Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ихтиман, 01.06.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, III СЪСТАВ, в публичното заседание на единадесети май две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР Г.
при секретаря Цветелина
Велева, като разгледа докладваното гр.д. №408/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от „МЕГА ПРОМ“ ЕООД срещу ПГ „ВАСИЛ
ЛЕВСКИ“, гр. Ихтиман, представлявана от директора С. Б., кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, както и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 10299,50 лв. (след
допуснатото по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на този иск чрез увеличение
на неговия размер), представляващи незаплатен остатък от възнаграждението
за извършената работа по договор за изработка (изготвяне на Инвестиционен
технически проект за основен ремонт на покривната конструкция на ПГ „Васил
Левски“), както и законната мораторна лихва в размер на 2766,72 лв.
върху главното парично вземане, изтекла за периода от 25.06.2015г. до
24.06.2020г..
Ищецът твърди, че с ответника е възникнало
облигационно правоотношение по договор за изработка, по силата на който
ищцовото дружество се е задължило срещу уговореното възнаграждение да изготви
Инвестиционен технически проект за основен ремонт на покривната конструкция на
ПГ „Васил Левски“. Поддържа, че проектът е изготвен съобразно уговореното и е
предаден на възложителя на 26.06.2015г., който го е приел без възражения.
Твърди, че изпълнителят е издал фактура №13/25.06.2015г. за частично плащане на
проекта в размер на 2500лв., която сума е заплатена от възложителя. Поддържа,
че поради липса на финансиране не е получен остатъкът от възнаграждението,
което съгласно справка за минимална цена на проектантска услуга е в размер на
5450лв.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове. Твърди, че действително
между страните е сключен договор за изработка с твърдяното съдържание, но в
същия не е уговорена цена. Поддържа, че съгласно чл. 3, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от
Методика за определяне на размера на възнагражденията за предоставяне на
проектантски услуги от инженерите в устройственото планиране и в
инвестиционното проектиране размерът на възнаграждението се определя с писмен
договор между страните, какъвто в случая не е сключван. Поддържа, че
единствената заявена претенция от ищеца е в размер на 2500лв., за която сума
има издадена фактура и същата е заплатена от ответника, като друга фактура не
била издавана. Твърди, че искът е погасен по давност.
С протоколно определение от 02.02.2021г. е допуснато
на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение на размера на осъдителния иск с
правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД чрез увеличаване
на размера на иска от 5450 лв. на 10299,50 лв..
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа страна и правна страна:
По своето правно естество процесният договор
представлява търговска сделка, поради което по силата на императивната
разпоредба, уредена в чл. 288 ТЗ за процесното облигаторно правоотношение
следва да се прилагат правните норми за търговските сделки. Следователно,
проявените юридически факти по повод сключването и изпълнението на процесния
договор, следва да се субсумират под правните норми, уреждащи търговските
сделки.
При така релевираните твърдения възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на облигационно правоотношение по
договор за изработка с предмет извършване на процесната работа и с уговорка за
насрещна престация – заплащане на твърдяното възнаграждение; 2. изпълнителят да
е изпълнил точно в качествено, количествено и времево отношение според
изискванията на възложителя, описаните във посочените фактури работи и да е
предал изработеното на възложителя, като ответникът да е приел изработената
работа. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца-изпълнител.
Както бе изяснено, ищецът следва да установи, че процесната работа е приета от
надлежен представител на ответника, респ. че той не се е противопоставил на
тези действия, в случай че са извършени без представителна власт, незабавно
след тяхното узнаване.
В случай, че се установи възникването на твърдените
субективни права, ответникът следва да докаже, че е заплатил претендираното
възнаграждение.
Изискуемостта на паричните задължения за заплащане на уговореното възнаграждение възниква от момента на приемането, респ. одобряването на предадената работа, а ако те не са срочни, възложителят изпада в забава едва след получаване на покана. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца.
Договорът за изработка по своята правна същност
представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен,
възмезден договор, като при учреденото от него материално правоотношение за
изпълнителя-ищец са породени две основни облигаторни задължения – да извърши
съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци процесните
услуги и да предаде работата на възложителя, а за изпълнителя – да приеме
(одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение с
ДДС на изпълнителя - арг. чл. 258 ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
С приетия за окончателен доклад по делото са обявени
за безспорни на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК между страните следните
обстоятелства, които се установяват и от представените по делото доказателства,
а именно:
·
че е съществувало действително облигационно отношение по Договор за изработка
(изготвяне на Инвестиционен технически
проект за основен ремонт на покривната конструкция на ПГ „Васил Левски“);
·
че работата е предадена на възложителя;
·
че възложителят е заплатил на изпълнителя възнаграждение
в размер на 2500лв..
Законът задължава поръчващият да приеме
изработеното – чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява
1) фактическо получаване на изработеното и 2) признанието, че то съответства
на поръчаното. Следователно приемане е налице, когато реалното получаване
на изработеното се придружава от изричното или мълчаливото изразено изявление
на поръчващия, че счита работата съобразна с договора. Приемане означава
одобряване. Именно за да може да се даде на приемането значението на
одобряването, законът предписва на поръчващия да прегледа работата и да направи
всички възражения за неправилно, неточно изпълнение – чл. 264, ал. 2 ЗЗД. И ако
не направи такива възражения, работата се счита за приета, т . е. за одобрена,
както разпорежда уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция.
Следователно, едва при предаването на работата изпълнителят е изпълнил своите
основни правни задължения, породени от договора за изработка, като правното
задължение на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение е станало
изискуемо.
След предаването и приемането на извършената работа
възниква изискуемостта на насрещната престация – за заплащане на уговореното
възнаграждение за извършената от изпълнителя работа.
По делото липсват твърдения и доказателства
плащането на възнаграждението да е уговорено под условие, като например плащане
след одобряване на проекта от МОН, разделяне на авансово и окончателно плащане
или др. Следователно плащането се дължи при приемане на работата.
Страните не спорят, че по представената по делото
фактура №13/25.06.2015г. (подписана от представител на ответника) е заплатена
сумата от 2500лв..
В с.з. на 10.11.2020г. процесуалният представител
на ответника изрично заявява, че работата е приета, както и че сумата от
2500лв. е заплатена (л. 128 от делото). Още в исковата молба ищецът също
твърди, че сумата от 2500лв. е заплатена.
Следователно спорен по делото е
единствено въпросът за размера на дължимото възнаграждение.
В случая се касае за договор за изработка, който не
е сключен в писмена форма и е без уговорена цена.
Предвид съществуващата близост между договора за
търговска продажба и договора за търговска изработка, правилата за търговска
продажба могат да се приложат към договора за изработка и когато
договорът не съдържа елементи на продажба. Според законовата презумпция,
установена в чл.326, ал.2 ТЗ, ако цената не е определена и не е
уговорено как ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената,
която обикновено се плаща по време на сключване на продажбата за
същия вид стоки при подобни обстоятелства. Договорът за търговска
продажба е валиден и без страните да са договорили цена, за разлика от
обичайния договор за продажба по ЗЗД, по който цената трябва да е определена
или поне определяема, защото в противен случай нетърговската продажба би била
нищожна. Както беше посочено, изпълнението на възложеното от [фирма]
строителство е изпълнено, извършени са действия по фактическото и правно
приемане на възложената работа без възражения, поради което възложителят дължи
на изпълнителя възнаграждение за уговорената и изпълнена работа на осн. чл.266,
ал.1 ЗЗД. Горният извод е възприет в Решение № 57/11.09.2017 г. по т.д.
№3444/2015г. на ВКС, ТК, I т.о, Решение № 36/30.03.2011г. по гр.дело
№384/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и Решение № 59 от 10.09.2010г. по т.д.
№511/2009г. на ІІ т.о.
Възнагражденията на инженерите в инвестиционното
проектиране се определят по МЕТОДИКА за определяне на размера на
възнагражденията за предоставяне на проектантски услуги от инженерите в
устройственото планиране и в инвестиционното проектиране.
Действително, както правилно е възразил
процесуалният представител на ответника, в чл. 3, ал. 1 от Методиката е
предвидено, че възнагражденията се определят в писмен договор.
В случая липсва писмен договор между страните за
определяне на възнаграждението. Същевременно договорът за изработка е
неформален договор. Поради това с оглед горецитираната съдебна практика на ВКС,
според която при договор за изработка, ако цена не е определена (какъвто е
настоящият случай) се смята, че страните са се съгласили с цената, която
обикновено се плаща при подобни обстоятелства, следва да се приеме, че тази
цена обикновено се определя по Методиката. Именно Методиката е обичайният, най-
точен и най- подходящ начин за определяне на цената.
От заключението на вещото лице по приетата ССЕ,
която съдът кредитира изцяло, и от изслушването му в съдебно заседание на
11.05.2021г. се установява, че дължимото възнаграждение съобразно Методиката
е в размер на 10 239,60лв., което представлява
80% от общото възнаграждение от 12 799,50лв.. Единственото
възражение във връзка с така определения размер е направено от процесуалния
представител на ищеца, според когото се касае за еднофазен проект, поради което
следвало да се определи възнаграждение в размер на 100%, а именно 12 799,50лв..
Възражението е неоснователно по следните съображения:
По отношение на размера на дължимото възнаграждение
съдът споделя аргументацията на вещото лице, че във всички приложени по делото
документи се посочва „Фаза“ Технически проект, поради което дължимото
възнаграждение е 80% от общото възнаграждение, както правилно е
отбелязало и вещото лице. В таблица 2 към Раздел 4 има графа „Фаза“,
една от които е именно „Технически проект“.
На първо място в самата искова молба (на л. 4 от
делото) ищецът твърди, че се касае за „Фаза“ Технически проект. Доводи,
че се касае за еднофазен проект са въведени за първи път от процесуалния
представител на ищеца едва във второто с.з. по делото на 02.02.2021г.
На второ място от съдържанието на представения по
делото Инвестиционен технически проект (част Конструктивна- л. 48, л. 50; част
Архитектурна- л. 60, л. 62, л. 63; част Пожарна безопасност- л. 72, л. 76; част
План за управление на строителните отпадъци- л. 88) се установява, че се касае
именно за „Фаза“ Технически проект и никъде не се сочи еднофазен проект.
В този смисъл нито в исковата молба, нито в която и да е част на самия ИТП се
сочи, че се касае за еднофазен проект, а напротив- навсякъде се посочва, че се
касае за „Фаза“ Технически проект, поради което съдът приема това
обстоятелство за установено по делото.
Следователно дължимото възнаграждение е в размер на
10 239,60лв. и страните не спорят, че е заплатена сумата от 2500лв., поради което
искът е основателен за сумата от 7739,60лв. (10239,60 – 2500 = 7739,60),
като за разликата до пълния предявен размер от 10299,50 лв. искът следва да
бъде отхвърлен.
По делото е представена КСС, една от графите, в
която е проектантски хонорар. В посочената сума обаче е обаче са включени и
други компоненти, които са извън предмета на исковата претенция, като липсва
разбивка по пера. На следващо място стойността на възнаграждението, предмет на
исковата претенция, е индивидуализирана от вещото лице, чието заключение съдът
кредитира в тази част.
За пълнота следва да бъде посочено също така по
отношение на представената от ищеца справка
за минимална цена на проектантска услуга, съставена от управителя на
ищцовото дружество. В този документ не е посочена дата на съставяне и
последната графа е озаглавена „цена на иска“, поради което съдът приема, че
справката за минимална цена на проектантска услуга е съставена в период,
непосредствено предхождащ изготвянето на исковата молба. Аргумент в тази посока
е и това, че първоначалната цена на иска (преди да бъде допуснато увеличение на
неговия размер в с.з.) съвпада с посочения размер в справката. На следващо
място тази справка представлява частен документ, поради което притежава
формална доказателствена сила- обвързва съда относно авторството на документа.
Частните документи нямат материална доказателствена сила. Законът не предвижда
изявленията, които са материализирани в частен документи да имат задължително
обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съдията по
вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно
принципа на чл. 12 ГПК.
В отговора на исковата молба ответникът е направил
възражение, че вземането е погасено по давност. Възражението е
неоснователно, като съображенията за това са следните:
В конкретния случай е приложима общата петгодишна
давност, тъй като задължението за възнаграждение няма периодичен характер. В
този смисъл в Решение №93по т.д.№ 65/2014г. на ВКС е прието, че ако договорът е
сключен за изработка на определена вещ или за изпълнение на СМР и
възнаграждението е дължимо на части, на отделни етапи от строителството, при
последователно приемане на изработеното, паричното задължение за
възнаграждение няма периодичен характер и се погасява с изтичането на
петгодишна давност. Ако с договора се уговаря предоставянето на услуги,
изразяващи се извършване на работа чрез престации, изпълнявани многократно в
срока на действието му, и възнаграждението е дължимо на определени в договора
интервали, вземането за възнаграждение е периодично плащане и се погасява с
изтичането на тригодишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД
възложителят следва да заплати възнаграждение за приетата работа. В закона
липсва специална разпоредба относно момента на настъпване на изискумостта на
вземането за възнаграждение, който да е определящ за течението на давностия
срок по чл.114, ал.1 ЗЗД. Приложение намират общите правила на чл.69 и чл.70 ЗЗД относно изпълнение на задълженията. При договора за изработка
задължението за заплащане на възнаграждение е изпълнимо след приемане на
работата от възложителя, но ако същото е уговорено със срок, до настъпване
на срока то не е изискуемо. В горния смисъл е Решение № 211/ 15.01.2015 г. по
т.д.№ 3568 /2013г. на ВКС.
Следователно в конкретния случай поради липсата на
уговорка за срок началният момент на настъпване на изискуемостта на вземането
за възнаграждение е приемането на работата от възложителя. Както в исковата
молба, така и в отговора на исковата молба (л. 36) се посочва, че проектът е
предаден и приет от възложителя на 26.06.2015г.. От този момент започва
да тече петгодишната давност и същата изтича на 26.06.2020г.. Исковата молба е
подадена на 24.06.2020г. (видно от куриерска товарителница на л. 21 от делото),
поради което съдът приема, че давностният срок не е изтекъл, респ. вземането не
е погасено по давност.
По иска с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД:
Направеното от ищеца в с.з. на 02.02.2021г.
изменение на иска чрез увеличение на неговия размер не касае иска за
мораторна лихва, поради което предмет на разглеждане е искът по чл. 86, ал.
1 от ЗЗД така, както е предявен с исковата молба и уточнителната молба от
15.07.2020г., а именно- за заплащане на законната мораторна лихва в размер на
2766,72 лв. върху главното парично вземане, изтекла за периода от 25.06.2015г.
до 24.06.2020г..
В Решение № 235 от 09.01.2018 г. по т. д. № 726 /
2017 г. на ВКС, II т.о. е прието, че
доколкото в самия договор не е изрично уговорен срок за плащане на
възнаграждението на изпълнителя и липсват твърдения и доказателства за
поставянето му в забава чрез отправяне на покана за плащане от кредитора,
каквото е изискването на чл.84 ал.2 ЗЗД, то лихва-обезщетение за забава по
чл.86 ЗЗД не се дължи и не следва да се присъжда за периода до завеждането на
ИМ в съда . В същия смисъл е и Решение № 250 от 11.01.2011 г. по к. т. д. № 535
/ 2010 г. на Върховен касационен съд, в което е прието, че за да се дължи и
заплащане на лихва-обезщетение за забавено плащане върху така дължимата
главница, то следва длъжникът да е изпаднал в забава в някоя от хипотезите на
чл. 84 ал.1 или ал.2 от ЗЗД. Доколкото в случая не се установява денят на
изпадане в забава, да е определен в самия договор, който е и без конкретна
дата, то длъжникът , според ал.2 на чл.84 от ЗЗД и съдържанието на текста на
самата покана, изпада в забава след изтичането на 14 дни от датата на
връчването на поканата за заплащане на възнаграждението.
В конкретния случай не се установи изричното
уговаряне в договора на срок за плащане на възнаграждението и липсват твърдения
и доказателства за поставяне на възложителя в забава чрез отправяне на покана
по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Представената по делото фактура не може да
се приеме за такава, тъй като същата касае частично плащане от 2500лв. (за
което страните не спорят, че е извършено) и в същата не е посочена общата
дължима сума, за да се приеме, че е налице покана по смисъла на чл. 84, ал. 2
от ЗЗД. С оглед приетия за окончателен доклад по делото тежестта да докаже
отправянето на покана е на ищеца, като същият не проведе пълно и главно
доказване на този юридически факт. Поради това мораторна лихва по чл. 86, ал. 1
от ЗЗД до предявяване на исковата молба не се дължи, респ. този иск следва да
бъде оставен без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и
двете страни.
Ищецът е сторил разноски за държавна такса в общ
размер от 522,67 лв. (вкл. допълнително внесената държавна такса след
увеличаване на размера на иска); 300лв.
заплатено адвокатско възнаграждение (претенцията в списъка по чл. 80 от ГПК на
л. 172 от делото е неоснователна, тъй като от договор за правна защита и
съдействие на л. 43 от делото се установява, че са договорени и заплатени
300лв.); депозит за вещо лице – 200лв.. С оглед уважената част от исковете
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от общо 605,76
лв..
Ответникът претендира разноски в размер на 1500лв.
за адвокатско възнаграждение. От договор за правна защита и съдействие на л. 44
от делото се установява, че е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение
в размер на 1500лв.. Ищецът своевременно е направил възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар. По това възражение съдът намира следното – от една
страна по делото са проведени три съдебни заседания, на две от които
процесуалният представител на ответника се е явявал и е защитавал интересите на
страната, а от друга страна делото не е с голяма фактическа и правна сложност.
Поради горното и с оглед направеното от ищеца възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, и съобразявайки Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.,
съдът намира, че при претендирано от ищеца адвокатско възнаграждение в исковото
производство, в размер на 1500 лв. на основание чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредбата
същото следва да се редуцира до размер от 921,99лв.. С оглед отхвърлената част
от исковете ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от общо
375,86 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА по иск с правно основание чл.
266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД
ПГ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ“, с адрес гр. Ихтиман, ул. „Цар Освободител“ №174, ДА
ЗАПЛАТИ НА „МЕГА ПРОМ“ ЕООД, ЕИК …., със седалище и адрес на управление гр.
Р., ул. „….“ №., вх. ., ет. 8, сумата от 7739,60лв. (след допуснатото
по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на този иск чрез увеличение на неговия
размер), представляващи незаплатен остатък от възнаграждението за
извършената работа по договор за изработка (изготвяне на Инвестиционен
технически проект за основен ремонт на покривната конструкция на ПГ „Васил
Левски“), КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от
10299,50 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
предявения от „МЕГА ПРОМ“ ЕООД, ЕИК ……….. със седалище и адрес на управление
гр. Русе, ул. „Братя Миладинови“ №4, вх. 1, ет. 8, срещу ПГ „ВАСИЛ
ЛЕВСКИ“, с адрес гр. Ихтиман, ул. „……….“ №…,, иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва в размер на 2766,72 лв.
върху главното парично вземане, изтекла за периода от 25.06.2015г. до
24.06.2020г..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ПГ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ да заплати на „МЕГА
ПРОМ“ ЕООД сумата от 605,76лв., представляваща деловодни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „МЕГА ПРОМ“ ЕООД да заплати на ПГ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ сумата от 375,86лв., представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да
бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски окръжен съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от
настоящото решение да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ: