№ 1005
гр. София, 22.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и пети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20211000500470 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 261972 от 21.12.2020г., постановено по гр. д. № 3545/2019
г. СГС, І ГО, 27 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да
заплати на Р. Х. Х. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991г.,
преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998г. по описа на ВОП – София,
преобразувано в ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП – София, от
образуване на сл. дело през м.01.1991г. до датата на подаване на исковата
молба, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на
иска – 14.03.2019г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил
предявения иск за разликата над 30 000 лв. до 100 000 лв. С решението СГС, І
ГО, 27 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Р.
Х. Х. сумата от 10 лв., представляваща внесената по делото държавна такса,
на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Постановеното от СГС, І ГО, 27 състав решение е обжалвано в
осъдителната част от Прокуратурата на Република България. В жалбата се
релевират оплаквания за недопустимост, поради липса на активна
процесуална легитимация, алтернативно – за неправилност, поради
нарушения на материалния закон, съществени нарушения на
1
съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се твърдение, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е процесуално
легитимиран и притежава качеството на страна по воденото сл.д. № 1/1991г.,
впоследствие преобразувано в сл.дело № 780 – II/1998г. по описа на ВОП
София, а сега ДП № II – 048/1999г. по описа на ВОП София. Прави се
оплакване, че съдът не е изяснил от кой момент приема, че ищецът е
придобил качеството на страна в наказателното производство. Сочи се, че не
е имало искане за конституиране на ищеца като пострадал през 1991г.,
последният единствено е бил разпитван в качеството му на свидетел, като е
изразил становище за участие в съдебната фаза на производството като
граждански ищец, но все още делото било в досъдебна фаза. Релевира се
възражение, че съдът неправилно е заключил, че началният момент на
периода на обезщетение за ищеца започва от 31.01.1991г., когато е
образувано сл.д. № 1/1991г., тъй като не е съобразил, че на тази дата е
образувано наказателно производство за престъпление по чл. 162 НК, което
по-късно е било прекратено и е било повдигнато ново обвинение за друго
престъпление - по чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК,
производството, по което продължавало да бъде висящо. Поддържа се
твърдение, че забавянето на наказателното производство не е възпрепятствало
възможността на ищеца да търси обезщетение с граждански иск по делото. В
жалбата се възразява, че пострадалият не е демонстрирал със своето
поведение, че забавянето на наказателното производство е имало
изключително негативно отражение върху него, тъй като липсвали данни той
да е отправял регулярно жалби и молби до съда. Сочи се, че ищецът е
проявил активност едва през 2016 – 2017г., което не било отчетено от съда
при определянето на справедливия размер на обезщетение. Релевира се
възражение, че съдът не е обсъдил възраженията на ПРБ за действието на
нормата на чл. 2б ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012г. и недопустимост на иска
преди влизането на закона в сила. Поддържа се твърдение, че в исковата си
молба ищецът не е уточнил конкретно кои действия от страна на ПРБ не са
били извършени в разумен срок след влизането на тази норма в сила или
какво конкретно нарушение в рамките на съответното производство е
извършено от тези органи. В жалбата се изразява съгласие с приетото от
първата инстанция, че наказателното дело е с изключителна фактическа и
правна сложност, но се възразява, че съдът не е отчел в достатъчна степен
броя и същността на всички извършени от ответника процесуално следствени
действия, поради което не е обсъдил задълбочено дали срокът за разглеждане
на конкретното дело е разумен. В тази връзка се сочи, че
първоинстанционният състав неправилно е разгледал поведението на ищеца,
без да вземе предвид това на останалите пострадали лица, тъй като голяма
част от тези лица били дезинтересирани, което обстоятелство неимоверно
допринесло за общата продължителност на производството. Релевира се
възражение, че в конкретния случай не е налице забавяне поради бездействие
на ПРБ, както твърди ищецът, а напротив по делото се установява, че е било
2
проведено активно и ритмично разследване, като са били извършени
множество процесуално – следствени действия – разпити на свидетели,
множество експертизи, събрани са множество писмени доказателства, като
данните относно интензивността на извършените действия по делото
неправилно са били оценени от съда, като попадащи в категорията „забавено
правосъдие“, въпреки приетата фактическа и правна сложност на последното.
Твърди се, че е останало недооценено от първата инстанция обстоятелството,
че досъдебната фаза по процесното наказателно производство е приключила
само две и половина години след образуването на последното, като е бил
внесен обвинителен акт в съда, но наказателният съд е прекратил съдебното
производство, като е върнал делото на ПРБ за изпълнение на задължителни
указания, свързани с извършването на допълнителни действия по
разследването. Сочи се, че тези указания са били свързани с установяването
на всички пострадали лица, за което е било необходимо съдействие от
компетентните органи на Република Турция. Изпълнението на тези
следствени поръчки за международна правна помощ зависило изцяло от
органите на чуждата държава, поради което не можело да отговаря ПРБ, тъй
като последните са извън нейните правомощия. Поддържа се твърдение, че
ПРБ се е опитала да внесе за втори път обвинителен акт през 1997г., но е
последвало ново връщане, тъй като не са били изпълнени изцяло указанията
на съда. Опити за изпълнение на тези указания продължавали да се правят и
до този момент, тъй като било изключително трудно да се установят всички
пострадали лица, въпреки положените от ответника усилия. Не били отчетени
от първоинстанционният съд и неоснователните забавяния в съдебните
инстанции, разглеждането на частните дела по жалби на други пострадали,
както и други обстоятелства по делото, които са относими към
продължителността на наказателното производство. Релевира се възражение,
че по делото не било доказано ищецът да е претърпял неимуществени вреди в
пряка и непосредствена причинно-следствена връзка именно от забавеното
разследване. В жалбата се сочи, че вредите, които следва да бъдат доказани
от пострадалия и за които отговаря Прокуратурата на Република България, са
свързани с негативните емоции, изпитвани от ищеца, тъй като той е живял с
мисълта за безнаказаност на виновните лица, обезверяване и разочарование
от органите по разследването, вследствие на забавянето на разследването по
наказателното производство за престъпление от чл. 387, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2,
вр. чл. 26 НК, а не тези търпени от него, вследствие на репресиите от
„Възродителния процес“. Прави се извод, че след като не са били налице
предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, то съдът е
постановил неправилно решение, като е уважил частично исковата претенция.
При условията на евентуалност, се релевира възражение и относно размера на
присъденото обезщетение, който се сочи за завишен и несъответстващ на
принципа на справедливост, закрепен в чл. 52 от ЗЗД, нито на социално-
икономическата ситуация в страната, нито на трайната съдебна практика по
аналогични казуси. Релевира се възражение, че съдът не е обсъдил доводите
3
на ПРБ, че с оглед конкретните обстоятелства, свързани с обявена надлежна
политическа и гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание на
Република България, обнародвано в ДВ, бр. 44/01.06.1990г., е налице
компенсиране на негативните за ищеца последици по визирания ред.
Поддържа се оплакване, че в атакуваното решение са изброени общо, без
преценка на значението им, някои от елементите, влияещи върху
определянето на обезщетението, но без да е посочено конкретно как съдът е
достигнал до определения от него размер. Излага се становище, че дори
въззивният съд да приеме за доказано, че ищецът е търпял някакви
неимуществени вреди измежду твърдените в исковата молба във връзка с
иска по чл. 2б от ЗОДОВ, то те са в значително по-нисък интензитет в
сравнение с подобни случаи, поради относително краткия период, в който
ищецът е станал активен преди предявяване на исковата претенция. Прави се
искане въззивният съд да обезсили постановеното решение като недопустимо,
поради липса на активна процесуална легитимация, алтернативно – да го
отмени в обжалваната част като неправилно, поради нарушение на
материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила
и необоснованост, и да отхвърли предявения иск изцяло. Алтернативно се
отправя искане до съда да намали размера на присъденото обезщетение,
ведно със законните последици.
Постановеното решение е обжалвано и от ищеца в отхвърлителната
част с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради съществено
нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон. В
жалбата се сочи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени
вреди е занижен и не съответства на принципа на справедливост. Твърди се,
че съдът въобще не е обсъдил доводите му за справедливия размер на
обезщетението и принципните насоки на ЕСПЧ за остойностяване на
неимуществените вреди от нарушението на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС
за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, като не е посочил
защо не ги приема, което съставлявало съществено нарушение на
процесуалните правила. С отхвърлянето на иска над сумата от 30 000 лв. до
пълния предявен размер от 100 000 лв. било нарушено изискването за
определяне на справедливо и достатъчно по размер обезщетение, както и това
за съпоставимост на размера му с онзи, който самият ЕСПЧ би присъдил в
подобни случаи. Поддържа се становище, че присъждането на поискания
размер на обезщетение за неимуществени вреди не би било несъобразено с
икономическата обстановка в страната и региона, тъй като присъжданите
обезщетения от ЕСПЧ също държат сметка за това. Твърди се, че при
определянето на справедливия размер на обезщетението съдът е пропуснал да
отчете и предубедеността на прокурора, който е водил разследването. Счита
се, че последният целенасочено е бавел делото с всички възможни средства,
като не се е съобразявал с актовете на другите институции за приключване на
досъдебната фаза. В жалбата се поддържа, че при определянето на
справедливия размер на обезщетението следва да се вземе предвид, че
4
прокуратурата изобщо не е разследвала незаконното лишаване от свобода и
принудителния труд, на който е бил подложен ищецът, както и много други
хора като него. Сочи се, че противозаконното лишаване на ищеца от свобода
е било и тогава, и сега престъпление по смисъла на НК, като ответникът все
още не е бил изпълнил задължението си за ефективно разследване на
произволното му задържане и лишаване от свобода, което било нарушение на
правото му по чл. 5, § 1 от ЕКЗПЧОС. Релевира се оплакване, че съдът е
пропуснал да установи, че голяма част от периода, в който пострадалият е бил
лишен от свобода, той не бил регистриран никъде, което правело
задържането му тайно. Поддържа се становище, че при определянето на
справедливия в случай размер на обезщетението съдът се бил водил предимно
от критериите, посочени в чл. 2б от ЗОДОВ, но не бил се съобразил със
стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ, водени от принципа, че
присъдената сума трябва да отразява „в най-широк смисъл тежестта на
вредата“. Сочи се, че според данни от информационната система на ЕСПЧ
(HUDOC) присъдените суми за обезщетение на неимуществени вреди,
свързани с нарушения на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС били значително по-високи
от тези, свързани с „лична и политическа свобода“ или „физическа свобода“,
което не било взето предвид от съда. Поддържа се твърдение, че
неизпълнението на задълженията на прокуратурата рефлектирало
неблагоприятно върху неимуществената сфера на ищеца, тъй като бил лишен
от възможността да се ползва пълноценно от предоставения му от закона
обем на правото на пострадал. Релевира се оплакване, че първостепенният
съд е следвало да вземе предвид и това, че ищецът не е бил обезщетен по
предвидената в ЗПГРРЛ процедура. Прави се искане въззивният съд да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, вместо което да
постанови друго, с което да уважи иска до пълния предявен размер от 100 000
лв., ведно със законната лихва от 14.03.2019г. Претендира се присъждане на
сторените в производството разноски.
В срока по чл. 263 ГПК всяка от страните е подала отговор срещу
жалбата на насрещната страна.
В съдебно заседание пред въззивния състав всяка от страните поддържа
подадената жалба и оспорва жалбата на другата страна.
Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, взе предвид
следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ - претендира се
обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушаване
на правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. №
1/1991г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП -
София - наказателно производство, по което има качеството на пострадал.
За да постанови обжалваното решение, съставът на СГС, след анализ на
5
събрания по делото доказателствен материал, е приел, че са налице
предпоставките на чл. 2б от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на
държавата чрез прокуратурата, която по повод повдигнатото и образувано
наказателно производство, чрез своите действия е причинила болки и
страдания на ищеца, имащ качеството на пострадал, вследствие нарушаване
на основен принцип на Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи. – за разглеждане и решаване на делото в разумен срок /
чл.6, §1/.
Настоящият съдебен състав, при извършената служебна проверка по
реда на чл.269, изр.1 от ГПК, установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, ето защо дължи произнасяне по съществото на спора, в рамките
на доводите, заявени с въззивните жалби, от които съдът е ограничен,
съгласно нормата на чл.269, изр. 2 от ГПК.
Въззивната инстанция споделя изводите на първата инстанция както
досежно фактите, приети за установени по делото, съобразно събраните
доказателства, така и относно привеждането на същите към правните норми и
направения въз основа на това извод за основателност на предявения иск.
Независимо от горното и във връзка с релевираните в жалбите
оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното:
Страните по делото не спорят, че на 27.12.1984г. ищецът е бил
задържан в следствен арест в град Джебел. Видно от представеното заверено
копие от удостоверение /дубликат/ изх. № 21231/11.10.2001г., издадено от
МВР, на основание Закона за политическа и гражданска реабилитация на
репресирани лица, обн. ДВ бр.50/28.06.1991 г., Р. Х. Х. /Я. Е. Т./ е бил
въдворен в трудововъзпитателно общежитие, лагер /незаконно задържан в
поделение на МВР/ в ТВО „Белене“ с административен акт по политически
причини за времето от 30.12.1984г. до 17.04.1986г., след което за период от 6
месеца бил преместен в село в Плевенски окръг, където останал до месец
октомври 1986г. Не се спори, че ищецът, заедно със семейството си в края на
месец май 1989г. бил изселен в Турция, както и че принудително е било
сменено рожденото му турско име с българско име - Я. Е. Т.. От
удостоверение за идентичност на имената, изх. № 115/25.12.2004г. на
кметство с.Устрен, общ. Джебел, обл. Кърджали се установява, че имената Р.
Х. Х. и имената Я. Е. Т. са имената на едно и също лице.
От представените писмени доказателства се установява, че на 30.01.
1991г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили
е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998г. на
ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № II-048 от 1999 г. на ВОП -
София, за разследване на извършени през време на „Възродителния процес“
престъпления. Не се спори, че и към момента наказателното производство е
висящо.
6
Установява се, че сл.д. №1/1991г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл.162, ал.1, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК - за това, че в
периода от 1984г. до 1988г., при условията на продължавано престъпление
всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към
национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление
по чл. 387, ал. 2. във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през периода от 1984г.
до 1988г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите
злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на
българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското
малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на
българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене,
принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради
несъгласие с промяната.
От данните по делото се установява, че на 20.07.1993г. и на 19.12.1997г.
в съда са били внесени два обвинителни акта срещу обвиняемите, но
образуваните въз основа на тях съдебни производства са били прекратени,
съответно през 1994г. и през 1998 г., поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила и делото е било върнато на
Прокуратурата за отстраняването им. През 1998г. и през 1999 г. двама от
обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било
прекратено; през 1999г. и през 2002г. производството по делото е било
спряно, поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат
разпитани, след което е било възобновено. В хода на наказателното
производство в периода от 05.02.2001г. до 04.02.2004г. са били установени
общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, от тях са
били разпитани общо 369 души. Ищецът е бил разпитан в качеството на
свидетел по делото на 02.10.2001г. по сл.д. №, II-048/99, видно от представен
протокол. На 07.12.2012г. последният останал жив обвиняем Г. А. е бил
разпитан и е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на
давността относно наказателното преследване за престъплението, по което му
е било повдигнато обвинение.
От данните по делото се установява, че във връзка с досъдебното
производство в Софийски градски съд през 2018г. били образувани дела по
чл. 368 от НПК – по искане на ищеца за ускоряване на наказателното
производство по ДП № II-048 от 1999г. по описа на ВОП, по което искане е
било образувано НЧД № 4698/2018 г.; с определение от 06.11.2018г. е бил
определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и
доказателствените средства и произнасяне на прокурор по процесното
досъдебно производство, като делото е било изпратено на Военно-окръжна
прокуратура по компетентност.
С постановление от 04.10.2018г. на прокурор при ВОП - София
наказателното производство е било спряно, поради това, че 35 от
7
пострадалите лица, които са и очевидци на извършеното деяние, не са
разпитани, включително и по делегация, като за целта е била изпратена молба
за международна правна помощ до Република Турция, която взе още не е
изпълнена.
Установява се, че с молба до ВОП-София от 09.10.2017г., на основание
чл. 75. ал. 3 НПК, ищецът е поискал да участва като пострадал в досъдебното
производство. С молба от същата година е поискал промяна на грифа за
сигурност, поставен върху някои от документите по делото, за да не бъде
ограничаван достъпа му до тях. Поискал е и отделяне на производството по
отношение на вече разпитаните лица /пострадали/, което да бъде внесено в
съда.
От данните по делото се установява, че заедно с други лица, ищецът е
подал жалба срещу постановлението за спиране на производството по ДП №
II-048/1999г. по описа на СВОП.
Пред първата инстанция е представен бр. 44 от 01.06.1990 г. на
Държавен вестник, в който е обнародван списък на лицата, приет с решение
на Комисия на Народното събрание, за политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене
лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от
българските граждани, сред които е и ищецът.
Представена по делото е и декларация на 41-то Народно събрание от
11.01.2012 г., с която категорично се осъжда асимилационната политика на
тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в
България, включително и т. нар. „Възродителен процес“.
Във връзка с установяване на твърдението на ищеца за претърпени
неимуществени вреди пред първата инстанция са събрани гласни
доказателства, чрез разпит на трима свидетели.
От показанията на свидетеля Д., съдът приема за установено, че той
също е завел дело по ЗОДОВ за обезщетяване на причинените му вреди, в
резултат на т.нар. „Възродителен процес“, като бил пострадал, също като
ищеца, когото познавал от 40 години, още от времето когато Р. работел като
автобусен шофьор в ДАП Кърджали, обстоятелство, установяващо се и от
представената по делото трудова книжка на ищеца. От показанията му се
установява, че ищецът живеел в гр. Бурса, а свидетелят в гр. Истанбул в
Република Турция, но поддържали връзка по телефон и в разговорите си
споделяли болките и мъките си. От показанията му се установява, че ищецът
знаел за делото от самото му начало, много преди да бъде разпитан,
свидетелят и ищецът са подали молби за запознаване с наказателното
производство, като на 19.02.1996г. 96 души подали молба до българското
консулство в Истанбул, но не получили отговор. Били отчаяни от това, че
делото не приключвало и че нямало осъдени за деянията, причинили им
8
много страдания. От показанията на свидетеля се установява, че ищецът Р.
страдал от безсъние, бил психически разстроен, тъй като се вълнувал от
липсата на развитие на наказателното дело, а искал, докато е жив, да види
правдата и да бъдат наказани виновните лица. Бил разпитван по делото във
Военна прокуратура в гр. София, както и в Република Турция и се надявал, че
ще бъде решен проблема на пострадалите от „Възродителния процес“ и че по
наказателното дело ще има осъдени, но това не ставало. Според показанията
на свидетеля, при срещите му с ищеца, той непрекъснато искал да разбере
кога ще има осъдени по делото, притеснявал се, че делото продължава
толкова много години. Ищецът бил обезверен, че делото изобщо ще
приключи и че ще има наказани.
От показанията на свидетеля Х. /брат на ищеца/, се установява, че и той
живее в гр. Бурса. Ищецът и другите, които били отведени в Белене, се
събирали и постоянно говорели за делото. Р. вярвал, че делото ще приключи
за година, но то продължавало над 20 години, през което време нервите на Р.
се „развалили“.
От показанията на свидетеля Т. се установява, че същият познава ищеца
от Белене, където той също бил във връзка с „Възродителния процес“, заради
несъгласието му да смени името си. И двамата в момента живеели в гр. Бурса
- чували се по телефона, а понякога се събирали заедно с други, които също
били в Белене. През 2001 г. свидетелят, ищецът и други хора били разпитвани
по наказателното дело във Военна прокуратура - гр. София. Очаквали същото
да приключи, но резултат нямало и ищецът бил обезпокоен от това. Р. се
тормозел, защото не бил виновен, а много месеци лежал в Белене,
притеснявал се, че делото не приключва, психически се развалил.
Въззивният съд кредитира показанията на тримата свидетели в
описаните части, тъй като същите пресъздават своите преки и непосредствени
впечатления от състоянието на ищеца. В останалата част въззивният състав не
кредитира показанията, тъй като от същите се установяват обстоятелства,
които са ирелевантни към предмета на делото.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира
от правна страна следното:
Съгласно чл. 2б ЗОДОВ /ДВ бр. 98/2012г./ държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл. чл. 6, §1
от Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи
/наричана по-долу за краткост ЕКЗПЧОС, ЕКПЧ или Конвенцията/. Тази
Конвенция е ратифицирана от Република България със закон, приет от
Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за
Република България от 7 септември 1992 г., предвид което и по силата на чл.
5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право
9
на страната, а нормите й имат предимство пред нормите на вътрешното
законодателство, които им противоречат. Нормите на ЕКЗПЧОС следва да
бъдат прилагани пряко от националните съдилища, които са длъжни да
тълкуват тези на вътрешното законодателство в съответствие с възприетите
стандарти в решенията на Съда по правата на човека. /в този см. решение №29
от 11.11.1998г. по к.д. №28/98г./ С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ е създаден
национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, като същата е
вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност
на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
по чл. 6, §1 от Конвенцията.
Неоснователно е възражението на ответника, че ищецът не е
процесуално легитимиран, тъй като не притежава качеството на страна по
воденото досъдебно производство. Това възражение по своята същност е
свързано с материалноправната легитимация на ищеца. Процесуалната
легитимация следва от правното твърдение на ищеца, а материалноправната
легитимация предпоставя съществуването на правоотношение - само такова
правоотношение може да има свои носители. За да бъде едно лице субект на
процесуални правоотношения като страна, е необходимо то да съществува
към момента на завеждане на иска и да притежава процесуална
правоспособност. Това е условие за допустимост на исковия процес,
доколкото не може да възникне процесуално правоотношение по отношение
на лице, което не съществува или не притежава процесуална
правоспособност. С оглед изложените принципни постановки, безспорно
ищецът е активно процесуално легитимиран.
По отношение на материалноправната легитимация, съдът намира
следното: В случая, ищецът излага твърдения, че е пострадал от
престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, изпращането му в
концлагер на остров Белене и принудително изселване, извършени по време
на т.нар. „Възродителен процес“, за който е образувано сл. дело № 1/1991 г.,
преобразувано в ДП № II-048/1999 по описа на ВОП - София, което и към
момента е висящо на досъдебна фаза и няма възможност да се конституира
като частен обвинител и граждански ищец, което е допустимо само в
съдебната фаза. Поддържа, че в резултат на продължилото повече от 27
години наказателно производство е претърпял вреди, изразяващи се в:
разочарование от това, че дълги години няма изгледи за приключване на
делото; страх, че обвиняемите ще останат ненаказани; излъгани очаквания за
възмездие за погазените му права и достойнство; загуба на доверие в
институциите и усещане за липса на справедливост; безпомощност,
раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение,
стрес, депресия, безсъние. Материалноправно легитимирано да предяви този
иск е лицето, което има статут на „жертва“ по смисъла на чл. 34 КЗПЧОС -
носител на права, признати от националното право, които са засегнати от
10
неоправданото забавяне и изходът на производството има решаващо значение
за тези права. В случая ищецът е сред лицата, легитимирани да предявят иск
за присъждане на обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ, доколкото в обхвата на
разпоредбата на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС попадат както страните в
наказателното производство, така и всеки гражданин, чиито права и
задължения се засягат пряко и решаващо от производството. В случая, част от
вредните обществено опасни последици на престъплението, по което е
повдигнато обвинение в процесното ДП №II-48/1999 г. по описа на ВОП -
София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991 г.) по чл. 387, ал. 2.
вр., ал. 1 от НК, са именно засягането на основни граждански права, а именно
- на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право
на труд и други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които
са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт.
Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на ищеца,
чрез описаните действия, му придава качеството на пострадал от
престъпление, предмет на разследване, и обосновава правото му да се ползва
от търсената с предявения иск защита, обусловена от интереса образуваното
досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. В този смисъл
въззивният състав приема за неоснователни възраженията на Прокуратура на
РБ. Без значение за редовността на исковата молба е посочването на
конкретни действия от страна на Прокуратурата, които не са били извършени
в разумния срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението, ищецът е
придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който е и
началният момент за определяне продължителността, съответно разумността
на срока на разследване (в този смисъл решение № 72/18.05. 2017г. по гр.д. №
3619/2016 г. на ВКС). В тази връзка е неоснователно възражението на
жалбоподателя-ответник.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че искът е
недопустим за периода преди влизане в сила на нормата на чл. 2б от ЗОДОВ
/15.12.2012г./. Влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ на 15.12.2012г. не
определя допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането му
ЗОДОВ е бил в сила. Следва да се посочи, че за периода на търпените
неимуществени вреди преди 15.12.2012г., ищецът може да се позове директно
на чл.6, §1 от Конвенцията.
По същество на правния спор, въззивният съд приема следното: Нормата
на чл. 2б ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) дава ясно указание по въпроса за
фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът е
длъжен да вземе предвид. Тези критерии са дефинирани в закона по начин,
вече установен в практиката на ЕСПЧ, които са: общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и техните процесуални представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други
факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода.
11
В решение № 66/2.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на III Г. О. на ВКС е
посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването
за разумен срок, е да се установи продължителността на релевантния период и
след това да се прецени дали този период е разумен. При преценката на
продължителността на разумния срок следва да се съобрази баланса между
интересите на лицето да получи бързо правосъдие и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на едно съдебно производство,
с цел постановяване на законосъобразен съдебен акт.
Изхождайки от тези критерии, въззивният състав приема, че процесното
следствено дело е било образувано на 30.01.1991 г. и към момента-повече от
30 години е на фазата на досъдебното производство. Действително фактите,
обосноваващи обвиненията, видно от представените копия от обвинителни
актове, са многобройни - посочени са множество деяния, представляващи
репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. нар.
„Възродителен процес“, повдигнатите обвинения са първоначално срещу три
лица и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване
на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в
чужбина. Въпреки това, настоящият състав намира, че тази фактическа
сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от
30 години досъдебно производство за установяване на фактите.
Неоснователно е възражението на ответника, че от общата
продължителност на наказателното производство следва да бъде приспаднат
периодът, през който делото е било в съдебна фаза. Разглеждането и
решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в
наказателното производство, като безспорно задължението е на съда, но
възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на
задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят
провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове.
Неоснователен и необоснован е доводът на жалбоподателя-ответник, че
досъдебното производство е приключило за две и половина години, но
наказателният съд на два пъти прекратявал производството и връщал делото с
указания. На първо място следва да се посочи, че общата продължителност на
делото в наказателния съд, преди да бъде върнато на Прокуратурата със
съответните указания, съгласно приетите по делото писмени доказателства, е
незначителна в сравнение с продължителността на досъдебното производство.
На следващо място, двукратното прекратяване на образуваните по внесените
обвинителни актове съдебни наказателни производства е поради едни и същи
допуснати нарушения от страна на Прокуратурата-неясно изложение на
обстоятелствата или липса на такова относно състава на престъплението по
чл. 387 НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите
от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права.
Всички указания са били свързани с непрецизно изготвения обвинителен акт,
несъответен на разпоредбата на чл. 246 НПК, като действията по съставянето
12
на обвинителния акт са в правомощията на Прокуратурата. Следователно
причина за това забавяне на производството е неизпълнение на задължението
на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ
всички факти от обективната и от субективна страна на престъплението, така
че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд. В тази връзка е без
значение работата на конкретния прокурор, в т.ч. дали е действал
предубедено, тъй като отговорността на държавата е обективна. За нея се
прилага принципът на разпределение на риска, а фактическият й състав не
съдържа виновното поведение на представения държавен орган или на
длъжностното лице при неговата администрация. С оглед изложеното,
възражението на жалбоподателя – ищец за виновно поведение на
наблюдаващия прокурор, е неоснователно. Необосновано е и възражението на
жалбоподателя-ответник, че за забавянето били от значение и осъществените
международни поръчки за правна помощ, чието изпълнение зависело от
органите на чужда държава. От данните по делото се установява, че самото
изпращане на съдебните поръчки от наблюдаващия прокурор е било с
огромно забавяне. На следващо място, безспорно установяването на
престъплението, за което е повдигнато обвинение пред съд, е обусловено от
събирането на определен обем относими и достатъчни за изясняване на
обективната истина доказателства, но същевременно това не следва да води
до забавяне на производството, както е в случая. Предвид изложеното, съдът
намира, че не може да се възприеме за оправдано забавянето на досъдебното
производство поради необходимост да бъдат разпитани като свидетели
всички пострадали от престъплението. В този смисъл е неоснователно
възражението на въззивника-ответник. Всички обсъдени факти относно
движението на процесното следствено дело и на действията на
Прокуратурата, които са безспорни в настоящото производство, водят до
категоричния извод, че последната не е изпълнила своевременно
задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала
организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е
извършила своевременно необходимата оперативно - издирвателна работа по
установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци
на инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК
срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране
на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната
истина и целите на разследването. В заключение: Въззивният съд намира, че
баланса между интересите на лицето да бъде разгледано и решено в разумен
срок наказателното дело и необходимостта от от пълно и всестранно
разследване на наказателното производство е нарушен в ущърб на
пострадалото лице.
На следващо място, не са налице доказателства ищецът, като пострадал,
да е препятствал развитието на досъдебното производство, в което е
разпитван като свидетел. Не може да се приеме, че подаваните от ищеца и
други лица частни жалби срещу определенията за спиране са довели до
13
забавяния на досъдебното производство, тъй като ищецът е упражнил свое
процесуално право, като продължителността на разгледаните пред съда
частни производства е незначителна.
Предвид изложеното, настоящият въззивен състав намира, че в случая
досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а
Прокуратурата не е направила необходимото, за да обезпечи своевременното
извършване на необходимите процесуално-следствени действия. Съдът
намира, че не съществува фактическа и правна сложност, която да обоснове
разумна продължителност на досъдебната фаза на конкретния наказателен
процес повече от 30 години. В подкрепа на изложеното е и обстоятелството,
че давността по чл.81 ал.3 от НК за престъплението, за което е водено
производството, отдавна е изтекла, което изключва наказателното
преследване. Именно в резултат от неизпълнение на задълженията на
Прокуратурата е нарушено правото на ищеца, като пострадал от
престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в
разумен срок по смисъла на чл. 6, §1 от Конвенцията. Ищецът е бил лишен от
възможността да се ползва от предоставените му от закона права на
пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на
обвинението, наред с държавата, с цел получаване на справедливост, в случай
на наказване на виновните.
В допълнение на гореизложеното следва да се посочи, че според
практиката на ЕСПЧ спазването на гаранцията за разглеждане на делата в
разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в
правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на
страните в процеса. Съществен критерий за определяне разумната
продължителност на делото е и „значението на делото за лицето“, което
според практиката на ЕСПЧ не се преценява единствено, с оглед крайния
резултат от производството, а често е свързана с предмета на делото. В
хипотезата на неразумно продължило наказателно производство
отговорността на държавата произтича от това, че производството е
инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс
(процесуални средства, и компетентни лица) да организира провеждането на
наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи
справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани е
толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от
престъплението права или критерият „значение на делото“ за пострадалия,
залогът за него, е ключов за спора. В случая ищецът е жертва на т. нар.
„Възродителен процес“, представляващ опит на управляващите Република
България в периода от 1984г. до 1989г. да наложат насилствена асимилация
на мюсюлманското население, живеещо в България, чрез системни репресии
срещу тези социални групи и етноси /политическите причини за този процес
не могат да бъдат обсъждани в съдебното решение/. Няма спор, че такива
мерки са предприети и спрямо ищеца, в резултат на което са били засегнати
14
основни негови човешки права. Деянията, довели да накърняване на тези
основни права, са извършени от конкретни физически лица, висши държавни
служители, които са ги извършили именно в това си качество и използвайки
целия държавен ресурс, като предприетата по отношение на ищеца репресия е
единствено заради етническия му произход и е с цел насилствена промяна на
етно-културната му идентичност, от една страна, така и с цел подчиняването
на останалите лица в общността. Безспорно образуваното наказателно
производство по сл. дело № 1/1991г. за пострадалия от репресиите ищец, е
било надежда за въздаване на справедливост, за налагане на заслужено
наказание на виновните, за постигане на удовлетворение и репариране, макар
и частично на преживените от него унижения и страдания. Тази надежда
продължава повече от 30 години и очевидно отдавна е загубена, ведно с
вярата за възмездие, чрез върховенството на закона, каквото и до момента
ищецът не е получил. Следва да се отбележи, че по отношение на
насилствената асимилация на мюсюлманското малцинство в страната през
време на възродителния процес и във връзка с причинените на ищеца
неимуществени и имуществени вреди от неправомерното му лишаване от
свобода същият е предявил искове по чл.5 от ЕКЗПЧОС, изпратени за
разглеждане по подсъдност на Окръжен съд - Плевен. Поради това, в
настоящия случай, съдът разглежда горните принципни постановки само и
единствено във връзка с критерия „значимост на делото за ищеца“. В случая,
съдът взема предвид само доказателствата, които са относими към въпроса за
претърпените в резултат от забавянето на наказателното производство
неимуществени вреди.
С оглед изложеното, въззивният състав намира, че е нарушено правото
на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на
чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, като именно действията на ответника са довели до
настъпването в правната сфера на ищеца на неимуществени вреди, които
подлежат на обезщетяване. Размерът на обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД
понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество
„справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на
такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети
увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната
му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. На обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ
подлежат всички установени вреди. Относно неимуществените вреди,
съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива.
Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия
критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС
№ 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и
стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на
15
съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не
бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането
(признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има
обезщетителен ефект за пострадалия. Тежестта на горните обстоятелства,
които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде
определена с обща значимост към всички случаи на определяне на
окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява
с оглед конкретния спор, като държи сметка и за принципните насоки на
ЕСПЧ. В този смисъл от гласните доказателствени средства в обсъдената
част, се установяват конкретни негативни психо-емоционални преживявания
на ищеца, именно вследствие на неразумната продължителност на процесното
следствено дело, а именно: ищецът се е чувствал разочарован, изпитвал
чувство на неудовлетворение, излъган е бил в очакванията си да получи по-
бързо морално възмездяване на преживените репресии спрямо него, бил
отчаян и изнервен от продължителността на делото, въпреки подаването на
молби за ускоряването на движението му.
При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени
от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното
следствено дело в разумен срок, САС взе предвид и нарушеното чувство за
справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите, напредналата
възраст на ищеца - към 1991г. е бил на 36 години, а към днешна дата вече е на
66 години, което засилва чувството му на безсилие и липса на вяра, че докато
е жив ще получи справедливо разглеждане на делото и поемането на
отговорност на виновните лица, съобрази и поведението на ищеца, който по
никакъв начин не е станал причина за допуснатото забавяне на процеса.
Предвид изложеното, съдът намира, че справедливият размер на обезщетение
е 15 000 лева, в който размер следва да бъде уважена исковата претенция и
отхвърлена за разликата до уважения от състава на СГС размер от 30 000
лева. Именно поради високия интензитет на установените болки и страдания,
съдът присъжда по-висок размер от обичайните в съдебната практика при
забавено правораздаване и търсене на обезщетение по чл.2б ЗОДОВ, който не
надхвърля 10 000 лв. В този смисъл намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя-ищец, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в
занижен размер. Следва да се посочи, че в обема на болките и страданията
следва да се включи само доказаните такива по повод неразумно дълго
продължилия период на досъдебното производство, свързан с очакване и
надежда виновните да получат заслуженото. Установените болки и
страдания, причинени от упражнената спрямо ищеца репресия, които
безспорно са с много висок интензитет, не са предмет на настоящото
обезщетение. В тази връзка следва да се отбележи, че по-голяма част от
възраженията на жалбоподателя-ищец, свързани с занижения размер на
присъденото от първата инстанция обезщетение, са свързани именно с
преживените от пострадалия негативни изживявания по време на репресията.
Не следва да се взема предвид при определяне на обезщетението
16
обстоятелството, че ищецът не бил обезщетен по предвидената процедура в
Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица от
1991г., тъй като непредявяването по този Закон на претенция за обезщетение
на би могло да бъде компенсирано с определянето на по-висок размер на
обезщетението по предявения в настоящото производство иск. За да намали
присъденото от първостепенния съд обезщетение, настоящият състав
съобрази обстоятелството, че изхода на следственото дело касае само
моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните
лица, т.е. това дело няма да рефлектира пряко върху личността на ищеца.
Следва да се посочи, че българското общество и държава многократно по
различни поводи са демонстрирали своята непримиримост, като остро е бил
осъждан начина, по който се е осъществил т.нар. “Възродителен процес“ и
предприетата срещу българските граждани от турски произход репресия. В
потвърждение на проявената от обществото ни съпричастност и реакция за
случилото се са и посочените по-горе факти за получена от ищеца по
официален път реабилитация от Комисия на Народното събрание, както и
декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012г., с която категорично
се осъжда асимилационната политика на тоталитарния комунистически
режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и т. нар.
„Възродителен процес“ и определянето на този режим като престъпен и
античовешки. Това са все актове на морална подкрепа и съпричастност към
българските граждани от турски произход и мюсюлманите в РБ. Тези
обстоятелства би трябвало да се отчетат и да имат значение за пострадалите в
контекста на обсъжданата морална удовлетвореност.
Поради частично несъвпадане в крайните изводи на двете инстанции,
обжалваното решене следва да бъде отменено в частта, в която искът е
уважен за разликата над 15 000 лв. до 30 000лв., като бъде постановено ново,
с което исковата претенция за посочената част да бъде отхвърлена.
При този изход на спора, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ,
Прокуратурата на РБ следва да бъде осъдена да плати на жалбоподателя-ищец
5 лева за държавна такса за въззивното производство.
В производството пред СГС, както и в производството пред САС не са
представени доказателства за уговорено и платено от ищеца адвокатско
възнаграждение в полза на упълномощения по делото адвокат, поради което
САС не присъжда разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
17
ОТМЕНЯ решение № 261972 от 21.12.2020г., постановено по гр.д. №
3545/2019г., от Софийски градски съд, I ГО, 27 състав в частта, в която е
осъдил Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2б ЗОДОВ,
да заплати на Р. Х. Х. разликата над 15 000 лв. до 30 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото
му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991г.,
впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП-София,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от дата на завеждане на
делото до окончателното изплащане, вместо което постанови:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Х. Х. против Прокуратурата на
Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от
15 000лв. - /разликата над 15 000 лв. /определени от САС/ до 30 000 лв.
/определени от СГС//, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г., впоследствие преобразувано
в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от дата на завеждане на делото – 14.03.2019г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Р. Х. Х.
разноски за въззивното производство в размер на 5 лв. – държавна такса, на
основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18