№ 74
гр. Велико Търново, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)
ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети
юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАЯ ПЕЕВА
Членове:АНЕТА ИЛИНСКА
ЖЕНЯ ИВАНОВА
при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА
като разгледа докладваното от ЖЕНЯ ИВАНОВА Въззивно търговско дело №
20254001000096 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 89/01.08.2024г. по т. д. № 131/2023г. по описа на ОС –
Плевен, допълнено по реда на чл.250 ГПК с решение № 20/24.02.2025г. по т. д.
№ 131/2023г. по описа на същия съд, е осъдено ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И
ЗДРАВЕ“ АД да заплати на С. А. К., сумата от 70 000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
настъпило ПТП на 22.07.2023г. в гр. Плевен, ул.“Дойран“ до № 80, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 02.11.2023г. до окончателното й
изплащане, като са отхвърлени, като неоснователни, искът с правно основание
чл. 432, ал.1, във връзка с чл.493, ал.1 КЗ за разликата до 120 000 лева
(частичен иск от 150 000 лв.) и искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД за периода от
25.08.2023 г. до 02.11.2023 г.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство С. А. К., чрез процесуалния му
представител против решение № 89/01.08.2024г. в частта, с която искът за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над
присъдената сума от 70 000 лева до сумата от 120 000 лева (предявен като
частичен иск от сумата 150 000 лева), както и в частта, с която е присъдена
законна лихва с начален момент 02.11.2023 г. Релевират се оплаквания за
неправилност на решението в обжалваните части. Излагат се подробни
съображения за заниженост на присъдения размер на обезщетението за
1
неимуществени вреди – несъобразяване с критериите за справедливост по чл.
52 ЗЗД /позовава се на изслушаните свидетелски показания по делото/,
неотчитане на социално – икономическата конюнктура в страната към датата
на ПТП – то и противоречие със съдебната практика по сходни случаи.
Цитира се съдебна практика. Искането до въззивния съд е да бъде отменено
решението в обжалваната част и бъдат уважени изцяло предявените искове,
като с оглед изхода на делото решението да бъде отменено и в частта относно
присъдените в полза на ответника разноски. Претендират се разноски и за
двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от другата страна - ЗАД
“ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД, чрез процесуалния му представител, с
който се взема становище за неоснователност на въззивната жалба, като се
твърди, че първоинстанционното решение е правилно.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от С. А. К., чрез
процесуалния му представител, и против допълнителното решение №
20/24.02.2025г., с което искът за заплащане на законна лихва е отхвърлен за
периода 25.08.2023 г. до 02.11.2023 г. Твърди се, че отговорността на
застрахователя е функционално обвързвана с отговорността на застрахования,
поради което законната лихва следва да бъде присъдена от датата, на която
увреденият е отправил застрахователната си претенция към него –
25.08.2023г., като отправя искане към въззивния съд за отмяна на решението в
тази му отхвърлителна част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от застрахователното
дружество.
Горепосоченото съдебно решение не е обжалвано в частта, с която е
уважен частичния иск за заплащане на застрахователно обезщетение за
причинени неимуществени вреди до сумата от 70 000 лева, поради което в
тази част, то е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма и/или следи служебно за интереса на
някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка, съдът намира, че
първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните му части - и
допустимо.
Предвид горното, съдът пристъпи към проверка по чл.271, ал.1 ГПК на
правилността на решение в обжалваните му части съобразно правомощията
си.
Апелативен съд – Велико Търново, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с
2
чл. 12 ГПК, намира за установено, от фактическа страна, следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно обективно
съединени искове: частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 във връзка с
чл. 493, ал.1 КЗ и иск с правно основание чл.86, ал. 1 ЗЗД, предявени от С. А.
К. против „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и
Здраве” АД за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 120 000 лева, като частичен иск от обща претенция от 150
000 лева (след допуснато увеличаване на размера на частичния иск с
протоколно определение от 03.07.2024г. на ОС - Плевен), изразяващи се в
болки и страдания, вследствие настъпилата смърт на неговия баща А. С.ов К.,
в резултат на ПТП на 22.07.2023г., в гр. Плевен, ул.“Дойран“ до № 80,
причинено виновно и противоправно от В. Ц. П., при управление на лек
автомобил, марка „Фолксваген“, модел „Туарег“, рег. № EH 00****, чиято
отговорност е обект на застраховане по договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, действал към датата на ПТП –
то със застраховател – ответното дружество, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 25.08.2023 г. до окончателното й изплащане.
По делото не е спорно, а и видно от представеното удостоверение за
наследници, след настъпилата на 22.07.2023г. смърт на А. С.ов К., роден на
03.06.1935г., негов единствен законен наследник е ищецът С. А. К. - син.
От събраните от първоинстанционния съд доказателства – Констативен
протокол за ПТП с пострадали лица от 22.07.2023г., съобщение за смърт,
заключение на съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/, заключение на
съдебномедицинска експертиза /СМЕ/ и от свидетелските показания на
очевидеца на произшествието Надежда Славова Спасова, се установява по
безспорен начин механизъма на процесното ПТП и настъпилата, вследствие
това, смърт на А. С.ов К., а именно: На 22.07.2023г., около 13,38 ч., в сухо и
ясно време, в гр. Плевен, на ул.“Дойран“ до № 80, В. Ц. П., управлявайки лек
автомобил, марка „Фолксваген“, модел „Туарег“, в посока центъра на града,
със скорост преди и към момента на удара от 63,5 км/ч., е блъснала
пресичащия отдясно наляво за автомобила пешеходец А. С.ов К. на пешеходна
пътека, тип зебра, който се е движил с нормален ход и към момента на удара се
е намирал около средата на пешеходната пътека. Началото на удара е бил
между предна лява част на автомобила и долни крайници на пешеходеца, след
което е започнало пропадане на горната част на тялото на А. К. върху предния
капак на автомобила предвид продължаващото движение на автомобила, а
следствие на реализираното му спиране, тялото на пешеходеца е паднало
напред върху асфалтова настилка на пътното платно. Според съдебния медик,
изготвил заключението на СМЕ, вследствие удара А. К. е получил тежка
механична съчетана травма в областта на главата, гръдния кош и корема,
довела до практически несъвместими с живота увреждания на жизнено важни
органи (мозък и череп, сърце, черен дроб) и това е причината за смъртта,
която е настъпила моментално.
3
От заключението на САТЕ се установява още, че водачът на автомобила е
имал ясна видимост към пресичащия пешеходец и е имал техническа
възможност да спре до мястото на удара към момента, включително и при
реалната скорост, с която се е движил, от 63,5 км/ч. /при разрешена такава от
50 км/ч./. Вещото лице е посочило, че пешеходецът също е имал техническа
възможност да забележи приближаващия автомобил, да спре, да го пропусне,
след което да продължи в избраната от него посока.
По делото са приети от окръжния съд за безспорни и ненуждаещи се от
доказване фактите, че по отношение на управлявания от В. Ц. П. лек
автомобил, марка „Фолксваген“, модел „Туарег“, рег. № EH 00****, е
действала валидна към датата на ПТП – то застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите със застраховател - ответното дружество.
Не е спорен и фактът на отправяне на претенция от ищеца за заплащане на
застрахователно обезщетение до застрахователя на 25.08.2023 г., като
застрахователят е не е уважил искането.
За търпените от ищеца болки и страдания, вследствие загубата на баща
му, е разпитан като свидетел Преслав Ванев Петрушев /зет на ищеца/, който
разказва, че видял С. А. на следващия ден след процесното ПТП - бил силно
разстроен и притеснен, гласът му треперел, а на погребението на баща му,
което било пет дена по – късно, плакал, пил лекарства против високо кръвно
налягане. Свидетелят Петрушев казва още, че понастоящем ищецът не
говорил много за смъртта на баща си, но очевидно не се чувствал добре, имало
промяна в поведението и настроението му, като постоянно посещавал гроба
му в гр. Плевен. За отношенията между баща и син приживе разказва, че били
в много добри такива, С. живеел в гр. Казанлък, но много често ходил при
баща си в гр. Плевен. След смъртта на съпругата на А. К. през 1993 - 1994 г.
починалият и ищецът са живеели заедно в едно домакинство до 1997 - 1998 г.,
а след смъртта на съпругата на ищеца, починалият е помагал на сина си
(ищеца) в грижите за децата му. Свидетелят описва починалия като
жизнеспособен и активен човек, в добро здраве и въпреки, че бил на 88 г.,
всеки ден ходил на разходка до Панорамата в гр. Плевен, спазвал стриктен
режим на хранене и отдих. Дори ходил и до гр. София, където живеел
свидетелят с внучката му, да им помага за техните децата /правнуците/.
Въззивният съд също кредитира обсъдените по – горе заключения на
САТЕ и СМЕ, като добросъвестни и компетентно изготвени, пълни, ясни и
съответни на писмените доказателства по делото. Дава вяра и на изслушаните
свидетелски показания на разпитаните свидетели, като пресъздаващи техни
непосредствени впечатления, вътрешнно непротивопречиви и житейски
логични, като по делото не са събрани други доказателства, които да оборват
или да поставят под съмнение тяхната достоверност.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1, във
4
връзка с чл. 493, ал.1 КЗ, е необходимо към момента на увреждането да
съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между прекия
причинител на вредата и застрахователя. Следва да са налице и всички
кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, пораждащи
основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо
увредения, а именно: претърпени вреди, противоправно и виновно поведение
на деликвента, причинна връзка между вредите и поведението. Съгласно чл.
498, ал. 3 КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е обвързана
с наличието на започнала процедура по доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите и изтичането на срок, не по -
дълъг от три месеца, от предявяването на претенцията пред застрахователя или
негов представител, в който застрахователят не плати, откаже да плати
обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното
или изплатеното обезщетение.
Тъй като първоинстанционното решение е влязло в законна сила в частта,
с която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за
причинени неимуществени вреди до сумата от 70 000 лева, то обективните
предели на силата на пресъдено нещо (СПН) обхващат основанието на
предявения осъдителен иск, индивидуализирано посредством
правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението
произтича/.
Следователно отговорността на застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, на основание чл. 432, ал. 1,
във връзка с чл. 493, ал.1 КЗ, следва да бъде ангажирана.
Всъщност правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с
въззивните жалби на ищеца, се свежда до това дали първоинстанционният съд
правилно е приложил критериите за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД и до
началния момент на присъдената законна лихва.
Съгласно Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г.
на ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. (деца, родители и съпруг) и ППВС №
5/24.11.1969 г. (отглеждано, но неосиновено дете, респ. отглеждащият, и
фактическият съжител на съпружески начала), и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
С оглед горното и предвид установеното от фактическа страна, че С. А. К.
е пълнолетен рожден син на починалия А. С.ов К. и пред съществувалите
отношения между тях, основаващи се на взаимна грижа и помощ, доверие и
обич, настоящият съдебен състав намира, че ищецът е материално
5
легитимиран да претендира и получи обезщетение за неимуществени вреди,
вследствие смъртта на баща си.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД
се определя по справедливост. Справедливостта изисква претърпените болки
и страдания да бъдат надлежно и адекватно обезщетени. Понятието
“справедливост” не е абстрактно. Според ППВС № 4/23.12.1968 г. то е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните
увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания,
осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са
и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди.
Посочената задължителна за съдилищата практика е доразвита в редица,
постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на ВКС - решение № 242
/12.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3319/2015 г., II т. о., ТК, решение № 15
/19.02.2020 г. на ВКС по т.д. № 146/2019 г. , II т. о., ТК, решение № 50041 от
7.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 915/2022 г., II т. о., ТК, и много други, в които е
прието, че правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт
смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател, е обусловено
от съобразяване на указаните в горецитираните Постановления общи
критерии – датата и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта,
възрастта и общественото положение на починалия, степента на родствена
близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение,
действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и
претендиращия обезщетение житейски отношения, интензитета и
продължителността на психическите страдания, както и общественото
разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество,
при отчитане на конкретните икономически условия в страната към датата на
смъртта, а като ориентир за последните – нивата на застрахователно покритие
към същия момент, макар последните да нямат самостоятелно значение, както
и следва да бъдат съобразени и обичайно присъжданите обезщетения в
аналогични случаи. Правнорелевантните, общи и специфични за отделния
спор, факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на
комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
Всички изложени по – горе релевантни критерии, възприети в съдебната
практика, са само изброени от окръжния съд, но не са отчетени и оценени на
плоскостта на конкретните обстоятелства по настоящия спор, както следва:
- починалият А. К., макар и на 88 години, е бил в добро здраве, спазвал е
стриктен ежедневен режим на ставане, хранене, отдих или както свидетелят
6
Петрушев го определя - бил е „като часовник“;
- внезапността и ненадейността на смъртта му, вследствие ПТП, при
което той е бил пешеходец и е пресичал правилно на пешеходна пътека;
- бил е активен и деен човек, който е помагал в годините, както на сина си
/ищеца/ при отглеждане на неговите деца, така и на децата на последните /т.е.
е полагал грижа и за правнуците си, пътувайки от гр. Плевен до гр. София/, че
между него и ищеца е съществувала силна емоционална връзка и близост, като
те са живели в едно домакинство дълги години до 1997 г. /тогава С. К. е бил на
36г./ и тъй като съпругите и на двамата са починали, те са си оказвали взаимна
подкрепа и помощ и независимо, че С. К. живеел в гр. Казанлък много често
идвал да види баща си в гр. Плевен;
- след смъртта на баща му, ищецът бил силно разстроен и притеснен,
плакал, пил лекарства против високо кръвно налягане, като понастоящем не
говорил много за загубата, но очевидно не се чувствал добре, имало промяна в
поведението и настроението му, като постоянно посещавал гроба на баща си в
гр. Плевен /показания на св. Петрушев/;
- към датата на смъртта на баща му, ищецът е бил на 61 години;
- и като отчете икономическата конюнктура към втората половина на
2023г. и застрахователните покрия към тази дата, макар последните да не са
самостоятелен ориентир, и обичайно присъждани обезщетения в сходни
случаи /за този период съдебната практика е ориентирана към определяне на
обезщетения за неимуществени вреди на пълнолетен от загубата на родител в
рамките на около 100 000 – 150 000 лева, в зависимост от конкретните
обстоятелства и доказаните болки и страдания/,
то настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди е в 100 000 лева. Разбира се,
това обезщетение е заместващо, а не компенсаторно, предвид прекъсването на
една от най - значимите връзки, тази между баща и син, независимо от
възрастта на последните. Оттук следва частичната основателност на
оплакването във въззивната жалба за заниженост на определеното от
първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на
70 000 лева, което не държи сметка, нито за датата на настъпване на ПТП – то
- 22.07.2023г. и общоприетите към този момент разбирания за справедливост,
нито за доказаните вреди, претърпени от ищеца, вследствие внезапната и
неочаквана смърт на баща му.
От друга страна, определянето на обезщетение в по – висок размер от
100 000 лева, няма да бъде съобразено с възрастта на бащата и сина, с това, че
синът все пак отдавна живее в отделно домакинство и има своя самостоятелен
начин на живот, с натрупания от него житейски опит през годините,
позволяващ му по по – рационален, ефективен и бърз начин да се справи с
болката, като по делото не са събрани доказателства същият да търпи вреди с
особено висок интензитет, дълготрайност и трайно влошаване на начина на
живот, надхвърлящи обичайните такива при загуба на родител, с който
7
приживе са царели топли и добри отношения, които могат да бъдат
определени като традиционни за българското общество и разбирания.
Ето защо, в полза на ищеца следва да бъде присъдено допълнително
сумата от още 30 000 лева – за обезщетение за неимуществени вреди, което
налага отмяна на първоинстанционното съдебно решение над присъденото
обезщетение от 70 000 лева до размера на 100 000 лева и потвърждаване на
решението над размера от 100 000 лева до предявения размер от 120 000 лева
/частичен иск от обща претенция от 150 000 лева/.
Основателно се явява оплакването на жалбоподателя досежно
определения от първоинстанционния съд начален момент на лихвата за забава
върху обезщетението за неимуществени вреди. При предявен пряк иск от
увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, покривайки отговорността на
застрахования, застрахователят е задължен и за лихвите за забавата на
деликвента, които се включват в застрахователното обезщетение съгласно чл.
493, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2, във връзка с ал. 3 КЗ, но не от
датата на увреждането, а в съответствие с възприетото от законодателя с
разпоредбата на чл. 429, ал. 3 изр. 2 КЗ разрешение – от по-ранната от двете
възможни дати - уведомяването на застрахователя за настъпването на
застрахователното събитие или предявяването на претенцията на увреденото
лице пред застрахователя. Последният, от своя страна, дължи на увредения и
обезщетение в размер на законната лихва по реда на чл. 497, ал. 1 КЗ, което
обезщетение обаче е за собствената му забава от датата, на която е следвало да
определи и да изплати обезщетението за вредите, ведно с изтеклата законна
лихва. В този смисъл решение № 46 от 4.04.2024 г. на ВКС по т. д. №
2274/2022 г., I т. о., решение № 50086 от 7.11.2023 г. на ВКС по т. д. №
1859/2022 г., II т. о., ТК решение № 451 от 8.07.2024 г. на ВКС по гр. д. №
2027/2023 г., III г. о. решение № 50043/06.06.2023 г. по т. д. № 53/2022 г. на I т.
о. и др. В случая това е датата – 25.08.2023г., като не е спорно между страните,
че това е датата на предявяване на претенцията на увредения пред
застрахователя.
Горното налага присъждане на законна лихва върху допълнително
определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди от
30 000 лева, считано от 25.08.2023г. до окончателното му изплащане и отмяна
на обжалваното допълнително решение, с което ОС – Плевен е отхвърлил
исковата претенция на ищеца по чл. 86, ал.1 ЗЗД за периода от 25.08.2023 г. до
02.11.2023г., вместо което следва да бъде присъдена законна лихва върху
присъденото от окръжния съд обезщетение в размер на 70 000 лева и за
периода от 25.08.2023 г. до 02.11.2023г..
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал.1, във връзка с чл. 273 ГПК, застрахователното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на въззивника сумата в размер
на 3948 лева (6580*30000/50000), представляваща направените от него
8
разноски във въззивното производство, съразмерно с уважената част от
въззивните жалби и допълнително сумата от 1407,51 лева – за разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от иска.
Въззиваемият е направил възражение по чл. 78, ал.5 ГПК под условие – ако
размерът на уговореното и заплатено възнаграждение на процесуалния
представител на въззивника надхвърля минималния такъв по Наредба №
1/2004 г., което условие не се е сбъднало, поради което въззивният съд не е
намалил възнаграждението, тъй като без да е сезиран, не може да стори това.
На основание чл. 78, ал.3, във връзка с чл. 273 ГПК, в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски в размер на 200 лева
(500*20000/50000) за юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство, съразмерно с отхвърлената
част от въззивната жалба. На същото основание, следва да бъде отменено
първоинстанционното решение, в частта за присъдените в полза на
застрахователя разноски изцяло, като вместо това, съразмерно с отхвърлената
част от иска, ищецът бъде осъден да заплати на ответника разноски в общ
размер на 180 лева (1080*20000/120000) за първа инстанция.
Независимо от изхода на въззивното дело, съобразявайки
наднационалната съдебна практика - решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело
С - 438/22 г. и разрешенията, дадени в определение от 15.02.2024г. по т.д.
№1990/2023г. на ВКС, определение от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г. на
ВКС и др., които са в насока, че Наредба № 1/2004 г. не следва да бъде
прилагана, тъй като не съответства на правото на ЕС, а посочените в нея
размери на адвокатски възнаграждения могат да служат само като ориентир
на съда, преценявайки невисоката фактическата и правна сложност на делото
и извършената от адвоката работа, настоящият съдебен състав намира, че не
следва да присъжда в полза на адв. Х. допълнително възнаграждение за първа
инстанция, извън определеното му от окръжния съд в размер на 7 500 лева, на
основание чл. 38, ал.2 ЗА (във въззивното производство този адвокат вече не
представлява безплатно клиента си). Размерът от 7 500 лева – възнаграждение
по чл. 38, ал.2 ЗА за първоинстанционното производство, се явява обоснован и
справедлив и при този резултат от въззивното дело.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 89/01.08.2024 г. по търг. д. № 131/2023 г. по описа
на Окръжен съд – Плевен, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен, като
неоснователен, предявеният от С. А. К. против ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И
ЗДРАВЕ“ АД, иск с правно основание чл. 432, ал.1, във връзка с чл. 493, ал.1
КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над присъдената
сума от 70 000 лева до сумата от 100 000 лева, предявена като частичен иск в
размер на 120 000 лева от общо 150 000 лева, представляваща
9
застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
вследствие ПТП на 22.07.2023г., в гр. Плевен, ул.“Дойран“ до № 80, както и В
ЧАСТТА за присъдените, в полза на застрахователното дружество,
разноски в размер на 241,66 лева и в размер на 500 лева, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД , ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София,ж.к. „Дианабад“,
бул. „Г. М. Димитров“ № 1, да заплати на С. А. К., ЕГН: **********, с адрес:
гр. Плевен, *********, допълнително сумата от 30 000 лева /разликата над
присъдената сума от 70 000 лева до 100 000 лева/, представляваща
застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди /болки
и страдания/, вследствие настъпилата смърт на неговия баща А. С.ов К., в
резултат на ПТП на 22.07.2023г., в гр. Плевен, ул.“Дойран“ до № 80,
причинено виновно и противоправно от В. Ц. П., при управление на лек
автомобил, марка „Фолксваген“, модел „Туарег“, рег. № EH 00****, чиято
отговорност е обект на застраховане по договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, действал към датата на ПТП –
то със застраховател – ответното дружество, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 25.08.2023 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 89/01.08.2024 г. по търг. д. № 131/2023 г.
по описа на Окръжен съд – Плевен, в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ допълнително решение по чл. 250 ГПК № 20/24.02.2025 г.
по търг. д. № 131/2023г. по описа на Окръжен съд – Плевен изцяло , като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД , ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Дианабад“,
бул. „Г. М. Димитров“ № 1, да заплати на С. А. К., ЕГН: **********, с адрес:
гр. Плевен, *********, дължимата законна лихва върху сумата в размер на
70 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и за периода от
25.08.2023 г. до 02.11.2023г.
ОСЪЖДА ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Дианабад“,
бул. „Г. М. Димитров“ № 1, да заплати на С. А. К., ЕГН: **********, с адрес:
гр. Плевен, *********, сумата в размер на 3948 лева, представляваща
направените от него разноски във въззивното производство, съразмерно с
уважената част от въззивните жалби и допълнително сумата в размер на
1407,51 лева – за разноски в първоинстанционното производство, съразмерно
10
с уважената част от иска.
ОСЪЖДА С. А. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. Плевен, *********, да
заплати на ЗАД “ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Дианабад“, бул. „Г. М.
Димитров“ № 1, сумата в размер на 200 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство във
въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от въззивната
жалба и сумата в размер на 180 лева - разноски в първоинстанционното
производство, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд, при предпоставките на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11