Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 25.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI
– „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети
юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
МАРИНОВА – ТОНЕВА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 11535 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 354452 от 07.03.2018 г., постановено по гр.д. № 31847/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 72 състав, е уважен предявеният по реда на
чл. 422 ГПК от „Д.К.– СОФИЯ” АД срещу Т.М.Г. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД,
за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 4322,17 лв., представляваща стойност на
електрическа енергия, потребена в апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „******,
дворно място представляващо парцел II – 166 в кв. 79 по плана на гр. София, за
периода 01.03.2009 г. – 22.01.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 11672/2014 год. по описа на СРС, ГО, 72
с-в – 06.03.2014 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за
разликата над 4322,17 лв. до 4705,19 лв., като погасен по давност и за
останалата сума до пълния предявен размер от 5603,32 лв.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която
е уважен предявеният иск, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от
ответницата Т.М.Г., чрез адв. Д.Г.. В жалбата се
поддържа, че решението е неправилно в обжалваната част, поради необоснованост
на формираните от СРС изводи и допуснати нарушения на материалния и
процесуалния закон. Твърди се, че по делото не били представени безспорни
доказателства, подкрепящи твърденията на ищеца, че имало монтирани индивидуални
измервателни уреди, нито дали евентуално монтираните такива отчитали коректно,
както и дали са били проверени и сертифицирани от ДАМТН. Приетите и изслушани
от първоинстанционния съд експертизи основавали изцяло заключенията си на
неподкрепените с доказателства твърдения на ищеца. Разпитаният пред СРС по
искане на ищеца свидетел твърдял, че сумите за ел. енергия били калкулирани за
процесния апартамент по цени за битови потребители, но това обстоятелство не било
доказано по делото. На следващо място, в хода на производството не било
установено, че владението на имота било предадено на ответницата. Поддържа се
още, че от представените пред СРС удостоверения за адресна регистрация,
нотариален акт за собственост, както и от свидетелските показания било
установено, че ответницата и семейството й не били живели в посочения
апартамент през процесния период. Не било доказано, също така, че апартаментът
е бил обитаван и от други лица, като въпреки това първоинстанционният съд
приел, че това обстоятелство нямало значение за делото. Твърди се, че
предявеният иск е неоснователен и защото преди датата на разрешението за
ползване жилищната сграда, в която се намирал и апартаментът на ответницата,
била незавършена и разходите, в това число и тези за електроенергия, съгласно
т. II от
посочения нотариален акт били за сметка на ищеца. Не на последно място, съдът
неправилно бил приложил общата петгодишна погасителна давност по отношение
претенцията на ищеца. Предвид гореизложеното, моли решението на СРС да бъде
отменено, а искът – отхвърлен. В условията на евентуалност моли да бъде
приложена тригодишната погасителна давност. Претендира разноски за двете
съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът
по жалбата „Д.К.– СОФИЯ” АД, чрез адв. С.Г., е депозирал отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата, като поддържа, че първоинстанционното решение е
правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано от ищеца в частта, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД – за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата над уважения размер от 4322,17
лв. до пълния предявен размер от 5603,32 лв., поради което
в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне по него.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че:
ответницата е била собственик на процесния имот, в който през исковия период
била потребена ел. енергия на стойност от 4705,19 лв.; потребената в имота ел.
енергия била платена от ищеца; спестявайки си разходи за консумирана ел.
енергия в имота, ответницата се обогатила, като било без значение дали тя го е
ползвала лично или чрез трето лице; с плащането на цената на потребената от
друго лице ел. енергия ищецът се обеднил, като между обогатяването и
обедняването била налице връзка.
По
отношение на фактическата обстановка:
Не
се спори между страните, а и от доказателствата по делото – Нотариален акт №
75, том I, рег. № 706, дело № 92 от 21.12.1998 г. на нотариус В.П., рег. № 206
в НК, се установява, че Р.М., Е.Т., А.И., Р.Г., Т.Г.и К.К., като съсобственици
на дворно място, находящо се в гр. София, ул. „******, цялото с площ 970 кв.м.,
представляващо парцел II – 166 от квартал 79 по плана на гр. София, учредили в
полза на ищеца право на строеж срещу задължението на последния да проектира и
построи за своя сметка и със свои средства, труд и материали в полза на всеки
от учредителите жилищна сграда № 2, състояща се от четири етажа с осем
апартамента, между които и процесният апартамент № 9, един мезонет, мазета и
седем гаража.
Не
се спори между страните, а и от доказателствата по делото – Договор за продажба
на ел. енергия № 588/03.01.2002 г. и Споразумение № 6/12.12.2003 г., се
установява, че при започване на строителството на жилищната сграда, находяща се
в гр. София, ул. „******, между ищеца „Д.К.“ АД и „Е.С.“ ЕАД бил сключен
договор за продажба на електрическа енергия.
Безспорно
е по делото, че през исковия период ответницата е била собственик на процесния
апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „******.
На
22.01.2014 г. с Констативен протокол № 1644743 общото измервателно устройство –
СТИ № 04252675, било демонтирано, поради закриване партидата на обекта, която
била на името на ищеца, след което всеки от недвижимите имоти в сградата
разполагал с индивидуални партиди.
От
писмените доказателства - фактури и разписки, както и от заключенията по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна и
съдебно-техническа експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъдат кредитирани, се установява, че ищецът е заплатил на "ЧЕЗ Е.Б."
АД стойността на доставената в процесния имот през исковия период електрическа
енергия в общ размер на 4705,19 лв.
От
показанията на свидетеля П.Г.П.се установява, че до подписването на Акт 16 през
2014 г., в сграда № 2, в която се намира и процесният апартамент № 9, останало
съществуващо строително табло, от което сградата била захранена през редовната
инсталация със строителен ток, като на живущите били сложили цена за заплащане
на битови абонати. Установява се, че в сграда № 2 апартаментите били предадени
на собствениците преди 2008 г., като отчитането на потребената ел. енергия се
извършвало на всяко първо работно число от служители на ищеца в присъствието на
домоуправителя на сградата.
От
показанията на свидетеля Г.Й.В.се установява, че с ответницата се познават от
2007 г. – 2008 г., като от тогава последната живее в ж.к. „Св. Троица“, т. е. в
имот, различен от процесния апартамент № 9, находящ се в гр.
София, ул. „******.
По
отношение на правните изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е неправилно в обжалваната част.
Изложените
в исковата молба фактически обстоятелства са за осъществено лично от
ответницата или чрез трето лице ползване на електрическа енергия в процесния
имот, като е формулирано искане за заплащане на обезщетение за неоснователно
обогатяване. Следователно доколкото се твърди, че ответницата е спестила тези
разходи, които са били заплатени от ищеца без да е налице основание за това, то
предявените искове намират своето правно основание в чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както е
приел и СРС.
Фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи:
1/ имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото
разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец. Установяването на посочените правопораждащи
факти, в т.ч., че ответницата Т.Г. лично или чрез трето лице е ползвала имота
през исковия период, е било в тежест на ищеца - чл. 154, ал. 1 ГПК.
Обедняването
на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази
в следните основни форми: 1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване
на права/; 2/ увеличаване на пасива - възникване или увеличаване на задължения
и 3/ извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно
лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на
актива - придобиване или запазване на права; намаляване на пасива - погасяване
или намаляване на задължения; спестяване на разходи.
В
разглеждания случай твърдяното имуществено разместване се свежда до
установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на
обедняването му до стойността на доставената в имота на ответницата Т.М.Г. през
исковия период ел. енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на
тази енергия и спестяването на разходи за това, както и наличието на връзка
между обогатяването и обедняването - че ел. енергията е ползвана от ответницата
при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията
между двете страни.
За
да бъде ангажирана, обаче, отговорността на ответницата за заплащане на
обезщетение за неоснователно обогатяване, не е достатъчно да се установи само,
че същата е собственик на процесния имот, а следва също така да се докаже, че тя
е ползвала имота през исковия период и съответно е консумирала заплащаната от
ищеца ел. енергия, като по този начин си е спестила разходи - доказателствената
тежест за това е била на ищеца съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче
не са били ангажирани каквито и да било доказателства, а и за посоченото
обстоятелство не е налице признание от страна на Т.М.Г.. Напротив, установява
се от показанията на свид. Велкова, че през исковия период ответницата не е
живяла в процесния апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „******. Следователно
не може да бъде формиран категоричен извод, че доставената ел. енергия е било
потребена от ответницата в качественото й на собственик на имота.
В
този смисъл и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд приема, че ищецът не
се легитимира като кредитор на претендираното вземане за неоснователното
обогатяване.
Тъй
като изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на първата, решението
на СРС следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него - постановено
друго, с което предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
По
разноските:
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено въззивницата Т.М.Г..
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012
год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, разноските за правна защита са
разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат – чл. 78,
ал. 1 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат,
като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че
разноските са заплатени, така и че само са договорени. Само, когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата
на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида
на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането
да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в
случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде
документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи
плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт трябва да бъде
отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В
този случай той има характера на разписка, с която се удостоверява, че страната
не само е договорила, но и е заплатила адвокатското възнаграждение.
В
контекста на изложеното въззивният съд приема, че страната, която претендира
разноски за адвокатско възнаграждение, трябва да установи на първо място, че
такива действително са уговорени и на второ място – че действително са
заплатени. Тези предпоставки в разглеждания случай не са налице.
В
първоинстанционното производство въззивницата е направила искане за присъждане
на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., но същата не е
представила доказателства за заплащането му – нито е налице отразяване в
договор за правна защита и съдействие за заплащане на сумата в брой, нито са
представени банкови документи, удостоверяващи плащането. С молба от 18.06.2019
г., депозирана пред въззивния съд, чрез адв. Д.Г., същата е представила заверен
препис от договор за правна защита и съдействие, с предмет: защита по гр.д. №
31847/16 г. по описа на СРС, 72 състав, в който е отразено
единствено, че сумата е платена изцяло, без да е посочено по какъв начин е
станало това – в брой, по банков път или по друг начин, като не са представени
и документи, удостоверяващи плащането. Ето защо на ответницата не следва да
бъдат присъждани разноски за първоинстанционното производство.
Във
въззивната инстанция от въззивницата са претендирани разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 350 лв., като е представен договор за правна защита
и съдействие, в който е отразено единствено, че сумата е платена изцяло, без да
е посочено по какъв начин е станало това – в брой, по банков път или по друг
начин, като не са представени и документи, удостоверяващи плащането. Ето защо
на ответницата не следва да бъдат присъждани разноски и за въззивното
производство.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 354452 от 07.03.2018 г., постановено по гр.д. № 31847/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 72 състав, в частта му, в която е
уважен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от „Д.К.– СОФИЯ” АД срещу Т.М.Г. иск
с правно основание чл. 59 ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 4322,17 лв., представляваща стойност на електрическа
енергия, потребена в апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „******,
дворно място представляващо парцел II – 166 в кв. 79 по плана на гр. София, за
периода 01.03.2009 г. – 22.01.2014 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 11672/2014 год. по описа на СРС, ГО,
72 с-в – 06.03.2014 год., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Д.К.– СОФИЯ” АД срещу Т.М.Г. иск с
правно основание чл. 59 ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата дължи
на ищеца сумата от 4322,17 лв., представляваща стойност на електрическа
енергия, потребена в апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „******,
дворно място представляващо парцел II – 166 в кв. 79 по плана на гр. София, за
периода 01.03.2009 г. – 22.01.2014 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 11672/2014 год. по описа на СРС, ГО,
72 с-в.
РЕШЕНИЕТО
в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/