О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №
304
Град Шумен, 1.07.2020 г.
Шуменският окръжен съд, в закрито
заседание на първи юни, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Азадухи Карагьозян ЧЛЕНОВЕ: 1. Теодора Димитрова
2. Соня Стефанова
като разгледа докладваното от съдия Азадухи Карагьозян в.ч.гр.д. №
150 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе в предвид следното:
Производство по реда на чл.413, ал.2
във вр. с
чл.274 и сл. от ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД гр. С., ЕИК ..., действащо чрез
пълномощника си гл. юриск. Р.И., срещу разпореждане № 758/10.04.2020 г. по
ч.гр.д. № 317/2020 г. на НПРС, в частта, с която е оставено без уважение
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, срещу длъжника Ц. М. М. – В., за сумите: 47,61лв. неплатено
договорно възнаграждение, дължимо за периода от 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г.,
120лв. възнаграждение за закупена услуга „Фаст“,
дължимо до 20.01.2020 г.; 200лв. възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, дължимо до 20.01.2020 г. и 30лв. такси за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 04.08.2019 г. Жалбоподателят
счита разпореждането за неправилно. Заповедния съд не разполагал с правомощия
на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от
която заявителят черпи права. В случая не била налице неравноправна клауза по
смисъла на чл.143 ЗЗП. Неправилно заповедния съд не отчел и разпоредбата на
чл.145, ал.2 ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между
цената или възнаграждението от една страна и стоката и услугата, която бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна. Относно възнаграждението за
закупените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ излага, че действително се касаело за услуги, в
смисъл на дейности, които ще се извършват по повод на договора за кредит, в
полза на кредитополучателя, каквито нямало съгласно ЗПК. Допълнителните услуги
били по избор на потребителя, зависели единствено от неговата воля и не можели
да се определят като част от общите разходи по кредита. Сочи още, че ответникът
е ползвал този пакет услуги, тъй като получил приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на потребителски кредит, а тази услуга не била свързана с
дейността на кредитора по кредитиране. Поради това не били налице нарушения на
законодателството в областта на потребителското кредитиране. По отношение на
заявлението в частта му относно договорното възнаграждение сочи, че кредиторът
е предоставил необходимата преддоговорна информация,
изготвил е погасителен план, относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Уговореният годишен лихвен процент не
противоречал на законовите ограничения и на добрите нрави /чл.10а, ал.4 от ЗПК/.
ГПР също бил уговорен в законовите граници. По отношение таксата по Тарифата за
извънсъдебно събиране на вземането сочи, че същата не представлява такса по
управление на кредита. При законосъобразно и точно изпълнение на задълженията
на потребителя, кредиторът нямал право да начислява допълнителни услуги, но
това не важало при неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Предвид
изложеното моли въззивният съд да отмени атакуваното
разпореждане и постанови издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника за вземанията,
предмет на заявлението. Претендира разноски за настоящото производство в размер
на 15лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е подадена в срок, от
надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално
допустима.
След като се запозна с доказателствата
по делото, съдът намира частната жалба за частично основателна, поради следните
съображения:
Ч.гр.д. № 317/2020 г. на НПРС е образувано
по депозирано от „Профи Кредит България” ЕООД гр. С.,
ЕИК ..., чрез пълномощника си юриск. Г.С.Г., заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК, срещу длъжника Ц. М. М. – В., ЕГН **********, за заплащане на следните
суми: 400лв. главница; 47,61лв. неплатено договорно възнаграждение, дължимо за
периода от 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г., 120лв. възнаграждение за закупена
услуга „Фаст“, дължимо до 20.01.2020 г.; 200лв.
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, дължимо
до 20.01.2020 г. и 30лв. такси за извънсъдебно събиране на вземането, начислени
на 04.08.2019 г.; 58,67лв. лихва за забава от 21.07.2019 г. до изпадане на
длъжника в забава по договор за потребителски кредит № 30037809146 до
20.01.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението, както и
разноски по заповедното производство.
С
разпореждане № 758/10.04.2020 г. по ч.гр.д. № 317/2020 г., НПРС е оставил без
уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК, срещу длъжника Ц. М. М. – В., за сумите: 47,61лв. неплатено
договорно възнаграждение, дължимо за периода от 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г.,
120лв. възнаграждение за закупена услуга „Фаст“,
дължимо до 20.01.2020 г.; 200лв. възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, дължимо до 20.01.2020 г. и 30лв. такси за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 04.08.2019 г. Заповедният съд
е приел, че подаденото заявление се основава на договор с потребител, който
съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал.2 от ЗЗП. Относно претендираната сума от 47,61лв. липсва изричен регламент в
съдържанието на договора и ОУ, поради което същата е нерегламентирана, т.е
недоговорена, явява се неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП,
нарушава добрите нрави и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Претенциите за услугите „Фаст“ и „Флекси“, съдът е счел за неравноправни по смисъла на
чл.10а, ал.2 ЗПК, поради което са нищожни съгласно чл.21 ЗПК. Водят до
неоснователно обременяване на кредитополучателя с финансови тежести и
прекомерна по своя размер задлъжнялост на длъжника по основния договор /чл.143 ЗПК/, същите нарушават и добрите нрави. Предвид това е налице основание за
отхвърляне на заявлението по чл.411, ал.2 т.3 ГПК.
С
оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до
следните правни излови: Съгласно
чл.411, ал.2, т.1 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е
в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3, на чл.411,
ал.2 /нова - ДВ бр.100/2019 г./
заповедният съд е задължен да следи и за наличието на неравноправни клаузи,
когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е
настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е
налице договор с потребител по смисъла на пар.13 от
ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на
ЗПК. Съгласно чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл.143-148 от
ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
В случая заявителят претендира
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“
в размер на 120лв. и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ – 200лв. Видно от договора и общите условия
услугата „Фаст“ включва приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на потребителски кредит; след одобрение отпусканата сума
се нарежда към клиента по избрания от него начин на изплащане до 24часа след
получаване от кредитора на подписания договор и приложения, а допълнителната
услуга „Флекси“ предвижда право клиента да променя
погасителния си план при изпълнение на специфични изисквания посочени в ОУ.
Възможността
на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е
регламентирана в чл.10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани
с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения
текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице допълнителна
услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са
извън основната престация на заемодателя, съдържаща
се в облигационното отношение възникнало в резултат на договора, а именно
отпускане на заема и неговото администриране. Посочените услуги са свързани с усвояването
и управлението на кредита. Следователно клаузата заобикаля изискванията на
чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл.21, ал.1 ЗПК.
Същите не представляват и реално предоставени допълнителни възможности или
преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и
да носят допълнителни ползи за него. Не се установява длъжникът реално да се е
възползвал от някоя от посочените услуги. От друга страна, съгласно чл.10,
ал.4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси, трябва да
са ясно и точно определени в договора, а в процесния
случай не е посочено за всяка една от услугите какъв е размерът на дължимата
такса в рамките на общото възнаграждение. С оглед горното е налице хипотезата
по чл.411, ал.2, т.2 ГПК.
От данните по делото и
твърденията на заявителя става ясно, че длъжникът дължи възнаграждението за
допълнителни услуги от момента на подписване на договора, като плащането е
разсрочено и включено като част от погасителната вноска по кредита.
Следователно, в случая се касае за уговорки по сключения договор за
потребителски кредит, още повече, че същите са инкорпорирани в самия договор и
месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна
лихва, и възнаграждение по тези допълнителни услуги, поради което следва да се
включат в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за
потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл.19,
ал.1 ЗПК. В този смисъл, въззивният съд намира,
че изключването на допълнителните услуги от ГПР и уреждането им в договора като
допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети
за допълнителни услуги не представлява плащане за услуги, а всъщност
представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до надхвърляне
ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Това води до нищожност на клаузите за уговорените възнаграждения
за допълнителни услуги на основание чл.19,
ал.5 и чл.21 ЗПК. Ето защо, процесните суми, начислени в
тежест на длъжника за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са недължими.
По отношение на претенцията
за такса в размер на 30 лв. по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането,
настоящата инстанция счита, че то също противоречи на закона и добрите нрави, и
следва да бъде отхвърлено. Същата е в противоречие с нормата на чл.33,
ал.1 от ЗПК, тъй като е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. По
същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК - оскъпява се кредита и води до неоснователно обогатяване. Посочената
сума не касае допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
а дейност, евентуално извършвана от кредитора във връзка със събиране на
задължението. Тези дейност няма характеристиката "допълнителни
услуги" в полза на потребителя, а разходи, както самият заявител ги е
характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението,
следователно не попадат в изброените в чл.
10а, ал. 1 от ЗПК услуги.
Предвид изложеното е налице
основание по чл.411, ал.2 т.2 ГПК и правилно заявлението е отхвърлено в тази
част.
По отношение уговорената възнаградителна лихва в размер на 47,61лв. съдът счита, че заявлението
е основателно и следва да бъде уважено. В разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е
предвидено, че: "Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България".
Цитираният
законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести
върху икономически по-слабата страна, а именно потребителя, от страна на
търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото
към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други
разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя.
Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил
като критерий максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.
Законната лихва по реда на чл.
86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния начин: към основния лихвен процент
на БНБ, плюс 10 пункта надбавка. Основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ от
01.08.2015 г. до 01.01.2016 г. е бил – 0, 01%, след
което и понастоящем е -0, 00%. С оглед нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с
Постановление № 426
на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на
договора, се налага заключение, че договореният ГПР /45,67%/ не надвишава 50%,
ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова уговорената клауза за възнаградителна лихва не е нищожна, предвидена е в договора
и искането за издаване за заповед за същата следва да бъде уважено.
На
съда е известна съществуващата съдебна практика възприемаща извода, че възнаградителна
лихва над посочения трикратен размер на законната лихва се явява нищожна
уговорка, т.к. противоречи на чл.26 от ЗЗД, но намира, че не е относима в настоящият случай.
Подобни разрешения – за нищожност
клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва са релевантни преди приемането на
чл.19 ,ал.4 и ал.5 от Закона за потребителския кредит (в сила от
23.07.2014г.). Доколкото преди приемането на законоустановен
размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити, не
съществуваше нормативен текст регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше
да изхожда от общите правни принципи и морални норми. Към настоящият момент е
налице нормативен текст - чл.19,ал.4 и ал.5 от Закона за потребителския кредит
(в сила от 23.07.2014г.), който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита – годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаградителната
лихва е компонент от ГПР и размерът и подлежи на преценка от кредитодателя, като
единственото условие, същата заедно с другите
елементи на ГПР общо да не
надвишава максимално допустимия размер.
В случая ГПР е в размер на 45,67 % т.е.
не надхвърля размера предвиден в чл.19 ,ал.4 и ал.5 от ЗПК.
Предвид изложеното жалбата в
тази част се явява основателна и разпореждането, с което заявлението за
заплащане на възнаграждителна лихва от 47,61 лв. е
отхвърлено следва да бъде отменено, като бъде издадена заповед за посочената
сума. В останалата обжалвана част разпореждането е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
На жалбоподателя следва да се
присъдят разноски за настоящата инстанция , като същият е направил разходи по
делото за платена държавна такса /15лв./ и му се следва юрисконсултско
възнаграждение, определено съгласно чл.78, ал.8 ГПК във вр.
с чл.37 ЗПП и чл.26 от Наредбата за заплащането на правната помощ /в минимален
размер от 50 лв./, които съразмерно уважената част на жалбата възлизат общо на
сумата от 7,78лв.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ Разпореждане №
758/10.04.2020 г. по ч.гр.д. № 317/2020 г. на НПРС, в частта, с която е
оставено без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК на „Профи кредит
България” ЕООД гр. С., срещу длъжника Ц.М.М. – В., за
заплащане на сумата от 47,61лв. неплатено договорно възнаграждение, дължимо за
периода от 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на „Профи Кредит България” ЕООД, с ЕИК ..., гр. С., бул. Б....,
представлявано заедно от двама от управителите С.Н.Н.,
Я.Я.Ч., Ц. Г.С.
и Я.К.Ч., заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, срещу
длъжника Ц. М. М. – В., ЕГН **********, с настоящ адрес ***, за заплащане на сумата
от 47,61лв. неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода от
20.07.2019 г. до 20.01.2020 г.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждането в
останалата обжалвана част.
ВРЪЩА делото на НПРС за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК съобразно настоящото
определение.
ОСЪЖДА Ц.М.М. – В., ЕГН **********, с настоящ адрес ***, да заплати на
"Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК: ..., със
седалище: гр. С., бул. Б...., представлявано заедно от двама от управителите С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц. Г.С. и Я.К.Ч., сумата от 7,78 лв., представляваща
деловодни разноски за въззивното производство,
съразмерно с уважената част на жалбата.
Определението е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.