№ 1911
гр. София, 13.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20231100500728 по описа за 2023 година
Образувано е по въззивна жалба на ответника „В.А.“ ЕАД срещу решение от
23.11.2021 г. по гр.д. №19888/2021 г. на Софийски районен съд, 113 състав, в частта, в която
жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца М. А. Д. на основание чл.344 ал.1 т.3 вр.
чл.225 ал.1 КТ сумата от 3364,63 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е
останала без работа поради незаконното уволнение за периода 01.09.2019 г. – 14.10.2019 г., и
на основание чл.225 ал.2 КТ сумата от 8840,87 лв. за обезщетение за времето, през което е
работила на по-нископлатена работа за периода 14.10.2019 г. – 02.03.2020 г., ведно със
законната лихва върху двете суми от датата на подаване на исковата молба - 08.04.2021 г., до
окончателното изплащане, като жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца и разноски по
делото, и държавна такса и разноски по сметка на СРС.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че уговореният срок за изпитване в трудовия
договор на ищеца е модалитет и следователно същият може да бъде прекратен на
основания, различни от посочените за окончателните трудови договори. Поддържа, че
процесният трудов договор е бил прекратен от ищеца на 09.10.2019 г. – със сключването на
трудов договор с друг работодател. Твърди още, че процесната искова молба представлява
злоупотреба с право от страна на ищеца. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна М. А. Д. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира разноски.
Решението в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл.344
ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.2 КТ е отхвърлен за периода 03.03.2020 г. – 14.03.2020 г. не е
обжалвано от ищеца, поради което е влязло в законна сила в тази му част.
1
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбите.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Искът за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение предполага установяване незаконността на прекратяването на трудовото
правоотношение и оставането на ищеца без работа в резултат от уволнението за процесния
период. Искът за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е работел на по-
нископлатена работа поради незаконното уволнение, предполага установяване
незаконността на прекратяването на трудовото правоотношение и започване на по-
нископлатена работа от ищеца за процесния период.
Доколкото по делото е установено, че с влязло в сила съдебно решение уволнението
на ищеца е признато за незаконно и е отменено, то и не следва да бъдат обсъждани доводите
на ответника, касаещи прекратяването, респ. причините, на трудовото правоотношение на
ищеца с ответното дружество.
Неоснователно е твърдението на ответника, че предявяването на процесните искове
по чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 и ал.2 КТ представлява злоупотреба с право от страна на
ищеца. На първо място, доводите на ответника относно това в какво се изразява
злоупотребата с право от страна на ищеца отново касаят законосъобразността на
уволнението и не следва да бъдат обсъждани. На второ място, следва да се посочи, че по
същество не е налице недобросъвестно упражняване на право – предявяването на искове за
заплащане на обезщетения в резултат на незаконно уволнение не може да бъде с цел
увреждане правата и законни интереси на работодателя, нито е в противоречие с интересите
на обществото, нито е налице съществено разминаване между целта, за която правото е
предоставено, и целта, за която то се използва.
Оставането на ищеца без работа не се оспорва от ответника, а и това обстоятелство се
установява от представеното по делото удостоверение за декларирани данни, издадено от
НАП.
Ищецът твърди, че след уволнението, считано от 09.10.2019 г., е започнал по-
нископлатена работа с основно месечно възнаграждение в размер на сумата от 560,00 лв.,
което също се установява от представеното удостоверение за декларирани данни, издадено
от НАП.
Разпоредбата на чл.228 ал.1 КТ сочи, че БТВ за определяне на обезщетенията по този
раздел на КТ /Други видове обезщетения/ е полученото от работника или служителя брутно
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно
2
БТВ.
От приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че последният пълен
отработен месец на ищеца при ответника е мес.08.2019 г., както и че БТВ през този месец е
в размер на 2500,00 лв. Размерът на обезщетението за оставане без работа за периода
01.09.2019 г. – 14.10.2019 г. възлиза на сумата от 3478,26 лв., но с оглед на диспозитивното
начало на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на сумата от 3364,63 лв., а
размерът на обезщетението за времето, през което ищецът е работел на по-нископлатена
работа за периода 14.10.2019 г. – 02.03.2020 г., възлиза на сумата от 8840,87 лв.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 1498,50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. Т. Б., според който ищецът е
заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 2000,00 лв.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава този минимален
размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, и с оглед на фактическата и правна сложност на делото,
следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от 1498,50 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20215070/23.11.2021 г., постановено по гр.д.
№19888/2021 г. по описа на СРС, ГО, 113 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „В.А.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София,
кв. „Витоша“, ВЕЦ – *******, да заплати на М. А. Д., ЕГН **********, адрес: с. Щръклево,
ул. *******, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1498,50 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
3
2._______________________
4