№ 259
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100507600 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20071415 от 18.03.2021 г. по гр.д. № 41048/2020 г. по описа на
СРС, 125 с-в са отхвърлени предявените от П.К.Б. ЕООД против И.К.И. искове за
установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр. д. № 54728/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 125 състав,
за сумата от 1666,47 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ ********** от 03.02.2016 г. ведно със законна лихва от 26.9.2019 г. до изплащане на
вземането, сумата от 318,36 лв., представляваща договорно възнаграждение за период
от 26.09.2017г. до 26.04.2018г., ведно със законна лихва от 26.9.2019 г. до изплащане на
вземането, сумата от 1000 лв., представляваща възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги, ведно със законна лихва от 26.9.2019 г. до изплащане на
вземането.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлена претенцията
за сумата 318,36 лв., представляваща договорно възнаграждение е подадена въззивна
жалба от ищеца П.К.Б. ЕООД с излагане на доводи за неправилност на постановеното
решение; необоснованост и незаконосъобразност. Поддържа, че съдът неправилно е
приел,че сключения договор за потребителски кредит е недействителен на посочените
основания. При сключване на договора на потребителя-ответник е била предоставена
пълна преддоговорна информация във формата предвидена от ЗПК.
1
Кредитополучателят е получил заема, съгласил се е с условията на кредита, подписал е
договора и ОУ. В случая е налице индивидуално договаряне на клаузите. Сключеният
договор за кредит отговаря на изискванията на закона и ЗПК. Неправилно съдът е
приел, че клаузата, с която е договорено възнаграждение за допълнителни услуги е
нищожна, тъй като противоречи на чл.19, ал.5 ЗПК, както и че разпоредбата
предвиждаща размер на ГПР е нищожна поради неспазване разпоредбата на чл.19, ал.2
ЗПК. Неправилно съдът е приел, че поради това и договорът за кредит е нищожен на
основание чл.22 ЗПК. Според въззивника не е правилен извода на
първоинстанционния съд, че възнаграждението за ползване на заетия ресурс под
формата на възнаградителна лихва, възлизаща в размер на 49.90 % ГПР /годишен
процент на разходите/ надвишава определения от закона петкратен размер на годишен
лихвен процент /ГЛП/, който в случая възлиза на 41.17%. Заявява, че клаузите на
договора не са уговорени във вреда на потребителя и отговарят на изискванията за
добросъвестност, тъй като размерът им е съответен на заетия ресурс и като елемент от
общия процент на разходите по заема е в рамките на допустимата граница по чл.19, ал.
4 ЗПК, както и не предизвиква неравновесие на правата на търговеца и потребителя.
Моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и уважаване на иска за
вземането за договорено възнаграждение в размер на 318,36 лв. Претендира разноски.
Въззиваемата страна И.К.И. в подадения писмен отговор изразява становище за
неоснователност на въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното
решение е правилно. Поддържа, че договорът за кредит е недействителен и
противоречи на действащите към момента на сключването му разпоредби от ЗПК,
както и на добрите нрави. Моли за потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно в обжалваната част. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и
2
правилно. Фактическата страна по спора е била правилно установена от СРС, като
настоящия състав формира идентични фактически констатации. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното:
СРС е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, вр. с
чл.240, ал.2 ЗЗД вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска
за бъде установена произтичат от договор за потребителски кредит, сключен на
03.02.2016 г.
От представените пред първата инстанция доказателства се установява, че
ищецът е предоставил на ответника в заем главница от 4000 лева, от които 1950 лева за
рефинансиране, със срок на връщане от 24 месеца, при размер на месечна вноска от
247,29 лева, посочен ГПР /годишен процент на разходите/ от 49,90 %, /годишен лихвен
процент/ ГЛП от 41,17 % и общо задължение от 5934,96 лева. В договора се съдържа
клауза за закупен пакет допълнителни услуги, срещу сумата 3000лева, платими на
вноски от по 125 лева, по този начин, вноската възлиза на 372,29 лева, при общо
задължение - 8934,96 лева по договора.
Установено е подаване на заявление на 24.11.2016г. за промяна на погасителен
план, както и анекс към договора за отлагане на вноски, сключен на 06.12.2016г. В
анекса е вписано, че към сключването ГПР възлизат на 46,9%, като е приложен нов
погасителен план, при вноска от по 372,29 лева – реално, се отлага плащането на
вноска с падеж 02.12.2016г. Представено е заявление от 06.01.2017г. за промяна на
погасителен план, както и анекс към договора за отлагане на вноски, сключен на
20.02.2017г. В анекса е вписано, че към сключването ГПР възлизат на 46,9%, като е
приложен нов погасителен план, като с него е сменена датата на падежната вноска –
на 26- то число.
Установява от приетата пред първата инстанция ССчЕ, че сумата по кредита е
била усвоена от кредитополучателя, както и че размерът на вземанията на ищеца, са
както следва: 4000.00 -лева главница, 1934,96 лева- възнаградителна лихва, 3000 лева-
възнаграждение по пакет допълнителни услуги. Според ССчЕ, която настоящия състав
кредитира по реда на чл.202 ГПК, че ГПР по договора възлиза на 61,68 % при
включване на възнаграждението за пакет допълнителни услуги в размер на 3000.00
лева.
При съобразяване извършените от ответника погашения, чрез плащане на
дължими суми по кредита са погасени: сумата 2333,53 лева от главницата, 1616,60 лева
от възнаградителнатга лихва, както и 2000 лева от възнаграждението за допълнителни
услуги, и 125,87 лева лихва за забава.
Според между страните е въпроса относно действителността на
възнаградителната лихва, уговорен между страните.
При преценка съответствието на спорната договорна клауза с императивните
3
правила в закона, следва да се вземат предвид мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на
ВКС, в които се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на
съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва
като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл.19, ал. 1 ЗПК, би била
нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва - арг. от чл.19, ал.5
ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната
стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна
уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери съответствието с
добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4
ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички
разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на
кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието
с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да
извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл
нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо
обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.
д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да
надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната
практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането
е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава
4
двукратния размер на законната лихва.
В случая посоченият в раздел VІ от договора лихвен процент от 41.17 % е над
четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора
е в размер на 10, 00%, и през годините не е отбелязал повишаване. Установява се, че
освен договорената възнаградителна лихва с посочен размер 41.17% годишно или 0.11
% на ден с договора е било предвидено заплащане на възнаграждение за допълнителен
пакет услуги 3000.00 лв. Като услуга по управление на кредита, тя съставлява
възнаграждение на кредитора за действия, които той следва да извършва по
управлението на кредита, следователно, на кредитора се следва едновременно
възнаградителна лихва и още едно възнаграждение. Поради това и посочения в
договора ГПР не възлиза на посочената стойност 49.90%, а възлиза на друга, посочена
от експерта по ССЧЕ стойност 61,68 % при включване на възнаграждението за пакет
допълнителни услуги в размер на 3000.00 лева. Така полученият общ годишен процент
на разходите надвишава шест пъти размера на законната лихва за забава, поради което
е налице противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Последната предвижда,
както бе посочено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Поради
това клаузата от договора за ГПР надвишаващ определения в чл.19, ал.4 ЗПК размер се
явява недействителна на основание чл.19, ал.5 ЗПК. Недействителна е на основание
чл.19, ал.5 ЗПК и клаузата от договора, предвиждаща възнаграждение за допълнителни
услуги. Доводите на въззивника в обратен смисъл съдът намира за неоснователни и
недоказани с оглед събраните доказателства и констатациите на експерта по ССчЕ.
Освен това, с така уговореното възнаграждение, което се явява повече от
половината от предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително
неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно
е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови
и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което
обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, ищецът,
като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя
преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да
компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при
отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този
смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да
5
извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана
в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 41.47 %, съдът намира за
противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата на VІ от договора в частта за лихвата се явява
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Доколкото мотивите на настоящия състав съвпадат като цяло с тези на СРС,
оспореното решение, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК вр.чл.86, ал.1 ЗЗД е бил
отхвърлен следва да се потвърди като правилно.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна и следва да
й се присъди сумата 300.00 лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за
настоящата инстанция съобразно представения списък.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20071415 от 18.03.2021 г. по гр.д. № 41048/2020 г.
по описа на СРС, 125 с-в, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от П.К.Б. ЕООД
против И.К.И. иск за установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр. д. № 54728/2019 г. по описа на Софийския
районен съд, 125 състав, за сумата от 318,36 лв., представляваща договорно
възнаграждение за период от 26.09.2017г. до 26.04.2018г., дължимо по договор за
потребителски кредит № ********** от 03.02.2016 г., ведно със законна лихва от
26.9.2019 г. до изплащане на вземането, сумата от 1000 лв., представляваща
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги, ведно със законна лихва от
26.9.2019 г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА П.К.Б. ЕООД, ЕИК**** да заплати на И.К.И., ЕГН **********, на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300.00 лв.-разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6