Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ………./13.04. |
Година 2018 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-13 състав
|
на
четиринадесети март |
Година 2018 |
в
публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното
от съдията търговско дело № 1534 по описа
за 2017 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Предмет на разглеждане са исконе с
правно основание чл. 59 ал. 2 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН) и чл.
59 ал. 3 от ЗБН.
Производството е образувано по
искане от името на А.Н.Д., ЕГН ********** и К.Х.М., ЕГН ********** в качеството
им на синдици на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност (н) ( по-долу „КТБ“ АД или
Банката) с ЕИК ********срещу „Т.М.“ АД с ЕИК ********. Ищецът – синдика на „КТБ“ АД (н) твърди, че
на 30.10.2014 г. ответникът „Т.М.“ АД е уведомил „КТБ“ АД за извършено
прихващане с придобити по договор за цесия между „П.и.б.“ АД, ЕИК ******** и „Т.М.“
АД вземания в общ размер от 34 400 000 лева с негови ликвидни задължения в
общ размер от 34 432 118,26 лева. Счита да са погасени съответно по
договор от 03.04.2013 г. редовна главница в размер на 9 400 000 лв.; по
договор за банков кредит от 08.05.2013 г. е погасена главница в размер на
5 000 000 лв., а по договор от 06.03.2014 г. главница в размер на
19984707,74 лв. и лихва в размер на 15 292,26 лв. – просрочени лихви върху
редовна главница. Оспорва се да е спазена предвидената от закона форма на
изявлението за прихващане – писмена с нотариална заверка на подписа. Иска се да
бъде установено несъществуване на право на прихващане.
В
отговор по предявения иск от името на ответника се сочи, че изявлението за
прихващане е с нотариална заверка на подписа, поради което намира предявения
иск за неоснователен.
При
условията на евентуалност ищецът твърди, че към датата на придобиване на
вземането, която свързва с датата на уведомлението до банката, получено на
30.10.2014 г., ответникът да е знаел за настъпилата неплатжоспособост. Този
извод се извлича от твърдение за предхождащо придобиването изявление за
поставяне на банката под специален надзор и огласяване, че банката е с
отрицателен капитал, счетено от ищеца като равнозначно на неплатежоспособна.
Твърди и към момента на придобиване на вземанията в публичното пространство да
са афиширани очаквания за отнемане на лиценза на банката, включително с оглед
изявления от самата централна банка. Иска се извършените прихващания да бъдат обявени
за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД
(н). Претендират се направените по делото съдебни разноски.
Ответникът твърди, че договорът за
цесия е подписан именно на посочената в него дата – 13.06.2014 г. Ответникът
счита, че твърденията на ищеца относно знанието за неплатежоспособността на „КТБ“
АД биха били основателни само при условие, че „Т.М.“ АД бе предприело действия
по прехвърляне на наличните към тази дата парични средства от откритите в „КТБ“
АД банкови сметки към банкови сметки в други банки.
В съдебно заседание ищецът се
представлява от адв. М. с пълномощно по делото. Поддържа исковете. Счита, че
като единствено достоверна дата на договора за цесия може да се приеме
30.10.2014 г. – датата на уведомяване от страна на цедента ПИБ АД на длъжника –
„КТБ“ АД.
Процесуалният представител на
ответника – адв. А., поддържа възраженията срещу предявените искове. Навежда
довод, че дори да се приеме към дата 30.10.2014 г. като дата на придобиване на
вземането по договора за цесия, към този момент не е поискано от страна на БНБ
откриване за производство по несъстоятелност. Същевременно Управителният съвет
на БНБ е констатирал единствено опасност от изпадане в състояние на
неплатежоспособност.
С определение от 06.12.2017 г. съдът
е конституирал ПИБ АД като трето лице - помагач на страната на ответника "Т.М.“
АД. В хода по същество процесуалният представител на третото лице помагач –
юрк. Д.-Г., счита предявените искове за неоснователни.
Връзката
между предявени искове при условията на евентуалност не произтича от виждането
на ищеца, а от ефекта, който уваженият иск би проявил върху правоотношението.
Твърдяното опорочаване на законоустановена форма с извлечения от това довод за
нищожност на едностранната сделка изключва правопогасяващия й ефект, на който
обаче се описа искът за прогласяване на относителна недействителност на прихващането.
Този въпрос касае правоприлагането, поради което и съдът не е обвързан от
посочената в исковата молба поредност на предявените искове. Като обсъди по
същество надлежно въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235 ГПК, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
От
представения по делото Договор за банков кредит се установява, че на 03.04.2013
г. писмено е изразено съгласие между „КТБ“ АД и кредитополучателя „Т.М.“ АД (в
този период дружеството действа под наименованието „Б.Т.“ АД). Съгласно
договора Банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 9 400 000
лева. Крайният срок за погасяване на кредита е бил до 20.02.2019 г.
На
08.05.2013 г. е сключен нов договор за банков кредит между „КТБ“ АД и
кредитополучателя „Т.М.“ АД (в този период дружеството действа под
наименованието „Б.Т.“ АД. Съгласно договора Банката предоставя на кредитополучателя
кредит в размер на 5 000 000 лева. Крайният срок за погасяване на кредита е бил
до 20.03.2017 г.
На
06.03.2014 г. е сключен друг договор за банков кредит между „КТБ“ АД и
кредитополучателя „Т.М.“ АД (в този период дружеството действа под
наименованието „Б.Т.“ АД). Съгласно договора Банката предоставя на кредитополучателя
кредит в размер на 20 000 000 лева. Страните са уговорили лихва в размер на
8,5% годишно, наказателна надбавка върху просрочената главница в размер на 10
пункта годишно, неустойка в размер на 10% годишно върху начислената и неплатена
лихва. Крайният срок за погасяване на кредита е бил до 20.03.2020 г.
От представенотот по делото решение
на УС на БНБ от 20.06.2014 г. и от служебно извършена справка в Търговския
регистър се установява, че с цитираното решение "КТБ" АД е поставена
под специален надзор, съгласно чл. 116 от ЗКИ, постановено е спиране на
плащаниията за определен срок и са назначени квестори. Решението на УС на БНБ е
обявено чрез вписване в Търговския регистър по партидата на Банката на
23.06.2014 г.
От
служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че с Решение на
УС на БНБ № 114 от 16.09.2014 г. е продължен до 20.11.2014 г. срокът, за който Банката
е поставена под специален надзор, с продължаване на действието на всички
произтичащи от това мерки. В решението е оповестено, че Банката продължава да
изпитва остър недостиг на ликвидност за възстановяване на банковата си дейност
и за изпълнение на задълженията си към депозантите и другите кредитори, т.е. че
Банката не разполага с достатъчно активи. Решението е обявено чрез вписване в
Търговския регистър по партидата на Банката на 18.09.2014 г.
Съдът
приема също за безспорни между страните постъпилото уведомление за извършена
цесия с вх. № 10206/30.10.2014 г. на вземане от 34 400 000 лв. от
страна на ПИБ АД в полза на ответника „Т.М.“ АД. Посочено е, че вземането
произтича от наличността по сметка в КТБ АД *********.
Съдът приема за безспорно също така,
че на 30.10.2014 г. е постъпило изявление за прихващане от името на ответника с
вх.№ 10212/30.10.2014 г., с което позовавайки се на прехвърленото му от ПИБ АД
вземане погасява задълженията си по сключените с „КТБ“ АД договори. Няма също
така спор, че към датата на уведомлението за ответника са съществували
задължения в размер на 9 400 000 лв. – редовна главница по договор от
03.04.2013 г.; 5 000 000 лв. – главница по договор за банков кредит
от 08.05.2013 г., а по договор от 06.03.2014 г. главница в размер на
19984707,74 лв. и лихва в размер на 15 292,26 лв. Извършеното прихващане е
осчетоводено от банката в погашение за тези вземания.
Не
се спори между страните, а това се установява от служебна справка в Търговския
регистър по партидата на "КТБ" АД, че на 22.04.2015 г., че е постановено
Решение № 664 по т.д. № 7549/2014 г. по описа на СГС, VІ-4 състав, с което е
обявена неплатежоспособността на "КТБ" АД, с начална дата 06.11.2014
г., открито е производство по несъстоятелност за Банката, същата е обявена в
несъстоятелност и дейността й е прекратена. С Решение № 1443 от 03.07.2015 г.,
постановено по т.д. № 2216/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд,
Търговско отделение, 3 състав, с което е отменено Решение № 664 от 22.04.2015
г., постановено по т.д. № 7549/2014 г. по описа на СГС, VІ-4 състав в
обжалваната част, с която за начална дата на неплатежоспособността на
"КТБ" АД е определена датата 06.11.2014 г., и вместо него е
постановено, че се определя начална дата на неплатежоспособността на
"КТБ" АД датата 20.06.2014 г.
Описаните
обстоятелства се установяват от събраните по делото доказателства.
Недоказана
остана твърдяната от ответника и третото лице помагач дата на сключване на
договора за цесия. Изрично оспорената дата от страна на ищеца ангажира
ответника да я докаже по категоричен начин. Документът, обективиращ договор за
продажба на вземане от 13.06.2014 г. е частен по смисъла на чл. 181 ГПК. Както
КТБ АД, така и синдикът са трети лица по смисъла на указаната норма. Съгласно
този текст за меродавна се явява датата, на която е настъпило събитие, което
изключва възможността за последващото й вписване. Освен, че счетоводните
записвания не удовлетворяват указаното изискване, от съдебно-счетоводната
експертиза се установява стопанската операция да е отразена значително време
след твърдяната дата съответно на 30.10.2014 г. от ПИБ АД и на 13.12.2014 г. от
„Т.М.“ АД. Ето защо меродавна в случая се явява датата, на която Банката е
уведомена за извършената цесия или 30.10.2014 г.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По
исковете с правно основание чл. 124 ал. 1 предл. трето, алтернатива втора ГПК,
вр. чл. 26 ал. 2 предл. трето вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 59 ал. 2 ЗБН.
Както формулировката на чл. 59 ал. 2 ЗБН, така и систематичното й място предполага установяване на съдържанието във връзка с предходната алинея, очертаваща хипотезата на прихващане при открито вече производство по несъстоятелност. От една страна, всяка регламентация предполага обективна възможност субектът на правото да съобрази поведението си с предписаното от правната норма. Нормата на чл. 59 ал. 1 ЗБН изрично утвърждава принципна възможност да бъде извършено прихващане, ако преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност двете задължения са съществували, били са еднородни и насрещни, а вземането на кредитора е било и изискуемо. При тези предпоставки именно е утвърдена и възможност кредиторът да отправи изявление за прихващане. Използваната в чл. 59 ал. 2 ЗБН наставка „-то“ към термина „изявление“, еднозначно сочи на определеност, произтичаща от очертаната хипотеза с предходната алинея.
От друга страна, институтът на прихващането не се дефинира от специалния закон, а нарочната регламентация произтича от спецификите, относими към банка в производство, регламентирано от този закон. Законодателят не свързва наложените надзорни мерки в принципно различно регламентираното производство с необходимост за особено форма на изявлението за прихващане. Правната сигурност предполага еднозначно огласяване на изискването за форма като условие за валидност на волеизявлението. Понеже реализацията на принципно признато право предполага обективна възможност за съобразяване на относимите към упражняването му изисквания, настоящият състав не намира основание за приложимост на чл. 59 ал. 2 ЗБН извън открито производство по несъстоятелност, непосредствено произтичащо и от смисъла на нормата. Едва наложената промяна в статута на банка в открито производство по несъстоятелност ангажира нейните кредитори да се съобразят с особените правила, обезпечаващи правилното развитие на производството по несъстоятелност. Разширително тълкуване на ограничителна по своя характер норма е недопустимо, а и правилата за тълкуване по аналогия изключват приложение на конкретното решение към принципно различно производство.
По изложените съображения така предявения иск следва да бъде отхвърлен.
По исковете с правно
основание чл. 59 ал. 3 ЗБН.
При
достигнатия извод по предходно разгледаните искове налице е процесуалната
предпоставка за изследване и на така предявените претенции. Нормата на чл. 59
ал. 3 ЗБН утвърждава зачетена от правния ред причина да бъде отречен принципно
признатия погасителен ефект на изявление за прихващане. Това предполага промяна
в съдържанието на правоотношението. Погасителният ефект на изявлението за
прихващане се опира на разпореждане с принадлежащо на ответника вземане.
Съгласно чл. 1 ал. 1 от Допълнителен протокол към Конвенцията за защита на правата на човека
и основните свободи всяко юридическо лице има право мирно да се ползва
от своята собственост. Ограничения са
допустими доколкото почиват на закон и отстояват конкретен, значим за
обществото интерес, съответстващ на общите принципи на международното право. Разпореждането с притежанието е съществен елемент от
правото на собственост, еднозначно утвърдено в аналогичната разпоредба на чл.
17 от Хартата на основните права на Европейския съюз. От гледна точка на тези
принципи, които българският съд е овластен да утвърждава по силата на чл. 5 ал.
4 от Конституцията на Република България, настоящият състав намира, че дължи да
осигури приложение на нормата на чл. 59 ал. 3 ЗБН съответно на така утвърдените
принципи.
Изискването
за законоустановеност при въздействие върху притежанието предполага основанията
за това еднозначно да произтичат от съдържанието на конкретна правна норма.
Текстът на чл. 59 ал. 3 ЗБН свързва пренебрегването на принципно зачетеният от
правния ред погасителен ефект на извършено прихващане с 1) знание у титуляра на активното вземане за конкретен факт 2) настъпила неплатежоспособност. Изрично
е придадено значение и на определен момент, към който знанието придобива правно
значение – придобиване на вземането
или на задължението.
Нормата
не придава значение на съдебно утвърденото състояние при все, че и по изрично
предписание на закона това може и следва да бъде огласено със съдебно решение
при откриване на производство по несъстоятелност. Напротив, изрично очертава
поведение, предхождащо откритото производство по несъстоятелност. Същевременно
обаче законът изисква да е налице знание за настъпилата неплатежоспособност.
Настоящият състав приема, че тези юридически факти предполагат информираност у извършващия прихващането
кредитор на банката за обстоятелствата, обуславящи състоянието на
неплатежоспособност. С други думи прокламираната в производството
справедливост при удовлетворяване правата на кредиторите пренебрегва правните
последици на формално осъществилия се фактически състав, когато кредиторът е
наясно, че не би могъл да получи плащане.
По
аргумент от чл. 154 ГПК всяка страна по спора дължи да докаже визирания в
правната норма факт с придадено му правно значение, от който извежда
поддържаната в процеса позиция. От тази гледна точка в тежест на ищеца е да
докаже изискуемото в случая знание при изрично посочения за меродавен момент –
на придобиване на вземането или задължението.
Ищецът
твърди ответникът да е знаел за неплатежоспособността към момента на
придобиване на противопоставените при изявлението за прихващане вземания. Ето
защо и с оглед очертаното вече правило дължи да го докаже. Знанието като
юридически факт съставлява субективно възприятие, в чието съществуване на общо
основание съдът дължи да се увери, за да утвърди предписаното от закона правно
положение. Настоящият състав счита, че с оглед нормата на чл. 154 ал. 2 ГПК
бива освободен от това свое процесуално задължение само при утвърдено от закон
предположение. Нормата на чл. 59 ал. 4 ЗБН обвързва предположението за знание с факта на вписано решение на
Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност.
Нормата на чл. 7 ал. 1 от Закона за търговския регистър (ЗТР) утвърждава
предположение, че вписаното обстоятелство е известно на трети добросъвестни
лица. Оспорените в случая прихващания са придобити преди този момент, поради
което нормативно утвърденото предположение за знание е неприложимо.
Извън
хипотезата на презумпцията по чл. 59 ал. 4 ЗБН и в контекста на процесуалното
задължение по чл. 154 ГПК ищецът дължи да докаже знание у лицето, осъществяващо контрол върху дейността на „Т.М.“ АД
за визирания в нормата факт – настъпила неплатежоспособност.
Правният ред последователно утвърждава доверие в банковата система и осигурения
от държавен орган контрол върху дейността включително в рамките на
непосредствено осъществявания надзор. Настоящият състав приема, че именно на
тази основа е изградена и презумпцията по чл. 59 ал. 4 ЗБН. Законът гарантира
на Българската народна банка достъп до
информация за финансовото състояние на банката, на която основа очаква
да бъде достигнат и извод за настъпила неплатежоспособност. От този орган се
очаква и да огласи достигнатия извод. Понеже банката по занятие оперира с
привлечени чужди активи изчерпаните ликвидни средства обекивно препятства
нормалната й дейност. Това състояние само по себе си сочи на опасност от
неплатежоспособност и овластява БНБ да наложи мерки, включително да забрани
изпълнение на нейните задължения спрямо кредиторите й. Спрените плащания към
вложителите и произтичащият от наложената мярка извод, че банката няма да е в
състояние да удовлетвори исканията на всички вложители в разумен срок – чл. 15
ал. 2 т. 1 от Закона за кредитните институции в редакцията й към 20.06.2014 г.
сочи на опасност от платежоспособност. Законодателят обаче не е придал правно
значение на нормативно дефинираното състояние на опасност от
неплатежоспособност, а на настъпила неплатежоспособност.
Самият факт, че специалният Закон за банковата несъстоятелност на собствено основание
дефинира предпоставките за предполагане състоянието на неплатежоспособност,
настоящият състав не намира за възможно да основе фактическия си извод на обстоятелства,
различни от указаните в правната норма от специалния закон. Едва снетото
доверие от специализирания държавен орган обуславя нормативно утвърденото
предположение. По тези съображения настоящият състав не намира основание да
възприеме предложеният критерий в писмените бележки на процесуалният
представител на ищеца – представата на средностатистическия гражданин за
невъзможността на банката да изпълнява обичайната си дейност.
Извън
хипотезата на предположението ищецът може, а следователно и дължи да докаже с
знанието било с обективирано неизгодно за ответника изявление, било по косвен
път – чрез възпроизвеждане в рамките на съдебното производство на конкретни
факти, които да обуславят като единствено възможен изводът за знание на
указания факт – настъпила
неплатежоспособност. По делото не е ангажирано пряко доказателство. За да
позволят фактически извод косвените доказателства следва да изключват всякакво
съмнение категорично всякакво разумно обосновано съмнение във връзката между
установения и подлежащия на доказване факт.
По
делото нито се твърди, нито се установява ответникът да е имала непосредствен
достъп до информация, обективно позволяваща достигане на извод за указаните в
закона факти, обуславящи състоянието на неплатежоспособност. Тезата на ищеца се
основава на публично огласена информация с конкретно съдържание. Ето защо и
изводът за знание предполага анализиране на разпространените данни и оценка на
потенциала на тази информация да формира у трето добросъвестно лице знание за настъпила неплатежоспособност. Едва при
удовлетворяване на тези критерии, според настоящия състав, е възможен
еднозначен извод за визирания в правната норма факт.
Законът
свързва състоянието на неплатежоспособност с конкретни факти, поради което и по
необходимост изискваното от закона знание предполага информация за тези факти.
Неизпълнението на изискуемо задължение от страна на банката, което
обстоятелство не се спори, че е възприето от ответника, по аргумент от чл. 36
ал. 2 т. 1 ЗКИ в редакцията към месец ноември 2014 г., не е достатъчно, за да
обоснове извод за настъпила неплатежоспособност. Необходимо е 1) да бъде
идентифицирано като непосредствена причина за това финансовото състояние на
банката и 2) да бъде установена обективна невъзможност банката да изплати
изискуемите свои задължения в разумен период от време макар и впоследствие.
Неизпълненото в срок парично задължение според чл. 115 ал. 2 т. 3 ЗКИ в
редакцията й към момента на придобиване на вземанията само по себе сочи на опасност от неплатежоспособност, с
произтичащата от това възможност за оздравяване на банката – чл. 115 ал. 1 ЗБН
в редакцията към момента на придобиване на вземанията. При положение, че
специализираният държавен орган към 20.06.2014 г. не е установил обстоятелства,
сочещи наличие на неплатежоспособност, настоящият състав не намира основание да
приеме, че подобен извод е обективно достижим за ответника като кредитор на
банката, който е и обективно възпрепятстван да получи необходимата за
формирането му информация. Напротив, логично е кредиторът да се довери на
преценката на специализирания държавен орган, ангажиран по силата на закона своевременно
да предприеме адекватни мерки. Ето защо макар и в решение № 74 от 22.06.2014 г.
сред основанията за налагане на мярката специален надзор да е посочено и чл.
115 ал. 1 т. 3 ЗБН – неизпълнено в срок едно или повече изискуеми задължения,
това не е достатъчно за еднозначен извод за настъпила неплатежоспособност. Дори
нещо повече, прави впечатление, че дори и след приключения анализ
специализираният държавен орган не обосновава отнемането на лиценза с
невъзможност банката да покрие изискуемите си задължения поради липса на
ликвидни средства, на което сочи спряното плащане в хипотезата на чл. 36 ал. 2
т. 1 ЗКИ. Лицензът е отнет при алтернативно очертания от законодателя белег за
неплатежоспособността – отрицателна величина на собствения капитал на банката
(чл. 36 ал. 2 т. 2 ЗКИ).
Настоящият
състав приема, че макар и знанието за настъпила неплатежоспособност да не
предполага огласяването му със съдебно решение, меродавни за установяването му
са неговите характеристики, очертани от съда по несъстоятелността. При тези
условия изрично е посочено, че началната дата на неплатежоспособността
предполага установяване на предписани в закона предпоставки, очертаващи
обективно, трайно и необратимо състояние на банката. Ето защо огласеното с
решение № 114 от 16.09.2014 г. продължаващо състояние на остър недостиг на
ликвидност за изпълнение на задълженията си към депозантите и други кредитори
не е достатъчно, за да обоснове извод за настъпила
неплатежоспособност. При положение, че специализираният държавен орган към 20.06.2014
г., съответно 22.06.2014 г., а и към 16.09.2014 г. не е намерил основание за
извод за настъпила неплатежоспособност, обоснована със спрените плащания
въпреки гарантирания му достъп до релевантната информация, настоящият състав не
намира разумна причина да приеме, че изискуемото от закона знание е обективно
достижимо за кредиторите на банката и в частност за ответника като изводимо от
продължаващия недостиг на ликвидни средства.
Както
бе посочено вече общопризнатата защита на правото на притежание гарантира на
титуляра на имущественото благо възможност да прецени дали, кога и при какви
условия да се възползва от него. Невъзможността ответникът да ползва средствата
по банковите си сметки в КТБ АД определя като логично намирането на
алтернативен източник на средства, включително и рефинансирането на дълга, на
каквото сочат условията по сключения договор за цесия. Следователно тези
действия логично могат да бъдат обяснени със зачетен от закона интерес за
ответника. Ето защо и не е възможно тези действия да бъдат свързани именно с
представата у ответника за настъпилата неплатежоспособност у банката, на който
факт единствено законът отдава значение.
Обстоятелството,
че в рамките на съдебно производство съдът по несъстоятелността е установил
състояние на неплатежоспособност, датиращо от 20.06.2014 г. не обосновава
извод, че ответникът е бил в състояние да го узнае към указания от закона като
меродавен момент за преценка – дата на придобиване на вземанията, на което се
позовава ищецът. Видно и от съдебното решение съдът е придобил знание за
настъпила неплатежоспособност след анализ на финансовото състояние на банката
въз основа на достъпни на съда документи. Няма разумна причина да се приеме, че
кредитор, предприел прихващане със свое вземане, би могъл да узнае за
настъпилата неплатежоспособност без да е разполагал с анализираната от съда
информация.
Както
бе посочено вече датата на неплатежоспособността като обективно състояние сама
по себе си придобива значение единствено в хипотезата на чл. 59 ал. 5 ЗБН при
редакцията, действала към 03.11.2014 г. и касае извършено от банката
прихващане. Тази хипотеза обаче не е предмет на изследване в процеса, поради
което и безпредметно остава съотнасянето на § 8 от Преходните и заключителни
разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата
несъстоятелност, обн. ДВ, бр. 22 от 2018 г. с принципа за защита правото на
притежание. За пълнота следва да се посочи, че установено в закон основание за
въздействие върху правото на притежание не е достатъчно. Наложително е ясно
дефинирана или еднозначно изводима от закона цел, защитима в контекста на
правовата държава според съдържанието на това понятие, утвърдено от общностното
право, както и въздействие върху частния интерес в степен, пропорционалнао на
защитимия обществен интерес.
По
тези съображения и така предявените искове следва да бъдат отхвърлени.
По разноските
Нормата
на чл. 59 ал. 7 ЗБН установява изключение от правилото по чл. 73 ал. 3 ГПК
досежно режима за обезпечаване събирането на публичното вземане за държавна
такса. По силата на тази норма ищецът е освободен от задължението да я внесе
предварително, но такава се дължи с оглед изхода от спора. Макар и производството да е
инициирано от синдика, произтеклата отговорност за разноски при установения изход
от спора пряко ангажира масата на несъстоятелността. С оглед изхода на спора,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Софийски градски съд държавна такса от 1 376 000 лева.
Ответникът не предявява претенции за
разноски, поради което безпредметно остава обсъждането дали такива му се дължат.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.Н.Д. и К.Х.М., изпълняващи правомощията на синдик на „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК ********срещу „Т.М.“ АД искове с правно основание чл. 124 ал. 1 предл. трето, алтернатива втора ГПК, вр. чл. 26 ал. 2 предл. трето вр. чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 59 ал. 2 ЗБН да бъде установено несъщесвуване на право на прихващане, каквото сочи да е осъществено обективираното волеизявление в уведомление вх. № 10212/30.10.2014 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от А.Н.Д. и К.Х.М., изпълняващи правомощията на синдик на „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК ********срещу „Т.М.“ АД искове с правно основание чл. 59 ал. 3 ЗБН да бъдат прогласени за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността прихващания на „Т.М.“ АД на свое задължение, произтичащо от договор за банков кредит от 3.04.2013 г. в размер на 9 400 000 лв. - главница; по договор за банков кредит от 08.05.2013 г. в размер на 5 000 000 лв. – главница и по договор от 06.03.2014 г. в размер на 19984707,74 лв. – главница и лихва в размер на 15 292,26 лв. със сумата 34 400 000 лв., съгласно уведомление вх. № 10212/30.10.2014 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 73 ал. 3 ГПК вр. чл. 57 ал. 7 ЗБН „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК
********със седалище и адрес на управление:***, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 1 376 000 лв.
– държавна такса за производството пред Софийски градски съд.
Решението е постановено при
участието на „П.и.б.“ АД – трето лице помагач на страната на „Т.М.“
АД.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в
двуседмичен срок от връчване на препис от съобщението до всяка от страните, а в
частта за разноските – пред настоящия съд при условията на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: