РЕШЕНИЕ
№13
гр. Пловдив, 07.01.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на тринадесети декември, през две хиляди двадесет и
първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура – Пловдив Данаила Станкова, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 2374 по описа на съда за 2021 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от Ц.И.К.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. Г.М., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба са
предявени две искови претенции, по всяка от които се иска осъждане на
ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, причинени му
по време на задържането по изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ при два
отделни престоя на ищеца в Затвора Пловдив, а именно от 04.04.2017 г. до 04.07.2017 г. и от
28.10.2019 г. до 31.08.2021 г., изразили се в претърпяно унижение на човешкото
му достойнство, които се твърди да са настъпили като резултат от нарушения на
чл.3 от ЗИНЗС, както и чл.3 от КПЧОС, извършени чрез бездействие от страна на
администрацията на затвора. Въпросните нарушения, които се твърди да са били
допуснати и за двата искови периода са се изразили според ищеца в следното: в
пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца - не повече от 3 кв. м.
жилищна площ на лишен от свобода; липса на вентилация и пречистване на въздуха;
лоша хигиена и битови условия, свързани с неработещи казанчета в тоалетна,
счупени плочки, неработещи умивалници; липса на достатъчно осветеност в
помещенията поради малките размери на прозорците и формата на помещенията и
постоянна лишеност от слънчева светлина; заразяване на спалните помещения с
гризачи, дървеници и хлебарки, поради което ищецът бил обект на нападения от
насекоми; заразяване на килията по пребиваването на ищеца с мухъл и плесен; липса
на изолация на външните стени на затвора, водещо до ниски температури през
зимата и непредоставяне на достатъчно завивки на ищеца; липса на достатъчно
шкафове за затворниците и ползване на същите общо за бельо и посуда; липса на
предоставяни срещи с психолог и на провеждана корекционна работа с ищеца с цел
снижаване риска от рецидив и вреди; неосигуряване
на лечение за заболяване „бронхиална астма“ и конкретно неосигуряване на
лекарства за същото.
Предявеният първи иск за периода от 04.04.2017г. до 04.07.2017 г. е за
обезщетение в размер на 5000 лева, а
този за периода от 28.10.2019 г. до 31.08.2021 г. – 25 000 лева, като и двете суми се претендират със законна
лихва от датата на депозиране на исковата молба 31.08.2021 г. Отделно от това
се прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от
ЗА за предоставена безплатна правна помощ на ищеца от упълномощения му адвокат.
В съдебно заседание пълномощникът на ищеца
адв.М. поддържа и двата иска, като сочи, че и двата иска са основателни и
доказани. Самият ищец и лично поддържа становището на своя пълномощник.
Ответникът ГДИН – София, представляван от ст.
юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба, както и в съдебно
заседание, неоснователност и недоказаност на исковите претенции. Претендира се
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност на
исковете, като моли да се отхвърлят, а алтернативно, съдът да приеме
претендираните размери на обезщетение за прекомерни.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковете са
допустими. С оглед на съдържанието на всяка от двете отделни искови претенции се касае до иск за
неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се
претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.
Ищецът К. претендира вреди от посочените
нарушения за два отделни периода на задържането му в Затвора Пловдив. Исковете са
предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил действително задържан
в посоченото място за лишаване от свобода. Същите са предявени и против
надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда
по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по
изпълнение на наказанията. Според
правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира обезщетение
за извършено нарушение на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място
за лишаване от свобода, каквото е Затвора Пловдив, а съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са
териториални служби на ГДИН. Затова и за
вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора следва да
отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само частично
основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът Ц.И.К. *** първоначално на 03.04.2017 г. за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, наложено му за престъпление по
чл.354а, ал.1 от НК за срок от четири месеца. На 10.07.2017 г. същият бил
освободен условно предсрочно. При постъпването на ищеца в затвора Пловдив за
същия била изготвена справка за извършен първичен медицински преглед, в която
било отразено, че ищецът няма оплаквания и не съобщава за наличието на минали
заболявания, като в тази насока било отразено заключение, че е клинично здрав. За
времето на престоя на ищеца през 2017г. в Затвора Пловдив не била съхранена
информация към момента на разглеждане на настоящото дело относно конкретните
помещения по настаняването му, предвид наличието на утвърдена „Номенклатура на
делата със срокове за съхраняване на ГДИН и териториалните ѝ поделения“ –
ТС-НО-5, съгласно която изготвяното „Сведение за разпределение и движение на
лишените от свобода“ подлежи на съхранение за срок от три години. В рамките на
този първи престой на ищеца в Затвора Пловдив за същия не били регистрирани
медицински оплаквания, като с него били провеждани дейности за осмисляне на
престоя му затвора, включващи трудова ангажираност, участие в мероприятия и
специализирани програми, провеждани в групата – участие в театрална постановка
и спортни мероприятия, за което е бил награден с писмена похвала. Въз основа
на проведените дейности за осмисляне на
престоя на К. било дадено и положително становище за условното му предсрочно
освобождаване, осъществено на 10.07.2017 г. В рамките на периода на задържането
му през 2017 г. от затворническата администрация въз основа на сключени
договори били извършвани периодично дейности по дезинфекция, дезинсекция и
дератизация на помещенията на затвора, включително и спалните такива, за които били съставяни и протоколи за ДДД
обработки, каквито били осъществени през месеците май, юни и юли на 2017 г.
Следващото постъпване на ищеца в
Затвора Пловдив било на 28.10.2019 г., когато същият бил задържан за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода за срок от три години. До края на
втория исков период, а именно 31.08.2021 г. ищецът продължавал да се намира в
Затвора Пловдив по изтърпяване на това наказание. За времето от 28.10.2019 г.
до 11.11.2019 г. не е предоставена информация за помещението по задържане на
ищеца К., като вероятно ищецът е бил в приемно помещение. От 12.11.2019 г. до
30.12.2019 г. ищецът се помещавал в стая №35, която била със самостоятелен
санитарен възел с площ от 4,60 кв.м. и площ на спалното помещение от 27,91
кв.м. В това помещение в различните дни на престоя там ищецът пребивавал
най-малко с още шест лица и най-много с още девет лишени от свобода.
Помещението разполагало с един отваряем прозорец с размери 1,20х120 м, а
санитарното помещение разполагало също с отделен отваряем прозорец със същите
размери. Считано от 31.12.2019 г. до 13.01.2020 г. К. бил настанен в стая № 61,
с площ от 27 кв. м., със самостоятелен санитарен възел от 2,50 кв.м. Спалното
помещение разполагало с два отваряеми прозореца с размери от 0,44 х 1,17 м и
0,95х1,17 м, а санитарното помещение имало и самостоятелен прозорец. В тази
стая К. пребивавал за посоченото време заедно с още четири, или пет лица. От
14.01.2020 г. до 31.07.2020 г. ищецът бил настанен в помещение с № 54, което
било с площ от 25,51 кв.м, разполагало със самостоятелен санитарен възел от
2,42 кв.м, два отваряеми прозореца в спалното помещение с размери от 0,47х1,15м
и 0,95х1,15м, както и отделно прозорец в санитарното помещение. В стая № 54
ищецът пребивавал заедно с още четири до седем лишени от свобода. За времето от
01.08.2020 г. до 20.08.2020 г. не е представена конкретна информация за точното
помещение по пребиваване на ищеца, като вече от 21.08.2020 г. до 28.08.2020 г. К.
бил настанен в стая № 9, която била с площ от 27,99 кв.м., със самостоятелен
санитарен възел с площ от 2,40 кв.м., с два отваряеми прозореца в спалното
помещение от 0,90х0,55 м и 0,90х0,55 м и отделен прозорец в санитарното
помещение. За тези няколко дни в стая № 9 ищецът бил настанен заедно с още пет
до шест лишени от свобода. След това от 28.08.2020 г. К. бил настанен в стая №
4, където пребивавал с още от четирима до шест лишени от свобода до 06.09.2020
г. Стая № 4 била с площ от 28,19 кв.м, като разполагала с отделен санитарен
възел с площ от 2,99 кв.м. и 2 отваряеми
прозореца в спалното помещение с размери 1,00мх0,5м и 0,95х0,95м, както и един
отделен отваряем прозорец в санитарното помещение. От 06.09.2020 г. до
08.08.2021 г. ищецът пребивавал заедно с още между четирима и седмина лишени от
свобода, сред които и свидетелите Д. и В., в стая № 5. Същата била с площ от
28,52 кв. м., като спалното помещение разполагало с два отваряеми прозореца с
размери 0,98х1,15 и 0,48х1,15м. В самото помещение имало и отделен санитарен
възел от 2,46 кв.м със самостоятелен прозорец в него. В това помещение, предвид
наличната влага се бил образувал мухъл по стените и мазилката се ронела, което
наложило извършването на ремонт с оглед отстраняване на тези недобри условия.
Такъв започнал през лятото на 2021 г., като в тази връзка от 09.08.2021 г. и до
края на исковия период 31.08.2021 г. ищецът К. бил преместен и пребивавал
отново в помещение № 9, предвид извършващите се ремонтни работи в помещение №5.
В стая с № 9 за тази последна част от исковия период на втория от исковете К.
бил заедно с още 7 лишени от свобода. След извършване на ремонта, приключил в
хода на настоящото производство, ищецът К. отново бил върнат в стая № 5,
която била вече с подобрени условия. В целия период на престой на ищеца при
второто му задържане в Затвора Пловдив били осъществявани дейности по ДДД
обработка, като непосредствено преди постъпването му такава била направена през
месец септември 2019 г., а след това периодично през ноември 2019 г., март,
август и септември 2020 г., както и февруари и март 2021 г. Всеки затворник и
през двата искови периода разполагал с легло и метален шкаф, като сградата на
затвора нямала изградена вентилационна система и проветрението и при първия, и
при втория исков период, се осъществявало посредством отварянето на прозорците
на помещенията за влизане на свеж въздух отвън, като сред разрешените вещи за
ползване в затвора влизал и вентилатор, какъвто през лятото на 2020 г. ищецът
получил. В рамките на графика на разпределение на времето на лишените от
свобода влизал и едночасов престой на открито ежедневно. Освен светлината,
проникваща през прозореца, във всяка килия имало монтирано изкуствено
осветление, което работело всеки ден от 06,00 часа и изключвано вечер в 22,00
часа. При постъпване в Затвора всеки лишен от свобода бивал обезпечен с
постелъчно бельо за леглото му, като същото можело да се пере по график в
пералнята на затвора, а при изхабяване бельото можело да се замени. Освен това,
лишените от свобода можели да внесат и отвън посредством техните близки спално
бельо, включително и завивки, които да ползват. По време на изтърпяване на
наказанията лишаване от свобода и при двата процесни престоя ищецът не
депозирал молби за допълнително осигуряване от затвора на завивки през зимата,
като тогава отоплението в затвора се извършвало посредством изградено парно.
Появяващите се повреди по санитарните помещения се отстранявали своевременно. В
рамките и на двата процесни престоя в затвора ищецът бил устройван на работа,
като през втория от периодите, след приемане на плана за присъдата му, с него
били извършвани беседи и била отчетена минимализация на риска от вреди. През втория
от престоите на ищеца К. на 13.12.2019 г.
поради заявени негови оплаквания бил извикан екип на СМП, като в картата
от прегледа било записано, че се оплаква от болки при уриниране и парене. В
тази връзка и след извършения му преглед на ищеца били предписани медикаменти и
издадена рецепта. В условията на затвора същият приемал медикаменти, включително
и такива, донесени му от негови близки отвън, като в базата данни на затвора не
били регистрирани негови конкретни медицински оплаквания.
Посоченото се установява от
приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от разпита на
свидетелите Д. и В., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и то само
доколкото са съответни на останалите кредитирани доказателства. Съдът разглежда
показанията на посочените свидетели критично, предвид факта, че се касае до лица,
изтърпяващи наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, а за свидетеля В.
на съда е и служебно известно също да е завел дело с правно основание по чл.284
от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което и е
налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства и затова се предполага
известна негова заинтересованост.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:
Според
нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко
право. Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от
07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята
и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са
неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по
силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да
гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия,
които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът
на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания,
надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и
независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни
изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната
администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване
нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице
и основания за търсене отговорност от държавата.
Съдът, като взе предвид събраните
доказателства намери, че изцяло
неоснователна и недоказана е първата от исковите претенции, а втората се явява само частично основателна.
В тази връзка и по-надолу в мотивите на съдебното решение ще разгледа поотделно
всяко от оплакванията на ищеца, формулирани иначе общо и за двата искови
периода.
Конкретно досежно оплакването за пренаселеност на килиите по
настаняването на ищеца К. и при двата от престоите му в затвора, то следва да
се има предвид общо, че според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде
подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В
насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр.
делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че
независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен
такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица
имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а
недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно
отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да
представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може
да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на
условията на задържане – като например липса на
уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на
естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на
основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на
задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ,
следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията
по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член. Разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС,
която сочи, че минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е
по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила още преди първия исков период на престой на К. в затвора,
а именно през февруари 2017 г., като това означава, че за държавата в лицето на
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, е съществувало
задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ, като
в тази насока, както се каза, пряко приложима по силата на Конституцията е и
самата КЗПЧОС.
На първо място, що се касае до първия от
предявените искове, то макар да е установено от доказателствата по делото, че в
рамките на периода от 04.04.2017 г. до 04.07.2017 г. ищецът К. действително е
бил задържан в Затвора Пловдив по изтърпяване на наказание „лишаване от
свобода“, то твърдението за пренаселеност на помещенията по задържането на К.
остана напълно недоказано. Стана ясно, че изобщо не се съхранява архив относно
действителните килии, в които той е пребивавал, размерите им и броя на лицата,
които са пребивавали заедно с него. Впрочем и самият ищец не е изложил в
исковата си молба и каквито и да било конкретни твърдения относно това в коя
именно стая е бил настанен, или с кои лишени от свобода, за да може същите
твърдения да се проверят, включително и служебно от съда. По делото, от страна на
ответника, чиято е доказателствената тежест да установи конкретните условия на
задържане и тя му е била надлежно указана, действително не са представени
конкретни доказателства за конкретните помещения и брой настанени в този период
по настаняване на ищеца в Затвора Пловдив, като обаче, с оглед изричното
уведомяване на съда относно съответната утвърдена номенклатура по съхраняване
на архив и краткият срок на съхранение на същата, съдът не намира, че в случая
са налице условията на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за приемане за доказан твърденият
от ищеца факт на пренаселеност на помещенията по задържането му за първия исков
период. На първо място, тази разпоредба дава само възможност, но не задължава
съда да признае за доказани съответните факти и то само, ако специализираната
администрация откаже да предостави информация. В случая не е налице отказ от
представяне на такава от администрацията, а невъзможност за предоставянето
ѝ поради изтекъл срок на съхранение. На второ място, съдът не
намира за доказано по какъвто и да било начин въпросното твърдение на ищеца,
доколкото същото не може да бъде подкрепено от нито едно от останалите
доказателства по делото и то по достатъчно категоричен начин, така, че да може
да обуслови и съответна отговорност за неимуществени вреди. От показанията на
разпитаните свидетели, поискани от страна на ищеца и допуснати до разпит от
съда, става ясно, че свидетелят Д. познава ищеца К. от 2020 г., а свидетелят В.
също дава сведения за втория от исковите периоди, като на въпроси на съда сочи,
че знае, че ищецът е бил в затвора през 2017 г., но не е бил заедно с него в
една стая и не е могъл да даде каквито и да било сведения в тази връзка.
Предвид посоченото и съдът намира, че не може да приеме за установено
твърдението на ищеца за налична пренаселеност през този му първи престой в пенитенциарното
заведение, нито, дори, ако съдът допусне, че е било налице такова нарушение,
същият би могъл да прецени дали то е било особено съществено с оглед описаните
по-горе критерии, или не, именно предвид конкретните факти по престоя, каквито
в случая не са установени.
Не така стои въпросът по отношение на пренаселеността по втория от
исковете, касаещ периода от 28.10.2019 г. до 31.08.2021 г., за който се
установява действително К. да е пребивавал в затвора. Установява се от
представените справки, както и макар и само отчасти от показанията на
свидетелите, че за част от дните, които ищецът е прекарал в помещения с номера
5, 9, 35 и 54 същият е търпял наказанието си при условията на действителна
пренаселеност. Такава не е установена единствено за престоя му в помещения № 4
и № 61. Също така, от страна на ответника и при отправено конкретно искане до
Началника на Затвора Пловдив, не е предоставена отчасти информация за местата
по настаняване на ищеца за периода от 28.10.2019 г. до 12.11.2019 г. и за
времето от 01.08.2020 г. до 21.08.2020 г. С оглед на момента, в който е
изискана информацията от съда, както и
данните относно утвърден тригодишен срок на съхранение на съответната
документация, от която може да се извлече нужната информация, то съдът намира,
че в случая действително е налице отказ от предоставяне на информация за
посочените два по-кратки периода, поради което и напълно приложима пък следва
да е тук разпоредбата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС и да се счете, че и за тези два
по-малки периода, твърдението на ищеца за пренаселеност се явява установено.
Затова и за тях съдът приема, че е била нарушена нормата на чл.43 от ЗИНЗС и то
касателно неосигурена площ от 4 кв. метра на един лишен от свобода, като взема
предвид и че ищецът не твърди в исковата си молба да не е била предоставена
площ от 3 кв. метра, а напротив посочил е, че тя е била не повече от 3 кв.м.
При това положение и се установява, че в рамките на целия втори исков период на
практика ищецът е бил в условия на пренаселеност за общо 414 дни. Нещо повече, за
тридесет от тези общо 414 дни се установява и ищецът да е бил поставен в
условия на особено съществено нарушение на изискванията относно разполагаемата
площ на лишен от свобода, а именно под 3 кв.метра разполагаема площ на един
лишен от свобода, съобразно с този стандарт, възведен в практиката на ЕСПЧ по
тълкуване на чл.3 от ЕКПЧОС, макар самият ищец да не е направил оплакване в
тази насока. Това особено съществено нарушение е установено за част от престоя
на ищеца конкретно в помещение № 35.
Затова и съдът прие, че по отношение на втория от исковете е налице
установеност на посоченото неблагоприятно условие за изтърпяване на наказанието
на ищеца, като този извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на
ищеца не се установява да не е било определено самостоятелно място за спане –
отделно легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21,
ал.1 от ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни
легла, съдът приема за изпълнено през целия период на задържане на ищеца в рамките и на двата
искови периода. Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение
разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу
България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява
възможност те да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва да се има предвид тук, че разполагаемото свободно жилищно
пространство в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът преценя, без
да приспада заетото от мебели пространство, предвид липсата на данни относно
разположението им и точният им брой, но същевременно самият ищец твърди да не
са били налични много мебели, а и не е налице твърдение нито установяване на
невъзможност за извършване на свободни движения. Поради това и според съда се
установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на
специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на
ищеца само за втория от исковите периоди и само за 414 дни, находящи се в
рамките на този исков период, като остава обаче недоказано твърдението му, че в
целия исков период същият е пребивавал в помещения, в които предоставената му
площ е била не повече от 3 кв.м., както
и че такива са били условията и през първия от исковите периоди.
Недоказани според
съда са оплакванията на ищеца и за двата искови периода, свързани с неосигуряване
на достатъчно светлина и вентилация
в местата за лишаване от свобода. Установява се категорично, че всички
помещения по настаняването на ищеца са разполагали с прозорци, които са
отваряеми и от които е налице възможност за проникване на свеж въздух и на
светлина, предвид размерите им, указани в приложените по делото справки и
таблици, като в спалните помещения на Затвора Пловдив има поне по два
прозореца. Освен това е видно, че има и по един прозорец в самото санитарно
помещение, което позволява отделно негово проветрение. Установено е,
включително и от гласните доказателства, че в помещенията на Затвора Пловдив е
осигурено и изкуствено осветление. В тази връзка действително, с оглед размера
на стаите, съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи извод, че е
налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти,
касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да
се има предвид и типа на сградата, която не е типична жилищна сграда, а такава,
при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради
това и изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на жилищните
сгради, не могат да се прилагат безусловно. Във връзка с оплакването относно
липсата на вентилация, се установява от доказателствата, че такава практически
се осъществява по възможните начини чрез отваряне на прозорците, за проникване
на свеж въздух отвън. При втория от периодите на престой става ясно и че ищецът
е ползвал и вентилатор, който е сред разрешените вещи. Установява се също така
и че и през двата искови периода за част от времето К. е бил устроен на работа,
което е индикация, че в по-голямата част от деня той е бил извън спалните помещенията.
Поради това и според съда, дори и да се приеме, че проникването на дневна
светлина в спалните помещения и на свеж въздух не е било достатъчно, което не е
доказано категорично, то като се вземе предвид и факта, че за ищеца практически
е била налице възможност да е извън тези помещения през деня, не може да се
счете, че са настъпили твърдените от него неимуществени вреди, като никой от
разпитаните по негово искане свидетели не е и дал показания в такава насока.
Освен това, не е налице и твърдение на ищеца, нито е установено служебно, да не
е бил осигуряван и предвиденият едночасов престой на открито всеки ден. Поради
това и тези оплаквания и за двата искови периода съдът намира за недоказани.
Относно посоченото обстоятелство, че състоянието
на тоалетната в килията на ищеца било лошо поради неработещи казанчета, счупени
плочки, неработещи чешми или умивалници, което оплакване, с оглед начина,
по който е формулирано, очевидно касае престоят му в затвора в рамките на
втория исков период, защото ищецът се оплаква относно състоянието на тоалетната
към момента на депозиране на исковата молба, когато се е намирал в стая № 9, то
същото съдът намира за неоснователно. Не се установява от доказателствата по
делото естествената поява на повреди да е била от такова съществено естество,
че да е повлиявала изобщо възможността за ползване на санитарните помещения по
предназначение. Отделно от това, от страна на ответника е представено и
становище от техник строителство и архитектура досежно своевременното
извършване на смяна на неработещи кранчета и отстраняване на течове. Свидетелят
В. е посочил в показанията си досежно престоя в стая № 9, че поради ниско
налягане не е достигала вода до санитарното помещение, но подобни оплаквания не
са били възведени от страна на ищеца в исковата му молба, а съдът е ограничен в
предмета на доказване, очертан с обстоятелствата по конкретния иск.
Оплакването на ищеца относно липсата
на изолация на външните стени на
затвора и преживени от него неблагоприятни усещания на студ, поради отказ да му бъдат предоставени завивки от
администрацията на Затвора Пловдив и при двата му престоя там, също са
неоснователни. На първо място, установява се от представените от ответника
писмени доказателства, а това е потвърдено и от гласните доказателства, че в
затвора отоплението през зимата се осъществява посредством изградено локално
парно. Установено е, че външните стени на затвора не са с поставена изолация на
сградата, но следва да се има предвид, че поставянето на такава не е нормативно
установено задължение на ответника. Освен това, налице са данни, че през 2017г.
е била подновена дограмата на прозорците, като е поставена нова ПВЦ дограма,
което в значителна степен има отношение към запазване на вътрешната температура
и изобщо изолацията на помещенията. Недоказани са твърденията на ищеца, че не
са му били предоставени завивки и поради това е изпитвал студ, предвид факта,
че не са налице данни същият изобщо да е депозирал такива молби до
администрацията на затвора, както и нормативно установената възможност да
разполага със собствени такива, които спадат към разрешените вещи за притежание
в затвора. Поради това и общите твърдения, че през зимата е студено, като се
има предвид, че се касае до характерни температурни стойности за съответния
сезон и съответното географско място, не може да бъдат свързани пряко с
неизпълнение на задължения на администрацията на Затвора Пловдив и в тази
насока да съставляват обстоятелство, обуславящо отговорност за вреди от
незаконосъобразно бездействие.
Що се касае до оплакването от липсата
на мебели, то следва да се има предвид, че съгласно чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС
изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни легла, съдът
приема за изпълнено през двата периода на задържане на ищеца. От писмените
доказателства става ясно, че към леглата е налице оборудване и със шкафчета.
Твърденията на ищеца, че те не достигали и се налагало да се ползват общо и за
бельо и за посуда, не навежда на извод относно някакво сериозно нарушение на
задълженията на администрацията, като се има предвид и че липсата на
допълнителна мебелировка, освен леглата и шкафчетата, е обусловена и от самата
площ на помещенията и необходимостта да има достатъчно разполагаема такава за
извършване свободни движения за
задоволяване на битовите нужди на лишените от свобода. Поради това
и според съда не може да се счете за доказана причинна връзка между наличието
на по-малко мебели в помещенията и причиняването на неимуществени вреди на
ищеца, като в тази насока не са налице и ангажирани конкретни доказателства за
търпени конкретно от ищеца неимуществени вреди, нито в какво са се изразили те.
Що се касае до оплакването за лоша хигиена, обусловено
конкретно от твърдението за наличие на
гризачи, дървеници, хлебарки, както
и мухъл в помещенията, то от доказателствата по делото се установява, че и
за двата искови периода са били
създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността
за това обаче
е на самите лишени от свобода, на които се предоставят и препарати за почистване, макар предвид старата
материална база поддържането на хигиената да се е осъществявало трудно. От
показанията на свидетелите, а и от писмените доказателства се установява, че в помещение № 5, където ищецът
е пребивавал в рамките на втория от исковите периоди за около една година, а
именно от 06.09.2020 г. до 08.08.2021 г., преди да бъде извършен ремонтът от
2021 г. е имало образувал се мухъл, на който не е било извършвано
специализирано почистване. Установява се от представените и приети писмени
доказателства и за двата искови периода, че ежегодно по няколко пъти са се
извършвали дейности по
дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора Пловдив, включително и спалните такива, което
е доказано от приложените потоколи, в част от които включително с отразяване и
че след извършване на обработката не е установено наличието на вредители. Очевидно,
въпреки положените в тази насока усилия паразитни насекоми – дървеници и
хлебарки, за които са свидетелствали разпитаните свидетели - не са изчезнали.
Това обаче, не се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода за посочените два искови
периода. Освен това, както става ясно от приложената по делото справка, налице
е утвърден график и за изпиране на спалното бельо, а при неговото захабяване,
лишеният от свобода може да подаде молба за замяната му с ново, което освен
изпрано е и обезпаразитено. Затова и въпреки, че принципно наличието на инсекти
в спалните помещения е от естество да води до неприятни усещания, то същото не
може да се приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение на
ответника за двата посочени искови периода, доколкото се установява същият да е
положил необходимата и дължима грижа за справяне с този проблем, който е трудно
и бавно отстраним и извън условията на затвора. Не се установява иначе от
доказателствата по делото и ищецът да е регистрирал оплаквания от обриви,
предизвикани от ухапвания от насекоми, като в таза насока липсват конкретни
гласни доказателства и затова и посоченото оплакване също е недоказано. Не е
установено избщо от доказателствата в помещенията по настаняване на ищеца да е
имало гризачи. От доказателствата по делото не се установява действително да е
била правена специализирана обработка за премахване на мухъл, а следва да се
има предвид, че със средства за почистване, с които разполагат лишените от
свобода, самите те трудно биха могли да премахнат плесен, доколкото са
необходими специфични препарати. Същевременно се установява, че все пак са били
предприети мерки, а именно по ремонт на помещението, в резултат на който след
исковите периоди вече този проблем е бил отстранен от затворническата
администрация. За един значителен период от време обаче, от около година,
когато ищецът е пребивавал в стая с № 5 този проблем е бил оставен неразрешен,
поради което и това оплакване съдът намира отчасти за доказано само касателно посоченото
време, което е в рамките на периода на втората искова претенция. Поради това,
макар и не в пълен обем, това оплакване на ищеца съдът намери за установено и
счете, че следва да го прецени общо с условията на пренаселеност, установени
също за втория иск.
Що се касае до
оплакването на ищеца, възведено с исковата молба относно липсата на провеждани с него срещи с психолог и корекционна работа,
която да доведе до понижаване на риска от вреди, то съдът намира и него за
напълно неоснователно касателно и двата искови периода. Както се посочи и
по-горе, от доказателствата по делото е категорично установено, че за първия от
исковите периоди през 2017 г. са били проведени дейности по осмисляне престоя
му в затвора, като за краткия си първи престой същият е бил трудово ангажиран,
участвал е в групова работа, културни и спортни мероприятия и не се е налагало
конкретно провеждане на психологическо консултиране поради липса на установени
кризисни състояния, като и самият ищец не е депозирал искане за такова. В
рамките на втория от исковите периоди, включен в 2019 г. – 2021 г.,
за ищеца е бил изготвен план на присъдата и осъществено препланиране, с които
той е бил запознат и е подписал без възражения. Съобразено е било и желанието
му и на същия е била предоставяна работа. Периодично с ищеца са били провеждани
беседи, като не се е налагала кризисна психологическа интервенция. Предвид
усложнената епидемична обстановка в страната и с оглед факта, че К. е бил
устроен на работа и през този период, не е било осъществено участие в групови
дейности и програми. На практика се установява, че и в двата периода на престой
в Затвора Пловдив, за които са предявени исковете, целите, посочени в плановете
за присъдата, са били изпълнени и при ищеца е постигнато снижаване на риска от
рецидив и вреди, което е било причина при първия от престоите му да се предложи
условно предсрочното му освобождаване. Следва да се има предвид тук, че трудовите
мероприятия съставляват също част от социално-възпитателната работа при
изпълнение на присъдата, съобразно с указаното в чл.129 от ППЗИНЗС, а прилагането
на наказания и награждаването на ищеца, за които са налице данни от писмените
доказателства, са все проявни форми на възпитателната и корекционна работа,
прилагана спрямо него. Налице е по отношение на осъдения и осъществена и оценка
на риска и при двата му престоя. Следователно, в случая са били изпълнени
всички изисквания по чл.154 - чл.156 от ЗИНЗС. Ето защо и съдът намира, че не е
установено противоправно бездействие на ГДИН, което е елемент от отговорността
по чл.284 от ЗИНЗС. Отделно от това, по делото от страна на ищеца не са били
ангажирани и каквито и да било доказателства за това, а напротив от показанията
на свидетеля В. става ясно, че К. е осъществявал срещи с психолог и социален
работник.
Що се касае до възведеното
оплакване относно това, че спрямо ищеца не
е била осигурявана медицинска помощ, като не са му били предоставяни
лекарства за заболяване „бронхиална астма“, то съдът намира и това негово
твърдение за неоснователно и недоказано. Единствено в показанията на
свидетелите се съдържат данни относно знанието им от ищеца, че К. страдал от
астма и в тази насока ползвал медицинско апаратче. В показанията на свидетеля В.
се съдържат и твърдения, че поради оплаквания от такова естество на ищеца в
затвора е била викана бърза помощ. От писмените доказателства се установява, че
още при първото си постъпване в Затвора Пловдив през 2017 г. ищецът не е заявил
да страда от посоченото заболяване, нито от друго, като тогава е било преценено
и че е клинично здрав. В тази връзка и твърденията му, че е обявил пред затворническата администрация това си
заболяване, което е било пренебрегвано от нея, не са установени от
представената справка за прегледа при постъпването му в затвора. Освен гласните
доказателства, ищецът не е ангажирал каквито и да било медицински документи,
или медицинска експертиза, от които да може да се направи извод относно
действителното наличие на такова именно по характер заболяване, което и да
налага прием на конкретни медикаменти. Впрочем, установява се, че СМП е била
викана поради друг тип оплаквания на ищеца при втория от престоите му в затвора
Пловдив, а не предвид оплакване от астма, както твърди свидетелят В., които
оплаквания не са свързани с проявните симптоми на астма, а са от съвсем друго
естество. От приложената карта за преглед от СМП, извършен дори след крайната
дата на втория от исковете, също не се установяват данни за наличие на
бронхиална астма, като тогава е установена ОВИ. Не се установява ищецът да е
бил препятстван по какъвто и да било начин да приема необходими му медикаменти,
като от показанията на свидетелите става ясно, че същият е имал „апаратче за
астма“, приемал е лекарства, включително и такива, които са му били предписани
от лекаря при затвора и които са били донесени отвън. Освен това, видно е, че и
при прегледа му от СМП през 2019 г. също са му били изписани медикаменти.
Съгласно чл.67, ал.1 от ППЗИНЗС лекарствата в амбулаторна обстановка се отпускат само по предписание на
съответния медицински специалист. Липсват твърдения в исковата молба да не е
било изпълнено изискването за здравно осигуряване на ищеца от момента на
задържането му от държавния бюджет. Видно е впрочем, че тогава, когато е имал
оплаквания от медицинско естество, му е била оказвана медицинска помощ,
включително и по спешност. В тази връзка не се установява от доказателствата по
делото ищецът да не е получавал медицинска помощ за времето и на двата искови
периода, като липсват конкретни доказателства в тази връзка. Според съда не
може да се преценяват сериозно показанията на свидетеля В., свързани с неговите
твърдения, че лекарят при затвора „лъжел“ ищеца, че ще му осигури медикаменти,
доколкото не са налице доказателства такива конкретно за твърдяното заболяване
„бронхиална астма“ да са били изписвани на К. и съответно да не са му били
предоставяни или да е било препятствано личното му снабдяване с лекарства.
С оглед изложеното по-горе по
отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца К., то съдът счита, че следва
изцяло да отхвърли първия от предявените искове, както и че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив,
които не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на
един лишен от свобода и относно заразяването на едно от спалните помещения с мухъл
в рамките на втория от исковите периоди. По останалите оплаквания, съдът счета,
че не следва да уважава този втори иск, предвид неговата недоказаност.
Отговорността
на държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията
във връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на
чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г., която вече не съдържа изискване
действията/бездействията по поставяне в неблагоприятни условия на задържаните
лица да са умишлени и това е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, всички посочени като
установени
условия,
свързани с пренаселеност и замърсеност с мухъл на помещения по настаняване на ищеца,
съдът счита, че съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените по-горе
неблагоприятни условия, при които ищецът К. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив през втория исков период, при прилагане
на подхода на оценка на въздействието им върху психическото и физическото
състояние на задържаното лице, съобразно с периода, за който се установяват по
категоричен начин такива нарушения, като взе предвид и възрастта на ищеца, а
също и предвид разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая
действително е налице доказано причиняване на неимуществени вреди в резултат от
незаконосъобразно бездействие на администрацията на затвора по осигуряване на
благоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което
осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. В случая, налице е поставяне в неблагоприятни
условия на ищеца К., над нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда
се установява твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от
престоя му в пенитеницарно заведение при условията на пренаселеност и
заразеност с мухъл, защото посочените и по-горе неблагоприятни условия, макар
да не е доказано да са в кумулативна съвкупност и с другите твърдени такива по
исковата молба, сами по себе си са от естество да причинят описаното от ищеца
чувство на унижение на човешкото му достойнство. Пренаселеността в помещенията
по престояване на ищеца е такова обстоятелство, което и обективно води до извод
за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото достойнство. В тази връзка и описаното от ищеца като претърпяно
унижение е реална последица от посочените неблагоприятни условия. В тази насока съдът взема предвид и
факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в ареста, като съгласно чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване
на противното. В тази насока от страна на ответника не са ангажирани
доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът го определя като средно висок, като взема предвид, от една страна, продължителността
на установения брой дни, за който категорично е доказано да са били налице
вреди от конкретно установена пренаселеност, а именно 414 дни, както и
включения в този брой дни общ брой от тридесет дни, в които пренаселеността е
била особено съществена – под 3 кв. метра на лишен от свобода в помещение № 35
и факта на престой в заразено с мухъл спално помещение № 5 за времето от близо
една година, всичко това в рамките на исковия период от 28.10.2019г. до
31.08.2021 г., а от друга страна – факта, че значителният период на престой на
ищеца в затвора е предпоставен от негово предходно поведение по осъществяване
на престъпление, за което същият е получил и осъдителна присъда и то при
условие, че вече е пребивавал в затвора и би следвало да му е известно какви са
условията там. При това положение и съдът намери, че справедливо и отговарящо
на действителния интензитет на търпените от страна на ищеца К. неимуществени
вреди като резултат от незаконосъобразно бездействие, осъществило нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата за лишаване от
свобода, ще бъде такова в общ размер на 2500 лева. В тази насока и съдът се
съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото
обезщетение, посочен в приложение към Решение И. и др. срещу България, както и
към Решение Йорданов и Дежелебов срещу България. Затова и счете, че следва да
уважи втория от исковете за неимуществени вреди до посочения размер от 2500
лева, като го отхвърли до пълния предявен такъв от 25 000 лева, като
неоснователен и недоказан. С оглед на това и основателна е акцесорната
претенция за присъждане и на законна лихва, като такава следва да се присъди
върху сумата на обезщетението, считано от 31.08.2021 г. до окончателното
ѝ изплащане.
При този изход от производството и съобразно
разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, както и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с
уважената част от втория от исковете. Досежно първия иск, възнаграждение за адвокат не следва
да се присъжда, предвид отхвърлянето му изцяло от съда. Ищецът
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде присъдено
съобразно с чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. От приложения договор за
правна защита и съдействие се установява, че адвокатът М., упълномощен от ищеца за представителство по
делото, е следвало да представлява последния безплатно
като лице, което е материално затруднено, сиреч
на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Поради това и според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата на адв. Г.М. да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1,
т.4 от Наредбата, което с оглед на това, че следва да се присъди съразмерно на
уважената част на втория му иск, предвид това, че първият бива отхвърлен изцяло, така изчислено по съразмерност възлиза
на 128 лева.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено по отношение на втория предявен иск, защото независимо от това, че е налице частично
отхвърляне на тази искова претенция, то нормите на чл.286, ал.2
и ал.3 от ЗИНЗС са
специални и дерогират общото правило на чл.78,
ал.3 от ГПК,
съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от
него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на втората искова претенция, искането на ответника за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение не може да бъде
уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност. Същемвременно, по
отношение на първия от исковете, който съдът отхвърля изцяло, тълкуването на
нормата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС също не дава такава възможност, независимо, че
искът се отхвърля изцяло. В тази насока под понятието „разноски“, посочено в тази разпоредба, следва да се разбират деловодни разноски, сиреч средства,
заплатени за процесуални действия, като те не
включват юрисконсултско възнаграждение. Аргумент в
тази насока е и нормата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, която изрично разграничава
разноските от възнаграждението за адвокат. Нормата е специална
по отношение на общите правила на чл.78 от ГПК, поради което ищецът в това исково
производство не дължи заплащане на юрисконсултско възнаграждение, дори и когато искът му е отхвърлен изцяло.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц.И.К. с ЕГН ********** иск с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за причинени му неимуществени вреди в размер
на 5000 лева със законна лихва от 31.08.2021 г. до окончателното изплащане, като резултат от бездействия на
администрацията на Затвора Пловдив, довели до нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, за
периода от 04.04.2017 г. до 04.07.2017 г., като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София, да заплати на Ц.И.К. с
ЕГН ********** сумата от 2500 лв. /две хиляди и петстотин лева/, ведно със
законна лихва от 31.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени
вреди в рамките на периода на престой
на ищеца в Затвора Пловдив от
28.10.2019 г.
до 31.08.2021 г., в резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, изразили се
в липса на достатъчно жилищна площ за 414 дни в
посочения период и заразеност на спално помещение с мухъл, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за разликата до пълния ѝ предявен размер от 25 000 лева, както и по
отношение на останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца Ц.И.К. с ЕГН **********,*** лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София да заплати на адв.Г.Г.М.,***, със служебен адрес гр. Пловдив ул.“Йоаким
Груев“ № 43, сумата от 128 лв. /сто двадесет и осем лева/,
съставляваща адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, съразмерно на уважената част от втория иск.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред тричленен състав на
Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му
до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: