РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 07.05.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари
две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 12730/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 127117/05.10.2017 г., уточнена с молба от 10.05.2018
г., предявена от Б.И.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против З. „Л.И.“
АД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищцата
Б.И.Д. твърди,
че на 04.09.2016 г., в гр. Лом, по ул.
„Софийска“, с посока от гр. София към центъра на града, Я. Т. Т., при
управление на МПС - тежкотоварен влекач „ДАФ ФТ ХФ“, с рег. № ******ТХ, нарушил правилата за движение по пътищата, вследствие на което
влекачът напуснал пътното платно, преминал през насрещната лента за
движение, и
реализирал пътнотранспортно произшествие (ПТП), при което
влекачът разрушил дворна ограда, ударил се
в стена на жилищна сграда, и смачкал З. П. З., който бил в къщата,
вследствие на което З. П. З.починал.
По
случая било образувано ДП № 589/2016 г. по описа на РУ-МВР-Лом, пр.пр. № 1746/2016 г. по описа на Окръжна
прокуратура – Монтана.
Ищцата
твърди, че към датата на настъпване на описаното ПТП, е живяла на фактически
съпружески начала със З. П. З.(с оглед уточнението, направено с молбата от
10.05.2018 г., л. 81). Между тях съществувала силна привързаност, обич и
разбирателство. Двамата живели в едно домакинство в продължение на повече от 12
години, обичали се и се разбирали, имали и едно дете. З. П. З.бил стожер за
семейството, обезпечавал финансово домакинството, давал на ищцата сигурност,
спокойствие и увереност. Ищцата твърди,
че е била очевидец на смъртта на съпруга си и ужасът от това бил неописуем.
След смъртта му, ищцата изпаднала в шок, а впоследствие – в депресия. Ищцата
загубила своята опора и подкрепа, сама отглеждала малолетното им дете.
Ищецът
твърди, че към датата на увреждането, по силата на полица BG/22/115002195628, валидна до 09.09.2016 г., ответникът
е застраховал гражданската отговорност
на лицата, управляващи правомерно тежкотоварен влекач „ДАФ ФТ ХФ“, с
рег. № ******ТХ, включително и на водача Я. Т. Т..
Предвид
гореизложеното, ищцата моли да бъде
постановено решение, с което ответникът З. „Л.И.“ АД да бъде осъден
да й заплати сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени
вреди от смъртта на З. П. З., ведно със законната лихва, считано от 20.01.2017
г. до окончателното й изплащане. Ищецът претендира и направените в
производството разноски.
В срока за отговор на исковата молба
ответникът З. „Л.И.“ АД е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП, по силата на
договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал
гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно тежкотоварен
влекач „ДАФ ФТ ХФ“, с рег. № ******ТХ, включително и на водача Я. Т. Т.. Ответникът, оспорва иска с
възражението, че е неоснователен, евентуално – в завишен размер. Ответникът
оспорва твърденията на ищеца, че вина за реализиране на процесното ПТП има
водачът на товарен автомобил „ДАФ ФТ ХФ“ с ДК № ******ТХ – Я. Т. Т., а също и
че същият има вина за настъпването на летален изход при пострадалия З. П. З..
Евентуално, ответникът релевира възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на О.Л., която е стопанин на пътя, на който е настъпило
процесното ПТП. Ответникът твърди, че ПТП и настъпило след попадане на
автомобила в препятствие на пътя, което сочи, че е налице неизпълнение на О.Л.на
задължението за управление на пътищата, което включва в себе си ремонт и
поддръжка на пътищата, находящи се на нейна територия.
Ответникът заявява, че оспорва и активната
материално-правна легитимация на ищцата за предявяване на иск за неимущствени
вреди във връзка с процесното ПТП. Оспорва, че между ищцата и пострадалия са
съществували отношения на общност, привързаност, обич и доверие, които са били
прекъснати единствено от реализирането на процесното ПТП. Оспорва, че ищцата е
претърпяла твърдените болки и страдания. Ответникът оспорва и размера на
предявения иск, като счита, че същият е прекомерен и некореспондиращ с
твърденията в исковата молба и приложените доказателства към същата. Излага съображения, че размерът на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди не отговаря на принципа на
справедливостта, както и на трайно установената съдебна практика. Ответникът
оспорва и искането за присъждане на лихва, както и началната дата, от която
същата се претендира.
В допълнителната искова молба, ищецът
поддържа предявения иск и оспорва възраженията на ответника, като излага
съображения, че същите са неоснователни.
В допълнителния
отговор на искова молба, ответникът поддържа релевираните възражения.
Третото
лице помагач на страната на ответника – О.Л.твърди, че участъкът от пътя, на
който е реализирано процесното ПТП, е част от републиканската пътна мрежа,
поради което и се управлява и поддържа
от Агенция пътна инфраструктура.
С
молба от 11.2019 г., ответникът е заявил, че между страните е сключено
споразумение за изплащане на застрахователно обезщетение.
Ищцата
не оспорва сключването на споразумението, но твърди, че поради неизпълнение
същото е прекратено.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на
застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва
да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно
управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността
на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от
фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна
връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител –
застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на
застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования
деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за
вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за
репатрирането им. Вината
се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е
в тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 04.09.2016 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен във формата на застрахователна полица № BG/22/115002195628, валидна от 10.09.2015 г. до 09.09.2016 г. З. „Л.И.“ АД е
застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи тежкотоварен влекач „ДАФ
ФТ ХФ“, с рег. № ******ТХ, включително и на водача Я. Т. Т.. Този
факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се в отношенията между страните по
делото (с определението от 30.04.2018 г.), а и се установява от представената
Справка от базата данни на Информационния център към Гаранционен фонд (л.18).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът приема за установено по делото, че на 04.09.2016
г., около 18.30 ч., в гр. Лом, на ул. „Софийска“, Я. Т. Т. при
управляние на МПС товарен автомобил „ДАФ
ФТ ХФ“, с рег. № ******ТХ, е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 1 ЗДвП и, чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на З. П. З..
Тези факти се установяват от влязла в сила присъда
от 12.07.2018 г. по НОХД № 134/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана
(потвърдена с решение № 9/14.01.2019 г. по ВНОХД № 1246/2018 г. по описа на
САС, НО, 6 състав, което е оставено в сила с решение № 106/18.06.2019 г. по
н.д. № 331/2019 г. на ВКС, ІІ НО).
Съгласно чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК),
влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по
въпросите: извършено ли е деянието,
виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата
и на чл. 300 ГПК. Следователно и при
отчитане на обективните и субективни предели на присъдата, постановена от
Окръжен съд – Монтана, настоящият състав
следва трябва да зачете силата на
присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите
три от посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Я. Т. Т. е извършил
деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно, както и че на
04.09.2016 г. по непредпазливост е причинил смъртта на З. П. З..
От събраните по делото (по делегация) гласни доказателства чрез разпита
на свидетелите Р.И.А.и Б.И.Д., съдът приема за установено, че към датата на
процесното ПТП, ищцата Б.И.Д. е живяла на фактически съпружески начала със З. П. З..
Двамата, заедно с детето си, живеели в гр. Лом, на ул. „*********Б. и З. се
обичали, разбирали се, винаги били заедно. Б.преживяла изключително тежко
смъртта на З.. През нощта се събуждала, крещяла в съня си, искала да се
самоубие. Променила се много, спяла да общува с хората. З. много й липсвал,
ходела постоянно на гроба му.
Както
беше посочено, разпоредбата на чл. 226 КЗ (отм.) дава право на увреденото лице при пътно-транспортно
произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу
застрахователя, при който деликвента има застраховка “гражданска
отговорност”. Когато пострадалият е
починал, обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител могат да
претендират и неговите най – близките роднини, чиито кръг е подробно очертан в
ППВС № 4 от 1961 г. – раздел ІІІ, т. 2 – низходящи, възходящи и съпруг, както и
лицата между които са установени трайни връзки, аналогични между родител и дете
и между съпрузи, които не са оформени по законоустановения ред посочени в ППВС
№ 5 от 1969 г. – взетото за отглеждане и осиновено дете, съответно отглеждащият
го, ако единият от тях почине, както и лицето, което е съжителствало
на съпружески начала с починалия от непозволеното увреждане. Следователно
описаните категории лица са легитимирани да искат обезщетението и направо от
застрахователя, който е застраховал гражданската отговорност на
деликвента.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и доказателства и
доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ З. „Л.И.“ АД дължи да
заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице, каквото
се явява ищцата (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС №
4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, ищцата
е в кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на З. П. З..
В хода на делото, ответникът е релевирал възражение,
че задължението му по чл.
226, ал. 1 КЗ (отм.) е погасено, поради заплащане на обезщетение в размер, за който с ищцата е било постигнато извънсъдебно
споразумение
По делото е представено Споразумение №
825/19.12.2018 г. (л. 194 и сл.), сключено между Б.И.Д. и З. „Л.И.“ АД.
Съгласно т. 1 от Споразумението, З. „Л.И.“ АД се задължава
да заплати на Б.И.Д., живяла на семейни начала с починалия З. П. З., сумата
от 90 000 лева, представляваща парична стойност (еквивалент) и окончателна
сума за обезвреда на всички претърпени от Б.И.Д. неимуществени вреди, изразяващи се в
болки и страдания, възникнали при ПТП от 04.09.2016 г. поради смъртта на мъжа,
с когото е живяла на семейни начала.
Страните са заявили и са се съгласили, че сумата по
споразумението е окончателният размер на застрахователното обезщетение за
неимуществени вреди на Б.И.Д..
Съгласно т. 2 от Споразумението, Б.И.Д. е заявила, че няма
повече претенции във връзка и по повод на настъпилото на 04.09.2016 г. ПТП, във
връзка с което е заведен граждански иск за неимуществени вреди по гр.д. №
12730/2017 г. по описа на СГС, І ГО, 20 състав.
Съгласно т. 3 от Споразумението, плащането на
обезщетението е следвало бъде направено на 6 вноски, всяка от по 15 000
лева, на следните дати: 01.02.2019 г., 08.02.2019 г., 15.02.2019 г., 22.02.2019
г., 01.03.2019 г., и на 08.03.2019 г.
В т. 4 от споразумението е посочено, че Б.И.Д. заявява и
декларира, че с подписването му и получаването на определеното в него
застрахователно обезщетение, се уреждат изцяло, окончателно и в пълен обем,
всички нейни претенции за вреди във връзка с настъпилото на 04.09.2016 г.
застрахователно събитие.
В т. 4 от споразумението е посочено, че Б.И.Д. се задължава в
тридневен срок от датата на плащане на сумите по споразумението, да депозира
молба по гр.д. № 12730/2017 г. по описа на СГС, І ГО, 20 състав за отказ от
предявените от нея искове, включително и от претенции за лихви, всякакви
разноски или други претенции.
Видно от 5 бр. преводни нареждания – л. 197 – л.
201), по силата на споразумението от 19.12.2018 г. (посочено като основание за
превода), ответникът е превел в полза на ищцата (по банковата сметка, посочена
в т.3.1 от споразумението), общо сумата от 90 000 лева, както следва:
-
на 04.02.2019 г. – 15 000 лева,
-
на 12.02.2019 г. – 30 000 лева,
-
на 25.02.2019 г. – 15 000 лева,
-
на 05.03.2019 г. – 15 000 лева, и
-
на 08.03.2019 г. – 15 000 лева.
На 04.02.2019 г., ищцата, чрез процесуалния си
представител, е депозира в З. „Л.И.“ АД заявление (л. 187), в което е посочено
следното: „Съгласно Споразумение в края
на 2018 г. вашето дружество прие да изплати сумата в размер на 90 000
лева. …… На дата 04.02.2019 г. получих обаждане от моят Клиент, с което ме
уведоми, че плащане до момента не е осъществено. С настоящото заявление, Ви
уведомяваме, че вашата компания е в неизпълнение на поетите със Споразумението
договорки. Моля, да бъдем уведомен
писмено за вашето становище по настоящото становище“.
На 11.02.2019 г., ищцата, чрез процесуалния си
представител, отново е депозира в З. „Л.И.“ АД заявление (л. 206) относно това,
че на 08.02.2019 г. плащане не е извършено, като останалата част от
съдържанието е идентично със заявлението от 04.02.2019 г.
На 09.07.2019 г., ищцата е депозирала сигнал до
Районна прокуратура Лом (л. 186) с искане да бъде разпоредена проверка, която
да установи кои лица са я посетили на 04.07.2019 г., от къде са знаели, че има
дела със застрахователи, от къде са получили информация и кой ги е изпратил при
нея.
В открито съдебно заседание на 11.11.2019 г. (л.
190), процесуалният представител на ищцата е заявил, че споразумението с
ответника е прекратено поради неизпълнение, за което е депозирано заявлението
на 04.02.2019 г. Заявено е също „доверителката
ми е получила някакви суми, пуснали сме заявление за прекратяване, но не е
върнала сумите“.
На 13.02.2020 г., ищцата е депозирала по делото
становище, в което е посочено, че с двете заявление, ответникът е уведомен за
неговото неизпълнение на споразумението, както и че това неизпълнение дава
основание да се приеме, че „ответното
дружество е неизправна страна по споразумението и сключеното споразумение е с
прекратено действие“.
При така установените факти, съдът приема, че
предявеният иск е неоснователен. Причина за това е, че страните по
делото са се споразумели относно размера на обезщетението за неимуществените
вреди, претърпени от ищцата от смъртта на З. П. З., настъпила вследствие на
процесното пътно – транспортно произшествие, и този размер е изплатен.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1/2016 г. от 30.01.2017 г. от ОСГТК на ВКС, пострадалият
няма право да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от
застрахователя обезщетение по задължителната застраховка по риска „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което
увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда. В мотивите на
решението изрично е посочено, че при сключено извънсъдебно споразумение между
пострадалия и застрахователя по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с което те са
постигнали съгласие за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното
събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото
лице няма основание да търси репариране на същите вреди отново по съдебен ред
както от застрахователя по чл. 432, ал.
1 от КЗ, респ. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), така и от делинквента по чл. 45 и сл.
от ЗЗД.
Идентично
разрешение е дадено и в постановените преди ТР № 1/2016 г. решение №
306/7.06.2011 г. по гр. д. № 1556/2009 г. на ВКС, IV ГО и решение №
478/22.07.2010 г. по гр. д. № 943/2009 г. на ВКС, IV ГО и в
постановените след ТР № 1/2016 г. решение №
120/10.07.2018 г. по т.д. № 1735/2017 г. на ВКС, І ТО, решение
№ 144/14.11.2017 г. по т. д. № 1084/2016 г., на ВКС, I ТО, и др. В тези решения е прието и, че неудовлетворена
вреда от сключеното споразумение би била налице, само при търсене на
обезщетение за вреди, които не са били предмет на споразумението - други по вид
или новонастъпили (напр. при ексцес, последващи разходи за лекарства и лечение
и пр.); поради нищожност на споразумението или унищожаването му.
В
случая, обезщетението е за болките и страданията от смъртта на лицето, с което
ищцата е съжителствала на съпружески начала, поради което към датата на споразумението
вредите са определени и предвид техния характер претендираните вреди не биха
могли да се квалифицират като нововъзникнали
(т.нар. екцес).
Не
се установява и основание за нищожност на споразумението или за унищожаването му. Ищцата не оспорва
сключването на посочения договор, а подаването на сигнал до Прокуратурата (7
месеца след сключването му) не доказва нито нищожност, нито унищожаемост на
споразумението.
Неоснователно
е и възражението на ищцата, че споразумението е развалено. В тази връзка,
ищцата поддържа, че „неизпълнението дава основание да се приеме, че ….
Сключеното споразумение е прекратено“.
Неизпълнението
на договорно задължение, само по себе си, не е достатъчно нито за развалянето
на един договор, нито за прекратяването на облигационното правоотношение.
Правото да се развали един двустранен договор е потестативно и възниква при
неизпълнение по причина, за която длъжникът отговора. Съгласно чл. 87, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си
поради причина, за която отговаря, кредиторът може да развали договора, като
даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждението, че след
изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да
се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма.
В
настоящия случай, „заявленията“ на ищцата до ответника от 04.02.2019 г. и от 11.02.2019 г. изобщо не
съдържат волеизявление за разваляне. В заявлението е посочено „С настоящото заявление, Ви уведомяваме, че
вашата компания е в неизпълнение на поетите със Споразумението договорки. Моля, да бъдем уведомен писмено за вашето
становище по настоящото становище“. Всъщност самото подаване на второто
заявление установява, че не се цели разваляне, тъй като и след забавеното
плащане на втората вноска (с няколко дни), ищцата отново е „поканила“ ответника
да изпълни задължението си по споразумение, което потвърждава, че няма как с
първото заявление да е целяла разваляне. Второто пък е с идентично съдържание.
Отделен е въпросът, че „заявленията“ от
04.02.2019 г. и от 11.02.2019 г. не
съдържат и „подходящ срок за изпълнение“, доколкото в случая не е налице нито
една от хипотезита на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Именно поради това и няма как в полза
на ищцата да съществува правото да развали споразумението (с изявленията си по
настоящото дело) след като то вече е било изпълнено от ответника. Освен това,
след като ответникът е изпълнил задължението си по договора, неизправна страна
се явява именно ищцата, която не е изпълнила задължението си по т.5 от
споразумението.
Следователно
претенцията на ищцата за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в
размер, надхвърлящ посочения в споразумението, е неоснователна, а видно от
представените преводни нареждания, ответникът е изплатил на ищцата сумата по
споразумението. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
Относно разноските:
Искът е отхвърлен поради извънсъдебното споразумение, сключено по повод
иска, предмет на разглеждане по настоящото дело, като със споразумението е
постигнато съгласие ищцата да заяви отказ от иска (какъвто несъмнено не е
заявен). Поради това и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да
се присъди сумата от 205 лева –
разноски по делото, вкл. депозит за експертиза и ДТ за съдебно удостоверение. На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 400 лева
(това разрешение е възприето и например в решение № 120/10.07.2018 г. по
т.д. № 1735/2017 г. на ВКС, І ТО).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.И.Д., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, иск по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226,
ал.1 КЗ (отм.), за заплащане на сумата
от 200 000 лева, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на З. П. З.,
настъпила вследствие на пътно – транспортно произшествие, реализирано на 04.09.2016
г. в гр. Лом.
ОСЪЖДА Б.И.Д., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 205 лева - разноски по делото и на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата от 400 лева – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на О.Л., с адрес: гр.
Лом, ул. *******, като трето лице - помагач на страната на ответника З. „Л.И.“ АД.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: