№ 59
гр. Плевен , 16.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на осми април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:С.А.Д.
Членове:Т.Г.Б.
С.Й.Д.К.
при участието на секретаря А.Й.Д.
като разгледа докладваното от С.А.Д. Въззивно гражданско дело №
20214400500157 по описа за 2021 година
Въззивно обжалване.
С решение № 260577/15.12.2020г., постановено по гр.д.№ 2948/2020г.
Плевенски районен съд отхвърлил предявените от Община Плевен против
ЕТ“*** „ искове с правно осн. Чл. 422 вр. с чл. 124 ,ал.1 от ГПК да се признае
за установено по отношение на ответника ,че дължи на Община Плевен
главница в размер на 12 165,10лв. представляващи неплатени такси за наем ,
и сумата 3 2590,17 лв. представляваща лихва за забава за периода от
01.03.2018г. до 17.10.2018г. ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението -27.03.2020г.до окончателното изплащане на сумата
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 918/
12.05.2020г. по ч. гр.д.№ 1577/ 2020г. на ПлРС ,като неоснователни и
недоказани.Осъдил Община Плевен да заплати на ЕТ“*** „ 500лв. деловодни
разноски .
Горното решение е съобщено на Община Плевен , на 17.12.2020г.,откогато
тече двуседмичният срок за неговото обжалване.
На 29.12.2020г. е постъпила въззивна жалба от Община Плевен ,чрез
пълномощника гл.юрисконсулт Д. Б. срещу решението на РС-Плевен .
При проверка, на основание чл.267, ал.1 ГПК съдът установи следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно
обжалване, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на
1
обжалван съдебен акт, поради което е допустима. Същата е редовна от гл.т. на
задължението за внасяне на дължимата д.т. за въззивно обжалване. Жалбата
съдържа твърдения в какво според жалбоподателя се състои порочността на
обжалваното решение и какво е искането .
Срещу тази въззивна жалба е подаден писмен отговор по реда на чл.263
ал.1 ГПК от насрещната въззиваема страна ЕТ“*** „чрез пълномощника и
адв.Л.Н. .Спорен него въззивната жалба е неоснователна.
С въззивната жалба и с писмения отговор срещу нея не са направени
нови доказателствени искания.Поради това ,Плевенски окръжен съд извърши
преценка на същите писмени доказателства на които се основава и решението
на РС-Плевен.
Плевенски окръжен съд ,като разгледа въззивната жалба при условията на
чл. 268 от ГПК и като извърши проверка на обжалваното първоинстанционно
решение в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК и според
наведените в жалбата оплаквания ,намира ,че РС-Плевен е постановил едно
валидно и допустимо ,но в една част по съществото на спора,касаеща
претендираната сума от 12 165,10лв. и законната лихва върху нея от датата на
подаване на заявлението-27.03.2020г. до окончателното изплащане на тази
сума , неправилно решение,което страда от посочените във въззивната жалба
пороци,поради което същото следва да бъде отменено в тази част и вместо
него въззивната инстанция следва да постанови друго решение по
съществото на правния спор.
В останалата обжалвана част ,касаеща сумата 3259,17лв. –лихва за
забава,решението на ПлРС според въззивната инстанция се явява правилно и
следва да бъде потвърдено.
На първо място следва да се посочи ,че Плевенски районен съд е дал
неточна правна квалификация на спорното право ,което е рефлектирало и
върху приложената при решаване на спора правна норма ,която урежда
материалното право –претендираното вземане в размер на 12 165,10лв.
Плевенски районен съд не е съобразил действително изложените в исковата
молба факти и обстоятелства от които произтича претендираното вземане за
тази сума , а се е задоволил да възпроизведе неточната правна квалификация
,дадена от самия ищец-че се касае за вземане за месечни такси за наем , без
да вземе предвид и обстоятелството ,че исковата молба по отношение
използваното в нея назоваване на спорното вземане също така не е
последователна.Както се вижда от тази искова молба, на едно място в нея се
говори ,че „наемателят има неизплатени задължения за наем в размер на
12 165 ,10лв.„ ,които изложени по –долу в исковата молба в табличен вид
също така са наречени „наем“ , но заедно с това се говори за „посочените
суми за обезщетение за ползване без правно основание на общинския имот „ в
размер на дължимия за този период наем , а в самия петитум на исковата
молба пък става дума само за претенция за сумата 12 165,10лв. без ищецът да
е давал правна квалификация на претенцията си. Разбира се , ищецът не е и
2
длъжен да дава правна квалификация на претендираното от него вземане , а
следва само да изложи фактите от които произтича претендираното от него
вземане и на тази основа вече правомощие и задължение на съда е да даде
точната правна квалификация на спорното право, съгласно римското правило
„ da mihi factum , dabo tibi jus „.
Съществените обстоятелства от изложението в исковата молба,които не са
взети предвид от РС-Плевен при определяне точната правна квалификация
на претендираното вземане е ,че ищецът изрично сочи ,че процесният
договор за наем от 30.10.2013г. е прекратен на 16.08.2017г.,след което е
започнала процедура по принудително изземване на общинския терен ,но
наемателят и след това е продължил да ползва без правно основание
общинския недвижим имот ,представляващ сграда за обществено хранене –
снек-бар, находящ се на ул.“*** „ № 2Б въпреки изричното противопоставяне
от страна на досегашния наемодател – Община Плевен чрез ОП „*** „
Плевен. Тази фактическа обстановка обосновава правна квалификация на
претендираното вземане за сумата от 12 165,10лв. като вземане на ищеца за
обезщетение за продължаващото ползване на имота след прекратяване на
договора за наем и въпреки противопоставянето на наемодателя това
ползване да продължи ,което се подвежда под хипотезата на чл. 236, ал. 2 от
ЗЗД , а не попада в хипотезата на чл. 232,ал. 2 във вр. с чл. 79 от ЗЗД ,каквато
неправилна правна квалификация е приел РС-Плевен в проектодоклада си по
делото. Вярно е и това ,че процесуалният представител на ищеца в първото по
делото с.з. не е направил възражения по доклада направен от ПЛРС ,но това
все пак не освобождава съда от задължението да направи точна правна
квалификация на предявения пред него спор.
Въпреки дадената погрешна правна квалификация на предявеното вземане
за сумата 12 165,10лв. , обаче , Плевенски районен съд всъщност е изследвал
релевантните за правилното решаване на спора факти и обстоятелства от
исковата молба ,и от писмения отговор на ответника и в т.см. може да се
приеме ,че е разгледал предявения пред него иск ,т.е. не е разгледал
непредявен иск за да се налага обезсилване на неговото решение в тази част и
връщане на делото за разглеждане на действително предявения иск , а следва
само да се даде точната правна квалификация на спорното вземане и като се
приложи действително относимата към него правна норма ,която е именно чл.
236, ал.2 от ЗЗД ,да се разреши по същество спора за съществуването на
процесното вземане. В т.см. е и съдебната практика на ВКС ,постановена по
реда на чл. 290 от ГПК / вж.напр. Решение № 71 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 138/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Капка Юстиниянова по чл.
290 ГПК / в което се приема ,че “когато дадената от първоинстанционния съд
правна квалификация е неправилна, това прави решението му
незаконосъобразно, а не недопустимо, тъй като определянето на
действителното правно основание е дейност на съда по приложението на
закона. Когато констатира, че поставената от първоинстанционния съд
квалификация на спорното право е неправилна, въззивният съд определя
вярната правна квалификация и разрешава спора по същество“.
3
Какви са фактите по делото ,касаещи процесното вземане ,които въззивната
инстанция приема за установени след преценка на събраните по делото
доказателства ?
На 30.10.2013г.е бил сключен договор за наем на общински недвижим
имот въз основа на Заповед на Кмета на Община Плевен и протокол от
проведен търг с тайно наддаване ,между ОП „ ***“ Плевен и ЕТ „*** „
.Процесният договор за наем е бил прекратен от Община Плевен с
уведомително писмо изх.№ ЖФ-63 / 13.07.2017г. ,което има ролята на
едномесечно предизвестие за прекратяване на договора на осн. чл. 22 т.2 от
същия ,като срокът на това предизвестие е изтекъл на 16.08.2017г. ,т.е. от тази
дата е прекратен наемния договор. След въпросното прекратяване на
договора за наем, е била предприета от Община Плевен административна
процедура за освобождаване на имота от наемателя ,като е издадена Заповед
№ РД-10-1546/13.09.2017г. на Кмета на Община Плевен ,която е била
обжалвана пред Административен съд- Плевен ,който е постановил решение
№ 591/07.12.2017г. по адм.д.№ 816/ 2017г. с което е отхвърлил жалбата като
неоснователна, а с решение № 4193/20.03.2019г. по адм.д.№ 609/ 2018г.
Върховен административен съд е потвърдил първоинстанционното решение.
Уведомителното писмо изх.№ЖФ-63 от 13.09.2017г.с което едноличния
търговец е уведомен ,че започва процедура по принудително изземване на
общинския терен и въпросната Заповед на кмета на Община Плевен № РД-
10-1546/13.09.2017г. представляват ясна манифестация на
противопоставянето на наемодателя срещу това наемателят да продължи да
ползва общинския имот след прекратяване на наемния договор .
Пред въззивната инстанция беше прието за безспорно между страните и
това ,че имота е бил предаден от едноличния търговец на представители на
ОП „*** „ Плевен именно с приемо-предавателен протокол от 31.07.2018г.
От тези обстоятелства следва ,че ответникът по иска е продължил да
ползва процесния общински недвижим имот след прекратяването на договора
за наем ,което е станало на 16.08.2017г. и това ползване е продължило до
31.07.2018г.,когато формално е бил предаден имота, като това ползване е
било въпреки противопоставянето от страна на наемодателя. На това
основание ответникът /въззиваем в това производство / дължи обезщетение за
ползването на имота съгласно чл. 236, ал.2 от ЗЗД ,което се равнява най-
малко на дължимия от него наем за същия период.
Както се вижда от исковата молба,макар в нея да се сочи период от
01.03.2018г. до 17.10.2018г. , то претенцията всъщност е изчислена на база на
дължимия месечен наем за месеците април ,май , юни и юли 2018г. /тъй като
фактурите са издадени в началото на месеца, предхождащ месеца за който е
начисляван наема/. Изчислено по тази начин,дължимото обезщетение се
равнява именно на сумата 12 165,10лв., колкото се претендират с исковата
молба. Това вземане представлява не дължимо периодично плащане на
наемна цена за посочения период , а обезщетение за продължилото ползване
4
на имота от наемателя след прекратяване на наемния договор и въпреки
изричното противопоставяне от страна на наемодателя.
Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че
обжалваното решение на РС-Плевен в тази част с която е отхвърлен искът с
правно осн. чл. 422 във вр. с чл. 124 от ГПК за сумата 12 165,10лв. следва да
бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго по същество на
спора с което искът за тази сума следва да бъде уважен.
В т.вр. следва да се отбележи ,че при предявяване на иска по чл. 422 от
ГПК и при приетата от ПлОС правна квалификация , според Плевенски
окръжен съд е спазено и изискването за идентичност на претендираното
вземане ,така както е предявено в заповедното производство ,и така както е
претендирано с исковата молба , доколкото и в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и в исковата молба с която е предявена претенцията по
чл. 422 от ГПК са изложени едни и същи обстоятелства ,свързани със
прекратяването на наемния договор и с противопоставянето на наемодателя
срещу продължаващото ползване на имота от наемателя след неговото
прекратяване,т.е. обстоятелствата от които се извлича претендираното
материално право са едни и същи в заявлението за издаване на заповедта и в
исковата молба, а е налице и идентичност в размера на претенцията. В т.см.
претенцията на ищеца ,правно квалифицирана по чл. 422, във вр. с чл. 124 от
ГПК и във вр. с чл. 236, ал.2 от ЗЗД не представлява предявяване на
недопустим иск , който да се различава от вземането, претендирано със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Що се отнася, обаче до претенцията за лихва за забавено плащане и за
неустойка , общо в размер на 3 259,17 лв. , Плевенски окръжен съд намира ,че
те правилно са отхвърлени от ПлРС като неоснователни. Както беше
посочено по –горе при определяне действителния характер на претендираното
вземане за сумата 12 165,10лв. ,касае се за вземане за обезщетение за
продължаващо ползване от наемателя на недвижимия имот след прекратяване
на наемния договор въпреки противопоставянето на наемодателя ,което
обезщетение се определя общо/глобално/ за целия период на това
продължаващо ползване , а не се дължи на месечни равни периодични вноски,
както би било ако се касаеше за задължение по действащ наемен договор за
изплащане на месечната наемна цена. Поради това ползвателят на имота след
прекратяване на наемния договор не дължи лихва за забава върху всяка
отделна месечна наемна вноска и в т.см. той не изпада в забава при
неплащане на всяка периодична месечна вноска , а изпада в забава едва след
като му бъде отправена покана да заплати процесното обезщетение за
ползването на имота без основание / при прекратен договор за наем / съгласно
правилото на чл. 84,ал.2 от ЗЗД.
В т.см. ответникът / бившия наемател / е изпаднал в забава да заплати
такова обезщетение едва след подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение,откогато се счита ,че е предявен и самият иск съгласно
5
правилото на чл. 422 , ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК , но не и преди това .
Затова не дължи лихва за забавено плащане на отделни наемни месечни
вноски ,така както е изчислявана законната лихва за забава в
инкорпорираната в исковата молба таблица.
Сходни съображения важат и относно сумата 990,32 лв. претендирана от
една страна като неустойка , а от друга страна включена в претенцията за
мораторна лихва за забавено плащане на главницата . Доколкото няма спор
,че процесният договор за наем е прекратен на 16.08.2017г. ,то няма
основание да се претендира неустойка върху обезщетението по чл. 236, ал.2
от ЗЗД,което се дължи не поради неизпълнение на задължения по действащ
договор за наем, а по силата на изрична законова норма . Заедно с това пък,
ако условно се приеме ,че договорът за наем беше действащ ,то не може да се
претендира едновременно неустойка за забавено изпълнение на задълженията
на наемателя да плаща навреме наемната цена и заедно с това да се
претендира и мораторната лихва за забава на същите плащания на наемната
цена ,тъй като би се стигнало до неоснователно обогатяване на наемодателя
,който по този начин би получил двойно обезщетение за една и съща забава
на длъжника си .
С оглед този изход на делото , ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца съответна част /съразмерно на уважената част от иска / от
разноските, направени в заповедното производство ,която част е равна на
243,30лв. Също така ответникът дължи заплащане на ищеца и на съответна
част от деловодните разноски в исковото производство пред РС-Плевен
съразмерно с уважената част на иска и тези разноски са в размер на 247,50лв.
Дължи и съответна част от деловодните разноски , направени от въззивния
жалбоподател пред Плевенски окръжен съд ,която част се равнява на 400,90
лв.
Община Плевен пък , на осн. чл. 78,ал.3 от ГПК дължи на ответника част
от направените от него деловодни разноски пред първата инстанция
съразмерно на отхвърлената част от иска ,която част се равнява на 105,65 лв. ,
а за въззивната инстанция тази съразмерна част от разноските се равнява на
84,52 лв.
При извършена компенсация между насрещните вземания за деловодни
разноски, се получава ,че ЕТ“ ***“ остава да дължи на Община Плевен
деловодни разноски за първата инстанция в размер на 141,85 лв., а за
въззивната инстанция въззиваемия остава да дължи на Община Плевен
разноски в размер на 316,38лв.
Плевенски окръжен съд приема ,че настоящия спор е търговски по своя
характер ,тъй като е свързан с последиците от прекратяването на търговски
договор ,какъвто е процесният договор за наем и с оглед на цената на иска
,която е под 20 000лв. , въззивното решение по този спор не подлежи на
касационно обжалване.
6
Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ обжалваното решение № 260577/15.12.2020г., постановено по
гр.д.№ 2948/2020г. на Плевенски районен съд В ЧАСТТА с която е
отхвърлил предявеният от Община Плевен против ЕТ“*** „ иск с правно
осн. Чл. 422,ал.1 във вр. с чл. 124 ,ал.1 от ГПК да се признае за установено по
отношение на ответника ,че дължи на Община Плевен главница в размер на
12 165,10лв., представляващи неплатени такси за наем, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението -27.03.2020г.до
окончателното изплащане на сумата за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 918/ 12.05.2020г. по ч. гр.д.№ 1577/ 2020г.
на ПлРС, както и в ЧАСТТА за присъдените в полза на ответника деловодни
разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
Признава за установено на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 124 ал.1 от ГПК
и във вр. с чл. 236, ал.2 от ЗЗД ,че ЕТ“***„ ,ЕИК-****, със седалище и адрес
на управление гр.Плевен ,ж.к. “*** „ бл.11 ет.5 ап.18 дължи на Община
Плевен главница в размер на 12165,10лв., представляваща обезщетение за
продължаващото ползване от наемателя на наетия имот, след прекратяване
на наемния договор от 30.10.2013г. и въпреки противопоставеното на
наемодателя, за периода от 01.03.2018г. до 17.10.2018г. , ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението - 27.03.2020г.до
окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 918/ 12.05.2020г. по ч. гр.д.№ 1577/ 2020г.
на ПлРС.
ОСЪЖДА ЕТ“*** „да заплати на Община Плевен съответна част
/съразмерно на уважената част от иска / от разноските направени в
заповедното производство ,която част е равна на 243,30лв., а така също и да
заплати на Община Плевен по компенсация деловодни разноски за първата
инстанция в размер на 141,85 лв., а за въззивната инстанция в размер на
316,38лв.
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение № 260577/15.12.2020г.,
постановено по гр.д.№ 2948/2020г. на Плевенски районен съд в
ОСТАНАЛАТА МУ ОБЖАЛВАНА ЧАСТ с която Плевенски районен съд е
отхвърлил предявеният от Община Плевен против ЕТ“*** „ иск с правно
осн. Чл. 422 вр. с чл. 124 ,ал.1 от ГПК да се признае за установено по
отношение на ответника ,че дължи на Община Плевен сумата 3 259,17 лв. ,
представляваща лихва за забава за периода от 01.03.2018г. до 17.10.2018г.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280,ал. 3 т.1 от
ГПК.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8