№ 91
гр. Сливен , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на седми юли, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Красимира Д. Кондова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500259 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260013/23.03.2021 г. по
гр.д. № 270/2019 г. на КРС, с което Е
осъдено на основание чл.128 от КТ вр. чл.121а, ал.4 вр. ал.1, т.1, б.“а“
от КТ вр. чл.3, т.1, б.“в“ от Директива 96/71/ЕО „ТЮЛЮ“ ЕООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление село Ябланово, община Котел, ул.
Г. С. Р., да заплати на В. ХР. В. сумата 20 192.84 лева /брутна сума, без
начислени удръжки/, частично от 20 499.05 лева, представляващи разлика
между платеното му трудовото възнаграждение за периода от 08.01.2018г
до 14.07.2018г и дължимото, според минималните ставки, установени в
Кралство Белгия, за длъжността „шофьор на товарен камион над 12.5 тона
опасни товари“ (ADR), където през този период е бил командирован, заедно
с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 15.02.2019г до
окончателното изпълнение на задължението;
осъдено на основание чл.215, ал.2 вр. чл.4 от Наредба за условията и
реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на
предоставяне на услуги „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ. Котел, да
заплати на В. ХР. В. сумата 556.44 лева, представляваща разходи за
пътуване с личен автомобил от град Антверпен, Кралство Белгия, до
1
България, направени от ищеца след прекратяване на командировката му,
заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 15.02.2019г.
до окончателното изпълнение на задължението;
осъдено на основание чл.215, ал.2 вр. приложение № 3 към чл.31 от
Наредбата за служебните командировки и специализации в
чужбина „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ. Котел да заплати на В. ХР. В.
сумата 739.34 лева, представляваща командировъчни пари за периода от
01.07.2018г до 14.07.2018г, през който е бил командирован в Кралство
Белгия, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
15.02.2019г до окончателното изпълнение на задължението, като искът е
отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния му предявен размер
от 2449.59 лева;
отхвърлен като неоснователен и недоказан искът с правно основание
чл.213, ал.2 от КТ, предявен от В. ХР. В. против „ТЮЛЮ“ ЕООД, с.
Ябланово, общ. Котел за заплащане на сумата 30 452.27лв, представляваща
обезщетение за незаконно допускане до работа за периода от 14.07.2018г до
15.02.2019г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва
от 15.02.2019г. до окончателното изпълнение на задължението и са
присъдени такси и разноски по делото съразмерно на уважената част от
исковете, като е допуснато предварително изпълнение на решението в
частта относно исковете по чл. 128 вр. чл. 121а от КТ и чл. 215 ал. 2 от КТ.
Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивниът-ответник в първоинстанционното производство
обжалва частично цитираното решение - в уважителните му осъдителни
части, като твърди, че в тях то е неправилно, постановено в нарушение на
процесуалните правила и неправилно прилагане на материалния закон. Твъди,
че съдът неправилно е приел относно иска с правно основание чл. 128 от
КТ,вр.чл.121а, ал.4 вр.ал.1, т.1,б.“а“ от КТ вр.чл.3, т.1, б“в“ от Директива
96/71/ЕО, че трудовото възнаграждение, което е заплатено на ищеца за
процесния период, не било съобразено с факта, че се е извършвала дейност
на територията на Кралство Белгия. Твъди,че по делото безспорно е
установено посредством представената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, че по трудовото правоотношение В.В. е получил сума в общ
размер на 20 744 лв., което е съпоставимо с възнаграждението, посочено от
експертизата и от съда, изчислено по ставка в Кралство Белгия. Посочва, че
довереното му дружество е заплащало суми за полагане на труд от страна
на ищеца, съобразявайки се ставките в мястото на извършване на
2
трудовата дейност,което се се установявало и от свидетелските
показания по делото. Заявява,че въз основа на тях, на 14.07.2018г. е проведен
разговор пред няколко свидетеля, в който управителят на дружество, е
заявил, че няма как да заплаща на работниците си повече от 2200 евро, тъй
като ще работи на загуба. От това пък, можело да се направи безспорен
извод, че до настоящия момент, възнаграждението което е заплащано на
служителите на „Тюлю" ЕООД, работещи в Кралство Белгия, е в размер на
2200 евро /съобразено със трудовите възнаграждения за тази дейност в К.
Белгия/. Твърди,че това обстоятелство е потвърдено и от обясненията на
управителя на „Тюлю" ЕООД, както и от свидетелските показания дадени
от свидетеля И.П.А- /стр. 5 от Протокол от 05.12.2019г./. В тях, той
изрично заявявавал: ..……“ Вземахме 2 200 евро тогава. Заплатата беше
2100 евро, а 100 евро се заплащаше за АДР-опасни товари...".
По - нататък въззивникът се оплаква, че въпреки така дадените
показания и приетата по делото счетоводната експертиза, същите не са
взети предвид при постановяване на решението в обжалваната му част,
което е довело до неправилност на крайния извод на съда и неправилно
уважаване на претенцията на ищеца по този иск. Все в тази връзка, в
обжалваното решение съдът изрично е констатирал и е приел, че на ищеца
са заплатени суми в размер на 1845, 63 лв. - трудово възнаграждение в
съответствие с трудовия договор, както и сума в размер на 18 898,37 лв.,
която дружество е заплатило на г-н В., поради факта, че същият е полагал
труд в Кралство Белгия. Въпреки това, при формиране на своя краен извод,
относно трудовото възнаграждение, което е следвало да бъде заплатено на
ищеца, съдът е приспаднал от сумата единствено тази в размер на 1845.63
лв. (стр. 20, абзац 3, изречение първо от Решението].
От мотивите на решението не ставало ясно защо сумата в
размер на 18 898,37 лв. не е взета предвид, при изчисляване на дължимото
възнаграждение, което ищецът е трябвало да получи по ставка в Кралство
Белгия. Посочва,че липсват мотиви в съдебния акт по този въпрос.
Първоинстанционния съд не е приспаднал направеното плащане от 18 898,
37 лева по сметката на ищеца, макар по делото да се установило и да не е
спорно между страните, че такова е извършено именно по този трудов
договор.
3
Посочва,че в настоящия случай, съгласно изготвената
експертизата, чиито изводи съда е кредитирал, общото възнаграждение на
ищеца за периода на трудовото му правоотношение е било в размер на 22
038,47 лв. като тази сума била заплатена на ищеца, а не само сумата от
1845, 63 лева. Уточнява, че с нея е констатирано и прието, че дружество
вече е заплатило на г-н В., сума в размер на 20 744 лв., във връзка с факта, че
той е полагал труд в Кралство Белгия.
При така постановеното решение, счита че първоинстанционния
съд е допуснал ищецът да се обогати неоснователно, като му е присъдил
сумата от 20 192,84 лв. за извършвана от него трудова дейност, след като
сумата от 20 744 лв. му е била платена преди завеждане на делото. Твъди,
че ищецът е получил два пъти възнаграждение за осъществяване на една и
съща дейност по трудовото му правоотношение, като посочва,че това е
неправилно и не следва житейската и правна логика. Намира за неправилен
извода на съда относно кредитираната СТЕ . При тези съображения счита
решението, в частта с която е уважен искът с правно осн. чл. 128 вр.
чл.121а, ал.4 вр. ал.1, т.1 б.“а“ вр. чл. 3 , т.1, б. „в“ от Директива 96/71/ ЕО,
за неправилно.
По отношение присъдената сума в размер на 556,44 лева
представляваща разходи за пътуване от Белгия до България въззивникът
намира,че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като е
изменил основанието на иска.
Относно иска по чл. 215 ал.2, вр. Приложение № 3 към чл. 31 от
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина счита
изводите на съда за неправилни, защото направения от ищеца разход не е
във връзка с трудовото му правоотношение.
В обобщение моли за отмяна на Решение № 260013/23.03.2021г.
постановено по гр. дело № 270 по описа за 2019г. на Районен съд-Котел, в
частта, в която са уважени предявените от В. ХР. В., искове, като
неправилно в тази му части - издадено при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила и неправилно прилагане на
материалния закон, както и необоснованост, като вместо това исковете
бъдат отхвърлени.
4
Претендира разноските по делото.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба
страна е подала писмен отговор, с който моли да се остави в сила
атакуваното първоинстанционно решение. Излага подробни съображения, с
които последователно оборва всички релевирани оплаквания. По първото
оплакване посочва,че предмет на настоящия спор са само трудови
възнаграждения и не може да се прави прихващане с платени
командировъчни, поради настъпила преклузия. Намира за неоснователно
твърдението, че трудовият договор е частично нищожен като симулативен
по отношение на вписаното в него трудово възнаграждение. По отношение
на възражението за допуснати процесуални нарушения при промяна
правната квалификация на иска, въззиваемият счита, че правното основание
не е променяно, а дори да се приеме, че е налице нарушение, го намира за
несъществено, неопорочаващо съдебното решение. Излага доводи и че
въззивникът е бил длъжен да му плати пътните разноски във всички случаи
след като не му е бил осигурил друг транспорт.
Поради всичко изложено въззиваемият моли въззивния съд да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение и да му присъди
деловодните разноските включително за адвокатско възнаграждение.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище,
подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от
ГПК същият поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, моли съда да
отмени атакуваното решение в обжалваните части като неправилни и
незаконосъобразни и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло
исковете като неоснователни. Претендира разноски, представя списък.
5
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явяв лично, за него се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПк, който
оспорва въззивната жалба, пъддържа отговора, намира
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в
обжалваните части и моли съда да го потвърди в тях. Претендира разноски
за тази инстанция, представя договор за правна помощ. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна
за двете инстанции.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно в
една от атакуваните си части.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично
основателни.
По отношение на първата претенция с правно осн. чл. 128 вр.
чл.121а, ал.4 вр. ал.1, т.1 б.“а“ вр. чл. 3, т.1, б. „в“ от Директива 96/71/ ЕО:
Основното оплакване на въззивника се заключва във виждането му,
че като е приел изчислената от вещото лице сума, представляваща цялото
дължимо трудово възнаграждение на ищеца за исковия период, съдът
неправилно е приспаднал от нея не общото получено от него възнаграждение
в размер на 20 744 лв., заплатено му от ответника, а само сумата 1845, 63
лв. /трудовото възнаграждение по трудовия договор/, но не и получените от
него през този период още 18 898, 37 лв., които са му били платени именно
6
поради факта, че е полагал труд в кралство Белгия. Въззивникът счита, че
тази сума също следва да се приспадне от определеното от вещото лице
като действително дължимо общо трудово възнаграждение за процесния
период, в противен случай се допуска неоснователно обогатяване на ищеца
чрез получаване двукратно на възнаграждение за същата извършена от него
трудова дейност. Поддържащо оплакване е въведено във връзка с липсата на
категорични данни относно маршрутите, по които е пътувал действително
ищецът, както и дали самият той е ползвал картата на водача.
Въззивният съд не споделя това виждане, нито пък намира за
основателни оплакванията, касателно доказаността на извършените от
ищеца курсове за процесния период – тоест – за положения от него труд.
Първостепенният съд е събрал всички налични годни, допустими и
относими доказателствени средства в тази връзка, допуснал е извършване
на СТИ от вещо лице, в чиято компетентност и добросъвестност няма
причини да се съмнява и е ценил заключението му в светлината на всички
писмени и гласни доказателства. Мотивирал се е изключително ясно, точно,
прецизно и обосновано защо приема за безспорно установено, че именно
ищецът е осъществил превозните курсове, описани в представените
международни товарителници, че товарите са били спедирани от
ответното дружество към търговци в други страни-членки, с които то е
имало сключени договори, че последното е командировало за процесния
период ищеца за извършване на превозна работа в съответните държави,
различни от РБ, че превозите са извършвани с описаните в заповедите и в
товарителниците автомобили и че именно в техните дигитални тахографи
е поставяна картата на водача /тази на ищеца/, от която са извлечени по
законоустановен начин данните, обработени от експерта, както и че липсва
вероятност за тяхното манипулиране. Освен това, въпреки разпределената
му доказателствена тежест, въззивникът-ответник не е представил записи
на данни по чл. 37 ал. 1 от Наредба № Н-3/07.04.2009г. за процесния период,
поради което съдът, посредством вещото лице, е ползвал тези,
предоставени му от ищеца, за които, както се посочи по-горе, няма
съмнение, че са компрометирани.
Теоретичната възможност друго лице да е поставяло картата на
7
ищеца /респективно – да е осъществявало превозите вместо него/, освен, че
представлява чисто спекулативна хипотеза на ответника, неподкрепена с
никакви конкретни факти, няма и логично проявление в реално събраните
доказателства относно присъствието на ищеца на работа, пътуванията
му, получаване на командировъчните заповеди, оформянето на
товарителниците и т.н.
Така настоящият въззивен състав счита, че непререкаемо са
доказани за процесния период – 08.01.2018г. – 14.07.2018г. броят,
предназначението, направлението и продължителността на всеки от
осъществените от ищеца курсове, размерът на отработените часове по
месеци и по вид – „управление“ или „друга работа“, по см. на чл.34 от
Регламент (ЕС) № 165/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 4
февруари 2014 година относно тахографите в автомобилния транспорт в
актуалната му редакция към релевантния момент. Установено е, че за
посочения период времето в режим „на разположение“ е 00 ч:00 м; времето
в режим „друга работа“ – 100 ч:43 м; времето в режим „управление“ – 874
ч:50 м; времето в режим „почивка“ – 1794 ч:50 м; времето във всички
режими без режим „почивка“ – 975 ч:33 м; изминати километри в режим
„управление“ – 57633 км., както и че водачът е управлявал за целия период
„соло“, т.е. бил е единствен водач. Няма съмнение и че през целия исков
период между страните е съществувало валидно трудово правоотношение и
работата е извършвана от ищеца в изпълнение на трудовите му функции.
Също безспорно е доказано за кой месец, за какъв период и с кой автомобил е
бил командирован ищецът, съгласно описаните заповеди на работодателя.
Въззивната инстанция намира, че е безспорно прякото приложение
към спора на разпоредбите на Директива 96/71/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16.12.1996г. относно командироването на
работници в рамките на предоставянето на услуги, още повече, че в
съответствие с нея е създадена във вътрешното ни законодателство
хармонизиращата норма на чл. 121а от КТ.
Безусловно по смисъла на тези норми ответникът е български
работодател, ищецът е негов работник, когото първият е командировал на
територията на други държави – членки на ЕС, да извършва превози на
товари за негова сметка и под негово ръководство, въз основа на договори,
сключени между работодателя и ползвателите на услугите по превоза.
Седалището и адресът на управление на дейността на ответното
дружество е в РБългария, от данните по делото е видно, че работната му
„база“ е установена в КБелгия и превозваческата му дейност е най-тясно
свързана с тази държава-членка.
Съгласно чл. 8 от преамбюла на Директива 96/71/ЕО, договорните
8
отношения между страните следва да се уреждат, ако няма конкретна
страна, в която работникът да извършва обикновено работата си /както е
в случая/ – от законодателството на страната, в която се намира мястото
на стопанска дейност на предприятието, което го е наело, тоест - от
българското. Така нормата на чл. 121а ал. 4 от КТ постановява, че за срока
на командироване на работника се осигуряват най-малко същите минимални
условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите,
изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, а от своя
страна чл.1, т.1, б.“в“ от Директива 96/71/ЕО, на командированите
работници се дължи заплащане минимални ставки, които се определят от
националното законодателство и/или практиката на държавата-членка, на
чиято територия се командирова работникът, респективно, съгл. чл. 8 от
преамбюла – на тази, най-тясно свързана с договора – кралство Белгия в
случая.
Приложено към спора, това означава, че трудовото
възнаграждение на ищеца за извършената работа следва да се изчисли на
базата на минималната ставка, предвидена за превоз на товари в кралство
Белгия, която, видно от експертното заключение, е 11.5505 евро на ден при
работна седмица от 39 часа. Както правилно е посочил решаващият съд,
няма основание за прилагане на по-висока ставка, а работодателят е
обвързан императивно с най-ниската.
Така общият размер на дължимото трудово възнаграждение на
ищеца за положения труд през процесния период е 22 038, 47 лв. /бруто/
Допуснатата ССЕ е констатирала, че общото трудово
възнаграждение, изплатено за този период на ищеца въз основа на посочения
в трудовия договор размер и декларирания такъв от работодателя в
уведомление до НАП, възлиза на 1 845, 63 лв.
При сравнението между двете е видно, че работодателят е
изаплатил по-малко от дължимото трудово възнаграждение, поради което
следва да заплати на работника разликата от 20 192, 84 лв.,
представляваща брутния размер на дължимото, но неплатено трудово
възнаграждение за периода 08.01.2018г. – 13.07.2018г.
Тук, по повод релевираното ключово оплакване на въззивника, че от
тези 22 038, 47 лв. следва да се приспаднат освен сумата 1 845, 63 лв. и
сумата 18 898, 37 лв., тъй като тя е била платена на ищеца именно поради
9
това, че е полагал труд в кралство Белгия, следва да се посочи следното:
Не е спорен фактът, че въз основа на надлежно издадените от
работодателя командировъчни заповеди на ищеца са били начислени до
30.06.2018г. командировъчни разходи в размер на 13 096, 23 лв., изплатени са
му били такива общо в размер на 18 898, 37 лв. Основанието за заплащане на
тези суми е различно от това за заплащане на трудовото възнаграждение и
ако ответникът счита, че не са се дължали, или са се дължали в по-малък
размер, което е довело до неоснователно обогатяване на ищеца, разполага с
възможността да защити правата си в отделно исково производство, тъй
като в настоящото той не е предприел съответните процесуални действия,
които да доведат до разглеждане и произнасяне по този въпрос от страна
на съда. В рамките на този спор съдът не може да коментира
дължимостта и размера на изплатените командировъчни пари, като
релевантно обстоятелство може само да отчете, че тяхното плащане не
рефлектира върху задължението на работодателя-ответник за заплащане
на трудово възнаграждение в размерите, указани с чл. 3 т. 1 б. „в“ по
Директива 96/71/ ЕО, съответно – чл. 121а ал. 4 вр. ал. 1 от КТ. Съдът не
може да предполага по какви причини работодателят е изплащал
обезщетения за командировка в по-висок от предвидения и от начисления
размер – дали като своеобразна компенсация за установеното в договора
трудово възнаграждение в по-малък от нормативно посочения размер и
некоригирането му със споразумение по чл. 2, ал. 2 от НУРКИРСРПУ, дали
поради грешка, или по друга причина.
Съображенията му са неотносими към настоящия спор и те не
могат да променят обективния факт, че командировъчните разходи не
представляват част от трудовото възнаграждение и не могат произволно
да се приравняват на него, както и изплащането им - да освободи
работодателя от задължението за заплащане на възнаграждение за
положения труд. В чл. 3, т. 7 на Директива 96/71/ЕО, е указано,
че „специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част
от минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване
на разходи, които фактически са били направени във връзка с
командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и
квартирни разходи.“ Това означава, че при определяне на условия на работа
10
по смисъла на чл. 121а, ал. 4 от КТ, заплатата на командирования работник
или служител, трябва да е равна или по-голяма от установената за
работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в
приемащата държава, като от нея се изключват заплатените му пътни,
дневни и квартирни пари.
Съгласно константната практика на Съда на Европейския
съюз добавките и надбавките, които не са определени като компоненти на
минималната заплата от законодателството или националната практика
на държавата членка, на чиято територия е командирован работникът
/както се установява в случая от предоставената информация/ и които
променят съотношението между предоставената от работника работна
сила, от една страна, и получената в замяна на това насрещна престация,
от друга страна, не биха могли съгласно разпоредбите на Директива
96/71/ЕО да бъдат считани за такива компоненти, т.е. за част от
минималната работна заплата. От гореизложеното следва,
че командировъчните пари не съставляват част от минималното
трудово възнаграждение, формирано по реда на чл. 3 от Директивата и
следва да се заплащат в допълнение към него, и – реципрочно – трудовото
възнаграждение, изчислено по указаните минимални ставки, се дължи
отделно и независимо от това, дали са заплатени командировъчни пари.
Поради това от общо дължимото за периода трудово
възнаграждение следва да се приспадне само тази от платените суми,
която представлява трудово възнаграждение – 1 845, 63 лв., но не и тази,
изплатена като командировъчни разходи.
Предвид изложеното, вземането на ищеца за неплатено трудово
възнаграждение за процесния период – от 08.01.2018г до 13.07.2018г. - е в
общ размер на 20 192, 84 лв. Така, с оглед допуснатото изменение на размера
на този иск, предявен като частичен от претенция в размер на 10 481 евро
/20 499, 05лв./, като от 1 250 лв., размерът на частичния иск е увеличен на 20
192, 84 лв., е видно, че той се явява изцяло основателен и доказан и следва да
бъде уважен в пълния размер, който обективира и цялото доказано
задължение на ответника. Присъдената сума е брутна, без изчислени
дължими удръжки.
Върху главницата се дължи и поисканото обезщетение за забава в
размер на законовата лихва от датата на завеждане на исковата молба –
15.02.2019г. до окончателното изплащане.
11
В тази част въззивната жалба е неоснователна, атакуваната с нея
част от решението е правилна и следва да се потвърди.
По отношение на втората претенция с правно осн. чл. 215 ал. 2 от
КТвр. ал. 4 от НУРКИРСРПУ:
Оплакването по отношение на тази част от атакуваното решение
касае допуснато съществено процесуално нарушение на съда, като
въззивникът счита, че той своеволно е изменил основанието на иска, без да
му даде възможност да се защити по него.
Настоящият въззивен състав не намира за основателно това
оплакване.
Съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца,
нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не
отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се
извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената
част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин
то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя
точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение,
а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко -
определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва
въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед
заявеното искане. Така, в случая, от изложените от ищеца в исковата
молба факти е видно, че се касае за иск по чл. 215 ал. 2 от КТ, независимо, че
първоначално е бил квалифициран като такъв по чл. 49 от ЗЗД. Доколкото
фактите, подлежащи на установяване и доказателствената тежест не са
били изменени, съдът е разяснил на страните обстоятелствата, от които
произтича претенцията, дал им е възможност да ангажират
доказателства в тази насока и е провел пълно и задълбочено съдебно дирене,
не е налице такова процесуално нарушение, което да обоснове само по себе
си неправилност на съдебния акт в тази му част.
Правилно решаващият съд е приел, че при командироване по реда на
чл.121а ал.1 т.1 б.“а“ от КТ съгласно чл.215 ал.2 от КТ командированият
работник има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение
още и пътни пари при условия, определени в наредбата по чл.121а ал.8. от
12
КТ. Констатирал е, че приложима към спора е приетата в изпълнение на
законовата делегация Наредба за условията и реда за командироване и
изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги
/НУРКИРСРПУ/ и е приложил нормата на чл.4 от НУРКИРСРПУ, която
разписва, че работодателят дължи плащане на пътните разноски за
отиването на работника до мястото на работа в другата държава и за
връщането му обратно след изтичането на срока на командироването, като
при пътуване с личен автомобил на работника или служителя се изплаща
равностойността на изразходваното гориво по разходни норми, определени
от производителя на моторното превозно средство, и съпътстващите
такси за платени магистрали и паркинг, свързани с автомобила. След като
безспорно се установява от гласните доказателствени средства, че
управителят на ответното дружество-работодател е изгонил ищеца от
работа, това представлява прекратяване на командироването на
работника в чужбина и се активира задължението му за заплащане при
гореописаните условия на разходите за пътуване до България. Така, с оглед
представените категорични и еднозначни писмени доказателствени
средства във връзка с прибиране по най-пряк път, заплащане на съответни
такси и закупуване на гориво, е видно, че общият дължим размер на
разноските на ищеца е 583.31 лв., но тъй като няма надлежно направено и
допуснато изменение на претенцията чрез увеличаване на размера й, а
съдът сам не може да присъди свръхпетитум, то искът следва да се уважи
в заявения размер от 556.44 лв., като изцяло основателен и доказан.
Върху главницата се дължи и поисканото обезщетение за забава в
размер на законовата лихва от датата на завеждане на исковата молба –
15.02.2019г. до окончателното изплащане.
И в тази част въззивната жалба е неоснователна, атакуваната с
нея част от решението е правилна и следва да се потвърди.
По отношение на третата претенция с правно осн. чл. 215 ал. 2 от
КТ, вр. чл. 31 от НСКСЧ:
По отношение на този иск във въззивната жалба няма изложени
никакви –нито общи, нито конкретни оплаквания, но тъй като въззивникът
е посочил, че атакува всички уважителни осъдителни части на
първоинстанционния съдебен акт, в рамките на въззивния контрол за
законосъобразност попада и постановеното по тази претенция.
Ищецът иска да му се заплатят командировъчни разходи за периода
01.07.2018г. – 14.07.2018г., като първоначално този иск е бил предявен като
13
частичен за сумата 1250 лв. от общо 1 020 евро /в която е включено и
трудовото възнаграждение за този период/, по-късно по надлежно
направено негово искане съдът е допуснал изменение на иска чрез увеличаване
на размера му на 2 704, 59 лв., от които 255 лв. неплатено трудово
възнаграждение и 2 449, 59 лв. командировъчни разходи, като по иска за
трудовото възнаграждение за този период съдът е постановил общо заедно
с първата претенция.
Извън всякакво съмнение е, че командировъчните разходи са различно
задължение за работодателя от това за трудово възнаграждение и се
дължат в определените от закона случаи наред с него. Те имат различен
правопораждащ факт, различно предназначение и съответно – различен
режим на определяне на размера.
С въвеждането на разпоредбата на чл. 121а КТ и приемането на
НУРКИРСРПУ, в българското законодателство се въведе нова уредба на
командироването и изпращането на работници и служители в рамките на
предоставянето на услуги.
Тази уредба е специална спрямо общия режим на командироване в
чужбина, предвиден в разпоредбата на чл. 121 КТ и НСКСЧ, поради което не
е допустимо при командироване в рамките на предоставянето на услуги да
се заплащат командировъчни пари по правилата на общия режим на
командироване.
Въпросът за заплащането на командировъчни пари при
командироване в рамките на предоставянето на услуги е уреден изрично в
разпоредбите на чл. 215, ал. 2 от КТ и чл. 2, ал. 2, т. 7 във връзка с чл. 4 и чл.
5 от Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на
работници и служители в рамките на префоставянето на
услуги /НУРКИРСРПУ/. При командироване на работници или служители в
рамките на предоставяне на услуги работодателят и работникът или
служителят следва да уговорят с допълнително писмено споразумение
изменение на съществуващото между тях трудово правоотношение за
срока на командироването. Споразумението следва да има съдържанието,
посочено в чл. 2, ал. 2 от Нредбата и да определя изброените в 8 точки
компоненти, сред които в т. 7 фигурират „ финансови условия на
командировката извън посочените в т. 3 и 4“, като по съдържание тези
условия следва да отговарят най-малко на минимални условия на работа
/включително минимални ставки на заплащане/, каквито са установени за
работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в
приемащата държава.
Конкретно по отношение на командировъчните пари, разпоредбата
14
на чл. 215 ал. 2 КТ предвижда, че при командироване или изпращане в
рамките на предоставянето на услуги работникът или служителят има
право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни
пари.Поради това работодателят има задължение да заплаща само пътни
пари. Дневните и квартирните пари са оставени на свободата на
договаряне на страните по трудовото правоотношение,
т.е. работодателят няма задължение да ги предоставя, когато не са
договорени в споразумението по чл. 2, ал. 2 от Наредбата. Дневните пари не
са изрично предвидени в нея, но на общо основание могат да бъдат
договорени във финансовите условия на командировката по чл. 2, ал. 2, т. 7,
а за квартирните пари тази възможност е изрично предвидена в чл. 5 от
Наредбата.
В този смисъл няма пречка на командирования работник или
служител да се изплатят дневни и квартирни пари, когато те
са договорени в споразумението по чл. 2, ал. 2 от Наредбата.
В случая изобщо не е било сключено такова споразумение, което
означава, че дневни и квартирни пари не се дължат на ищеца, прилагането
по аналогия на разпоредбите на НСКСЧ в случая е недопустимо, а чл. 4 от
НУРКИРСРПУ, вр. чл. 215 ал. 2 от КТ гласи, че:
„Ал. 1 Пътните пари за отиването на работника или служителя до
мястото на работа в другата държава и за връщането му обратно след
изтичането на срока на командироването или изпращането, както и
пътните пари, свързани с ползването на платения годишен отпуск за
връщане на работника или служителя и за отиването му обратно до
мястото на работа в другата държава, са за сметка на работодателя.
Ал. 2 Пътуването може да се извърши със самолет, влак, лек
автомобил, автобус, кораб или с други сухопътни, въздухоплавателни и
плавателни превозни средства.
Ал. 3 При пътуване със самолет работникът или служителят има
право на билет икономична класа, освен при изпълнение на неотложни
задачи, когато пътуването с билет икономична класа е обективно
невъзможно.
Ал. 4 При пътуване с личен или служебен автомобил на работника
или служителя се изплаща равностойността на изразходваното гориво по
разходни норми, определени от производителя на моторното превозно
15
средство, и съпътстващите такси за платени магистрали и паркинг,
свързани с автомобила.
Ал. 5 Не се полагат пътни пари на работник или служител, когато
ползва безплатно пътуване на друго основание.“
Оттук следва, че на ищеца се полагат само пътни пари по смисъла
на ал. 1 – за отиването му до мястото на работа в другата държава и за
връщането му обратно. По отношение на парите за връщането му на
14.07.2018г. в РБългария – такива са му присъдени по предходния иск.
Пътни пари за отиването му до кралство Белгия обаче не могат да
му бъдат присъдени по тая претенция, обхващаща периода от 01.07.2018г. –
14.07.2018г., тъй като липсват доказателства, че именно в този период
ищецът е пътувал до базата в КБелгия, а за времето до 01.07.2018г. на него
са му били изплатени по инициатива на работодателя командировъчни пари
по 54 евро на ден, включващи и пътни разходи.
Ето защо този иск е изцяло неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Отхвърлена като неоснователна следва да бъде и акцесорната
претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата
лихва от датата на завеждане на исковата молба – 15.02.2019г. до
окончателното изплащане.
Първоинстанционният съд е уважил частично главния иск – за
сумата 739, 34 лв., поради което в тази част въззивната жалба е
основателна, осъдителната част от решението е неправилна и следва да се
отмени, като вместо това искът бъде отхвърлен и за тази сума, заедно с
обезщетението за забава в размер на законовата лихва.
По отношение на отхвърлителната по този иск част, решението не
е атакувано и е влязло в сила.
По отношение на четвъртата претенция с правно основание чл. 213
ал. 2 от КТ, която е отхвърлена, няма подадена въззивна жалба от
страната, имаща правен интерес да стори това, поради което в тази част
първоинстанционното решение е влязло в сила.
В обобщение – като е достигнал до идентични крайни правни изводи
по първите два иска, първоинстанционният съд е постановил правилно и
16
законосъобразно по отношение на тях решение и в тези си части то следва
да бъде потвърдено. Въззивната жалба е частично основателна и следва да
се уважи касателно третата претенция и присъдената част от нея, по
отношение на която първоинстанционното решение следва да се отмени
като неправилно и вместо това бъде постановено ново, с което искът бъде
отхвърлен и за уважената му част.
Разноските за първоинстанционното производство следва да се
преразпределят съобразно уважената и отхвърлената част от исковете,
като тези на ищеца бъдат намалени на 2 150 лв., а на ответника бъдат
присъдени още 113, 75 лв. Държавната такса, която ответникът е осъден
да заплати върху уважените искове, следва да се намали с 50 лв., разноските
за експертизите по начало са в тежест на работодателя, като общо
присъдените такси и разноски следва да се намалят на 1 756, 51 лв.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази
инстанция следва да се разпредели съразмерно на уважената и
отхвърлената част от въззивната жалба, като въззиваемата страна
следва да заплати на въззивника разноски в размер на 44, 52 лв., а
въззивникът дължи на въззиваемия такива в размер на 1 931, 19 лв.
Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
въззивника е съвършено неоснователно, размерът е съобразен с Наредб
№1/04г., с вида, характера и сложността на спора.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 260013/23.03.2021 г. по
гр.д. № 270/2019 г. на КРС:
в частта, с която е осъдено на основание чл.215, ал.2 вр.
приложение № 3 към чл.31 от Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбина „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ. Котел да
заплати на В. ХР. В. сумата 739.34 лева, представляваща командировъчни
пари за периода от 01.07.2018г до 14.07.2018г, през който е бил
командирован в Кралство Белгия, заедно с обезщетение за забава в размер на
17
законовата лихва от 15.02.2019г. до окончателното изпълнение на
задължението и
в частта, с която е осъдено „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ.
Котел да заплати на В. ХР. В. направените разноски по делото за сумата
над 2 150 лв. и е осъдено „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ. Котел да
заплати държавна такса и разноски по сметка на КРС за сумата над 1756,
51 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от В. ХР. В. против „ТЮЛЮ“ ЕООД, с.
Ябланово, общ. Котел иск по чл. 215 ал. 2 от КТ за заплащане на
обезщетение за командировка за периода 01.07.2018г. – 14.07.2018г. в размер
на 739, 34 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва
от 15.02.2019г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА В. ХР. В. да заплати на „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ.
Котел направените разноски по делото за първоинстанционното
производство в размер на още 113, 75 лв.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260013/23.03.2021
г. по гр.д. № 270/2019 г. на КРС в ОСТАНАЛИТЕ обжалвани части, като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА В. ХР. В. да заплати на „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ.
Котел направените разноски по делото за въззивното производство в
размер на 44, 52 лв.
ОСЪЖДА „ТЮЛЮ“ ЕООД, с. Ябланово, общ. Котел да заплати на
18
В. ХР. В. направените разноски по делото за въззивното производство в
размер на 1 931, 19 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му в частта относно иска с цена над 5 000
лв, а в останалите му части не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19