№ 64
гр. Бургас, 20.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесети юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно търговско дело
№ 20222001000080 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на ЕМ. АДР. К., ЕГН **********,
против Решение № 260006 от 12.01.2022 г., постановено по т.д. № 450/2020 г.
по описа на Окръжен съд – Бургас.
С обжалваното решение е прието за установено, че в полза на ищцата
ЕМ. М. ИГН. съществува вземане спрямо ответницата ЕМ. АДР. К. за сумата
27 000 лв., представляваща непогасено задължение, поето по запис на
заповед, издаден на 16.09.2016 г. за сумата 86 000 лв., заедно със законната
лихва, считано от 29.05.2020 г. до окончателното изплащане.
Въззивницата Е.К. сочи във въззивната си жалба, че решението е
необосновано и неправилно, постановено в противоречие с материалния
закон и процесуалните правила, а изводите на съдебния състав противоречат
на събраните по делото доказателства. Навеждат се доводи, че законът не
забранява правен резултат, при който издателят на записа на заповед да бъде
длъжник по фиктивен договор за заем, с който се прикриват действителните
отношения с трето лице – съпруг на заемодателя, като по логиката на техните
вътрешни отношения с действителния кредитор, подписва фиктивен договор
за заем и менителничен ефект, за да гарантира задължението си по
действителното каузално отношение. Не следвало да се отрече и правото на
издателя на ценната книга да установи това правоотношение. По делото били
събрани достатъчно доказателства, че създадените на 16.09.2016 г. договор за
заем, разписка и запис на заповед обективирали размера на претендираните
1
суми от съпруга на ищцата М. И. по договор за строителство, сключен с “К.
Б.“ ЕООД.
Направеното от страната възражение за фиктивност на договора за заем
и за симулативност на сделката – паричен заем, поставило в тежест на ищеца
да докаже при условията на пълно и главно доказване съществуването и
изпълнението от негова страна на договор, който се твърди, че е
сключен, което ищецът не направил. Симулацията можела да бъде установена
не само чрез обратно писмо, но и на базата на косвени доказателства,
разгледани и преценени в тяхната съвкупност. В жалбата се прави съпоставка
между оборота на ЕТ “Б. – Е.К.“ към септември 2016 г. и средствата, с които
разполагала ищцата към посочения период, като се изтъква още, че нито една
от двете не е декларирала предоставен или получен заем пред органите на
приходната администрация.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение, отхвърляне изцяло
на предявения иск като неоснователен и обезсилване на издадената заповед за
незабавно изпълнение от 12.06.2020 г., издадена по ч.гр.д. № 359/2020 г. на
Районен съд – Несебър за сумата от 27 000 лв., представляваща непогасено
задължение, поето по запис на заповед, издаден на 16.09.2016 г. за сумата от
86 000 лв., ведно със законната лихва, начиная от 29.05.2020 г. до
окончателното плащане. Претендират се разноски. Не се сочат нови.
Въззиваемата ЕМ. М. ИГН., ЕГН **********, в срока по чл. 263 ГПК
е представила отговор на въззивната жалба, с който се поддържа, че същата е
неоснователна, респективно обжалваното с нея решение е валидно,
допустимо, законосъобразно и правилно.
Твърди се, че между страните е съществувало облигационно
отношение, произтичащо от подписан между тях Договор за паричен заем от
16.09.2016 г., като видно от разписка от същата дата, подписана лично от
ответницата, сумата е била получена от нея. Като обезпечение тя издала на
основание чл. 2 от Договора процесния запис на заповед от същата дата и се
задължила безусловно и без протест да изплати на ищцата заемната сума.
Направеното от ответницата-въззивник възражение било за общо оспорване
на вземането, а не за относително такова, поради което кредиторът не бил
длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да
доказва възникване на съществуването на каузалното правоотношение между
него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед. Твърденията на ответника за симулативност били неоснователни и
неподкрепени с писмени доказателства. Процесуално недопустимо било
симулацията да бъде разкрита на базата на “косвени доказателства“.
По отношение наведените твърдения във връзка със сключения между
Е.К. и “К. Б.“ ЕООД договор за СМР се сочи, че К. била в забава относно
задължението си за заплащане на уговореното възнаграждение. Близките
семейни отношения станали причина както за изчакване на плащанията от
нейна страна, при това без да се претендират лихви и забава, така и за
2
отпускане на процесния заем през есента на 2016 г. от лични спестявания на
ищцата. В периода 2012 – 2016 г. декларираната данъчна печалба от
стопанската дейност на ЕТ “Б. – Е.К.“ била 0.00 лв., а общият размер на
осигурителния ѝ доход от 2006 – 2016 г. бил общо 25 639.67 лв.
Иска се потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се
разноски. Не се ангажират доказателства.
Апелативен съд - Бургас, като взе предвид изложените съображения
и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на изискванията на
закона за редовност, поради което с определение от 18.05.2022 г. е допусната
до разглеждане по същество.
Делото е обявено за решаване в с.з. на 30.06.20220 г. Въззивницата Е.К.
не се е явила в това съдебно заседание, редовно призована. На 29.06.2022 г. е
постъпила молба от Д. Е. М., сочещ че е син на въззивницата. В молбата се
излагат твърдения, че въззивницата е постъпила в болница в гр. Пловдив,
след като по време на престой в града се обострило състоянието . Към
молбата е приложено копие на служебна бележка, издадена от УМБАЛ “К.”
ЕООД в уверение на това, че Е.К. “е пациент … в клиника Ревматология от
27.06.2022 г.”. Поискане е с молбата делото да се отложи. Съдът е приел, че
не са налице предпоставките по чл. 142, ал. 2 ГПК и е дал ход на делото.
На 11.07.2022 г., в срока за произнасяне, по делото е постъпила молба
от въззивницата Е.К. чрез упълномощената адв. Т.И. с искане да бъде
отменено определението, с което делото е обявено за решаване, и то да бъде
внесено в съдебно заседание. Към молбата е приложено копие на болничен
лист за времето от 27.06.2022 г. до 16.07.2022 г. и епикриза от УМБАЛ “К.”.
И след представяне на тези допълнителни доказателства съдът остава на
становище, че в с.з. на 30.06.2022 г. не са били налице предпоставките по чл.
142, ал. 2 ГПК за отлагане на делото, тъй като за въззивницата не е
възникнало препятствие, което тя не е могла да отстрани. Става ясно, че
заболяването на въззивницата има хроничен характер, че тя е постъпила “за
пореден път” на лечение в клиниката, че е имала “обостряне на ставните
оплаквания от м. ноември 2021 г.”, че тя е постъпила в клиниката “за
диагностично уточняване, купиране на ставните оплаквания и терапевтично
уточняване”. Всичко това води съда до извод, че постъпването в клиниката не
се е наложило по спешност, а е било планирано, поради което въззивницата е
имала време и възможност да организира защитата си по делото.
Окръжен съд – Бургас е бил сезиран с искова молба от Е.И. против Е.К..
Ищцата заявила, че по силата на договор от 16.09.2016 г. е предоставила на
ответницата паричен заем в размер на 86 000 лв. със срок за връщане на
сумата 15.09.2017 г. За получената сума ответницата подписала разписка, а за
3
обезпечение на заема издала запис на заповед от същата дата. Тъй като заемът
не бил върнат, ищцата подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК за част от сумата – 27 000 лв. Образувано било ч.гр.д. №
359/2020 г. по описа на Районен съд – Несебър , по което били издадени
Заповед № 206 от 12.06.2020 г. за незабавно изпълнение на парично
задължение въз основа на документ и изпълнителен лист № 376 от 12.06.2020
г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответницата подала възражение срещу
заповедта за изпълнение. Поради това ищцата отправила искане за
постановяване на съдебно решение, с което да се установи съществуването на
вземането ѝ по издадената заповед за изпълнение.
Ответницата оспорила иска и поискала да бъде отхвърлен. Възразила,
че между нея и ищцата не съществуват облигационни отношения, че не е
получавала в заем сумата 86 000 лв., че подписаните на 16.09.2016 г. договор
за заем, разписка и запис на заповед са фиктивни, а обективираната в тях
сделка (паричен заем) е симулативна. Изложила твърдения, че действителните
отношения били между нея, като възложител, и “К. Б.” ЕООД, като
изпълнител, по повод договор от 24.07.2013 г. за възлагане на строеж на
стойност 169 771,51 лв. Управител на дружеството бил М. И. – съпруг на
ищцата, с когото ответницата била в близки отношения и на когото имала
пълно и безрезервно доверие. За изпълненото строителство ответницата
изплащала периодично суми на изпълнителя чрез М. И., като при всяко
плащане той носел документи, които ответницата подписвала, но
дружеството не издавало данъчни фактури. Сред подписаните документи бил
и договорът за заем със съпругата на И., като сумата по този договор
всъщност представлявала остатъкът от задължението на ответницата към “К.
Б.” ЕООД към онзи момент. На 16.09.2016 г. И. посетил заведението на
ответницата в кк Слънчев бряг, представил документи за подпис и обяснил,
че иска да получи кредит от банка и документите ще помогнат за
получаването на кредита. Към онзи момент той вече не бил съдружник и
управител на дружеството, но ответницата не знаела за това. Впоследствие
ответницата погасила изцяло задължението си по договора за строителство.
С обжалваното решение окръжният съд уважил предявения иск.
Решението е правилно:
Ищцата е изложила твърдения за съществуващо между страните
правоотношение по договор за паричен заем, за подписана от ответницата
разписка, удостоверяваща получаване на сумата, и за издаден от нея запис на
заповед в обезпечение на задължението да върне заетата сума. Бранейки се,
ответницата, без да оспорва авторството и съдържанието на волеизявленията
от нейно име в тези документи, повдига възражение, че подписаните от нея
документи са фиктивни, а обективираната в тях сделка – симулативна
(привидна), т.е. нищожна на осн. чл. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 ЗЗД.
Привидни, следователно нищожни, са сделките, при които страните или
не желаят изобщо правните последици на сделката и волеизявленията им не
4
отразяват действителната им воля (абсолютна симулация), или не желаят
правните последици на привидния договор, а приемат и целят правните
последици на едно прикрито с него съглашение (относителна симулация). В
случая първоинстанционният съд коректно е указал на страните в доклада на
делото, че ответницата носи тежестта да докаже възражението си, че
договорът за заем е относително симулативен и прикрива уговорка за
заплащане на дължимо от ответницата възнаграждение по договор за
строителство, а в случай че симулацията бъде разкрита – че е изпълнила
задълженията си по договора за строителство.
Ответницата не успява да проведе успешно доказване на възражението
си за нищожност на договора за заем с Е.И. поради привидност. Не се
представя нарочен документ (“обратно писмо”), разкриващ действителната
воля на страните, и не се твърди съществуването на такъв документ. За
доказване на привидността свидетелски показания са недопустими съгласно
чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Не са налице предпоставките за допускане на
свидетелски показания по изключение на осн. чл. 165, ал. 2 ГПК, тъй като в
случая липсват писмени доказателства, изходящи от другата страна (Е.И.)
или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят
вероятно твърдението, че съгласието е привидно. Документите, съставени по
повод договора за възлагане на строеж от 24.07.2013 г., вкл. самият договор,
не се явяват “начало на писмено доказателство”, при което свидетелски
показания биха били допустими за разкриване на симулация, тъй като нито
един от тези документи не изхожда от ищцата Е.И. и не удостоверява нейни
изявления.
Нито писмените доказателства, съставени по повод договора за
възлагане на строеж от 24.07.2013 г., вкл. самият договор, нито експертното
заключение по извършената СИЕ, могат да обосноват извод, че страните по
договора за заем, в т.ч. Е.И., са целели различни правни последици, които са
прикрили, или извод за това, че между договора за заем и договора за
строителство има каквато и да е връзка. Липсва съвпадение и дори близост
между размера на сумата по договора за заем (86 000 лв.) и остатъкът от
дължимото възнаграждение по договора за строителство (169 771,54 лв. –
аванс 30 000 лв. = 139 771,54 лв.). Не се представят писмени доказателства за
други извършени плащания от Е.К., като възложител по договора за
строителство, в полза на “К. Б.” ЕООД освен аванса от 30 000 лв.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че ищцата не е
доказала изпълнението от нейна страна на договора за заем, който твърди и
представя. Представеният договор за заем съдържа ясно и недвусмислено
съгласие на Е.К., удостоверено с подписа , да получи в заем от Е.И. сумата
86 000 лв. при условията на договора. Представената разписка удостоверява
ясно и недвусмислено признание на Е.К., че е получила сумата 86 000 лв. от
Е.И.. Подписаната от ответницата разписка, преценена заедно с договора за
заем и записа на заповед, доказва фактическо предаване на заемната сума от
заемодателя на заемателя съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД и обосновава наличието
5
на задължение на ответницата да върне получената в заем сума.
Ето защо искът за установяване съществуването на вземането, за което
е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на писмен документ, е
основателен. Крайните изводи на въззивния и на първоинстанционния съд
съвпадат, поради което обжалваното решение ще се потвърди.
Поради изхода на делото въззивницата дължи на въззиваемата сумата
1000 лв. – разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивната
инстанция.
Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260006 от 12.01.2022 г., постановено по
т.д. № 450/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА ЕМ. АДР. К., ЕГН **********, от гр. Несебър, блок Р., ап.
****, да заплати на ЕМ. М. ИГН., ЕГН **********, от гр. Бургас, бул. М. Л.
№ 7, ет. 1, ап. 6, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. Г. Г. № 18, ет. 3, чрез адв.
М.П., сумата 1000 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6