Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 11.11.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав,
в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ:1.ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
Мл. съдия: 2. ПАВЕЛ ПАНОВ
при
секретаря Красимира Динева като разгледа
докладваното от съдията СТАВРЕВА В.Н.Ч.Х.Д.№3713/2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл.21 от НПК.
С присъда от 21.03.2019г. по Н.Ч.Х.Д.№5856/2016г., СРС, НО, 121-ви с-в е признал подсъдимия Б.И.М. за
невиновен в извършването на престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.2, пр.2,
т.3 и т.4, вр. чл.147 от НК за това, че в периода от 09.03.2016г. до
13.03.2016г. в гр.София, в качеството си на длъжностно лице - съпредседател на Политическа партия „С.НА Д.С.“, с две
деяния, които осъществяват състава на едно и също престъпление, извършени през
непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност
на вината, при което последващите се явяват от субективна и обективна страна
продължение на предшестващите, разгласил позорни обстоятелства за Л.А.Л. в
качеството му на длъжностно лице - председател на УС на Агенция „П.И.“ към
МРРБ, както следва:
- на 09.03.2016 г. в
гр.София, в социалната мрежа Facebook, разгласил позорни обстоятелства за Л.А.Л.
чрез изразите: Агенция „П.И.“, „А.“
ЕООД чрез дружеството си „А. Х.“, “И.К.“ АД и „И.И.“ АД,
участват в обща финансова схема за ощетяване на Фонда за гарантиране на
влоговете с милиони след фалита на КТБ. Твърдя също, че цялата финансова схема
за обедняването на КТБ /н/ и увреждането на нейните кредитори, както и на
държавата в лицето на Фонда за гарантиране на влоговете е осъществена под контрола
на инж.Л.Л., Председател на Управителния съвет на АПИ“;
- на 13.03.2016г.
в гр.София чрез информационния сайт www.bivol.bg,
разгласил позорни обстоятелства за тъжителя Л.А.Л. чрез изразите: „...благодетел на фирмата „А.“ и „...категорично, без допускания зад „А.“ стои АПИ и лично Л.Л.“ като го е оправдал изцяло по това обвинение. На осн. чл.190,
ал.1 от НПК на частния тъжител Л. са възложени направените по делото разноски.
Срещу съдебния акт е постъпила въззивна жалба от
надлежно упълномощените повереници на тъжителя – адв.М.Д. и адв.П.К.
- САК. В сезиращия въззивния съд акт се настоява за отмяна на първоинстанционната присъда, която се
определя като неправилна, необоснова, постановена при съществено нарушение на
процесуалните правила. Приема се същата да накърнява съществени конституционни
принципи, поради което се моли за връщане на делото за разглеждане от друг
състав на СРС или постановяване на обратна – осъдителна присъда. В жалбата не се прави искане за събирането на нови доказателства.
След получаване на мотивите на
първия съд, по делото е постъпило допълнение към въззивната жалба от същите
повереници. На първо място се настоява от събраните доказателствени източници
да се потвърждава твърдяната от частното обвинение фактология, като поради
това, приетата от СРС е изопачена и противоречива. Касателно първото обвинение,
не се споделя извода на районния съдия да кредитира показанията на св.В., която
е работила в централата на политическата партия почти година преди
инкриминирания пост във фейсбук. Настоява се твърденията в поста в интернет да
съответстват на последващо наведените в интервюто пред електронното издание
"Биволь“. Като недостоверно се определя виждането на св.В. подсъдимият да
не е бил наясно с технологиите и да не е ползвал сам профила си, а друг,
посредством паролата му да е влязъл в профила му и да е публикувал изявлението
му. Акцентира се на доказаните твърдения, че проверките на различни институции
в АПИ не са констатирали нарушения от страна на Л.. Досежно второто обвинение
се приема, че подсъдимият незаконосъобразно е упражнил конституционните си
права по чл.39-42 от Конституцията и чл.10, т.2 от КЗПЧОС. Поради тези
съображения, се моли за отмяна първостепенния съдебен акт и постановяване на
осъдителна присъда с приложение на чл.78а от НК спрямо подсъдимия, ведно с
присъждане на направените пред първата и въззивната инстанция разноски.
В разпоредително заседание на 20.09.2019г., въззивният съдебен състав по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага
разпит на подсъдимия и свидетелите, изслушването на вещи лица и ангажирането на
други доказателства.
В съдебно
заседание жалбата се подържа от депозиралата я страна по изложените в нея
съображения и съобразно направеното искане. В допълнение, отново не се споделя
извода на СРС, че авторството на деянието по първото обвинение не е установено.
С оглед общественото положение на частния тъжител, се претендира наведеното
твърдение от М. по второто
обвинение, да надхвърля допустимата граница на търпение на свободата на словото
и мисълта. Моли се за отмяна постановената оправдателна присъда и съответно
осъждане. Претендират се разноски.
Частният тъжител Л. се
явява лично пред въззивния съд. Поддържа доводите на явилия се негов повереник
– адв.Д.. Акцентира на неправилно кредитирани показания от СРС на свидетел,
който от една година не е бил на работа на съответната длъжност. Настоява се
публикацията като стил на писане да съответства на други творби на обвинения от
него подсъдим.
Редовно призован,
подсъдимият М. не се явява пред СГС.
Процесуалният му представител - адв.Г. приема първоинстанционната присъда за
законосъобразна и правилна, резултат от съответен доказателствен и правен
анализ. Отрича се допуснато ограничаване процесуалните права на частния
тъжител, при все че са уважени множество негови искания, макар и неотносими
според защитата към предмета на делото. Като неоснователни се приемат възраженията
на частния тъжител за кредитиране показанията на св.Х. В., която доказва, че фейсбук
профила на подсъдимия не е създаден от него, а с оглед политическата му дейност
на лидер на партия. Като житейски нелогична се приема версията всеки политик с
фейсбук профил да пише сам коментарите в в него.
Касателно второто
инкриминирано деяние, се споделя извода на първия съд за липса на субективна
страна на престъплението, тъй като престъплението е осъществимо при пряк умисъл. Според защитника
в случая М. е подал сигнал в
прокуратурата относно определени факти с оглед установяване има ли извършено закононарушение,
вследствие на което е дал интервю. В подкрепа оправдателния извод на първата
инстанция се приемат и изготвените СТЕ, установяващи, че фейсбук профилът на подсъдимия
е все още активен, че достъпът е напълно свободен, което подкрепя логиката, че целта
е разпространение на политически цели. Поради това се моли присъдата на СРС да
бъде потвърдена като правилна и законосъобразна и респ. въззивната жалба -
отхвърлена.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
VII-ми
въззивен състав след като обсъди доводите във
въззивната жалба и допълнението към нея, както и тези, изложени в съдебно заседание
от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло
правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната
присъда е постановена при напълно изяснена фактическа обстановка, която се
подкрепя от събраните по делото гласни и писмени доказателства, доказателствени
средства и способи за приобщаването им. Поради това, настоящият въззивен състав
не споделя изводите на поверениците на Л., че същата е изопачена, едностранчива,
противоречива
и т.н. Същата е такава, каквато е установена на база на приобщените по делото
докацателствени материали, поради което и СГС не намира основания за ревизиране
фактологията, изразяваща в следното:
Подсъдимият Б.И.М. е роден на ***г***,
българин, български гражданин, с пост. адрес: гр.Бургас, ж.к.“**********,
неженен, член на колективен орган на управление на ПП „СДС”, с ЕГН: **********,
неосъждан.
Към 2016г. подсъдимият М. изпълнявал
длъжността на съпредседател на Политическа партия „С.НА Д.С.“.
Съобразно трудов
договор №РД-02-16-398/07.08.2014г. частният тъжител Л.Л. към посочената по-горе година заемал длъжността Председател на
Управителния съвет на Агенция „П.И.” към Министерството на регионалното
развитие.
На 11.03.2016г. частният тъжител получил от служител в МРББ линк към сайта offnews.bg, който препращал
към профила с името на подсъдимия в социалната мрежа Facebook, където било
посочено: В.М.от дата 09.03.2016г. със следното съдържание: „Агенция
„П.И.“, „А.“ ЕООД чрез дружеството си „А. Х.“, “И.К.“ АД и „И.И.“ АД, участват
в обща финансова схема за ощетяване на Фонда за гарантиране на влоговете с
милиони след фалита на КТБ. Твърдя също, че цялата финансова схема за
обедняването на КТБ /н/ и увреждането на нейните кредитори, както и на
държавата в лицето на Фонда за гарантиране на влоговете е осъществена под
контрола на инж. Л.Л., Председател на Управителния съдвет на АПИ“.
Частният тъжител се
запознал със съдържанието на публикацията, тъй като въпросният профил бил със
свободен достъп, което сторила и св.Т.М.- негова колежка.
На 13.03.2016г. в
информационния сайт www.bivol.bg, било
публикувано интервю, първо с подсъдимия М.,
след това и с частния тъжител Л. със заглавие: „Б.М. - КТБ се оглозгва чрез
схеми, в които участва държавата. Шефът на АПИ Л.Л. - цесиите като тази с „А. Х.”
са масови, но напълно законни”. В интервюто с подсъдимия М., последният заявил спрямо частния тъжител Л.: „...благодетел на фирмата „А.“....категорично,
без допускания зад „А.“ стои АПИ и лично Л.Л. “.
Според съдържанието на полученото писмо от редакцията на информационния
сайт „Биволь”, интервюто с подсъдимия е реализирано чрез задаване на въпроси в
чат по „Facebook”, а отговорите са получени от имейл на М. в писмен вид, формат world файл.
Въззивната съдебна
инстанция изцяло се солидаризира в преобладаващите му части с доказателствения
анализ на първостепенния съд, въз основа на който контролирания съдебен
състав е изградил фактическите си изводи.
На първо място следва
да се посочи, че според този съдебен състав показанията и на двете разпитани по
делото свидетелки - Т.М.и Х. В., не са с такова съществено значение за
изясняване предмета на делото, на каквото обръщат внимание повереници и
защитата /в частност показанията на св.В./. Безспорно от изложеното от първата
цитирана свидетелка е установено кога и как тъжителят е узнал за публикацията
във Фейсбук профила на М., както и
как се е почувствал, но същото би имало значение в случай на съставомерност на
твърдяното в частната тъжба деяние и евентуална парична обезвреда като резултат
на деликт. Следва да се посочи, че тъжителят е ангажирал и достатъчно писмени
доказателства, удостоверяващи датата, на която е възприел написаното във
Фейсбук провила на подсъдимия. По-насетне, според общоприетите национални и
европейски стандарти, доброто име на човек се предполага, поради което и няма
как да се приеме, че тъжителят не се е почувствал огорчен, наранен, морално
омерзен от твърдяните изрази, за които е счел, че са отправени от подсъдимия
спрямо личността му.
Що се касае до
показанията на св.В., въззивният съд приема за установено посредством изложното
от нея обстоятелствата - как и от кого е създаден профила в социалната мрежа на
подсъдимия, че М., с оглед заеманата
позиция, по времето, когато е работила в предизборния щаб, е бил подпомаган от
сътрудници в партията, които вкл. са осъществявали контакт с избирателите по
интересуващи обществото теми посредством фейсбук профилите на членовете на
управителното тяло на партията. Безспорно, както е посочил и районния съдия,
думите на В. корелират с обективираното в съдебно-техническата експертиза на
в.л. Р., че след инкриминираната дата, достъпът до профила „В.М.” е
свободен и респ. публикациите - видими за всички посететили в социалната мрежа,
без да е необходимо „потвърдено приятелство”, но не може да не се съгласим с
доводите на поверениците на частния тъжител, че показанията на св.В. визират
период от над година назад във времето, който предвид липсата на преки
впечатления у това лице занапред, не може да даде същата доза достоверност, че
нещата с поддържката и изполването на фейсбук профили в ПП „СДС“ стои по същия
начин. Същото се отнася според въззивния съд и до твърдението на В., че въпреки
ежедневната си работа с подсъдимия, никога не го е виждала сам да влиза в
създадения профил и да комуникира от него с някого. Това твърдение, дори и да е
вярно, при все, че не може да се предположи, че В. е била по 24 часа в непосредствена
близост до М., касае период далеч преди
инкриминираната дата. Поради това и настоящата инстанция, макар и да не ги
игнорира, не намира показанията на св.В. за такива със съществен характер за
изхода на делото, доколкото на база на предположения за бъдещ период, при липса
на преки впечатления, изводи за факти, не биха могли да се правят. Както ще
стане ясно по-долу, в казуса, съставомерността на деянието, следва да се реши,
и е решено вярно от СРС, на база на обективаната харакктеристика към настоящия
момент на социаната мрежа Фейбук и главно на база на съдържанието на
съдебно-техническата експеретиза относно първия инкриминиран израз.
В подкрепа на
фактологията по делото, логично районният съд е кредитирал и писмените
доказателства, инкорпорирани по делото: трудов договор №РД-02-16-398/07.08.2014г.
на частния тъжител, удостоверяващ заеманата от него длъжност и оттам
обстоятелството, че се касае за длъжностно лице по смисъла на чл.93, т.1 от НК,
извлечение от публикациите от 09.03.2016г. от Фейсбук и от 13.03.2016г. от
сайта www.bivol.bg, от които се установяват
инкриминираните и възприети като клеветнически изрази от тъжителя Л., предмет и
на технически експертизи, Постановление от 30.11.2016г. на прокурор при СГП за
отказ да се образува досъдебно производство, писмо от 23.11.2017г. от
информационен сайт www.bivol.bg, сигнал от
11.03.2016г. от подсъдимия М. до
главния прокурор на РБългария с вх.№889/11.03.2016г.,
обвинителен акт по досъдебно производство №314/2016г. по описа на СО-СГП, пр.пр.
№11794/2016г. по описа на СГП.
Резонно районният съд е
обосновал доводите си за субективна увереност у подсъдимия относно извършване
на противоправни действия от страна на частния тъжител, наведени в интервюто му
в информационния сайт „Биволь“ със сигнала до вх.№889/11.03.2016г. до гл.
прокурор, който освен, че датира преди интервюто, но и съдържа еднотипна
повтаряемост на наведените от подсъдимия факти.
И въззивният съд няма основания
да се дистанцира от изводите на назначените по делото технически експертизи,
въпреки че както сам е заключил районния съд тази касателно участието на
подсъдимия М. в предаването „Тази
сутрин“ от 12.03.2016г., е без пряко отношение към предмета на делото. Трудно
биха могли да бъдат оборени доводите на вещото лице Р., изготвило първата
съдебно-техническа експертиза, че и понастоящем публикациите от 09.03.2016г.
съществуват в интернет пространството и в частност във фейсбук профила с
наименование „В.М.”, чийто публикациите
са със свободен достъп.
Констатация за
необремененото съдебното минало на подсъдимия М. към
датата на деянието, съдът вярно е направил въз основа на приложените и приети
по делото като писмени доказателства справки за съдимост.
Според въззивната
инстанция, не са допуснит твърдяните от поверениците на тъжителя процесуални
нарушения от СРС, още повече такива, налагащи връщане на делото на първата
инстанция. Мотивите на съда са в достатъчно степен подробни, аналитични и
даващи отговор на поставените въпроси по делото, за съжаление винаги
незадоволителен за едната страна по делото.
При описаните факти
районният съд е направил верни и законосъобразни правни изводи за престъплението,
вменено от тъжителя на подсъдимия Б.М. по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.2, пр.2, т.3 и т.4, вр. чл.147 от НК.
По делото не се спори, че в действителност във фейсбук
профила, наименован „В.М.”, е
посочено, че: Агенция „П.И.“, „А.“
ЕООД чрез дружеството си „А. Х.“, “И.К.“ АД и „И.И.“ АД,
участват в обща финансова схема за ощетяване на Фонда за гарантиране на
влоговете с милиони след фалита на КТБ. Твърдя също, че цялата финансова схема
за обедняването на КТБ /н/ и увреждането на нейните кредитори, както и на
държавата в лицето на Фонда за гарантиране на влоговете е осъществена под контрола
на инж.Л.Л., Председател на Управителния съвет на АПИ“.
Правилно районният съд е стигнал до законосъобразния извод, че от обективна страна липсва годна
доказателствена основа за
авторството на процесната публикация в регистрирания профил „В.М.” в социалната мрежа "Фейсбук", чиито разпечатки са приложени по
делото. Това следва не от обстоятелството,
анализирано и по-горе, че св.В. не е била очевидец на лично ползване на профила
от страна на подсъдимия, нито на факта, че може да се предположи, че така е
продължило да бъде в ПП „СДС“ и година след напускането на цитираната
служителка. Изводът за това е на база начина на функциониране на социалната мрежа
"Фейсбук", подкрепен от съдържателната
част на съдебно-техническата експретиза и заявеното от в.л. Р., което навежда
на липса на възможност
да се направи категоричен извод за авторството на инкриминирания от обвинението израз, при който да не се породят съмнения у съда, че именно подсъдимият е
изписал процесната публикация в регистрирания с
неговото име профил
в социалната платформа. В случая констатираното съответствие между имената на
подсъдимия и неговия латински еквивалент, не е достатъчно
основание да се счете с категоричност, че М. е автор на процесните публикации. Още повече,
предвид качеството на подсъдимия на лидер на политическа партия към
инкриминирания момент, и най-вече елементарния достъп до такъв „незаключен“
профил. Социалната мрежа фейсбук е свободно пространство, в което липсва
на практика възможност да се извърши проверка кой публикува съответните
материали. Това в действителност поставя сериозни проблеми особено в случаите,
когато интернет пространството и в частност фейсбук се използват за
неправомерни, незаконосъобразни цели, в частност клеветене и извършване на
престъпления. Основен принцип в наказателното право и процес обаче е недопускато
носене на наказателна отговорност на база на предположение.
Вярно е, че
въз основа изявленията на М. в различни медии, вкл. и при
лично даденото от него интервю пред сайта „Биволь“ може да се установи
идентичност в темите, стила, начина на изказ и т.н, без да е нужно това
обстоятелство да се потвърди с допълнителна експертиза. Това обаче не би могло
да даде нуждата сигурност в светлината на чл.303, ал.2 от НПК, която да изключи
по категоричен начин възможността и друго лице/лица, вкл. и от политическата
фракция, към която принадлежи М., да
е публикувало поста, от съдържанието на което се е почувствал наклеветен
тъжителя. Поради изложените съображения и този съдебен състав споделя
извода на първата инстанция, че не може да бъде направен безспорен извод, че процесниия профил
във „Фейсбук“ се
администрира конкретно от М.,
както твърди частният тъжител.
Горните разсъждения остават извън необходимостта от обсъждане останалите
елементи от твърдяното престъпление, в частност длъжностното качество на
лицата, съдържанието на инкриминирания израз, начина на възприемане, чувствата,
породили се у тъжителя постфактум и т.н., а още по-малко субективната страна на
престъплението, поради липса на съществен елемент от обективна страна.
Що се касае до втория инкриминиран от частния тъжител израз - „...благодетел на фирмата „А.“ и „...категорично, без
допускания зад „А.“ стои АПИ и лично Л.Л., въззивният съд като цяло споделя аргументацията на СРС, който е дал
правилна оценка, но също не съзря такъв фактически състав, който да изпълва състава
на престъплението „клевета“, а и да има, той не води до субективно реализиране
на твърдяното да е извършил подсъдимия М.
престъпление. Събраженията на съда в тази насока са следните:
Безспорно според този
състав на СГС, за разлика от по-рано анализирания израз, подсъдимият М. е автор на цитираното по-горе изречение, което е било
категорично доказано въз основа на правилно кредитираните от първия съд гласни
и писмени доказателства.
В този смисъл
въззивният съд съзря освен автор, но и годен адресат на визираното твърдение,
тъй като в случая от показанията на разпитаните жени и писмените материали, е
установено, че обект на клеветата е не кой да е, а именно частният тъжител Л..
Последното не се оспорва от защитата. Не се спори и че към инкриминираната от
обвинението дата М. е имал
длъжностно качество, а също и тъжителят.
Що се касае до
инкриминираното от обвинението престъпление, в допълнение на изложеното от СРС
следва да се посочи, че клеветата представлява съзнателно разпространяване на
информация за определено лице в позорни обстоятелства или данни за извършено
престъпление/я, за които деецът знае, че са неистински (р.20/1998г. по к.д. №16/98г. на
Конституционния съд /КС/ на РБ).
Тези обстоятелства следва да съдържат информация, факти /от миналото,
настоящето/ с цел да бъде злепоставена личността на оклеветения пред обществото
посредством засягане неговата чест и достойнство. Винаги следва да се касае за
конкретни явления от действителнстта, а не за някакви отрицателни оценки,
съждения, епитети и др. /Н., И. Учебник по наказателно право. Особена част,
с.432-433/. Горните обстоятелства следва да пресъздават личността в отрицателна
насока пред обществото с оглед общоприетите изисквания на морала и добрите
нрави. От своя страна обществената укоримост на престъплението произтича от
неистинността на тези позорни за наклеветения обстоятелства, респективно
приписването на неизвършени престъпни деяния.
Както съдебната практика, така и доктрината приемат, че предмет на
престъплението „клевета” могат да бъдат само твърдения с конкретно съдържание,
които носят информация за точно определено обстоятелство, време, място и
най-вече лице. Нещо повече, отнасящо се и до автора на клеветата, подобно и за
пострадалия от нея, законът изисква пълна и детайлна индивидуализация /р.87 от
24.02.1971г. по н.д.№78/1970г., II н.о., р.№7 от 04.04.1996г. к.д. № 1 от 1996г. на КС на РБ – цитирано
отстраните и тълкувано от СРС/. В случая
според СГС няма спор, че инкриинираното изречение е с ясен контекст и
съдържание, съдържа в достатъчна степен факти, за да бъде обект на последваща
проверка дали е клеветнически.
Изхождайки от посочения по-горе обект на защита, охраняван от наказателната норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ, а именно правото на лична чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото на мнение, разпространявано чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, провъзгласено в КЗПЧОС (чл.10) и конституционно гарантирано (чл.39-41 от Конституцията на РБ).
Така многократно националните съдилища са се произнасяли, че: ”В една демократична и правова държава всеки има правото, без страх от каквито и да било санкции, публично да изразява своето становище по всякакъв вид въпроси... след като това се извършва при спазване на установени със законите правила, то не може да бъде квалифицирано като престъпление и да ангажира наказателна отговорност на извършителя му. В тази насока българските граждани се ползват със закрилата не само на своята конституция, но и на ратифицираните международни спогодби и конвенции, гарантиращи правата на човека…”(р. №363 от 01.07.2002 г. по н.д. № 241/2002, II н. о. на ВКС). Многократно последното е било и предмет на произнасяне и провъзгласяване и от страна на международните съдилища. Така: Решение от 24.02.1997г. "ДЕ ХАЙС и ГАЙСЕЛС срещу БЕЛГИЯ": -“...свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на "информация" или "идеи", които се възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото”; Решение от 07.12.1976г. по Дело ХЕНДИСАЙД срещу Обединеното Кралство: “Свободата на словото е една от основите на демократичното общество, едно от най-важните условия за неговото развитие и за развитието на всеки човек. Според чл.10, т.2 от ЕКЗПЧОС, тя се прилага не само към "информация" или "идеи", които се възприемат благосклонно или на които се гледа като на безвредни или с безразличие, но също и към такива, които засягат, шокират или смущават държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и широкомислието, без които няма "демократично общество".
Правилно долната инстанция е посочила, че законодателят е поставил и известни „граници” за упражняване на правото да се разпространява информация с оглед общите правила, свързани с реализирането на личните права и свободи на останалите граждани. Правото на свободно изразяване на мнение граничи с правото на лична чест и достойнство на другия, по отношение на когото се изказва мнението/фактите. Изхождайки от тази принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране на определено мнение, респективно на определени факти, свързани с личността на дадено лице сме в хипотеза на правото на свободно изразяване и разпространение на информация или при упражняването на това право, изказващият се е прекрачил горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и достойнството му. Още с по-голяма тежест това следва да се прецени при лица с публична длъжност, какъвто несъмнено е частния тъжител. СГС не може да не се съгласи с довода на Л., че сама по себе си публичността на личността не следва да води автоматично до оклеветяване на лицето. Това би било факт, когато е прекрачена границата на търпимост, при умисъл за наклеветяване на даден субект – обстоятелства, които според СГС не са установени по делото, което няма как да доведе до друг извод освен до оправдаване на подсъдимия М..
Според въззивния съд
изразът, че „...благодетел на фирмата
„А.“ ....категорично, без допускания зад „А.“ стои АПИ и лично Л.Л. “ е
типичен израз на мнение спрямо публична личност, заемаща отговорно служебно
положение, поради което не е основание за възникване на наказателна отговорност
за престъпление „клевета“ по смисъла на чл.147 от НК. Изказванията,
становищата, констатациите, вижданията и разсъжденията са лични субективни
оценки на определени обстоятелства, факти, резулат на мисловно-логическа
оценъчна дейност, поради което и имат значение на индивидуално мнение, което
път от своя страна не съставлява информация, винаги има субективен характер.
Ето защо не подлежи на проверка за достоверност и респективно не би могло да
бъде обект на клевета. Друг е въпроса, че интерювото в „Биволь“ е
последователната позиция на подсъдимия М.
по подаване на сигнали, сезиране на различни държавни органи, дало основа за
лична интерпретация на твърденията му.
Съдът намира, че в случая са били налице достатъчно обективни данни, изводими от приобщените по делото сигнали, постановление на СГП и т.н., които да формират у М. увереност, че твърденията му са истински /р. по н.д.№23/2000г., II н.о./. Тук е мястото да бъде посочено, че ЕСПЧ многократно е изяснявал разликата между отговорността за изразяване на собствено мнение, съдържащо факти и обстоятелства, и разпространението на факти и обстоятелства, произтичащи от друг източник на информация.
По делото са събрани множество неопровержими доказателства, обосноваващи категоричността в твърденията на М. относно това, че в действителност Л. е извършил нарушение на служебните си задължения/престъпление, в каквато насока са и подаваните от първия сигнал до главния прокурор, а и до други институции.
От единствено
допустимото стриктно тълкуване на текста на наказателната разпоредба на чл.147,
ал.1 от НК, се установява, че за да бъде деянието съставомерно, се изисква
позорните обстоятелство, да бъдат изнесени като установени от самия деец /в
случая М./ или когато деецът само
привидно се позовава на други източници на информация, каквито в действителност
не съществуват, за да придаде вид на собственото си твърдение, че представлява
чуждо изказване, което той само представя пред други лица.
По делото не се спори,
както че срещу Л. има внесен обвинителен акт в Специализирания наказателен съд.
В такава насока, СГС на още едно основание споделя довода на първата инстанция,
че всъщност подсъдимият М. е бил със
субективната увереност в думите си, предхождани от дела – внасяне на жалби,
сигнали и т.н., които отсвоя страна също са изходящо от Конституцията на
страната право на всеки български гражданин.
В заключение, аналогично на първия съд, и този намира,
че престъплението от частен характер, вменено на М. е несъставомерно и от субективна страна, предвид изложените
подробни съображения от районния съдия, а и предвид следното:
Клеветата е умишлено престъпление, реализуемо при пряк
или евентуален умисъл, т.е деецът трябва да съзнава, че приписва престъпление
или разгласява позорни обстоятелства, които са неистински, или престъпление,
което не е извършено, предвид господстващото становище в доктрината и съдебната
практика, че неистинността е елемент от състава на клеветата и с оглед на това,
умисълът следва да обхваща и този признак /Стойнов, Ал. Наказателно право.
Особена част. Престъпления против правата на човека, С. Сиела, 1997/. Авторът
на клевета следва обективно да цели опозоряване и злепоставяне на обекта на клеветата.
Вината на дееца при престъплението „клевета” трябва да се определи въз основа
на съзнанието, което е имал за обективните елементи на деянието, когато е
разгласил неверните позорни обстоятелства или е приписано престъпление, за
което съзнава, знаел е, че не е извършено /р.№ 237
от 1976 г. по н. д. № 208/1976 г., II н. о. на ВС, р. № 21 от 02.02.1995 г. по н. д. № 557/94 г., III н. о. на ВС/.
Съставът на
престъплението по чл.147, ал.1 от НК по
необходимост изискват установяване наличието на умисъл у М., съзнание за неистиност на инкриминираните изрази /р.1031-58-I
н.о., р.580-81- I н.о/. Съдът
в този му състав категорично не намира наличие на умисъл /само под каквато
форма на вината е възможно това престъпление/, знание или поне допускане у
подсъдимия досежно несъществуването на обстоятелствата, въпреки което ги е
съобщил в даденото интервю пред „Биволь“. Увереността
на дееца, че разгласените обстоятелства, или приписаното престъпление, както се
твърди в случая, са истински според подсъдимия и отговарят на действителността,
основаваща се на обективни факти, изключва субективния елемент на
престъплението „клевета”. Следва
да се посочи, че законът не изиква абсолютна несъмненост в истинността на разгласените
обстоятелства, каквато предвижда за съдебните органи чл.303, ал.2 от НПК
например. В този смисъл увереността на подсъдимия М. се е подкрепяла от собствени източници, от внесени жалби,
сигнали и т.н. Поради тези съображения, СГС споделя крайния извод на първата
инстанция за оправдаване на подсъдимия М.
и по това обвинение като част от продължаваното престъпление по чл.148,
ал.2, вр. ал.1, т.2, пр.2, т.3 и т.4, вр. чл.147 от НК.
Законосъобразно на осн.
чл.190, ал.1 от НПК с оглед изхода на делото, първият съд се е произнесъл по
сторените по делото разноски.
След обобщаване на
резултатите от извършената на основание чл.314 от НПК служебна проверка на
присъдата, въззивната инстанция не констатира основания за изменение или за
отмяна на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, поради което и прие, че
следва да бъде потвърден, а респ. жалбата на частния тъжител – оставена без
уважение.
С оглед горното и на
основание чл.334‚ т.6 и чл.338 от НПК‚ СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 21.03.2019г. по Н.Ч.Х.Д.№5856/2016г., СРС, НО, 121-ви с-в.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ: 1....................................
2....................................