№ 387
гр. София, 09.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
ЛИ. М. Руневска
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20231800500748 по описа за 2023 година
С Решение № 1/11.01.2023г., постановено по гр.д. № 157/2015г. по описа
на Сливнишкия районен съд, е прогласено за нищожно Определение №
4764/14.01.2015г., постановено по ч.гр.д. № 12025/2014г. на Софийския
градски съд, поради това, че същото не е подписано от съдията- докладчик,
участвал в закритото съдебно заседание, с което е приключило производството
по делото.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е
образувано по въззивна жалба на „А.С.“ АД срещу горното решение.
Жалбоподателят твърди, че при постановяването му били допуснати
процесуални нарушения, сред които изтъква нарушаване на принципа на
случайния подбор на съдии, регламентиран в чл. 9 от Закона за съдебната
власт (ЗСВ). Сочи, че по делото били назначавани съдии без надлежен
протокол за избора им на случаен принцип. Като друго процесуално
нарушение посочва отказа на съдията- докладчик да отложи заседание
въпреки наличие на основателна причина за това, каквато представлява
заболяване на представителя на ответника и смърт в семейството на адвоката
на другата страна. Навежда довод, че докладчикът не бил уважил ключови
доказателствени искания на ответника, които били съществени за неговата
защита, а същевременно исканията на ищцовото дружество били уважени в
пълнота.
Отделно от това, жабоподателят намира, че е било нарушено правото на
справедлив процес, тъй като съдебният състав не бил сформиран в
съответствие със закона, и по този начин се нарушавали изискванията за
независим и безпристрастен съд по смисъла на Европейската конвенция за
1
защита правата на човека (ЕКПЧ) и българското законодателство. Позовава се
на решения на Европейския съд по правата на човека (напр. по делото
„Киприяну срещу Кипър“), които подчертават значението на обективното
впечатление за безпристрастност на съда.
Счита обжалваното решение за немотивирано поради липса на
достатъчно мотиви и и липса на пълен анализ на представените доказателства
и доводите на страните. В самите мотиви открива вътрешни противоречия,
напр. че съдебният акт е нищожен поради подписването му от съдия, който не
е участвал в закритото заседание или тайното съвещание, въпреки че е налице
валидно подписване от останалите членове на съдебния състав. Според
жалбоподателя, във връзка с това първоинстанционният съд не бил приложил
правилно Тълкувателно решение № 1 от 2012 г. на Върховния касационен съд,
съгласно което е достатъчно, актът да е подписан от мнозинството на
съдебния състав, за да бъде валиден.
На следващо място, жалбоподателят повдига въпроса за законността на
разпореждането на съдия Елка Пенчева от 17.03.2015 г., с което същата е
отказала да завери за влизане в сила Определение № 4764 от 14.01.2015 г. по ч.
гр. д. № 12025/2014 г. на СГС. Твърди, че това разпореждане е постановено
извън правораздавателната власт на съда. Счита разпореждането на съдия
Пенчева за нищожно, тъй като не била сезирана с такова искане. То било
абсолютно неразбираемо и с него се правел опит за едностранно „оттегляне“
на собствения й подпис, който не можел да обезсили вече подписаното от нея
определение от 14.01.2015 г., постановено чрез подписите на мнозинството от
съдебния състав. Прави извод, че с това разпореждане съдия Елка Пенчева се
опитва да опровергае собственото си правораздавателно изявление, което
било нелегитимно, тъй като не е възможно, съдия, който е подписал съдебен
акт, да го „оттегли” със следващи едностранни актове. Във връзка с това
жалбоподателят сочи, че съдия Румяна Ченалова действително не е подписала
процесното определение, но този факт не го прави нищожно, тъй като двама
от членовете на състава (Пенчева и П.) са го подписали, което било достатъчно
за правната му валидност. Изтъква, че в разпореждането не се обясняват
причините за отказа да се удостовери датата на влизане в сила на
определението, а само се посочват обстоятелства, които не засягат неговата
правна валидност. Подчертава, че няма доказателства за незаконност на
съдебния състав, тъй като съдиите Пенчева и П., които са подписали
определението, удостоверяват, че на 14.01.2015 г. съдия Ченалова била
докладвала делото пред съдебния състав, било е проведено тайно съвещание и
е била валидно формирана правораздавателна воля. Нямало и доказателства за
нарушения на тайната на съвещанието или че в него е участвало лице, което не
е било член на съдебния състав. Акцентира върху доказателствената сила на
заверения препис от определението по чл. 179 от ГПК, тъй като е официален
документ и удостоверява правомощията и волеизявленията на подписалите го
съдии Пенчева и П. за дата на влизането му в сила, а липсата на подпис от
съдия Румяна Ченалова не компрометирала правната валидност на акта и,
сама по себе си, не била достатъчна, за да обоснове неговата нищожност (т.
19.1 от жалбата). Развива съображения във връзка със стабилността на
съдебните актове (т. 17 и т. 21.1 от жалбата), като счита, че тя се осигурява с
полагането на подписите на мнозинството от съдиите. Нямало правно
основание, съдия Пенчева да оттегли собствените си действия чрез
последващи разпореждания, а опитът за постфактум оспорване или
„оттегляне“ на акт чрез разпореждане счита за подкопаващ основите на
2
правораздаването и доверието в съдебната власт. В заключение по този кръг
въпроси, жалбоподателят счита, че разпореждането на съдия Пенчева от
17.03.2015 г. е невалидно, както и че същото не се отразява върху вече
подписаното определение от 14.01.2015 г. Нямало доказателства за
незаконност на състава или за нарушения на тайната на съвещанието, нито за
опровергаване на материалната доказателствена сила на процесното
определение. Изтъква, че обявяването на съдебен акт за нищожен поради
съмнения в провеждането на тайно съвещание между съдиите, подписали
акта, без да бъде оборена доказателствената му сила, би било правен и
практически абсурд, който би разрушил доверието в правосъдието и в
стабилността на съдебните актове, позволявайки на съдии да поставят под
съмнение валидността на актове, които сами са удостоверили с подписите си.
Навежда довод, че в случая двама съдии - Елка Пенчева и Петър П. –
формират мнозинство от състава, и, след като те са удостоверили чрез
подписите си провеждането на тайно съвещание, това е достатъчно за валидна
правораздавателна воля. Нямало доказателства, които да опровергават
провеждането на съдийско съвещание или нарушаване на неговата тайна.
Изказва опасение, че обявяването на актовете за нищожни в подобни случаи
би довело до нарушаване на правната сигурност и би накърнило престижа на
съдебната власт.
На последно място, в т. 26 – 28 от жалбата, жалбоподателят развива
съображения, че законът не съдържа изисквания относно начина на
провеждане на тайното съвещание, както и че съвременните технологии
допускат гъвкавост в тази насока. Приравнява незапознаването на съдиите със
съдържанието на подписвания от тях съдебен акт на липса на мотиви, но сочи,
че това води само до неговата неправилност, но не и нищожност. Подчертава,
че именно подписалите акта съдии били определени за участие в заседанието,
в което е завършило разглеждането на делото. Настоява да бъде зачетена
датата 14.01.2015г., тъй като именно тя била отбелязана като задължителен
реквизит на процесното определение, а и била легитимната дата на формиране
на правораздавателната воля на мнозинството от съдебния състав, докато
всички действия след нея имали само организационен характер. При
условията на евентуалност намира, че следва да бъде зачетена датата
27.02.2015г., като прави извод, че валидността на съдебен акт се определя от
подписването му от мнозинството в състава, а без правно значение за
валидността му неподписването от третия съдия, както и причините, поради
което и не е участвал при постановяването или подписването на
определението.
В заключение, жалбоподателят моли съда да отмени обжалваното
решение като неправилно и да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба
от „М.Л.“ ЕАД, с който въззиваемото дружество я оспорва. Счита
обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Изразява становище по
отделните групи доводи на жалбоподателя, както следва:
1. Липса на процесуални нарушения.
1. Въззиваемото дружество счита, че не са допуснати нарушения при
разпределението на делото и командироването на съдии, като акцентира
3
върху факта, че във връзка с това ответниците били подавали сигнали по
чл. 57 от ЗСВ, но извършените проверки не установили наличие на
твърдените нарушения. Позовава се на разпоредбите на чл. 81, ал. 1 и ал.
8 от този закон. Прави извод, че първоинстанционният съд е спазил
процедурата за случайно разпределение и е назначавал съдии при
спазване на закона, включително командироването на съдии от други
съдилища, когато е било необходимо.
2. Надлежно уведомяване на страните. Въззиваемият счита, че ответникът
„Т. К..“ е бил надлежно призовано за заседанията, като доказателствата
сочат, че е получило призовката навреме.
3. Отлагания на делото. Според въззиваемия, депозирането на болничен
лист и молба за отлагане на делото не удостоверяват пълна
невъзможност, дружеството да упълномощи друг процесуален
представител по делото.
4. Неуважени доказателствени искания. В отговора се поддържа, че
първоинстанционният съд бил уважил само релевантни доказателствени
искания и аргументирано отхвърлил тези, които не били относими към
спора. Изразява становище по доказателствените искания като сочи, че
част от тях са преклудирани, а за доказване на определени обстоятелства
свидетелски показания са недопустими
5. Нарушения на ЕКПЧОС. Въззиваемият отбелязва, че ответниците
умишлено забавяли делото чрез смяна на адреси, производства по
ликвидация и други процесуални манипулации.
2. Неоснователност на доводите срещу нищожността на процесното
определение.
Въззиваемият счита, че е неприложимо ТР № 1/2011, ОСГТК ВКС
поради факта, че съдията не е подписал процесното определение и не е
проведено закрито съдебно заседание. Това тълкувателно решение би било
приложимо само когато съдебно заседание е било проведено, а в случая
липсвали доказателства в този смисъл. Според въззиваемия, участието в
съдебното заседание се удостоверява с подписа на съдията, а в конкретния
случай такъв подпис липсва.
Въззиваемият оспорва довода на жалбоподателя за вътрешна
противоречивост на мотивите на обжалваното решение. Според него, те не са
вътрешно противоречиви, а са превратно и едностранчиво тълкувани от
страна на жалбоподателя.
Анализира доводите, изложени в т. 12.3. от жалбата и изразява
становище, че, ако съдията не участва в закрито заседание или в тайното
съвещание, и същият подпише съдебният акт, то се нарушава процедурата по
4
ГПК, което води до порок при формирането на съдебния състава, което влече
и порочност на постановения акт. При това в първия случай изобщо не се
формира съдебен състав според необходимия брой съдии съгласно ГПК, а във
втория има тайно съвещание, проведено при липса на един член на състава,
т.е. отново има порок, следователно незаконен състав. Тайно съвещание би
имало само ако има трима членове на състава, в противен случай няма
необходимия състав, доколкото двама членове не са законен състав според
ГПК, и следователно няма валидно тайно съвещание. Прави извод, че в случая
подписването на съдебния акт удостоверява участието само на двама членове,
но не и на трети такъв, поради което съдебният състав е нередовен.
Изразява становище по доводите в т. 12.5 от въззивната жалба във
връзка със законността на съдебния състав.
Във връзка с доводите по т. 12.7 от жалбата сочи, че не е от значение,
дали трето лице е участвало или не е участвало в състава, доколкото
релевантното обстоятелство е единствено, че посоченият конкретен член на
състава не е участвал.
Счита за неоснователно изложеното твърдение в т. 12.8. от жалбата.
Излага становище и по т. 13 от въззивната жалба във връзка с
разпореждането от 17.03.2015 г. на съдия Елка Пенчева, като счита, че
изложеният в т. 14 от жалбата извод за неправилност на решението е
неоснователен и недоказан.
На следващо място, въззиваемият сочи, че за законност на съдебния
състав са необходими трима съдии, а за валидно вземане на решение са
достатъчни два от три гласа. При това, според него, жалбоподателят бил
поставил знак на идентичност между две различни понятия, за които законът
има различни изисквания, откъдето прави извод, че изложеното в т. 15 от
жалбата не намира подкрепа в закона.
Счита за неоснователен направения в т. 16 от жалбата извод, че съдия
Румяна Ченалова е докладвала делото, именно защото подписът не е неин.
Вместо това изтъква, че по делото е останало неясно, дали въобще е било
докладвано делото, кой точно е изготвил проекта на съдебни акт и кой го е
подписал. Прави извод, че тричленен състав не е провел тайно съвещание по
чл. 21 от ГПК, именно защото присъствието при провеждането му се
удостоверява с полагането на подпис от всеки от членовете на състава, а в
резултат – не била формирана правораздавателна воля.
Оспорва доводите в т. 17 от жалбата поради неправилно интерпретиране
от страна на жалбоподателя на действията на съдия Пенчева. Оспорва и
наличието на заверен препис от процесния съдебен акт, както и аргументите
на жалбоподателя по т. 19 от жалбата и доводите му във връзка с
дисциплинарната отговорност на членовете на съдебния състав (т. 20 от
жалбата).
Въззиваемият поставя под съмнение всички реквизити на процесния
съдебен акт и оспорва доводите на жалбоподателя във връзка с тях.
Акцентира, че същият е постановен при нарушаване на правилата за местна
подсъдност, при много съмнителни обстоятелства във времево отношение.
Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното
решение.
5
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят „А.С.“ ЕАД (н) се представлява от синдика П. К., която
поддържа жалбата и оспорва отговора, като моли съда да отмени обжалваното
решение.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият
„М.Л.“ ЕАД се представлява от адв. В., който поддържа отговора и оспорва
жалбата, като моли съда да я отхвърли и да потвърди първоинстанционното
решение.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция „Б.М.Г.“ ЕАД
не се представлява и не изразява становище по спора.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция „Т. К. не се
представлява и не изразява становище.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
преповтаря в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивния съд не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, като
изразената от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения такъв по чл. 270, ал. 2 от ГПК.
Наистина, предмет на този иск е нищожността на определение, а не на
решение, но съгласно трайната съдебна практика, (напр. Определение № 433
от 4.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3990/2019 г., IV г. о., ГК, Определение №
50192 от 5.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3432/2022 г., IV г. о., ГК, Определение
№ 58 от 16.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 400/2022 г., IV г. о., ГК,
Определение № 262 от 8.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2749/2020 г., IV г. о.,
ГК, Определение № 433 от 4.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3990/2019 г., IV г.
о., ГК и мн. др.), нищожността на всеки съдебен акт, който има някои от
последиците, присъщи на решенията, или съдържащ произнасяне по главния
въпрос на производството, може да бъде установявана по исков ред.
Освен това, доколкото исковият ред е самостоятелна форма на защита
срещу нищожни съдебни актове, тя може да бъде реализирана едва след като
6
инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан. В случая е изпълнена
и тази предпоставка, тъй като процесното Определение № 4764/14.01.2015г.,
постановено по ч.гр.д. № 12025/2014г. на Софийския градски съд, е било
необжалваемо, т.е. е била изключена възможността за негова инстанционна
проверка.
ІІІ. По същество
Предявен е иск за нищожност на съдебен акт – Определение №
4764/14.01.2015г., постановено по ч.гр.д. № 12025/2014г. на Софийския
градски съд.
Действащото позитивно право не съдържа легално определение за
нищожност на съдебни актове, нито посочва конкретни пороци, водещи до
нея.
Независимо от това, съдържанието на това понятие е утвърдено от
правната теория (Сталев Ж., Мингова А., Попова В., Стамболиев О., Иванова
Р., „Българско гражданско процесуално право”, изд. „Сиела”, десето
преработено и допълнено издание, 2020г., стр. 499 – 503) и съдебната
практика (Определение № 339 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2286/2023 г.,
III г. о., ГК, Определение № 192 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. гр. д. №
1802/2023 г., Определение № 3297 от 31.10.2023 г. на ВКС по к. гр. д. №
125/2023 г. и мн. др.), съгласно които нищожността е най-тежкият порок на
съдебното решение и е налице, когато решението е постановено извън
правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на
писмената форма, при неподписване или при неразбираемост на волята на
съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването.
В случая, от заключението по СГЕ (л. 642 – 646 от първоинстанционното
дело) безспорно се установява, че подписът срещу мястото на „член съдия“
под № 1 в Определение № 4764/14.01.2015г., постановено по ч.гр.д. №
12025/2014г. на Софийския градски съд не е положен от Румяна Методиева
Ченалова. Същевременно по делото не се твърди и не се доказва, подписът да
е на лице, назначено за съдия към момента на постановяване на съдебния акт,
което налага извода, че съставът е незаконен поради участието в него на лице,
което не е овластено да издава съдебни актове. Но дори това конкретно лице
хипотетично да е имало съдийско качество (недоказано по делото), то със
сигурност е различно от съдията, определен за докладчик, което също
опорочава формирането на съдебния състав, а с това - и постановените от него
актове. Според настоящия съдебен състав, тези обстоятелства са достатъчни
да обосноват извод, че определението е постановено от незаконен състав и
поради това е нищожно.
Във връзка с горното следва изрично да се подчертае, че доводите на
жалбоподателя по т. 26.3 от въззивната жалба не съответстват на
действителното фактическо положение, тъй като – противно на твърдяното от
него – поне един от съдиите, подписали процесното определение (а именно –
съдията докладчик), не е бил определен да участва в заседанието. Видно от
приложенията към съдебната компютърно- техническа експертиза (л. 626-630
от първоинстанционното дело) и от извадката от електронната система „САС
Съдебно деловодство“ (л. 77-78 от ч.гр.д. № 12025/2014г. на СГС),
определеният такъв съдия е била Румяна Ченалова, а, съгласно заключението
по СГЕ, определението е постановено с участието на друго лице.
7
Неоснователно жалбоподателят се позовава на Тълкувателно решение
№ 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК, считайки, че в
процесното определение е налице валидно удостоверяване на надлежно
формирана правораздавателна воля от мнозинството от членовете на съдебния
състав, осигуряващо неговата стабилност и валидност (т. 11, т. 19 и т. 21 от
въззивната жалба).
На първо място, по този въпрос следва да се изтъкне, че цитираното
тълкувателно решение разглежда съвсем различна хипотеза, която се
характеризира със следните отличителни белези:
наличие на законен съдебен състав,
неподписване на съдебен акт от един от членовете на този състав
отбелязване на причината за неподписването.
В настоящият казус не е налице нито един от тези белези, доколкото, както се
обоснова по- горе, съдебният състав е незаконен, и освен това актът не е
неподписан, а е подписан от лице, което не е член на състава, като не е
отбелязана причината за това. Именно тази несъпоставимост между
съществените характеристики двете хипотези прави неприложимо към
настоящия случай разрешението, дадено с това тълкувателно решение.
На второ място, следва напълно да се сподели тезата на въззиваемия, че,
при позоваване на това тълкувателно решение, жалбоподателят смесва по
недопустим начин изискванията за законност на съдебния състав с
изискванията за валидно постановяване на съдебен акт, доколкото за
законност на съдебния състав са необходими трима съдии, а за валидно
вземане на решение са достатъчни два от гласовете на тези съдии (т. 12, 15, 16,
17, 25 и 28 от въззивната жалба). Тълкувателното решение има отношение
само към въпроса за валидността на акта от гледна точка на формиране на
взетото решение и неговото удостоверяване чрез подписите на мнозинството
от съдебния състав, но не третира въпроса за законността на последния.
Поради това то не подкрепя изводите, които жалбоподателят прави с
позоваване на него, нито може да опровергае изложените по- горе мотиви за
незаконност на състава, постановил процесното Определение №
4764/14.01.2015г. по ч.гр.д. № 12025/2014г. на СГС. Във връзка с това,
настоящият съдебен състав категорично не споделя изложения в т. 28 от
жалбата довод, че „без правно значение за валидността на съдебния акт е кой е
третият съдия и каква е причината поради която той не е участвал при
вземането и/или подписването на определението“, както и че „наличието на
мнозинство е определящо за функционирането на съдебния състав“. Точно
обратното: именно доказаното по делото, че този трети член на състава не е
надлежно определената съдия Ченалова, а неизвестно лице, обуславя извод за
неговата незаконност, а формирането на мнозинство в незаконен състав, макар
и по принцип определящо за вземането на валидно решение, не може да
преодолее или игнорира тази незаконност и произтичащата от нея нищожност
на постановените от незаконния състав актове. Такъв е и настоящият случай.
Неоснователно жалбоподателят се позовава на разпоредбите на чл. 179,
ал. 1 и ал. 2 от ГПК (т. 18 от въззивната жалба). Процесното определение не
съставлява официален документ, тъй като, както се обоснова по- горе, поне
едно от подписалите го лица няма качеството на длъжностно лице по смисъла
на този нормативен текст. Поради това нито самото определение, нито
8
преписът от него, могат да имат доказателствената сила, която
жалбоподателят му приписва. Освен това, по делото няма данни за издаване на
твърдения от жалбоподателя „заверен препис“ от това определение. Точно
обратното. Независимо че такъв е бил поискан от него с молба вх. № 96429 от
29.07.2015г., с разпореждането от 17.09.2015г. на л. 88 от ч.гр.д. №
12025/2014г. на СГС новият съдия- докладчик е разпоредил да се издаде
препис във вида, в който определението се намира по делото. Този вид (л. 39 –
41 от ч.гр.д. № 12025/2014г. на СГС), обаче, е без подпис на длъжностно лице
за заверка за влизане в сила и без удостоверяване на дата на влизане в сила.
Налице е само поставен празен (непопълнен) печат за влизане в сила на
определението, но това не представлява заверка за влизане в сила на
определението, с което е изключена възможността за издаване на заверен
препис от него. Ако жалбоподателят е получил препис в съответствие с
цитираното по- горе разпореждане, той, наистина, би бил официален такъв, но
не поражда правните последици и не притежава доказателствената сила на
заверен препис от влязъл в сила съдебен акт.
По аналогични съображения настоящият съдебен състав не споделя и
доводите, изложени в т. 21.4, 21.5 и т. 22 от въззивната жалба, доколкото те се
основават на твърдения за материална доказателствена сила на процесното
определение и за необходимостта от оборването й от ищеца по делото с пълно
и главно доказване, а, както се обоснова по- горе, то въобще не притежава
такава материална доказателствена сила.
Липсата на такава сила опровергава и довода от т. 27 на въззивната
жалба относно достоверността на датата 14.01.2015г., отбелязана в процесното
определение, като такава за формиране правораздавателната воля на
мнозинството от съдебния състав на СГС. Освен това, противно на
поддържаното от жалбоподателя, в деловодната система на СГС е отразена
съвсем различна дата на регистриране („качване“) на определението в
системата (04.03.2015г.), която е потвърдена и от съдебната компютърно-
техническа експертиза. Поради това и с оглед дисквалифицирането на
процесното определение като официален документ, не може да бъде споделен
доводът по т. 27.2 от въззивната жалба, че подписите на съдиите Пенчева и П.
удостоверявали надлежно, че правораздавателната воля на съдебния състав е
била формирана именно на 14.01.2015г. (арг. от чл. 181 от ГПК). Сам по себе
си, този факт има само косвена връзка с предмета на спора, но настоящият
съдебен състав го коментира с оглед липсата на достоверна дата на
процесното определение и възможността за неговото антидатиране, което
допълнително усложнява преценката за легитимността на съдебния състав
към момента на неговото постановяване.
Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи в подкрепа на жалбата
си от анализа на разпореждането от 17.03.2015г. на съдия Елка Пенчева (т. 13
от въззивната жалба). Това разпореждане касае последващи действия във
връзка с вече постановеното процесно Определение № 4764/14.01.2015г. по
ч.гр.д. № 12025/2014г. на СГС, поради което няма отношение към неговото
подписване, към провеждането на съдебното заседание и към формирането на
съдебния състав, т.е. към релевантните обстоятелства, обуславящи преценката
за негова валидност или нищожност. То отразява само преценката на съдия
Пенчева относно част от тези обстоятелства, но, доколкото те са предмет на
разглеждания в настоящото производство иск и във връзка с тях са
ангажирани други доказателства, настоящият съдебен състав не е обвързан от
9
тази преценка. Поради това разпореждането, с което съдия Пенчева е отказала
да удостовери влизането в сила на процесното определение, а с това - и да
зачете правните му последици, е ирелевантно за спора и съдът не го обсъжда.
Съдът не обсъжда и доводите по т. 23 и 24 от въззивната жалба, тъй като
те не съдържат юридически или фактически аргументи, а представляват общи
разсъждения по целесъобразност и във връзка с престижа на съдебната власт,
които са ирелевантни за преценката по същество в настоящия правен спор.
Сходен характер имат и част от доводите по т. 26 от въззивната жалба,
доколкото касаят принципни организационни въпроси по начина на
провеждане на закритите заседания и препоръки de lege ferenda в тази насока,
с оглед съвременните средства за комуникация.
Неоснователно в т. 20 и т. 26.2 от въззивната жалба се навеждат доводи,
че неудостоверяването на причината за неподписване на процесното
определение от страна на съдия Ченалова,, както и неизпълнението на
задължението на членовете на съдебния състав да се запознаят със
съдържанието на подписван от тях съдебен акт наподобява постановяване на
решение без мотиви, което води до неправилност на решението и е основание
за реализирането на дисциплинарна отговорност спрямо съответните съдии,
но не обуславя неговата нищожност. Както се обоснова по- горе, изводът за
нищожност на процесното определение следва от незаконността на съдебния
състав, а не от незапознаването на членовете на състава с неговия текст, нито
от ненадлежното удостоверяване на неподписването му от страна на съдия
Ченалова. Поради това тези обстоятелства са ирелевантни за изхода на
настоящия правен спор, а доводите на жалбоподателя за техните възможни
последици не следва да се обсъждат.
Доводите по т. 14 от въззивната жалба не са самостоятелни, а имат
характера на изводи и обобщения на изложени в т. 11 – 13 съображения. Тъй
като отговор на тях е даден по- горе, съдът не ги обсъжда отново. Единствено
в отговор на общото оплакване на немотивираност на обжалваното решение
(т. 10 и т. 14) следва да се отбележи, че, ако такава се установи, тя би довела
до необоснованост на това решение, но не и до задължително постановяване
на различен правен резултат. Въззивният съд е инстанция по същество, поради
което може и е длъжен да формира собствена преценка и да изложи собствени
мотиви по релевантните за спора въпроси. Ако в резултат от тази преценка той
достигне до същите правни изводи, каквито се съдържат в немотивираното
обжалвано решение, няма пречка да го потвърди, независимо от неговата
немотивираност.
Неоснователна е и групата доводи на жалбоподателя по т. 1 – 8 от
жалбата, касаещи определяне на съдии- докладчици по първоинстанционното
гр.д. № 157/2015г. на СлРС в нарушение на принципа на случайния подбор. На
настоящия съдебен състав е служебно известно, че през периода на
разглеждане на делото в СлРС са правораздавали голям брой различни съдии,
като част от тях са били новоназначени (напр. съдия Великова), а други –
командировани (напр. съдия Родопски, съдия П., съдия Станкева). При това,
когато един съдия престава да правораздава в съответния орган на съдебната
власт, а на негово място се назначава друг съдия (вкл. в резултат от
командироване), Законът за съдебната власт и Правилникът за
администрацията в съдилищата не забраняват, новоназначеният съдия да
довърши вече започнатите и насрочени дела от предходния съдия. Аргумент в
тази насока може да се извлече и от разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ЗСВ,
10
съгласно която новият съдия се командирова „на негово място“, т.е. замества
предходния съдия във всички негови дела, поради което не е необходимо, те да
се преразпределят по реда на чл. 9 от ЗСВ. Обратното би довело до
неравномерно натоварване на съдиите в съответния съд и би наложило
пренасрочване на вече насрочени дела в различни заседателни дни, което би
създало затруднения както на страните, така и на съда. Поради това
настоящият съдебен състав намира, че при определяне на съдии- докладчици
по гр.д. № 157/2015г. на СлРС не е допуснато нарушение. Освен това следва
да се има предвид, че жалбоподателят изтъква единствено факта на
определяне на съдия- докладчик по делото, но не сочи, по какъв начин това е
повлияло върху неговия ход и – евентуално – е опорочило постановения по
него акт, обжалван в настоящото производство. Поради това настоящият
съдебен състав намира, че тази група доводи от въззивната жалба са
бланкетни и не обуславят претендираната от жалбоподателя неправилност на
обжалваното решение.
Неоснователен е доводът по т. 5.1 от въззивната жалба, че първото
открито съдебно заседание по делото на 11.02.2020г. било проведено при
липса на надлежно призоваване на Т. К.. Дори да се приеме, че
жалбоподателят „А.С.“ АД има право да релевира нарушение на чужди
процесуални права в подкрепа на собствената си жалба, настоящият съдебен
състав констатира, че дружеството е било редовно призовано на 14.11.2019г.
(известие за доставяне между л. 357 и 358 от първоинстанционното дело) за
откритото съдебно заседание на 14.01.2020г. Това заседание е редовно
проведено и, въпреки че в него не е даден ход на делото, последното е било
отложено за друга дата – 11.02.2020г. При това, обаче, съгласно разпоредбата
на чл. 56, ал. 2 от ГПК, страните, които са редовно призовани, при отлагане на
делото не се призовават за следващото заседание, когато датата му е обявена в
заседанието. Такъв е и настоящият случай, поради което съдът приема, че Т.
К. е било редовно призовано за заседанието на 11.02.2020г.
Неоснователен е и доводът (т. 6 от жалбата), че районният съд бил
допуснал процесуално нарушение като не отложил заседанието на
11.02.2020г. при наличие на молби за отлагането му от страна на „Б.М.Г." ЕАД
и на „А.С." АД. Следва да се има предвид, че към тази дата е действала
първоначалната редакция на чл. 142, ал. 2 от ГПК, съгласно която съдът отлага
делото, само ако едновременно и страната и пълномощникът й не могат да се
явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. В случая такова
препятствие се е твърдяло само за адв. Василев (без доказателства за него), но
не и за законния представител „А.С." АД. Поради това следва да се приеме, че
съдът правилно е дал ход на делото.
На последно място, съдът намира за неоснователно и оплакването за
допуснато от районния съд процесуално нарушение по неуважаване на
доказателствени искания на ответниците (т. 9 от въззивната жалба). Ако
такова нарушение е било допуснато, то е поправимо, като засегнатата страна
може да отправи неуважените доказателствени искания и пред въззивния съд
по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК. В случая жалбоподателят се е възползвал от
това свое право, но доказателствените му искания са били оставени без
уважение, което свидетелства за правилността на преценката на районния съд
по недопускането им.
Други доводи не са изложени във въззивната жалба, поради което и на
основание чл. 269 от ГПК съдът не е длъжен служебно да издирва и обсъжда
11
такива.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че не са налице твърдените от
жалбоподателя пороци на обжалваното решение, които да обусловят неговата
отмяна. Независимо от кратките си мотиви, то е правилно като краен резултат
и следва да бъде потвърдено, макар и отчасти по различни съображения.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл,
жалбоподателят следва да бъде осъден да възстанови на въззиваемия
сторените от него разноски във въззивното производство. Такива, обаче, не се
установяват по делото, поради което не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1 от 11.01.2023г., постановено по гр.д. №
157/2015г. по описа на Сливнишкия районен съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12