Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4474 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 29.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 37786/2016г. на СРС, ГО, 73 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от „О.М.“ ООД срещу „Б.Р.“ ЕООД за заплащане на сумата от
7 073, 51 лева – възнаграждение по договор от 01.12.2013г. за периода от
м.04. – м.06.2015г. и за заплащане на сумата от 1 118, 30 лева –
обезщетение за забава за периода от 01.05.2015г. до 08.07.2016г.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„О.М.“ ООД, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения
съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на същия. Поддържа се становище, че изводът
на съда за липса на доказателства за изпълнение на задълженията по процесния
договор, е неправилен. Жалбоподателят твърди, че е изправна страна по
правоотношението, което обстоятелство е било установено както с представените
писмени доказателства, така и с ангажираните гласни доказателствени средства и
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. По отношение на
представените фактури се релевират доводи, че същите не са били оспорени от
ответната страна. Считат, че неосчетоводяването на част от фактурите в
счетоводството на насрещната страна е ирелевантно, тъй като наличието на
договорно правоотношение е установено от представения и неоспорен писмен
договор между страните. По изложените съображения е направено искане за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да
се уважат в претендирания размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна „Б.Р.“
ЕООД е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по
подробно изложени съображения. Поддържат се възраженията, че изпълнителят по
договора не е изправна страна и е налице пълно неизпълнение на поетите задължения.
По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договор за поддръжка
и управление от 01.12.2013г.
По делото не е спорно обстоятелството, че на
01.12.2013г. е сключен договор за поддръжка и управление на общите части в
комплекс „П.Б.“, по силата на който „Б.Р.“ ООД /в качеството на клиент/ е
възложил на „О.М.“ ООД /в качеството на управител/ извършването на управление и
поддръжка на общите части и външните площи в комплекс „П.Б.“, находящ се в гр.
София, ул. „Студен кладенец“, състоящ се от пет новопостроени жилищни сгради,
зелени площи и алеи. Конкретните дейности по поддръжката и управлението на
общите части са описани в Приложение № 1 към договора, което приложение не е
представено по делото. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора насрещната престация
на клиента е заплащане на месечно възнаграждение в размер на 3 090 лева
без ДДС, което е платимо до последния ден на текущия месец /чл. 5, ал. 3/. Не е
спорно по делото, че на основание чл. 5, ал. 1 при подписване на договора
възложителят е заплатил депозит в размер на 3 090 лева, който обезпечава
изпълнение на задължението за заплащане на месечното възнаграждение. В чл. 7,
ал. 2 от договора са посочени услугите, предоставяни от изпълнителя, а именно –
ежемесечно почистване на външните и вътрешни общи площи на комплекса и
сградите, почистване на коридорите, стълбищата, фоайетата, входните врати, офис
и мострен апартамент, доставка на консумативи за почистването на сградите;
осъществяване на 24 часова охрана в комплекса; поддръжка на зелени площи и
снегопочистване. Съгласно чл. 9 от договора управителят има право да използва
сумите от гаранционния депозит в случай, че клиентът не извърши плащане на
месечното възнаграждение до 30 дни след изтичането на срока по чл. 5, ал. 3 и
при възникване на необходимост от извършване на извънредни спешни разходи с цел
отстраняване на авария или сериозна повреда на инсталациите или системите на
сградата и/или поправка в общите части на същата, която изискват незабавен
ремонт. Страните са уговорили в чл. 13, ал. 1 от договора, че при забава в
плащането на месечното възнаграждение на управителя, клиентът дължи лихва за
забава в размер на законната лихва за периода на забава.
Договорното правоотношение между страните е било
прекратено по общо съгласие, като на 26.06.2015г. ищецът е предал обекта на избрания
нов управител на комплекса.
По делото са представени следните фактури, съставени от
доставчика и неподписани от ответното дружество, удостоверяващи начисляването
на задължения срещу ответното дружество, както следва: фактура №
3532/28.04.2015г. за сумата от общо 3 155 лева без ДДС /3 786 лева с
ДДС/, представляваща възнаграждение за управление и поддръжка на общите части в
комплекса за м.04.2015г. в размер на 3 090 лева без ДДС и наем на
химическа тоалетна в размер на 65 лева без ДДС; фактура № 3540/01.05.2015г. за
сумата от общо 2 652, 77 лева без ДДС /3 183, 32 лева с ДДС/,
представляваща стойност на допълнителни услуги по поддръжка на имот П.Б.;
кредитно известие № 5223 към фактура № 3540, издадено на 22.06.2015г., за
сторниране на сумата 1 602, 77 лева без ДДС /1 923, 32 бева с ДДС/ за
незавършена услуга за въвеждане в експлоатация на газова инсталация; фактура №
3647/29.05.2015г. за сумата от общо 3 739, 73 лева без ДДС /4 487, 68 лева
с ДДС/, представляваща стойност за управление и поддръжка на общите части в
комплекса за м.05.2015г. в размер на 3 090 лева без ДДС, наем на химическа
тоалетна за м.05.2015г. в размер на 65 лева без ДДС, доплащане допълнително
извършени дейности по поддръжка в размер на 364, 73 лева без ДДС, изпомпване на
вода в шахта на асансьор в размер на 50 лева без ДДС, поставяне на ревизионни
отвори в офис и мострен апартамент в размер на 85 лева без ДДС и фактура №
3744/17.06.2015г. за сумата от общо 3 155 лева без ДДС /3 786 лева с
ДДС/, представляваща стойност на управление и поддръжка на общите части в
комплекса за м.06.2015г. в размер на 3 090 лева без ДДС и наем на
химическа тоалетна за м.06.2015г. в размер на 65 лева без ДДС.
По делото са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетеля П.П.Разпитаният свидетел е служител на ищцовото
дружество, като трудовото правоотношение между страните е започнало на
01.04.2015г. От неговите показания се установява, че му е била възложена
поддръжката на комплекс П.Б., както и че той, един градинар и един
електротехник се грижили за общите части в комплекса – за зелените площи, за
подмяна на крушки, осветление по стълбищата, имало екип, който почиствал офис
частите един път седмично. Свидетелят е извършвал дейност по поддръжка на
процесния обект. Той е проверявал електромерите на обекта, записвал е номерата
с цел да се сложат в ред плащанията към електроразпределителното предприятие.
Проверявал е кой водомер за кой обект се отнася. Свидетелят сочи, че се
наложило да осъществи контакт със „Софийска вода“, тъй като в комплекса нямало
вода. Служители на „Софийска вода“ дошли, извършили проверка и уведомили
потребителя, че може да се пусне водата в обекта. След като водата била пусната
обаче, на едно място в двора потекла вода, след което служителите на ищеца затапили
стърчащата тръба и спрели теча. Свидетелят излага, че в комплекса имало един
апартамент, който бил пригоден за офис на собствениците, и още един – мострен,
който бил обзаведен и се показвал на потенциални клиенти-купувачи. Служителите
на ищеца обаче нямали достъп до офиса и до мострения апартамент, тъй като
нямали задължения да извършват дейности в тях. Свид. П.сочи, че собствениците на
апартамента поискали част от обзавеждането в мострения апартамент да се
демонтира, като тази дейност била извършена от ел. техник – служител на
ищцовото дружество. П.П.не е присъствал при демонтиране на мебелите, но впоследствие
разбрал, че в апартамента станало наводнение.
В първоинстанционното производство е прието заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно и обективно.
Същото не е било оспорено от страните и от него се установява, че счетоводството
на „О.М.“ ООД е било редовно водено по отношение на процесните фактури, които
били осчетоводени при ищеца. При проверка на счетоводните регистри на ответното
дружество вещото лице установило, че фактура № 3744/17.06.2015г. не е осчетоводена
и по нея не е упражнено правото на приспадане на данъчен кредит. Не е било
осчетоводено и кредитното известие № 5223/22.06.2015г., а по фактура №
3540/01.05.2015г. е упражнено право на приспадане на данъчен кредит в размер на
530, 55 лева. Посочено е още, че фактури с №№ 3532/28.04.2017г. и
3647/17.06.2015г. са осчетоводени в счетоводството на ответника и по тях е
упражнено право на приспадане на данъчен кредит. Общата стойност на издадените
фактури е 13 319, 68 лева, като при ответника е осчетоводено на
27.04.2015г. плащане в размер на 3 156, 17 лева по фактура №
3532/28.04.2017г. При съобразяване на издаденото кредитно известие за
сторниране на сумата от 1 923, 32 лева общият размер на неплатеното от
ответника възнаграждение по процесните фактури възлиза на сумата от
10 163, 51 лева. Вещото лице е посочило, че от така определената сума
счетоводно е приспаднат депозит в размер на 3 090 лева и дължимата сума
възлиза на 7 073, 51 лева.
Други доказателства, относими към предмета на спора,
не са представени.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищцовото дружество следва да установи, че спорното
право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със
съществуването на договорни отношения между страните по договор за изработка,
изпълнение на задължението на ищеца, както и настъпване на изискуемостта на
вземането.
Ответникът следва да ангажира доказателства за
правоунищожаващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения срещу
съществуването на вземането, респективно срещу изискуемостта на вземането.
Процесната искова претенция се основава на твърдение
за неизпълнени от ответника договорни задължения за заплащане стойността на
предоставени от ищеца услуги по договор от 01.12.2013г. за поддръжка и
управление на общите части в комплекс „П.Б.“, за което били издадени процесните
фактури.
Предвид предмета на спорното материално право, в
тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е да докаже следните кумулативни
предпоставки: 1) наличието на сключен между страните договор за изработка, с
който му е възложено предоставянето
на услуги срещу насрещна парична престация, 2) фактическото изпълнение на
същите услуги, и 3) приемане на изработеното от ответника.
Процесният договор за поддръжка и управление на общите
части в комплекс „П.Б.“ има правните характеристики на договор за изработка,
уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД. Договорът за изработка е неформален и
консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на
съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи – работата,
която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и
възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и
приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за
доказване на договора за изработка.
Договорът за изработка по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден
договор, като при учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя-ищец
са породени две основни облигаторни задължения – да извърши съобразно поръчката
в срок и без отклонение от нея и недостатъци процесните услуги и да предаде
работата на възложителя, а за изпълнителя – да приеме /одобри/ извършената
работа и да заплати уговореното възнаграждение с ДДС на изпълнителя - арг. чл.
258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Законът задължава поръчващия да приеме изработеното –
чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява 1). фактическо
получаване на изработеното и 2). признанието, че то съответства на поръчаното.
Следователно, приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се
придружава от изричното или мълчаливото изразено изявление на поръчващия, че
счита работата съобразена с договора. Приемане означава одобряване. Именно за
да може да се даде на приемането значението на одобряването, законът предписва
на поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно, неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако не направи такива
възражения, работата се счита за приета, т.е. за одобрена, както разпорежда
уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД презумпция. Следователно, едва при предаването
на работата изпълнителят е изпълнил своите основни правни задължения, породени
от договора за изработка, като правното задължение на възложителя за заплащане
на уговореното възнаграждение става изискуемо.
При иск за реално изпълнение на договорно задължение с
правно основание чл.
266, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно
доказване, наличието на валидно сключен между страните договор, който е породил
целените с него правни последици, както и качеството си на изправна страна по
договора - че е изпълнил съгласно уговореното или е готов да изпълни. Съгласно чл.
266, ал.1 ЗЗД, възложителят трябва да даде на изпълнителя необходимото
съдействие за изпълнение на работата, да приеме изработената съобразно договора
работа и да изплати възнаграждение за приетата работа. Приемането на
извършената работа, възложена с договор за изработка, обхваща два момента:
фактическо получаване на изработеното от поръчващия и признание, че
изработеното съответства на поръчаното, т.е. приемане е налице само когато
реалното получаване на изработеното е придружено с изрично или мълчаливо
изразено волеизявление на поръчващия, че счита работата за съответна на
уговореното. На поръчващият е вменено не правото, а задължението да приеме
извършената съгласно договора работа, като в случай на неправилно изпълнение
той може да направи възражения по см. на чл.
264, ал.2 ЗЗД, в противен случай работата се счита за приета.
Изпълнението и приемането на възложената работа може
да се извърши с различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства,
съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. Трайно установена е
практиката на ВКС, че издадените фактури отразяват възникналото между страните
правоотношение и осчетоводяването им от ответното дружество, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях,
представляват недвусмислено признание на задължението по тях. Следователно
отразяването на парична престация като дължима в счетоводството на ответника
/купувач, възложител и т.н./ и ползването на данъчен кредит съобразно със
стойността й съставлява извънсъдебно признание на задължението и доказват
съществуването му – така практика на ВКС по решение № 211/30.01.2012г. по т.д.
№ 1120/2010г., II ТО, решение № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г., II ТО,
решение № 92/07.09.2011г. по т.д. № 478/2010г., II ТО, решение №
30/08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г., I ТО, решение № 118/05.07.2011г. по т.д.
№ 491/2010г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014г. по т.д. № 1598/2013г. на II
ТО, решение № 172813.01.2016г. по т.д. № 2535/2015г., I ТО. Ако възложителят,
респ. негов представител, е отразил в счетоводните регистри на търговското дружество
издадената от изпълнителя фактура и възложителят е ползвал правото на
приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е налице приемане от
поръчващия на фактически изпълнените работи, дори ако не е подписан двустранен
приемо-предавателен протокол – така решение № 65/24.04.2012г. по т.д. №
333/2011г. на ВКС, II ТО и решение № 178/13.10.2017г. по т.д. № 638/2017г. на
ВКС, II ТО.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че от събраните по делото доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност,
се установява по несъмнен начин, че между страните по делото е възникнало
правоотношение по договор за изработка с посоченото в исковата молба съдържание
на правата и задълженията по него, както и че ищецът е изправна страна по договора
– престирал е възложената му от ответника работа през м.04.2015г. и м.05.2015г.,
а последният е приел същата, поради което дължи заплащане на уговореното
възнаграждение за посочените месеци, обективирани във фактура №
3532/28.04.2015г. и фактура № 3647/29.05.2015г. Този извод се основава на
представените фактури и неоспореното от ответника заключение на
съдебно-счетоводната експертиза, от което се установява, че посочените две
фактури са осчетоводени в счетоводството на ответното дружество и същото е
ползвало данъчен кредит по тях. Възлагането от страна на ответника и
извършването от страна на ищеца на допълнителни услуги за поддръжка на
процесния имот, за което е издадена фактура № 3540/01.05.2015г. на стойност от 3
183, 32 лева с ДДС, се установява от посочената фактура, която също е била
осчетоводена от ответника и е ползван данъчен кредит по нея.
Както вече бе посочено по-горе, действията по
отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й
в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване, като същевременно следва да се ценят и като признание за извършване
на описаните в нея услуги и тяхното приемане. Действително, извънсъдебното
признание не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, но ако такова е
налице, в тежест на страната, от която изхожда е да го опровергае, въвеждайки в
спора обстоятелства относно неговата симулативност. Твърдения за наличие на
такива обстоятелства в случая липсват. Ето защо наведените от ответника
възражения, че възложената работа не е била извършена в претендирания от
изпълнителя обем /конкрето за м.04. и м.05.2015г. и по отношение на
допълнителните услуги по фактура № 3540/01.05.2015г./ са неоснователни. Осчетоводяването
на посочените по-горе фактури и ползването на данъчен кредит по тях е признание
на възложителя, че работата е изпълнена и приета.
От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, приета в първоинстанционното производство, се установява, че
фактура № 3744/17.06.2015г. не е била осчетоводена от ответното дружество.
Други доказателства за извършване на възложената работа през м.06.2015г. не са
ангажирани от ищцовото дружество. Показанията на разпитания свидетел П.не съдържат
ясен краен период, за който се отнасят /свидетелят твърди, че е започнал работа
при ответното дружество от 01.04.2015г. и е извършвал дейности в процесния
обект за около 1 месец, месец и половина преди прекратяване на отношенията
между страните по делото/ и дават общи сведения за извършвано в комплекса
седмично почистване на офис части, смяна на крушки, осветление по стълбището,
проверка на електромери, търсене на съдействие от „Софиийска вода“ с оглед отстраняване
на проблеми с потреблението на вода в имота, грижи за зелените площи от
градинар. Следва да се посочи, че от така изброените от свид. П.дейности, в
предмета на процесния договор се включва единствено почистването на външните и
вътрешни общи части на комплекса и поддръжка на зелените площи. Останалите
дейности не са част от задълженията по договора и не могат да обосноват
основание на заявената искова претенция относно възнаграждението за м.06.2015г.
Освен това, според представената и неоспорена от насрещната страна имейл
кореспонденция, представител на ответника е прекратил договорните отношения
между страните още на 15.06.2015г., а ищцовото дружество претендира заплащане
на възнаграждение по договора за целия месец 06.2015г. по фактура от 17.06.2015г.,
издадена преди изтичане на периода, за който се отнася. Следва да се има
предвид, че към момента на провеждане на разпита пред първоинстанционния съд
свид. П.е бил в трудови отношения с ответното дружество, поради което неговите
показания следва да бъдат преценени по реда на чл. 172 от ГПК с оглед евентуалната
му заинтересованост от изхода на спора. В случая по делото не са събрани други
доказателства, които да кореспондират с показанията на разпитания свидетел. Това
обстоятелство, обсъдено наред с факта, че същите не са достатъчно конкретни и
ясни относно релевантните за спора обстоятелства, налагат извод, че от тях не
може да се установи твърдяното от ищеца пълно и точно изпълнение на възложената
с процесния договор работа за м.06.2015г.
При така установените
факти съдът приема, че ищцовото дружество установи по реда на пълното и главно
доказателства, че възложената му работа с процесния договор е била изпълнена за
периода м.04 – м.05.2015г. в
количествено, качествено и темпорално отношение, поради което е възникнало
задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение. В
случая общият размер на дължимото възнаграждение възлиза на сумата от 6 377, 51
лева, от която 629, 83 лева – остатък по фактура от 28.04.2015г.; 1 260 лева –
дължим остатък след сторниране на вземането по фактура № 3540/01.05.2015г. със
сумата от 1 923, 32 лева и 4 487 лева – по фактура № 3647/29.05.2015г. След
приспадане на получения гаранционен депозит в размер на 3 090 лева,
непогасеното задължението на ответното дружество възлиза на сумата от 3 287, 51
лева. Неоснователна е претенцията за заплащане на сумата от 3 786 лева по
фактура № 3744/17.06.2015г., тъй като ищецът не установи да е престирал през
м.06.2015г. услуги по процесния договор, съответно – за ответното дружество не
е възникнало корелативното задължение за заплащане на възнаграждение.
По предявения иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Задължението за
плащане на месечното възнаграждение е възникнало като срочно – според чл. 5,
ал. 3 от договора възложителят дължи плащане до последния ден на текущия месец.
По правилото на чл. 84, ал. 1, изр. 1-во от ЗЗД ответното дружество изпада в
забава считано от първо число на следващия месец и дължи обезщетение за забава
в размер на законната мораторна лихва. Предвид установените главни парични
задължения предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателен за следните
вземания: върху главница от 629, 83 лева – за периода от 01.05.2015г. до датата
на подаване на исковата молба в размер на 76, 77 лева /определен с помощта на
компютърна програма по реда на чл. 162 ГПК/; върху главница от 1 260 лева - за периода от 01.06.2015г. до датата на
подаване на исковата молба в размер на 135, 93 лева /определен с помощта на
компютърна програма по реда на чл. 162 от ГПК/ и върху главница от 4 487, 68
лева – за периода от 01.06.2015г. до датата на подаване на исковата молба в
размер на 508, 33 лева /определен с помощта на компютърна програма по реда на
чл. 162 от ГПК/. Претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е неоснователна в
останалата част предвид изхода на делото по спора с предмет главното парично
вземане за възнаграждение за м.06.2015г.
С оглед изхода на
спора и предвид сбъдването на вътрешно-процесуалното условие, при което е
предявено, съдът дължи да разгледа и да се произнесе по релевираното възражение
за прихващане с вземане на ответника в размер на 5 197, 32 лева:
Ответното дружество
твърди да е носител на вземане, представляващо обезщетение за имуществени
вреди, причинени в резултат на противоправни виновни действия на служители на
ищцовото дружество. Изложени са фактически твърдения, че “Б.Р.” ЕООД е
възложило на “О.М.” ООД демонтирането на електроуреди, находящи се в собствен
на ответното дружество апартамент в комплекс П.Б.. Служителите на ищеца
извършили възложената работа /демонтаж на конкретно посочени електроуреди/, но
при възстановяване на водопроводните тръби към оборудването затапили неправилно
същите, в резултат на което жилището било наводнено. Увредени бил поставеният
ламинат в имота, поради което същият следвало да се подмени с нов. Освен това
била повредена и една стена, която следвало да се пребоядиса. За отстраняване
на така нанесени вреди ищецът заплатил сумата от общо 1 897, 32 лева, която се
претендира за възстановяване от насрещната страна. Освен това се претендира и
сумата от 3 000 лева, представляваща заплатени разходи по ангажиран технически
консултант.
Ищецът оспорва
основателността на релевираното възражение за прихващане.
Възражението за
прихващане е заявено на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД – репариране
на причинени от служители на ищцовото дружество имуществени вреди при
твърдения, че същите са причинени в резултат на действия, извън предмета на
възложената работа по демонтаж на електроуреди.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид
безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,
като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД
този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за
уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди,
причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични
виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в
смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на
изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на
възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1)
правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл.
45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите
елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между
деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от
изпълнителя при или по повод
извършването на възложената му работа – чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се
предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин
липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на
доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна
точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав
трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест.
В разглеждания случай
ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не ангажира
доказателства за нито една от кумулативните предпоставки на вземането по чл.
49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Не е установено деяние на служители на ответника,
което да е в причинна връзка с настъпилите вреди. Не се доказа също така
наличието на увреждане в имота на ответника и размера на нанесените вреди. В
представената имейл кореспонденция не се съдържат изявления на представители на
ищцовото дружество, които могат да се приемат за извънсъдебно признание на
твърдените от насрещната страна факти. Събраните гласни доказателствени
средства чрез разпит на свид. П.също не установяват механизма на твърдяното
увреждане – конкретно какви действия/бездействия е извършил служителят на
ищеца. Фактурите за извършените разходи не доказват причинно-следствена връзка
между вредите и поведението на служител на ищеца.
С оглед изложеното се
налага извод, че релевираното възражение за прихващане е неоснователно и следва
да се отхвърли.
По тези съображения
обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск с правно основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД до
размер на сумата от 3 287, 51 лева и в частта, в която е отхвърлен предявеният
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размер на сумата от 721, 03
лева.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода на
спора и предвид изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят
сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от въззивната жалба,
които възлизат на сумата от 81, 46 лева за държавна такса.
Въззиваемата страна
също претендира разноски и такива се дължат съразмерно на отхвърлената част от
жалбата, които възлизат на сумата от 383 лева за адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на
спора в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за първоинстанционното
производство съразмерно на уважената част от исковете в общ размер на 711, 34
лева.
Ответникът не е
доказал извършването на разноски в първоинстанционното производство, поради
което такива не са били присъдени.
Търговският характер на спора произтича от
правоотношение, което е възникнало в
резултат на търговска сделка /договор за поддръжка и управление/, сключена между две търговски дружества, поради което
следва да се приложи прагът за касационно обжалване от 20 000 лева,
регламентиран в чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК, и да се приеме, че атакуваното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 127062 от 29.05.2019г., постановено по гр. дело № 37786/2016г. на Софийския районен
съд, ГО, 73 състав, в частта,
в която е отхвърлен предявеният от “О.М.” ООД срещу “Б.Р.” ЕООД иск с правно
основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД до размер на сумата от 3
287, 51 лева – възнаграждение по договор за поддръжка и управление на общите
части в комплекс “П.Б.” от 01.12.2013г. и в
частта, в която е отхвърлен предявеният от “О.М.” ООД срещу “Б.Р.” ЕООД
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размер на сумата от общо 721, 03
лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА “Б.Р.” ЕООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление
***, офис 5 да заплати на “О.М.” ООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на
управление ***, офис 1 по иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал.
1 от ЗЗД сумата от 3 287, 51 /три хиляди двеста осемдесет и седем лева и 51
ст./ лева – неплатено възнаграждение по договор за поддръжка и управление на
общите части в комплекс “П.Б.” от 01.12.2013г. дължимо за периода м.04. –
м.05.2015г., за която сума са издадени фактура № 3532/28.04.2015г., фактура №
3540/01.05.2015г. и фактура № 3647/29.05.2015г., ведно със законната лихва
върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба – 08.07.2016г.
до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА “Б.Р.” ЕООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление
***, офис 5 да заплати на “О.М.” ООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на
управление ***, офис 1 по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от
общо 721, 03 /седемстотин двадесет и един лев и 03 ст./ лева – обезщетение за
забава в размер на законната мораторна лихва, дължимо за периода от
01.05.2015г. до 08.07.2016г., начислено върху главница по фактура №
3532/28.04.2015г. в размер на 629, 83 лева; върху главница по фактура №
3540/01.05.2015г. в размер на 1 260 лева и върху главница по фактура №
3647/29.05.2015г. в размер на 4 487, 68 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 127062 от 29.05.2019г., постановено
по гр. дело № 37786/2016г. на
Софийския районен съд, ГО, 73 състав, в останалата
част.
ОТХВЪРЛЯ предявеното по реда на чл. 298, ал. 4 от ГПК от “Б.Р.”
ЕООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***, офис 5 срещу “О.М.” ООД,
с ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***, офис 1 възражение за
прихващане с насрещно вземане с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД в размер на 5 197, 32 лева, представляващо обезщетение за имуществени
вреди от наводнение в апартамент № 2.6. от сграда 7 Д в комплекс „П.Б., находящ
се в гр. София, ул. „Студен кладенец“, причинени при извършване на демонтаж на
електроуреди в имота на 22.05.2015г.
ОСЪЖДА “Б.Р.” ЕООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление
***, офис 5 да заплати на “О.М.” ООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на
управление ***, офис 1, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 711, 34
/седемстотин и единадесет лева и 34 ст./ лева – съдебни разноски в
първоинстанционното производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 81, 46 /осемдесет и един лев и 46 ст./ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА “О.М.” ООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***,
офис 1 да заплати на “Б.Р.” ЕООД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***,
офис 5 на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 383 /триста
осемдесет и три/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.