№ 342
гр. С., 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20241800500445 по описа за 2024 година
С решение № 48 от 11.03.2024 год. по гр.д. № 1200/2023 год.
Елинпелинският районен съд е признал за установено, че Б. А. А. от с. Н.Х.
дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. сумата 287,87 лева – неизплатена главница по
договор за потребителски кредит № 40007037545 от 13.12.2021 год., ведно със
законната лихва, считано от 30.08.2023 год.; сумата 316,08 лева –
възнаградителна лихва за периода от 20.06.2022 год. до 06.07.2023 год.; сумата
26,77 лева – обезщетение за забава за периода 21.04.2022 год. – 06.07.2023
год., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 950/2023 год. по описа на ЕлПРС, като е отхвърлил иска по чл. 422
от ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за сумата 250 лева – възнаграждение на закупен пакет
допълнителни услуги „Фаст“ и сумата 541,68 лева – възнаграждение за
закупена услуга „Флекси“ по потребителския кредит, както и иска по чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 26,77 лева до пълния
предявен размер от 185,09 лева обезщетение за забава за периода 21.04.2022
год. – 06.07.2023 год., като неоснователни.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответницата с твърдения, че същото противоречи на събраните по делото
1
доказателства и на материалния закон. Моли съда да го отмени и вместо него
да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Ответникът оспорва въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Ищецът твърди в исковата молба, че с договор за потребителски кредит
от 13.12.2021 год. отпуснал на ответницата паричен кредит в размер на 1000
лв., който е следвало да бъде погасен на 24 месечни вноски, всяка по 61,73
лв., включваща главницата по заема ведно с оскъпяването, при ГПР 41% и
ГЛП – 41%. При сключване на договора бил избран и закупен от ответницата
и пакет от допълнителни услуги „Фаст“ срещу възнаграждение в размер на
300 лева и пакет услуги „Флекси“ срещу възнаграждение в размер на 650 лева,
като вноската за тези допълнителни услуга е в размер на 39,58 лева, като
общият размер на месечната вноска по договора за кредит, ведно с
допълнителния пакет услуги възлиза на 101,31 лева, а общият размер на
задължението възлиза на 2431,50 лева за целия срок на договора. Твърди се, че
съгласно Декларация т. А към договора за потребителски кредит неразделна
част от него са Общите условия, които са предадени на кредитополучателя
при подписване на договора. Съгласно Декларации т. Г на клиента е
предоставен и Стандартен европейски формуляр, в който са описани
допълнителните услуги по предоставения пакет, за закупуването на които
клиентът е изразил изрично съгласието си в Споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги. На 13.12.2021 год. ищецът превел парична
сума в размер на 977,20 лева по посочената от длъжника банкова сметка, като
усвоената сума по кредита е в размер общо на 1000 лева. Ответницата
направила само четири погасителни вноски, като след изпадане на длъжника в
забава кредиторът се е възползвал от правото, предвидено в чл. 12.3 от
договора да обяви кредита за предсрочно изискуем с уведомително писмо,
получено на 14.07.2023 год. Ответникът дължи и договорно възнаграждение
за изтегления кредит в размер на 316,08 лева, разсрочено във времето и
подлежащо на заплащане на вноски съгласно погасителния план.
Възнаграждението се претендира от падежа на първата неизплатена вноска –
20.06.2022 год. до датата на предсрочната изискуемост.
Ищецът твърди, че ответницата е погасила само първите 4 пълни
месечни вноски по договора. След изпадането й в забава ищецът е обявил
непогасената част от задължението по договора за предсрочно изискуемо, на
2
основание чл. 12.3 от Общите условия, като предсрочната изискуемост е
настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, за което длъжникът е бил уведомен. Неизплатената част от
главницата по договора за кредит е в размер на 287,87 лева. Съгласно чл. 4 от
Общите условия към договора за потребителски кредит ответникът дължи на
дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит, което към
датата на предсрочната изискуемост възлиза на 316,08 за периода от датата на
първата неизплатена вноска до датата на предсрочната изискуемост.
Предявените искове са по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
По подадено на 30.08.2023 год. заявление от дружеството е образувано
ч.гр.д. № 950/2023 год. по описа на ЕлПРС. Със заповед № 588/30.08.2023 год.
съдът е разпоредил длъжникът Б. А. да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата
883,97 лева – главница по договора за потребителски кредит; 316,08 лева –
договорно възнаграждение за периода от 20.06.2022 год. до 06.07.2023 год.;
250 лева – договорно възнаграждение за закупен пакет услуги „Фаст“, 541,68
лв. – договорно възнаграждение за закупен пакет услуги „Флекси“; 185,09
лева – лихва за забава за периода 21.04.2022 год. – 06.07.2023 год. и сумата
39,29 лева – лихва за забава за периода 06.07.2023 год. – 29.08.2023 год.,
заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението до окончателното изплащане.
Тъй като длъжникът е подал в срок възражение срещу заповедта, на
основание чл. 415, ал. 1 от ГПК съдът е указал на заявителя, че следва да
предяви иск за вземането си в едномесечен срок, което обуславя и правния
интерес на ищеца от настоящите установителни искове с правно основание чл.
422 от ГПК. Същите са предявени в срока по чл. 414 от ГПК.
Ответницата е подала в срок писмен отговор на исковата молба, в който
оспорва изцяло предявените искове. Оспорва ищецът да е предоставил на
ответницата уговорената сума по договора за кредит. Освен това същият е
сключен в нарушение на чл. 10-11 от ЗПК, тъй като не е изпълнено
изискването всяка страница от договора да бъде подпасана от потребителя; в
договора е посочена само цифровата стойност на ГПР, но не са посочени
изчерпателни всички разходи, които потребителят ще направи и които са
отчетени при формирането на ГПР, т.е. не са посочени компонентите,
включени в годишния процент на разходите. Освен това в ГПР не са включени
като разход и таксите за т.нар. „допълнителни услуги“ в противоречие с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, изведено като разяснение на СЕС по
дело С-686/19, както и с разпоредбата чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това обуславя
3
недействителност на целия договор за кредит. Нарушена е и разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, според която договора за потребителски кредит трябва
да съдържа задължително информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Нито от текста на
договора, нито от погасителния план става ясно каква част от погасителната
вноска представлява главница, каква част – лихва, каква част – такса за
обслужване на кредита. Счита, че с процесния договор за кредит са нарушени
и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 12, т. 20, 23 и 24 от ЗПК, както и че същият е
нищожен в частта относно дължимите лихви, поради противоречие с добрите
нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване
нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Оспорва начисления
лихвен процент, като твърди, че същият е неправомерно завишен и е в
противоречие с добрите нрави, като е налице явна нееквивалентност на
насрещните престации, като размерът на договорната лихва е определен
едностранно от кредитора в размер, надхвърлящ трикратния размер на
законната лихва и неподлежащ на предоговаряне. Прави и възражение за
погасяване на вземанията по давност. Моли съда да отхвърли исковете изцяло
като неоснователни.
По делото е представен договор за потребителски кредит №
40007037545 от 13.12.2021 год., с който ищецът е предоставил на ответницата
кредит в размер на 1000 лв., които да издължи на 24 броя погасителни вноски
по 61,73 лева всяка, при ГПР 48,62% и ГЛП 41 %. С анекс № 1/02.06.2022 год.
към договора е уговорен нов погасителен план, като вноска № 5 е отложена в
края след изтичане срока на договора, като ГЛП остава непроменен, а ГПР е в
нов размер от 45,72%. Приложени са погасителен план и извлечение от сметка
към 10.11.2023 год., от които се установява, че ответницата е погасила първите
четири пълни вноски по договора за кредит, дължими за периода от датата на
сключване на договора до 20.04.2022 год., като общо заплатените от заемателя
суми за главница възлизат на 712,13 лева, видно от изричното признание на
кредитора в този смисъл с оглед твърдението му, че преди подаване на
заявлението ответницата е платила четири пълни вноски, с които са погасени
116,03 лева за главницата, както и е заплатила сумата 596,10 лева за главница
след издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК /видно и от
приложеното по делото извлечение от сметка/.
Представени са и следните писмени доказателства: искане за отпускане
4
на потребителски кредит, декларация, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити; Общи условия на
„П.К.Б.“ ЕООД; погасителен план; обратни разписки и уведомително писмо.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
изводи от правна страна:
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна по
следните съображения:
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал.
1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и
главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки: че между
него и ответника е сключен валиден договор за потребителски кредит, по
силата на който му е предоставил кредит в твърдяния размер, както и че е
настъпила изискуемостта на задължението за връщане на получената в заем
сума, ведно с дължимите лихви.
Договорът за заем е реален и сключването му е обвързано с момента
на предаването на заемната сума и поемане на задължение за нейното
връщане. По делото е представен документ, видно от който по посочената от
кредитополучателя в договора банкова сметка е преведена от кредитора
сумата 977,20 лева на 13.12.2021 год.. Установява се, че при сключването на
договора ответникът е избрал и закупил и допълнителен пакет услуги „Фаст“
и „Флекси“, за които дължи възнаграждения от 300 лева и съответно 650 лева,
като общият размер на вноската по този пункт е 39,58 лева месечно, и така
общият размер на месечната погасителна вноска възлиза на 101,31 лева. Тъй
като ответницата е заплатила само 4 пълни вноски, дължими за периода
20.01.2022 год. – 20.04.2022 год. кредиторът се е възползвал от предвидената в
чл. 12 от Общите условия към договора възможност и е обявил кредита за
изцяло предсрочно изискуем, за което ответникът е уведомен лично на
14.07.2023 год., видно от известие за доставяне, прието като доказателство по
делото.
След проверка на действителността на договора за кредит, съдът намира
следното:
Първоинстанционният съд е приел, че клаузите, с които е уговорено
заплащането на пакет допълнителни услуги са нищожни поради противоречие
5
със закона и добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и на
основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 3 от ЗЗП като
неравноправни, поради което са отхвърлени исковете за признаване за
установено вземането на ищеца за сумата 250 лева - възнаграждение за
закупен пакет услуги „Фаст“ и за сумата 541,68 лева – възнаграждение за
пакет услуги „Флекси“, като решението на районния съд в тази част е влязло в
сила като необжалвано.
По клаузите в договора относно размера на ГПР и на възнаградителната
лихва съдът намира следното:
Въззивният съд намира, че и останалите претенции, с изключение на тази
за главница, също са неоснователни, тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
ЗПК задължителни реквизити от договора за кредит са лихвеният процент по
кредита и годишният процент на разходите, а в случая в договора за заем е
посочен фиксиран лихвен процент – 41.00 %, но не е посочен коректно ГПР,
тъй като в последния не са включени разходите по пакетите допълнителни
услуги, които представляват „скрито възнаграждение“ по договора и водят до
допълнително оскъпяване на кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК общ разход
по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид
изложеното, възнаграждението за допълнителни услуги следва да участва при
формирането на ГПР, тъй като макар покупката на тези допълнителни услуги
да не е задължително условие за получаването на съответния кредит, те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит, поради което попадат в обхвата на понятието общи
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета /в този смисъл е и
актуалната практика на СЕС - решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22/. Съответно при включване на възнаграждението за допълнителните
услуги при формирането на ГПР размерът на същия в случая би надхвърлил
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС на Република България. Същевременно
6
невключването на това възнаграждение в размера на ГПР съобразно
актуалната практика на СЕС не е основание за частична недействителност на
договора, а за цялостна такава, като договорът, в който не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета разходи, следва
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. По отношение на претенцията
за мораторна лихва, предвид недействителността на договора за кредит
главницата е била дължима на кредитора от деня на предоставянето й, но
длъжникът ще изпадне в забава след покана /доколкото няма уговорен падеж
поради недействителността на договора/, респ. от този момент ще се дължи
обезщетението за забавено изпълнение на паричното задължение
/мораторната лихва/. Поради това ответницата дължи обезщетението за забава
от деня на подаване на заявлението, с което длъжникът е поканен да върне
главницата.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат изцяло с тези на
районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която
съд е признал за установено, че Б. А. А. от с. Н.Х. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД,
гр. С. сумата 316,08 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.06.2022
год. до 06.07.2023 год.; сумата 26,77 лева – обезщетение за забава за периода
21.04.2022 год. – 06.07.2023 год., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 950/2023 год. по описа на ЕлПРС,
като вместо него съдът следва да постанови друго, с което да отхвърли иска в
тази част. Решението следва да бъде потвърдено в частта, с която съдът е
признал за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 287,87 лева –
неизплатена главница по договора за потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 30.08.2023 год. до окончателното
изплащане.
С оглед изхода на спора ищецът дължи на процесуалния представител на
ответницата адв. И. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по чл. 38, ал. 2 от ЗА в първоинстанционното производство
в размер на 375,60 лева, както и на адв. Билева за процесуално
представителство в заповедното производство – адвокатско възнаграждение в
размер на 328 лева по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съобразно отхвърлената част от
исковете. Ответницата дължи на ищеца сумата 17 лева разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство пред
7
районния съд и 17 лева разноски в заповедното производство. Това налага
решението да бъде отменено и в частта, с която ответницата е осъдена да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски в
първоинстанционното производство за разликата над 17 лева до 37,32 лева,
както и разноски за заповедното производство за разликата над 17 лева до
626,65 лева. Ищецът следва да бъде осъден да заплати на адв. И.
допълнително сумата 100,30 лева адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред ЕлПРС, а на адв. Билева – допълнително сумата 87,60
лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
районния съд по чл. 38, ал. 2 от ЗА.
При този изход на спора въззиваемият следва да бъде осъден да заплати
на въззивницата сумата 14 лева – разноски за държавна такса съобразно
уважената част от жалбата, както и да заплати на процесуалния представител
на въззивницата адв. М. Л. сумата 480 лева възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно уважената част от жалбата. Въззивницата следва
да бъде осъдена да заплати на въззиваемия сумата 18 лева юрисконсултско
възнагражденние, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.
По подадените частни жалби срещу определение № 324/29.04.2024 год.
по реда на чл. 248 от ГПК съдът намира следното:
В срока по чл. 248 от ГПК ищецът е подал молба за изменение на
решението на районния съд в частта за разноските, тъй като определеното
адвокатско възнаграждение, дължимо на насрещната страна на основание чл.
38, ал. 1 т. 2 от ЗА е прекомерно, поради което следва да бъде определено под
минимума по Наредба № 1/09.07.2004 год. Счита също така, че в полза на
длъжника не се дължат отделно разноски за подаденото възражение по чл. 414
от ГПК. С обжалваното определение молбата на дружеството за изменение на
решението в частта за разноските на посочените основания е оставена без
уважение. Въззивният съд споделя мотивите на районния съд в обжалваното
определение, тъй като с оглед фактическата и правна сложност на делото
адвокатското възнаграждение не се явява прекомерно. Колкото до
дължимостта на разноските, направени от длъжника в заповедното
производство, съдът приема следното:
Според разясненията, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК с решението по
установителния иск съдът се произнася и по дължимостта на разноските за
8
заповедното производство - относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа
възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в
заповедното производство, искането на ответника за присъждане на
разноски за заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение. Следователно, всички
разноски на ответника за адвокатско възнаграждение в заповедното
производство подлежат на заплащане от страна на ищеца, тъй като са
направени за извършване на всички необходими процесуални действия,
предприети от пълномощника на страната – запознаване с делото, подаване на
възражение и/или на частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за
разноските.
Подадена е и молба от пълномощника на ответницата адв. И. по реда на
чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските чрез
осъждане на ищеца да заплати на пълномощника допълнително адвокатско
възнаграждение съобразно вида и броя на предявените искове, за защита по
всеки от исковете поотделно. С обжалваното определение и тази молба
правилно е оставена без уважение. Предвид изхода на делото и
обстоятелството, че ответницата е била представлявана от адв. И. по силата на
договор за безплатна правна защита и съдействие на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 от ЗА ищецът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ответната страна адвокатско възнаграждение съобразно
отхвърлената част от иска. Възнаграждението за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес се
изчислява на база на интереса по конкретното дело. Когато с една искова
молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно
кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да
се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът
от цената на всички искове. Различен е случаят, когато с една искова молба са
предявени в субективно съединение искове от няколко ищци срещу определен
ответник, като всеки ищец претендира защита на свои права - тогава
адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и
съдействие се определя на база интереса на всеки отделен ищец по делото /вж.
9
в този смисъл Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
2982/2019 г., II т. о. и др.; решение № 161/25.02.2021 год. по в.гр.д. №
2893/2020 год. на САС, с което е потвърдено определение на СОС от
09.07.2020 год. по гр.д. № 458/2019 год. на СОС по идентичен казус/.
Въззивният съд намира, че минималният размер на адвокатското
възнаграждение следва да се определя не от материалния интерес на всеки от
исковете поотделно, а от аритметичния сбор на всички претенции, че в
хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада
със сбора от цената на отделните искове, както и че правилото на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения не е приложима в настоящия случай, когато исковете
произтичат от едно и също правоотношение и са с едно и също основание.
В Решение от 28.07.2016 г. по дело C57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните
разноски в светлината на правото на ЕС. В § 21 е припомнено, че член 14 от
Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата
делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се
поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради
съображения за справедливост. В § 23 и 24 изрично е посочено, че от
съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на
случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите
членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни
разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на
подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори
като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе
загубилата делото страна, които разноски трябва да бъдат "пропорционални".
Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна
действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия
режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита
за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.
Действително съгласно изричната разпоредба на чл. 2, ал. 5 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
10
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове,
за всеки един от тях поотделно. В настоящия случай обаче съдът следва да се
съобрази именно с горецитираната практика на СЕС, която има превес над
националната такава, като на пълномощника на ответницата бъдат присъдени
разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско
възнаграждение. При определяне на размера им следва да се съобрази, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност, протекло е в разумни
срокове, без процесуални усложнения и събиране на множество
доказателства, като се съобразят и реално извършените действия от
процесуалния представител на ответницата. Отделно от това, макар и да са
налице четири претенции същите имат един общ правопораждащ юридически
факт, а именно – договор за потребителски кредит, което е определящо за
основателността/неоснователността на претенциите за главница и
възнаградителна лихва.
За определяне размера на адвокатското възнаграждение за безплатна
правна помощ съдът съобразява и разрешенията, дадени с Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело C-438/22 и с Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела
C-427/16 и C-428/16, задължителни за прилагане от националните съдилища.
При отчитане на посочените обстоятелства и релевантната съдебна практика
при определянето на възнагражденията за безплатна правна помощ по чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв. (напр. определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. №
4123/2023 г. по описа на ВКС, IV г.о.), че разписаното в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е
задължително за прилагане от съда при произнасянето по отговорността за
разноските, съдът намира, че не са налице основания за промяна на
присъдените с решението разноски – присъждането на разноски в по-голям
размер не би преследвало легитимни цели. Присъждането на отделно
адвокатско възнаграждение за всеки от отхвърлените искове би надхвърлило
значително материалния интерес по тях, като предоставянето на безплатна
адвокатска помощ не следва да е с цел извличане на икономическа облага и
следва да се съблюдава принципът на чл. 3 ГПК. С въззивното решение по
съществото на спора съдът е осъдил въззиваемия да заплати допълнително
адвокатско възнаграждение на пълномощника на въззивницата с оглед
резултата по делото /отхвърлянето на иска за възнаградителна лихва и
частичното отхвърляне на иска за закъснителна лихва/, т.е. по съображения,
различни от изложените в молбата на пълномощника на ответницата по чл.
248 от ГПК.
11
Поради изложеното въззивният съд намира, че молбите по чл. 248 ГПК
правилно са оставени без уважение, което налага определението от 29.04.2024
год. на ЕлПРС да бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 48 от 11.03.2024 год. по гр.д. № 1200/2023 год.
на Елинпелинския районен съд в ЧАСТТА, с която съдът е признал за
установено, че Б. А. А. от с. Н.Х. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. сумата
316,08 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.06.2022 год. до
06.07.2023 год.; сумата 26,77 лева – обезщетение за забава за периода
21.04.2022 год. – 06.07.2023 год., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 950/2023 год. по описа на ЕлПРС,
както и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски в първоинстанционното производство
за разликата над 17 лева до 37,32 лева, както и разноски за заповедното
производство за разликата над 17 лева до 626,65 лева, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. срещу Б. А. А. от
с. Н.Х. за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата
316,08 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.06.2022 год. до
06.07.2023 год. и сумата 26,77 лева – обезщетение за забава за периода
21.04.2022 год. – 06.07.2023 год., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 950/2023 год. по описа на ЕлПРС,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 48 от 11.03.2024 год. по гр.д. №
1200/2023 год. на Елинпелинския районен съд в ЧАСТТА, с която е признал за
установено, че Б. А. А. от с. Н.Х. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. сумата
287,87 лева – неизплатена главница по договор за потребителски кредит №
40007037545 от 13.12.2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 30.08.2023 год. до окончателното изплащане, на основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 324/29.04.2024 год. на РС-Елин Пелин.
12
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. да заплати на адв. Н. И. И. ЕГН
********** допълнително сумата 100,30 лева адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред ЕлПРС, а на адв. Красимира Игнатова
Билева ЕГН ********** – допълнително сумата 87,60 лева адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред районния съд, на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. да заплати на Б. А. А. от с. Н.Х. сумата
14 лева – разноски за държавна такса съобразно уважената част от жалбата,
както и да заплати на адв. М. Л. Л. сумата 480 лева за оказаната безплатна
правна помощ във въззивното производство, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
ОСЪЖДА Б. А. А. от с. Н.Х. да заплати на П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. сумата
18 лева юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство,
съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13