Р Е Ш Е Н И
Е №260470
27.10.2020 г.,
гр. Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Христина Близнакова, като
разгледа докладваното от съдията АНД № 3202/2020 г. по описа на съда, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от С.Г.И., ЕГН:
**********, с адрес: ***, чрез адв. С.П. против
Електронен фиш Серия К № 3057091 за налагане на глоба за нарушение, установено
с автоматизирано техническо средство или система, издаден от ОДМВР – Пловдив, с
който на основание чл. 189, ал. 4 вр. чл. 182, ал. 3, т. 5 от Закона за
движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 800 (осемстотин) лева за нарушение по
чл. 21, ал. 1 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
атакувания електронен фиш (ЕФ) и се моли за неговата отмяна. В съдебно
заседание, редовно призован, жалбоподателят не се явява, представлява се от
адв. П., който поддържа жалбата. Претендира разноски.
Въззиваемата страна в писмено становище с рег. №
317000-8690/08.06.2020 г. от *** Г.Б., с пълномощно по делото, оспорва жалбата
и поддържа електронния фиш. Взема становище при издаването му да не са
допуснати съществени процесуални нарушения, ЕФ да съдържа всички задължителни
реквизити на съдържанието си, а нарушението да е установено с одобрен тип
средство за измерване, преминало метрологична проверка и след изваждане на
максимално допустимата грешка като гаранция за правилно измерена скорост. Моли
жалбата да бъде оставена без уважение, а ЕФ да бъде потвърден. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение и възразява за прекомерност на
претенцията на жалбоподателя за овъзмездяване на заплатеното адвокатско
възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не
се представлява.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от С.Г.И., спрямо когото е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от електронния фиш е връчен на жалбоподателя на 15.05.2020
г., установено от изпълненото лично от жалбоподателя изявление: „получих лично
15.05.2020 г.“, а жалбата е подадена на 20.05.2020 г. (пред Районен съд –
Пловдив и препратена за окомплектоване на административнонаказващия орган),
поради което срокът по чл. 189, ал. 8 от ЗДвП е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество,
същата е основателна, поради което
атакуваният електронен фиш следва да бъде отменен по следните съображения:
От фактическа
страна съдът приема за установено следното:
На 08.01.2019 г. в 08:49 часа в гр. Пловдив, на бул. „Санкт
Петербург“ до № 1 жалбоподателят С.Г.И. управлявал лек автомобил за таксиметров
превоз на пътници „Хюндай Соната“ с рег. № *** със скорост на движение от 94
км/ч при разрешена скорост от 50 км/ч. Движението на жалбоподателя с посочената
скорост било заснето и установено с мобилна система за видеоконтрол на
нарушенията на правилата за движение тип TFR1-M с фабричен номер 581. Стойността на
измерената скорост от техническото средство била 97 км/ч, като след приспадната
максимално допустима грешка от „минус“ 3 км/ч била установена стойност на
скоростта на движение от 94 км/ч, при което било изчислено, че е налице превишаване
на разрешената скорост с 44 км/ч.
За това деяние и на основание чл. 189, ал. 4 вр. чл.
182, ал. 3, т. 5 от ЗДвП против жалбоподателя И. бил издаден електронен фиш серия
К № 3057091, с който му било наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 800 лева.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните по делото и непротиворечиви писмени
доказателства:
От Удостоверение за одобрен тип средство за измерване
№ 10.02.4835 се установява, че процесното техническо средство тип TFR1-M е от одобрен
тип и е вписано в регистъра на одобрените за използване типове средства за
измерване под № 4835.
От Протокол от проверка № 1-33-18 се изяснява, че
процесното техническо средство тип TFR1-M с фабричен
номер 581 е преминало последваща периодична проверка на 07.02.2018 г. със заключение,
че съответства с одобрения тип. Изяснява се и че максимално допустимата грешка
при измерване на скоростта е +/- 3 км/ч при движение до 100 км/ч.
От клип № 9587 от радар TFR1-M № 581 се изяснява, че измерената
скорост на движение на процесния лек автомобил с рег. № *** е 97 км/ч, а
заснемането е извършено на 08.01.2019 г. в 08:49 часа.
От справка за собственост на МПС с рег. № *** се
установява, че същото е собственост на „Тимотей Мотърс“ ЕООД - клон Плевен.
От декларация УРИ 103000-15678/01.10.2019 г.
(декларация по чл. 189 ал. 5 от ЗДвП) от М. П. се установява, че същата писмено
е посочила, че на 08.01.2019 г. в 08:49 часа процесният лек автомобил с рег. № ***
е бил управляван от жалбоподателя И., на когото е предоставила превозното средство за ползване.
Изяснява се и че към декларацията е било представено копие на свидетелството за
управление на моторно превозно средство на жалбоподателя.
От Заповед № А-О-003/07.02.2014 г. на председателя на ДАМТН
(лист 17-19 от делото), изменена със Заповед № А-О-009/31.03.2014 г. (лист 20
от делото) и Заповед № А-О-014/27.05.2015 г. (лист 21 от делото) се изяснява,
че Главна дирекция „Национална полиция“ е оправомощена да извършва последваща
проверка на мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за
движение тип TFR1-M.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
От събраните и проверени по делото доказателства се
установява, че на описаните в ЕФ време и място – на 08.01.2019 г. в 08:49 часа в
гр. Пловдив, на бул. „Санкт Петербург“ до № 1, жалбоподателят И. е управлявал лек
автомобил „Хюндай Соната“ с рег. № ***. Изяснява се още, че той се е движил със
скорост от 94 км/ч в населено място, където при избиране скоростта си на
движение на водача е било забранено да превишава скоростта от 50 км/ч.
Въпреки това съдът намира, че в обжалвания ЕФ е налице
непреодолимо противоречие между направеното описание на нарушението и
приложената санкционна разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 4 от ЗДвП описанието на нарушението е задължителен реквизит на съдържанието на ЕФ. В
конкретния случай с ЕФ серия К № 3057091 жалбоподателят И. е наказан за това,
че от фактическа страна на посочените в ЕФ време и място е управлявал МПС със
скорост от 94 км/ч, при разрешена стойност на скоростта от 50 км/ч, с което е
превишил разрешената максимална скорост с 44 км/ч. Така направеното фактическо
описание в обстоятелствената част на ЕФ се подвежда под състава на нарушението
по чл. 182, ал. 1, т. 5 от ЗДвП. Деянието на жалбоподателя обаче е
квалифицирано като нарушение по чл. 182, ал. 3, т. 5 от ЗДвП. С последната
разпоредба се предвижда административно наказание за водач на моторно превозно
средство за обществен превоз на пътници
и опасни товари, който превиши разрешената скорост. Предвиденото наказание
/глоба от 800 лева/ е по-тежко спрямо случаите, когато превишаване на
разрешената максимална скорост със същата стойност е извършено от водач, който
не е извършвал обществен превоз на пътници или опасни товари. В последната
хипотеза следващото се наказание е глоба в размер на 600 лева. Следователно с
разпоредбата на чл. 182, ал. 3, т. 5 от ЗДвП е предвиден квалифициран състав,
който обаче ще бъде приложим само в случаите, когато наред с обстоятелствата,
включени в основния състав на нарушението, в обективната действителност е
осъществено и допълнителното обстоятелство, посочено в квалифицирания състав и
което повишава степента на обществената опасност на конкретното деяние спрямо хипотезите
по основния състав на същото по вид нарушение. В процесния случай това
квалифициращо обстоятелство, което би оправдало налагането на по-тежкото по
размер наказание, е водачът да е управлявал МПС за обществен превоз на пътници
и опасни товари. Такова твърдение при словесното описание на нарушението в
обстоятелствената част на ЕФ липсва.
Въпреки това наказанието е наложено именно по квалифицирания състав, макар
никъде наказващият орган да не твърди, че с процесния лек автомобил „Хюндай
Соната“ с рег. № *** е извършван обществен превоз на пътници или на опасни
товари към момента на извършване на деянието. Така констатираното противоречие
прави волята на наказващия орган неясна и вътрешно противоречива, което
ограничава правото на защита на наказания и съществено опорочава ЕФ.
Следва ясно да се подчертае, че в случая не се касае
за доказателствен дефицит, а за порок още при описанието на нарушението. От
доказателствата, събрани във въззивната инстанция, се установява, че за
процесния лек автомобил е имало издадено разрешение за извършване на
таксиметров превоз на територията на община Пловдив (лист 62 от делото).
Въпреки това предметът на доказване в процеса е очертан с описанието на
нарушението и неговите признаци от обективна и субективна страна съгласно
съдържанието на ЕФ. Щом в последния не е формулиран фактически извод
жалбоподателят да е извършвал обществен превоз на пътници и опасни товари, то
следователно и такова обвинение не му е било предявявано, нито той се е
защитавал по него. Все в тази връзка ирелевантно относно съществения характер
на допуснатото процесуално нарушение е обстоятелството дали във въззивното
съдебно следствие е установен видът на извършвания от жалбоподателя превоз. В
случая това обстоятелство е установено за
пръв път именно във въззивното производство. Недопустимо е
административнонаказателната отговорност на дееца да бъде ангажирана въз основа
на обстоятелства, които макар да са част от състава на нарушението, не са му
били предявени и срещу такова обвинение той не се е бранил, а за пръв път те да
се приемат за установени с въззивното съдебно решение. В този смисъл е и
съдебната практика на административните съдилища в страната. В Решение № 2586 от 25.11.2013 г. по к.а.н.д.
№ 2362/2013 г. на Административен съд – Пловдив касационната инстанция е
изяснила, че за да се наложи санкция по квалифицирания състав не е достатъчно
да се твърди в писмено становище, представено едва в съдебната фаза на процеса,
че процесното МПС е такова за обществен превоз на пътници и опасни товари, а трябва
това обстоятелство, което е от съществено значение за размера на наложеното наказание,
да бъде отразено още в електронния фиш.
Прието е още, че представените снимки също не са достатъчни, за да се ангажира
отговорността на водача по квалифицирания състав, щом в ЕФ липсва описание на
самото квалифициращо обстоятелство. И в настоящия казус, подобно на
разглеждания от Административен съд – Пловдив, никъде не е посочено и за коя от
двете хипотези (обществен превоз на пътници/опасни товари) става дума или и за
двете едновременно. Изложените съображения изцяло се споделят от настоящия
съдебен състав. Сходни казуси са разгледани и в Решение № 54 от 10.01.2019 г. по к.а.н.д. № 3549/2018 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
от 28.02.2020 г. по к.а.н.д. № 10007/2020 г. на Административен съд – Велико
Търново; Решение №
555 от 11.03.2013 г. по к.а.н.д. № 1802/2012 г. на Административен съд – Бургас, при които
е достигнато до същите изводи по приложението на закона.
По гореизложените съображения съдът приема, че при
издаването на обжалвания електронен фиш е допуснато съществено процесуално
нарушение, изразяващо се в липса на надлежно описание на нарушението.
Административнонаказващият орган е приложил санкцията на правната норма, но без
преди това да е установил, че е била изпълнена нейната хипотеза. Само при
осъществяването в обективната действителност на всички елементи от хипотезата
на правната норма ще може да се приложи съответното правилото за поведение. Жалбоподателят
е наказан за извършване на административно нарушение по чл. 182, ал. 3, т. 5 от ЗДвП, но при изначална липса на твърдение за един от съставомерните признаци на
този вид нарушения. В случая квалифициращото обстоятелство, при осъществяването
на което ще се прилага този по-тежко наказуем състав, се отнася до особеност на
субекта на нарушението. Така съставомерното деяние по чл. 182, ал. 3, т. 5 от ЗДвП се явява със специален субект. То
може да бъде извършено не от всеки водач на МПС, а само от такъв, който
осъществява обществен превоз на пътници и опасни товари. В обжалвания ЕФ, с
който е следвало наказващият орган да изясни всички обективни и субективни
признаци на извършеното деяние, същият не е формирал извод от фактическа страна
жалбоподателят И. да е управлявал МПС за обществен превоз на пътници и опасни
товари. Именно тази недостатък при описанието на обективната страна на
извършеното от И. деяние се цени от съда за съществено процесуално нарушение.
Същественият характер на нарушението следва от факта, че правото на защита на
наказания е било изначално и неоправдано ограничено, като е поставен в
положение да се защитава срещу неясно и вътрешно противоречиво административно
обвинение и без да бъде запознат с всички факти, които АНО е съобразявал при
решаването на въпроса за отговорността му. Нарушението не може да се санира и
едва във въззивното производство въз основа на събраните от съда доказателства.
Както се посочи, наказаният е трябвало да има осигурена възможност да се
запознае с цялото обвинение и да упражнява в пълен обем правото си на защита
още с връчването на ЕФ, а в случая той ще бъде уведомен за всички относими по
делото факти едва със съдебното решение.
Така установеното съществено процесуално нарушение
определя незаконосъобразността на обжалвания електронен фиш и представлява
самостоятелно основание за неговата отмяна.
Съдът намира за основателно и възражението на
жалбоподателя срещу редовността на протокола по чл. 10, ал. 1 от Наредба №
8121з-532/12.05.2015 г. В случая за установяване на нарушението е използвано
мобилно техническо средство, поради което законосъобразното провеждане на
процедурата е изисквало попълването на посочения протокол. Доказателствената
тежест за спазването на това процесуално изискване е върху
административнонаказващия орган. Представеният по делото протокол обаче е от
използването на АТСС тип TFR1-M с № 581 от дата
08.01.2018 г., докато процесното деяние е извършено на 08.01.2019 г.
Предположения за евентуално допуснати технически грешки не могат да се правят
произволно. В тази връзка след съставянето си протоколът е бил проверен от
служителя С.Б., удостоверено с подписа на последната. Нито съставителят, нито
проверилият протокола са приели да е допусната грешка. Такава не се твърди и от
въззиваемата страна. Дори и евентуална грешка да не е била установена при
съставянето и при проверката на протокола, тя е могла да бъде отстранена и
по-късно при спазване на изискването по чл. 130 от НПК, което също не е
сторено. Обстоятелството на допусната техническа грешка е могло да бъде
установявано и с всички други допустими в процеса доказателства. В настоящия
случай обаче съдът намира, че не се доказа по категоричен начин при съставянето
на приложения по делото протокол по чл. 10, ал. 1 от Наредба №
8121з-532/12.05.2015 г. да е била допускана техническа грешка. Да се приеме
противното би представлявало единствено предположение. Спазването на
процедурата за установяване на нарушението и за ангажирането на
административнонаказателната отговорност на лицата обаче не може да почива на
предположения.
Останалите възражения на жалбоподателя настоящият
състав приема за неоснователни, но това не променя крайния извод на съда, че
жалбата е основателна, а електронният фиш е незаконосъобразен, поради което той
трябва да бъде отменен.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН
страните имат право на разноски в процеса. С оглед изхода на делото такива се
дължат единствено на жалбоподателя, който е направил искане за присъждане на
разноски в размер на 450 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. Доказано
е извършването на разноски от жалбоподателя в пълния претендиран размер, като в
договора за правна защита и съдействие, приложен на лист 6 от делото, е
удостоверено възнаграждението да е заплатено в брой.
Съобразно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е направено и
възражение за прекомерност от въззиваемата страна, което в случая настоящият
състав намира за основателно. При тази преценка съдът се ръководи от
действителната фактическа и правна сложност на делото, като присъденият по-нисък
размер на разноските не може да бъде по-малък от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Възражението съдът намира за
основателно, след като съобрази обема и характера на извършените следствени
действия и материалния интерес по делото. Предвид тези обстоятелства съдът
намира, че справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение за
защита срещу ЕФ, който следва да се присъди в полза на жалбоподателя, е 300
лева, като искането не следва да бъде уважавано за разликата над тази сума до
пълния претендиран размер от 450 лева.
По-висок размер на адвокатско възнаграждение не следва
да бъде присъждан и тъй като съгласно договора за правна защита и съдействие частта
от 150 лева от общата сума от 450 лева се претендира на основание чл. 18, ал. 1
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а останалата част от 300 лева – на основание чл. 18, ал. 2 от
Наредбата. Двете хипотези обаче съществуват в условията на
алтернативност, като в зависимост от конкретно осъществения обем на действия по
защита от адвоката се дължи възнаграждение само по една от тях, но не и едновременно
по двете.
Приложното поле на първата алинея е, когато защитата и
съдействието на адвоката се е състояло само в изготвяне на жалба, но не и в
процесуално представителство. Затова и определеният размер на минимално
дължимото възнаграждение тогава е по-малък. Съответно приложното поле на чл.
18, ал. 2 от Наредбата е, когато освен че е изготвил жалбата, адвокатът е извършил
и процесуално представителство в открито заседание, каквато е и процесната
хипотеза. Предвиденото в чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. адвокатско
съдействие е единно и обхваща както изготвяне на жалбата, така и
представителство в съда, поради което в случай, че един и същи адвокат е
изготвил жалбата и е осъществил процесуално представителство, се дължи само
възнаграждението по ал. 2, а не едновременно възнаграждения и по двете алинеи.
Това обстоятелство е последователно изяснено в съдебната практика – така Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. д. №
4087/2016 на Върховния административен съд; Решение № 16273 от 27.12.2018 г. по адм. д. № 10321/2018 на Върховния
административен съд; Решение № 4843
от 02.04.2019 г. по адм. д. № 14588/2018 на Върховния административен съд; Решение № 870 от 27.05.2020 г. по к.а.н.д. №
442/2020 г. на Административен съд – Пловдив, Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к.а.н.д. № 237/2020 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 422 от 14.02.2020 г. по адм. д. № 3894/2019 г. на Административен съд –
Пловдив; Решение № 465 от 18.02.2020
г. по адм.д. № 3859/2019 г. на Административен съд – Пловдив.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази
на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът отмени обжалвания
административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните
такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК
„поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските
от юридическото лице, в структурата на което е административният орган.
Следователно в случая разноските следва да бъдат възложени върху това
юридическо лице, от което е част административнонаказващият орган, а това е ОД
на МВР – Пловдив като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент
от чл. 43 ЗМВР, така Решение №
13009/02.10.2019 г. по адм. д. № 7758/2018 на ВАС.
Така мотивиран и на
основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Електронен фиш Серия К № 3057091 за налагане на глоба
за нарушение, установено с автоматизирано техническо средство или система,
издаден от ОДМВР Пловдив, с който на С.Г.И., ЕГН: **********, с адрес: *** на
основание чл. 189, ал. 4 вр. чл. 182, ал. 3, т. 5 от Закона за движението по
пътищата е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 800 (осемстотин)
лева за нарушение по чл. 21, ал. 1 от Закона за движението по пътищата.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА
ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на С.Г.И.,
ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 300
(триста) лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала,
ХБ