.
В настоящия случай при разпределената доказателствена
тежест за това ответникът не успя да докаже при условията на пълно и главно
доказване, че клаузите, касаещи промяна на лихвените проценти са договорени
индивидуално с ищеца в качеството му на потребител.
Действително в
чл.7 от договора е посочено, че кредитополучателя заплаща лихва формирана на
базов лихвен процент, определян, периодично от банката, но по този начин
формулирана тази клауза не може да бъде определена като индивидуална уговорка,
доколкото самата клауза е неясна, не са посочени условията при които банката ще
променя базовия лихвен процент и кое ще налага това, за да се прецени като
индивидуално уговорена. Предвид, което съдът приема, че липсва индивидуално
уговорена клауза в договора за кредит, която да дава право на банката
едностранно да променя годишния лихвен процент по него.
В случая не е
налице и някое от изключенията, посочени в чл.144 ЗЗП, за да не бъдат
квалифицирани посочените клаузи като неравноправни.
От приложените по делото Протокол
№ 13 от 20.03.2008 г. и Протокол № 46 от 16.10.2008 г. на Комисията за
управление на активите и пасивите на Банка ДСК, се установява, че банката на
два пъти, по време на действие на процесния договор за кредит, е упражнила,
предвиденото в чл.25, т.3 от Общите условия, от нея и в нейна полза, право да
промени, в посока увеличение, на лихвения процент за жилищните и ипотечни кредити на физическите лица,
какъвто е процесния договор.
Съгласно изслушаната и приета по
делото ССчЕ, която съдът кредитира въз основа на решението по първия протокол
лихвения процент по процесния договор става от 7.29 % на 7.79 %, считано от
02.04.2008 г., като месечната погасителна вноска се увеличава от 414.36 лева на
433.87 лева, считано от вноска с падеж 04.05.2008 г., а с решението по втория
протокол лихвения процент се увеличава от 7.79 % на 8.79 %, считано от
21.10.2008 г., като месечната вноска по кредита се увеличава от 433.87 лева на
475.74 лева, считано от вноска с падеж 04.12.2008 г. Вещо лице по ССчЕ
установява, че изменението на лихвения процент, включително и по процесния договор
е мотивирано от изменение на лихвените проценти на LEONIA,
EURIBOR и LIBOR, съгласно чл.25, т.3 от Общите условия.
По делото не се установява, че
увеличението е породено от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя-ищец на условията за ползване на преференциален лихвен
процент, съгласно чл.7 от договора, предвид което съдът приема, че увеличението
на лихвения процент е поради настъпване на предпоставките на чл.25, т.3 от
Общите условия.
Вещото лице по ССчЕ дава
заключение, че за процесния период 01.07.2013 г. до 15.06.2018 г. /за който
вземането на ищеца не е погасено по давност/ сумата, която е платена за
възнаградителна лихва в резултат на едностранното увеличение на лихвения
процент на банката е в размер на 4 766.50 лева, която сума ищецът е
надплатил от първоначално уговорения лихвен процент.
Предвид обстоятелство, че съдът
приема за неравноправни клаузите в Общите условия към договора за едностранно
увеличение на годишния лихвен процент и като такива същите са нищожни, съгласно
чл.146, ал.1 ЗЗП, поради което и платеното по тях е платено без основание.
Съдът приема, че платена без основание е именно сумата в размер на 4766.50
лева, която вещото лице по ССчЕ установява, че е надплатена сума за
възнаградителна лихва за периода
01.07.2013 г. до 15.06.2018 г.
В тази връзка съдът счита за
неоснователно искането на ищеца, че към тази сума следва да бъде включена и
сумата в размер на 851.05 лева, която сума като част от последната платена от
ищеца вноска по договора в общ размер на 1103.58 лева, платена на 15.06.2018 г.
е отишла за погасяване на лихви. Видно от ССчЕ на вещо лице М. на л.8 от
заключението сумата в размер на 851.05 лева е включена към последната вноска с
падеж 15.06.2018 г. сборувана със сумата от 143.60 лева, като се е получила сума
в размер на 994.65 лева, която сума е включена в общия размер на договорната
лихва, платена по договора, от който вещото лице е определило и надвнесената
сума.
Неоснователно е искането на
ищеца, направено в последното по делото заседание към изчислената от вещото
лице като надвнесена сума за възнаградителна лихва да се включи и сумата в
размер 1382.02 лева, събрани по договора такси, платени също без основание.
Претенцията заявена в исковата молба е връщане на недължимо платени суми за
възнаградителна лихва, не и за такси. Искане за връщане на недължимо платени
такси по договора не е заявявано в исковата молба, предвид което е недопустимо
да се заявява в хода на исковия процес в последното по делото заседание,
доколкото представлява отделна искова претенция, основаваща се на различни
обстоятелства.
Предвид
изложеното, съдът намира, че искът е доказан до размера на 4766.50 лева, до
която сума следва да бъде уважен, като за горницата над уважения размер до
пълния предявен такъв от 5500 лева, искът като неоснователен следва да бъде
отхвърлен.
Основателно е
искането главницата да бъде присъдена ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 06.08.2018 г. до окончателното плащане.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски
имат и двете страни. Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на
разноски, представил е и списък на разноски. От него се доказаха следните
разноски: 220 лева – платена държавна такса, 120 лева – платен депозит за ССчЕ
и 900 лева – платено адвокатско възнаграждение. Общо разноски за ищеца 1240
лева
Ответникът е направил своевременно
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, което съдът
намира за неоснователно. Съгласно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – минималния размер на адвокатското възнаграждение
в настоящия случай, с оглед заявения интерес, е 605 лева. По делото има данни,
че адвокатското дружество е регистрирано по ДДС, доколкото възнаграждението е
платено с ДДС, в който случа върху минималното възнаграждение следва да се
предвиди и ДДС, като в случая се получава сума в размер на 726 лева. В тази
връзка платеното от ищеца възнаграждение в размер на 900 лева с ДДС не е
прекомерно. Страните не са длъжни да уговорят възнаграждение в минималните
размери, а и фактическата и правна сложност на делото позволява уговаряне на
възнаграждение в малко по-голям размер от минималния.
Предвид изложеното, на основание чл.78,
ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер на 1075
лева, съобразно уважената част от претенцията.
Ответникът
не е направил искане за присъждане на разноски, поради които и такива не следва
да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московкса“ №
19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., ДА ЗАПЛАТИ на Х.С.Х., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в
размер на 4766.50 лева, получени от „Банка ДСК“ ЕАД без правно основание за
периода 01.07.2013 г. – 15.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска - 06.08.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата
в размер на 1075 лева – разноски в
производството, като ОТХВЪРЛЯ иска
за горницата над уважения размер от 4766.50 лв.
до пълния предявен такъв от 5500 лева.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ