№ 244
гр. Враца, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Росица Ив. Маркова
Мирослав Д. Досов
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно
гражданско дело № 20221400500042 по описа за 2022 година
Производството е образувано въз основа на въззивна жалба вх.№
271026/01.12.2021 г., подадена от Т. Й. В. от гр.Враца и И. З. Н. от гр.Враца, чрез
пълномощника им адв. Б. Й. от САК, срещу Решение № 260457 от 23.10.2021 г.,
постановено по гр.д. № 2776/2020 г. по описа на Районен съд-Враца, с което е
отхвърлен предявеният срещу Ю. П. Д. от гр.Враца иск за делба на недвижим имот с
идентификатор 12259.1018.1.1.10 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр.Враца, одобрени със заповед № РД-18-43/16.06.2005 г. на изпълнителния директор
на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, представляващ самостоятелен
обект в сграда-етажна собственост, построена от ЖСК „***“ (регистрирана под № 101,
стр. 129 от 29.11.1958 г. на Врачанския народен съд) върху собствено дворно място,
ведно с мазе № 4 и ведно с таван № 10, при съседи: на същия етаж: 12259.1018.1.1.11,
под обекта: 12259.1018.1.1.7, над обекта – няма, с адрес: гр.***, с площ по документ
97,49 кв.м. и ищците – въззиваеми в настоящото производство са осъдени да заплатят
сумата от 500 лева държавна такса по делото.
Във въззивната жалба се твърди, че в решението на РС-Враца е нищожно, а при
условията на евентуалност недопустимо и неправилно. Предявява се главно
възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави, както и с две
1
императивни правни норми – чл.234, ал.3 от ГПК и чл.115, ал.1, б. „в“ от ЗЗД. Посочва
се, че съдът изцяло е пренебрегнал тези разпоредби в мотивите си и така е достигнал
до порочен диспозитив. Моли се въззивният съд да прогласи нищожността на
решението на основание чл.270, ал.1 от ГПК и делото да бъде върнато на
първоинстанционния съд за постановяване на ново решение.
На второ място се релевира евентуално възражение за недопустимост на
решението на основание чл.270, ал.3 ГПК поради нарушение на същите императивни
правни норми – чл.115, ал.1, т. „в“ от ЗЗД и чл.234, ал.3 ГПК. Посочва се решение на
ВКС, съгласно което нарушението на императивна норма при постановяване на
решението може да доведе до неговата недопустимост или неправилност.
На следващо място, ако решението не е нищожно или недопустимо, се твърди,
че то е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Посочва се, че ответникът в
първоинстанционното производство е направил две възражения на две различни
основания, без да ги прецизира и да посочи кое е главно възражение и кое е
евентуално. Намират, че главното му възражение било, че процесният имот не е
съсобствен, защото е закупен изцяло с негови лични средства и трансформация на
такива. Твърди се, че районният съд е обърнал възраженията и е разгледал предимно
евентуалното такова и е отхвърлил предявения иск за делба поради изтекла в полза на
ответника 10-годишна придобивна давност.
Въззивниците посочват, че към исковата молба са приложили решение №
1239/15.11.2011 г. по гр.д. № 4640/2011 г. на Районен съд-Враца за подписано от Ю. Д.
и И. Н. и прието в съдебно заседание споразумение за прекратяване на сключения
между тях на 03.09.1996 г. граждански брак. Съгласно съдебното споразумение
процесното жилище се предоставяло на съпругата заедно с ненавършилото пълнолетие
дете. В молбата Ю. Д. и И. Н. са посочили не фактическа раздяла, а влошени
отношения поради несходство е характерите и др. В приложеното към исковата молба
споразумение от 09.11.2011 г. в т.4 било посочено, че местоживеенето на
ненавършилото пълнолетие дете след развода е на адреса на придобитото през време
на брака жилище, представляващо ½ идеална част от апартамент № 10. В тази връзка
жалбоподателите се позовават се на решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр. дело №
4301/2014 г., ГК, IV ГО на ВКС, касаещо формирането на сила на пресъдено нещо като
твърдят, че по отношение спорния недвижим имот сила на пресъдено нещо е
формирана с решението по бракоразводното дело.
Навеждат се доводи, че съгласно императивната правна норма на чл.115, ал.1,
б. „в“ ЗЗД давност не тече между съпрузи, като в конкретния случай не е текло давност
до 14.11.2011 г. включително, когато разводът е влязъл в сила на 15.11.2011 г.
Твърди се, че първоинстанционният съд не само не е коментирал посочените
разпоредби, но е игнорирал доказателствената сила на съдебната спогодба и е
2
пререшил всички общи правопораждащи факти, които са преклудирани и за които има
забрана по чл.299, ал.1 от ГПК.
В жалбата се поставя въпросът защо първоинстанционният съд се е доверил на
показанията на сестрата на ответника С. П. Д. и на В. Б. А., която живее на семейни
начала с бащата на ответника, които са заинтересовани свидетели, без да вземе
предвид две императивни правни норми. Посочва се, че е налице лъжесвидетелстване
пред съд относно това, че след 2007-2008 г. и двете ищци са живели в Италия и са се
прибирали в България един или два пъти, без да посещават процесния апартамент,
което не кореспондира със сключената пред съд спогодба. Твърди се, че и двете страни
са присъствали на заседанието пред съда, който е одобрил
Посочва се, че съгласно разпоредбата на чл.12 от ГПК съдът следва да
преценява доказателствата по свое вътрешно убеждение, но тази свобода на
преценката не означава произволно формиране на съдийското убеждение относно
фактите. Твърди се, че съдът е длъжен да прецени всички относими и допустими
доказателства и то съвкупно, без да им приписва съдържание каквото нямат и да без да
ги игнорира като несъществуващи, защото това би означавало нарушение на чл.12 от
ГПК.
Излагат се съображения, че решението на съда трябва да бъде обосновано и да
е плод на верига от логически издържани съждения, отразяващи закономерностите и
типичните връзки между явленията. Твърди се, че съдът е игнорирал приложеното
удостоверение за данъчна оценка изх.№ **********/23.10.2020 г., издадено от Община
Враца, дирекция МДТ, за данъчна оценка на нейната ½ част от процесното жилище,
както и че Т. Й. В. дължи 31,81 лева (данък недвижим имот и такса смет), а Ю. П. Д.
дължи 868,03 лева.
Посочва се, че процесното жилище е закупено на името на ищцата Т. В. с ½
идеална част и на името на Ю. Д. с ½ идеална част през време на брака му с втората
ищца, но това не означава, че е негова изключителна собственост. Позовава се на
решение № 127/04.06.2010 г. по гр. дело № 637/2009 г., ГК, I ГО на ВКС, съгласно
което владението на имота може да се изразява в това, че само владелците са го
поддържали, ползвали, заплащали са данъците за него, както и че декларирането на
имота и заплащането на данъците за целия имот съставлява също обективиране на
намерението да се свои имота за себе си.
Изразява се несъгласие с извода на съда, че в периода от 2008 г. до датата на
образуване на производството – 27.10.2020 г. в полза на ответника е изтекла 10-
годишна давност, на която същият се е позовал своевременно. Твърди се, че този извод
не отговаря на представените с исковата молба доказателства, които съдът не е
обсъдил в съвкупност с другите доказателства в мотивите на решението си, и които
водят до друг извод и друг диспозитив.
Излагат се съображения, че при ползване на общата вещ от съсобственик, той е
3
владелец за своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да
придобие частите на останалите съсобственици било необходимо да демонстрира, че е
отблъснал намерението им и е започнал да свои техните части за себе си, като не е
необходимо отношенията между тях да са се влошили и отношенията между тях да са
преустановени. Съществено било действието на своене, покриващо съдържанието на
правото на собственост да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да
разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява фактическата власт върху
него. Поставя се въпросът как ответникът е „манифестирал“ това намерение пред
ищците, след като те са убедени, че не е изтекла 10-годишната придобивна давност.
Твърди се, че противно на казаното от заинтересованите свидетели, Т. В. е била
в страната от 01.01.2011 г. до 09.10.2014 г. и от 09.05.2016 г. до 26.11.2017 г., след
което я напуска и от тогава не се е връщала в България. По отношение на втората ищца
И. Н. не била извеждана справка, защото е представена влязла в сила съдебна спогодба
за прекратяване на брака, уреждаща и ползването на семейното жилище. Навежда се
допълнителен аргумент, че докато е била в България, логично е Т. В. да е пребивавала
е процесния имот, доколкото тя няма друг.
Въззивниците твърдят, че ответникът е нарушил разпоредбата на чл.131, ал.3
от ГПК, като не е ангажирал в преклузивния срок нито едно доказателство, което е
обвързано с настъпване на указаните в чл.133 от ГПК неблагоприятни последици.
Посочва се, че Ю. Д. е адвокат и е бил напълно наясно със задълженията си по чл.133 и
чл.156 от ГПК, поради което няма основателна причина за бездействието му да
предостави всички писмени доказателства във връзка с възраженията си. Посочва се
разпоредбата на чл.156, ал.2 от ГПК, съгласно която в искането за допускане на разпит
на свидетел страната посочва за кои факти ще бъде разпитван. Първоинстанционният
съд бил допуснал процесуално нарушение на чл.7, ал.1 от ГПК, защото не е
констатирал, че е изтекъл преклузивният срок и е допуснал редица писмени и устни
доказателства, с което не е осигурил равна възможност на страните да упражняват
предоставените им права съгласно чл.9 от ГПК. Твърди се, че процесуално нарушение
е налице и когато погрешно са включени по делото факти и обстоятелства, посочени от
ответника след изтичане на съответните срокове за тяхната допустимост и въпреки
предпоставките на чл.147 от ГПК.
Посочва се още, че съдът не е изпълнил задължението си да посочи на страните
кои факти не подлежат на доказване.
Твърдят, че във всички случаи, когато пропускът на страната да попълни
делото с всички релевантни обстоятелства, както и с всички относими, допустими и
необходими доказателства, е пряк резултат от допуснатите от съда процесуални
нарушения, тя не е длъжна да доказва други причини за непосочването или
непредставянето на доказателства пред първата инстанция, а следва да се позове на
факта на извършеното процесуално нарушение. В тези случаи нейните фактически и
4
доказателствени искания не били преклудирани с приключване на съдебното дирене в
първата инстанция (арг. от чл.146, ал.3, изр.2-ро), поради което се позовават на
допуснатите процесуални нарушения.
Изразява се несъгласие с приетото в мотивите, че видно от разписка на л.64 от
делото, Ю. П. Д. е получил от С. П. Д. на 06.10.2004 г. сумата от 12 000 лева,
представляваща част от наследствените му права като член-съкооператор в ЖСК
Комсомолец – 2 гр.Враца, като се поставя въпросът дали членските права в ЖСК могат
да се продават. Навеждат се доводи, че съгласно ППВС № 7/28.11.1973 г. членството в
жилищна строителна кооперация не създава вещно право на кооператора, което следва
и от разпоредбата на чл.11, а. „в“ от Правилника за жилищно строителните
кооперации, във връзка с т.12 от Типовия устав на ЖСК, в който е предвиден
специален ред за заместване при смърт на член на ЖСК. Сочат, че що се отнася до
делбата на апартамент в построена от ЖСК сграда, такава е допустима, след като
съответният й член придобие правото на собственост. Твърдят, че по делото няма
никакво доказателство, че Ю. Д. е заместил някого при смърт на наследодател-член на
ЖСК, както и няма доказателства, че е прехвърлил построен имот от ЖСК.
Навеждат се твърдения дали разписката за платената на 06.10.2004 г. сума не е
изготвена по-късно и във връзка с делото, доколкото имали основание за подозират
това, след като доказали неверни свидетелски показания, а именно, че след 2008 г.
ищците не са идвали в България.
В случай че се установи, че решението на РС-Враца е валидно и допустимо, се
иска отмяната му като неправилно и постановяване на ново решение относно дяловете
на страните в съсобствения им недвижим имот, като за втора фаза на делбения процес
делото да бъде върнато на друг състав на РС-Враца. Претендират се сторените
разноски пред въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор вх.№ 260137/26.01.2022 г. от
въззиваемата страна Ю. П. Д., с който се оспорва изцяло въззивната жалба като
неоснователна.
В отговора се твърди, че първоинстанционното решение е правилно,
обосновано, постановено в съответствие с материалния закон, процесуалните правила,
събраните по делото доказателства и изявленията на страните. Посочва се, че
районният съд е приел за основателни направените от ответника възражения против
исканата от двете ищци делба поради липса на съсобственост – поради придобиване на
имота изцяло с негови лични средства (пълна трансформация), а не в режим на СИО с
ищцата И. Н., както и поради наличие на изтекла в негова полза до датата на завеждане
на делото придобивна давност по отношение на ищцата Т. В.. Поддържа всички свои
възражения пред въззивната инстанция, по които съдът не е се е произнесъл поради
уважаване на посочените две. Твърди се, че изводите на първата инстанция за липса на
съсобственост в процесния имот и за основателност на заявените от ответника
5
възражения се обосновават и подкрепят от всички събрани по делото многобройни
доказателства, които взаимно си кореспондират и напълно опровергават твърденията
на ищците за съсобственост.
Въззиваемият поддържа, че районният съд е взел предвид и обсъдил
възраженията и на двете страни, като не представлява съществено процесуално
нарушение редът, по който са обсъдените направените от него възражения и
доказателствата, както се поддържа в жалбата. Посочва се, че двете възражения са
самостоятелни и съдът сам преценява в какъв ред да ги обсъжда, а страната няма
задължение да сочи дали ги предявява при евентуалност и кое от тях е главно и кое
евентуално.
В тази връзка се посочва, че нито е имало такива твърдения, нито
първоинстанционният съд е приел, че придобивна давност по отношение на И. Н. е
била текла през периода на сключения им с нея граждански брак до прекратяването му
на 15.11.2011 г. Посочва, че поради придобиването на имота изцяло с негови лични
средства (трансформация), тя никога не е придобивала никакви права в него, защото
той не е СИО. Сочи, че само ако е нямало трансформация на лични средства имотът е
можело да е СИО и само тогава тя евентуално би придобила права в него, съответно и
само тогава би могло да се говори за течение на придобивна давност по отношение на
нея, но в случая това е безпредметно.
Поддържа се, че решението за развод от 15.11.2011 г. по взаимно съгласие с
одобреното от съда споразумение не установяват, не създават и не доказват никакви
вещни права за ищцата И. Н., нито изключват течението на придобивната давност и
своенето и владението на целия имот от него. Споразумението не касаело владението и
собствеността върху процесния имот – никъде в съдържанието му не било договорено
и не се посочвало кой е собственик и от този документ подобни изводи не можело да
бъдат направени. Същото касаело имота само и единствено доколкото той е бил
„семейно жилище“ по смисъла на СК, като съгласно §1 от ДР на СК семейно жилище е
жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие
деца. Твърди, че имотът действително е придобит по време на брака, но изцяло с
негови лични средства, чрез трансформация на негови членствени права от преди
брака. Причината за развода нямала никакво значение за спора, като влошени
отношения не изключват фактическа раздяла, а точно обратното. Твърди се, че такава
към 2011 г. е имало, което е установено от събраните по делото гласни и писмени
доказателства, че най-малко към 2008 г. ищцата е пребивавала и е придобила
разрешение за това в Италия, както и че майка й през същата 2008 г. е заминала при нея
в чужбина. Детето, към 2008 г., още ненавършило пълнолетие, също е било при ищцата
И. Н., на която при развода са предоставени родителските права, което било видно от
доказателствата за упълномощаване и даване на съгласие за напускане на страната от
детето.
6
Въззиваемият твърди, че споразумението и решението за развода от 15.11.2011
г. не прекъсват придобивната давност, тъй като те само гарантират право за обитаване
(но не и на владение) на жилището, с цел да бъдат защитени правата на ненавършилото
пълнолетие дете. Следователно, решението и споразумението за развода нито
установявали, нито опровергавали установеното от него давностно владение по
отношение на И. Н..
Твърди се, че придобивната давност е изтекла по отношение на втората ищца Т.
В., още от момента на придобиването му през 2004 г., защото както тя и другата ищца,
така и всички други са знаели, че имотът е бил негов още със закупуването му,
доколкото е придобит само с негови лични средства – парични суми, изплатени от
сестра му С. Д. срещу членствените му права в ЖСК „Комсомолец“ 2. Не било
съществено нарушение, че съдът е приел като начало на придобивната давност 2005 г.
– 2007 г., а не 2004 г., тъй като във всички случаи придобивният 10-годишен период е
бил изтекъл при завеждането на настоящото дело за делба на 27.10.2020 г.
Посочва, че ако давност по отношение на С. Д. не е текла, то това е защото тя
не е придобила нищо от имота при закупуването му преди тази дата давност не е била
текла по отношение на другата ищца.
Намира за неоснователни и оплакванията в жалбата, че съдът се е доверил на
показанията на свидетелите С. Д. и В. А., като сочи, че на този въпрос на стр.5 в
мотивите на решението е даден ясен и обоснован отговор, от който е видно, че съдът е
съобразил и преценил евентуалната им заинтересованост, като основателно,
обосновано и правилно е кредитирал техните показания.
Излагат се съображения, че евентуалното явяване на ищцата И. Н. през 2011 г.
в РС-Враца по делото за развод по никакъв начин не води до извод, че тя е придобила
през 2004 г. част от жилището или че то е било СИО, нито че действително не е
пребивавала в чужбина и е обитавала имота. Сочи, че е очевидно и логично, при
насрочена и съответно предварително известна й дата на съдебното заседание на
делото за развод, тя да пристигне от чужбина и да се яви в съда – при положение, че е
ноторно известно, че към 2011 г. придвижването в рамките на ЕС е възможно за
минути и часове и не изисква никакви продължителни периоди. Очевидно било защо е
подписано споразумението за предоставяне на ползването (обитаването) на семейното
жилище и то също не обосновава нито нейни права на собственост, нито внушаваното
от ищците в жалбата им „лъжесвидетелстване“ – то е подписано така, за да бъдат
гарантирани права на непълнолетното дете, не по друга причина.
По отношение на представената от ищците като доказателство по делото
данъчна оценка за жилището, издадена на ищцата Т. В., на първо място се твърди, че
тя не е представена от ищците като доказателство и това никъде не е заявено от тях –
тя е представена само и единствено, за да послужи за вписването на исковата молба и
за определяне на таксата за това вписване. На второ място се твърди, че това е
7
документ, издаден на трето лице и според вписвания по негова партида. На следващо
място, решението на районния съд било мотивирано и с доказаното от него плащане на
битови сметки във връзка с реално фактическо владение на имота, а евентуалното
наличие на данъчни задължения няма никакво отношение към реалното фактическо
владение. Евентуални данъчни задължения (които се дължали независимо дали
фактически и реално се владее имот) по никакъв начин не опровергавали доказания по
делото факт, че ответникът е владял имота като свой за период повече от десет години
преди завеждането на делото.
Излага подробни съображения срещу твърдението на въззивниците за липса на
изтекла за него придобивна давност поради необективирана промяна на неговото
намерение от държане в своене на чужди идеални части. На първо място се сочи, че
обективният факт на установеното от него владение на процесния имот изцяло като
негов собствен, от момента на придобиването му на 29.10.2004 г. със знанието и на
двете ищци, се установява от всички събрани доказателства. Това означавало, че
имотът никога не е бил владян от него като съсобствен, т.е. намерението и своенето е
възникнало още с придобиването на собствеността върху него. Още при закупуването
на имота всички били наясно, че имотът не е съсобствен, а неговата собственост,
поради това, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства чрез
трансформация след брака в пари на негови членствени права в ЖСК „***“. Срещу
тези негови права, които е прехвърлил на сестра му С. Д., е получил от нея сумата от
20 000 лева (12 000 лева в брой срещу разписка и 8 000 лева по банкова сметка).
Твърди, че процесното жилище е закупено изцяло с тези негови лични средства, като е
платена цената му и разходи за подмяна на дървената тогава дограма на жилището с
нова ПВЦ и т.н. Двете ищци са били наясно, не са имали претенции и не са оспорвали,
че жилището е само негово.
На второ място се посочва, че ищците не са ползвали жилището като собствено,
както и че за периода от придобиването му на 29.10.2004 г. до 27.10.2020 г. те не са
прекъсвали придобивната му давност по никой от предвидените в закона за това
способи. След като считал имота за негов собствен още от придобиването му, съгласие
за неговата делба нямало как да бъде дадено от него, поради което и такова не било
постигнато. Признанието на ищците за липса на съгласие за „подялба“ и за владението
на имота от ответника били в пълно съответствие с всички събрани доказателства по
делото за изтекла в негова полза придобивна давност. Дори и тези техни изявления
водели до извода, че евентуални техни претенции са били отблъсквани от него и че те
са били наясно с това.
На трето място се твърди, че очевидно ищците в края на 2020 г. са решили да
опитат да реализират формални (и неоснователни) нововъзникнали техни претенции,
като предявят иск за делба преди да изтекат 10 години от влизане в сила на решението
от 15.11.2011 г. за развод с ищцата И. Н.. Налице било заблуждение на ищците, че
8
поради развода придобивната давност не може да изтече преди 15.11.2021 г., което
само по себе си означавало, че те са знаели за неговото владение, но са били с
убеждението, че придобивната давност не може да изтече преди тази дата. Твърди се,
че наличието на граждански брак и датата на развода нямат никакво отношение и
значение за придобивната му давност, тъй като ищцата не е придобила никакви права в
жилището и имотът не е СИО, а него лична собственост, като давност по отношение на
другата ищца – майка й, си е текла на общо основание и преди развода му с дъщеря й,
втората ищца.
На следващо място се посочва, че дори и хипотетично да се приеме, че ищците
не са били узнали за владението на имота от ответника като негов, то в такава хипотеза
не е било и необходимо да се обективира промяна в намерение – от държане в своене
на чужди идеални части, тъй като в случая такова държане не е имало, за да се
превръща то във владение. Поддържа, че по делото е доказано, че имотът е владян и
своен от него още с неговото придобиване през 2004 г. със знанието на всички,
включително и на ищците, поради закупуването му с негови лични средства. От
съществено значение било, че ищците съответно от 2005 г. и 2008 г. трайно са в
чужбина, но и не е ясно точно къде са пребивавали. С оглед установеното тяхно трайно
отсъствие на неизвестни места и адреси в чужбина, в случая била налице обективна
невъзможност за обективиране лично пред тях на своене и давностно владение.
Навеждат се доводи, че ако невладеещият съсобственик е с неизвестно
местожителство, напуснал пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е
проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, манифестирането на подобни
действия е обективно невъзможно. В подобна хипотеза и ако не е установено трайното
отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което
той да не е в състояние да преодолее, било достатъчно промяната в намерението, респ.
владението на целия имот като свой собствен, да е демонстрирана спрямо всички по
несъмнен начин, т.е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин
всяко лице да може да го възприеме. Дори да се приемело, че е било необходимо
обективиране на намерението за своене пред ищците, предвид тяхното трайно
отсъствие в чужбина, това обективно не е било възможно. Посочва, че не му е било
известно къде точно са били ищците, за да е могъл да ги уведомява лично или да
обективира лично пред тях подобни обстоятелства.
Излагат се съображения, че от показанията на разпитаните свидетели се
установява, че всички са знаели, че имотът е само на ответника още от придобиването
му, но дори ищците да не са знаели - при полагане и на най-минималната грижа за
собствените си интереси и претендирани права, то очевидно са щели да узнаят за
своенето от негова страна, доколкото е владял явно и по начин, че всяко лице да може
да го възприеме. Твърди, че не може да се приеме, че давност не е текла поради
незнание на ищците за негово своене. Посочва, че ако те евентуално не са знаели, то
9
това не е поради негова вина, а поради собственото им поведение и
незаинтересованост, в какъвто смисъл е и съдебната практика. Не на последно място
сочи, че основанието за възникване на твърдяната от ищците съсобственост не е от
наследяване, поради което и на това отделно самостоятелно основание като владелец
на целия имот не е било необходимо да уведомява считащите се погрешно за
съсобственици ищци. Това било необходимо само при възникване на съсобственост на
основание наследяване, какъвто не е настоящият случай, като в такъв смисъл е и
съдебната практика, вкл. цитираната от въззивниците.
Оспорва се като неоснователно твърдението във въззивната жалба, че ищцата
Т. В., противно на приетото от районния съд, е пребивавала на адреса на процесното
жилище. Посочва се, че ищцата Т. В. разполага с наследствен жилищен имот – къща с
двор в с.***, където пребивава и при евентуални свои идвания.
Оспорват се и твърденията на Т. В., че е заплатила половината от процесното
жилище чрез продажба на свои имоти, като се сочи, че същите са несвоевременно
въведени и неподкрепени с доказателства пред първата инстанция. Сочи се, че от
процесната недопустима справка на ищците по никакъв начин не се доказват техните
нововъведени твърдения.
Въззиваемият посочва, че по делото няма неподлежащи на доказване факти,
поради което няма нарушение от първата инстанция и правилно такива указания не са
давани. Сочи, че в случая искът е оспорен с конкретни възражения и на доказване от
всяка страна подлежат твърдените от нея факти, като не е налице бездействие от
негова страна за представяне на доказателства, а напротив – в първото по делото
заседание са събрани и приети всички ангажирани от страните доказателства,
своевременно е представил всички доказателства, с които е разполагал и е направил
съответните доказателствени искания. Ищците от своя страна не били ангажирали
своевременно становище и не били направили никакви искания за и по
доказателствата, освен заявеното с тях с исковата им молба.
Въззиваемият оспорва и твърденията в жалбата относно доказателствата за
изплатените му от С. Д. суми срещу прехвърлените й от него членствени права за
жилище в ЖСК „***“. Посочва, че разписката за изплатената му от нея сума от 12 000
лева по ясен начин установява на какво основание е платена, което е потвърдено както
от тази свидетелка, така и от останалите разпитани свидетели и се потвърждава от
писмените доказателства. Твърди, че същата е изготвена на посочената в нея дата и
отразява действително плащане на отразената в нея сума на посоченото основание,
което се потвърждава от писмените доказателства и разпитите на свидетелите, а ако
ищците са считали да я оспорят са имали възможност да направят това пред първата
инстанция. От данните по делото нямало никаква индикация за внушаваната
неистинност на разписката, още повече, че тя е за част от договорената сума, а
останалата част от 8 000 лева, платена по банков път се доказвало чрез предоставените
10
писмени доказателства от самата банка.
Посочва, че ако районният съд е допуснал техническа грешка, като е посочил в
мотивите си, че членствените му права са били „наследствени“, то това няма никакво
значение за решаване на делото и за крайния му извод с решението, тъй като безспорно
е доказано, че сумата му е изплатена именно за притежаваните от него права в ЖСК,
които е прехвърлил на сестра му.
Въззиваемият посочва, че не е навеждал твърдения, че членствените права в
ЖСК са вещни, но това не би имало значение, защото е достатъчно, че тези права са
притежавани преди брака и че по време на брака срещу прехвърлянето им С. Д. му е
заплатила сумата от 20 000 лева, с която е заплатена цената на процесното жилище.
Твърди се, че от значение в случая е установената трансформацията на личното му
имущество в парични средства, с които процесният имот е бил придобит.
Оспорват се и твърденията на ищците за неверни свидетелски показания
относно това, че след 2008 г. не са идвали в България, поради което подозирали
неистинност на разписката. Посочва се, че свидетелите заявяват обстоятелства, които
са им известни, и те няма как да знаят за действия или пътувания на ищците,
несвързани със собствеността на този имот или други техни отношения.
Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
решението да бъде потвърдено като валидно, допустимо, правилно, законосъобразно и
поставено в съответствие с материалния и процесуалния закон и всички събрани по
делото доказателства, и въззивниците да бъдат осъдени да заплатят всички разноски за
въззивното производство.
Във въззивното производство събирането на доказателства, сочени от
жалбоподателите, не е допуснато.
При извършената проверка по чл.267 от ГПК въззивният съд констатира, че
въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията
на чл.260 и чл.261 ГПК. При констатираната редовност и допустимост на жалбата
съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Съдът намира, че в случая обжалваното решение не е нито нищожно, нито
недопустимо, включително на наведените от жалбоподателите основания за това.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е
дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че такава е
налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав - когато решението е
постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при
неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав, при неспазване на
писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде
разкрита и по пътя на тълкуването. Нищожност на решението се приема да е налице и
11
когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато
се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в
случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и
добрите нрави.
В случая нито един от описаните пороци не е проявен в обжалваното решение
и то е валидно, като постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната
власт на съда, в писмена форма, подписано е от районния съдия, изразената в него воля
е напълно разбираема. Поддържаните от жалбоподателите доводи за нищожност на
решението, поради постановяването му в условията на формирана с предходно
решение (по бракоразводно дело)сила на пресъдено нещо, са неоснователни, тъй като
не съставляват основание за нищожност, а за недопустимост на решението. Що се
отнася до поддържаното от жалбоподателите оплакване за постановяване на решението
в противоречие с разпоредбата на чл.115, ал.1, б.“в“ от ЗЗД, този порок също не прави
решението нищожно, а евентуално неправилно, тъй като е свързано с правилното
приложение на материалния закон, в случая на института на придобивната давност.
Въззивният съдебен състав намира, че освен валидно, обжалваното решение е и
допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на
отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск, а районният съд се е
произнесъл по предявения иск, който му е родово подсъден и в съответствие със
заявеното от ищеца основание и петитум на иска. Решението не се явява недопустимо,
като постановено в нарушение на чл.299, ал.1 от ГПК, тъй като влязлото в сила
решение №1239/15.11.2011г.на РС-Враца по гр.дело №4640/2011г. разрешава
въпросите, свързани с прекратяването на брака между страните, вкл.за ползването на
семейното жилище след развода, а не за собствеността върху него. С това решение
сила на пресъдено нещо по отношение на правото на собственост на семейното
жилище не се формира, включително защото семейно жилище може да бъде всяко
жилище, което съпрузите са обитавали по време на брака, без значение чия
собственост е то (§1 от ДР на Семейния кодекс).
При така констатираната валидност и допустимост на обжалваното решение,
въззивният съд дължи произнасяне по неговата правилност, съобразно релевираните
във въззивната жалба оплаквания.
Районен съд-Враца е бил сезиран с иск, предявен от Т. Й. В. и И. З. Н. против
Ю. П. Д., за делба на съсобствен недвижим имот-апартамент в гр.Враца, подробно
описан в исковата молба.
Ищците поддържат, че имотът е бил закупен при равни права от ищцата Т. В. и
ответника Ю. Д. с нот.акт №102, том ІІІ, рег.№7911, дело №407/29.10.2004г., като при
закупуването ответникът е бил в брак с ищцата И. Н., който е прекратен с развод с
влязло в сила решение на РС-Враца от 15.11.2011г.по гр.дело №4640/2011г.
Поддържат, че имат интерес от предявяването на иска за делба, тъй като не са
12
могли да се поделят доброволно.
По реда на чл.131 от ГПК ответника Ю. Д. е ангажирал писмен отговор, с
който оспорва иска. Поддържа, че имотът е придобит с изключителни негови средства,
поради което не е съсобствен. Прави също възражение за придобиване на имота по
давност.
При така подадените искова молба и отговор в производството пред районния
съд са събрани писмени и гласни доказателства, въз основа на които въззивният съд
приема следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а това се установява и от представеното по делото копие от
решение №1239/15.11.2011г.на РС-Враца постановено по гр.дело №4640/2011г., че по
силата на същото решение е прекратен с развод сключения на 03.09.1996г. граждански
брак между ищцата И. Н. и ответника Ю. Д..
Видно от представеното по делото копие на нот.акт №102, том ІІІ, рег.№7911,
дело №407/29.10.2004г.на нотариус И. Л., рег.№*** в НК, Л. Х. П., Е. Х. Т., Д. Т. С. и
Т. С. И. продали на ищцата Т. В. и ответника Ю. Д., при равни права, самостоятелен
обект в сграда-етажна собственост, построена от ЖСК „***“ върху собствено дворно
място, ведно с мазе №4 и ведно с таван №10, с адрес на обекта гр.*** и площ по
документ 97,49 кв.м., за сумата от общо 11 324 лева.
В нотариалният акт не е посочено каква част от продажната цена е заплатил
всеки от купувачите, но ответникът Ю. Д. твърди, че продажната цена е заплатена
изцяло от него с лични средства, получени от продажба на наследствените си права
като член кооператор в ЖСК“***“-гр.Враца. В подкрепа на тези твърдения ответникът
е ангажирал писмени доказателства-списъци на член-кооператорите в ЖСК“***“,
протоколи от общи събрания на членовете на ЖСК“***“ и пр., от които се установява
по безспорен начин, че той имал качеството на член-кооператор в посоченото ЖСК до
освобождаването му, поради напускане с протокол от 14.07.2005г. От показанията на
св.С. Д., която е сестра на ответника, се установява, че след 2000г. свидетелката и
ответника се разбрали, че той не желае да става собственик на апартамент в
кооперацията, поради което ще прехвърли членствените си права на свидетелката
срещу парична сума. Св.Д.а твърди също, че през 2004г. ответникът заявил, че е
намерил апартамент, който желае да закупи, за да живее в него със съпругата си
/ищцата И. З./, поради което настоял да уредят отношенията си по прехвърлянето на
членствените му права. Постигнали уговорка св.Д.а да му изплати 20000 лв., съответно
да встъпи в членствените му права в кооперацията. В изпълнение на уговорката св.Д.а
продала своя гарсониера за сумата от 17 000 лв., от които 12000 лв.дала на ответника, а
с остатъка погасила свой стар кредит и изтеглила нов за 8 000 лв., които също предала
на ответника. Свидетелката твърди също, че с така получената сума от 20 000 лв.
ответникът закупил апартамента, предмет на настоящия спор, и извършил подмяна на
дограмата в него.
13
Така дадените от св.С. Д. показания се подкрепят изцяло от показанията на
останалите разпитани по делото свидетели-св.В. А. и св.С. Д., които не са в родствени
отношения със страните. Общите показания на тримата свидетели се подкрепят изцяло
и от събраните по делото писмени доказателства-разписка от 06.10.2004г./л.64 от
делото/, писмо изх.№ИД-23111 от 16.09.2021г.на “Обединена българска банка“АД,
копие от нот.акт №113, т.V, рег.№5881, дело №363/2004г.на нотариус Р. С. и протокол
от 14.07.2005г.на ОС на ЖСК“***“, от които се установява прехвърлянето на
членствените права от ответника на неговата сестра и получаването на сумата от общо
20 000 лв. Всички събрани в тази насока писмени и гласни доказателства не са
оспорени от ищците и насрещни доказателства в обратен смисъл не са ангажирани,
поради което и като се има предвид датата на придобиване на спорния имот, съдът
приема, че неговото закупуване действително е извършено с лични средства на
ответника Ю. Д., получени от продажбата на наследствените му права в ЖСК“***“.
От събраните по делото гласни доказателства се установява също така, че
няколко месеца след закупуването на процесния имот /през 2005г./ ищцата И. З.
заминала да живее в Италия, а 2-3 години след това за Италия заминала и ищцата Т. В.,
заедно с роденото от брака на З. и Д. дете. Според свидетелите, след заминаването на
ищците за Италия в имота живее и той се ползва само от ответника Ю. Д.. Св.В. А. и
св.С. Д. дори установяват, че според тях имотът е и винаги е бил собственост на
ответника. Показанията на свидетелите по отношение на заминаването на ищците за
Италия се подкрепят от представените по делото нотариално заверени декларации от
29.05.2006г. и от 30.05.2008г., пълномощно от 29.05.2006г./л.69-71/ и удостоверение за
присвояване на данъчен идентификационен номер от 22.04.2008г., издадено от
италианските власти /л.159/.
За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди
събраните в първоинстанционното производство доказателства поотделно и в тяхната
пълнота, при което достигна до следните правни изводи:
Съдът е сезиран с иск по чл.34 от Закона за собствеността за делба на
съсобствен недвижим имот, придобит чрез покупко-продажба, съвместно и при равни
права, от ищцата Т. В. и ответника Ю. Д. по време на брака му с ищцата И. З..
Обстоятелствата по възмездното съвместно придобиване на имота от ищцата Т. В. и
ответника Ю. Д., както и че придобиването е станала по време на брака му с ищцата И.
З., са безспорно установени по делото чрез надлежни писмени доказателства и по
отношение на тези обстоятелства страните не спорят. Съобразно релевираните от
ответника възражения, спорно между страните е дали приносът на ищцата И. З. в
придобиването на имота следва да бъде изключен, поради влагането на лични средства
за придобиването от страна на ответника Ю. Д., както и придобил ли е ответника имота
въз основа на установено от него давностно владение по отношение частите на ищцата
Т. В..
14
Съгласно действащото към датата на придобиване на процесния имот
законодателство-СК от 1985г.(отм.), съпрузите могат да придобиват вещи и права
върху вещи както в режим на съпружеска имуществена общност, така и като лични.
Според приложимата към датата на придобиване на процесния имот
разпоредба на чл.19, ал.1 от СК (отм.), вещите и правата върху вещи, придобити от
съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на
двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. С разпоредбата на ал.3
на чл.19 от СК(отм.), е въведена оборима презумпция, че съвместният принос в
придобиването се предполага до доказване на противното.
От своя страна личното имущество на съпрузите е дефинирано посредством
разпоредбите на чл.20 и чл.21 от СК (отм.), втората от която в своята ал.1 предвижда,
че лични са и онези вещи, права върху вещи и парични влогове, които са придобити по
време на брака, но изцяло с лично имущество по чл.20, ал.1 или с друго лично
имущество, придобито преди брака (пълна трансформация).
Доколкото настъпилото преобразуване на лично имущество изключва
съвместния принос на съпрузите, то в рамките на предявен иск за делба на вещ,
придобита по възмезден начин само от единият от съпрузите, ответникът по този иск
може да опровергае презумпцията на чл.19, ал.3 СК от 1985 г. (отм.) чрез възражение
за пълна или частична трансформация по чл.21, ал.1 и/или ал.2 СК от 1985 г. (отм.).
Тежестта за опровергаване на презумпцията се носи от ответника и съгласно т.4 от ТР
№5/2013г.на ОСГТК на ВКС, критерият за преобразуване на лично имущество в
закупения през време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на
вложените в придобиването средства.
В разглеждания случай ответникът Ю. Д. е направил своевременно възражение
за пълна трансформация с правно основание чл.21, ал.1 СК от 1985 г. (отм.).
Настоящият състав намира възражението за основателно и че с него е опровергана
презумпцията по чл.19, ал.3 СК от 1985 г. (отм.) по следните съображения:
Установено по делото е, че процесният имот е възмездно придобит на
29.10.2004г. само от ответника Д. и от ищцата Т. В. при равни права, за сумата от общо
11 324 лв. Установи се също, и по отношение на този въпрос страните не спорят, че
преди закупуването на имота ответникът е разполагал с лично имущество по смисъла
на чл.20, ал.1 от СК (отм.)-членство в ЖСК, което в основата си е прехвърлимо и
наследимо имуществено право. Въз основа на извършения съвкупен анализ на
събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съдебен състав
приема, че именно със средствата, получени от прехвърлянето на членството си в ЖСК
на своята сестра-св.С. Д., ответникът Ю. Д. е закупил имота, предмет на настоящия иск
за делба. Разпитаните по делото свидетели еднопосочно и безпротиворечиво подробно
обясняват както намерението на ответника да продаде на сестра си членствените си
права в ЖСК „***“, за да закупи друго жилище, така и извършеното от св.Д.а плащане
15
на сумата от общо 20 000 лв. в полза на ответника и то непосредствено преди
сключването на договора за покупко-продажба от 29.10.2004г. Освен че са подробни и
безпротиворечиви взаимно, показанията на разпитаните по делото свидетели се
подкрепят изцяло от събраните по делото писмени доказателства /разписка от
06.10.2004г., нот.акт №114, том V, рег.№5881, дело №363/2004г. писмо изх.№ИД-
23111/16.09.2021г.на „ОББ“ АД, протокол от 14.07.2005г. от ОС на ЖСК“***“/,
свързани с прехвърлянето на членствените права на ответника, заплащането на сумата
от 20 000 лв. Така събраните писмени доказателства не са оспорени от ищците, поради
което ценени съвкупно със свидетелските показания, те установяват придобиването на
имота /съответните му ид.ч./ от ответника Ю. Д., изцяло с негови лични средства,
съответно опровергават презумпцията по чл.19, ал.3 от СК (отм.).
При така направените изводи за наличие на пълна трансформация и оборване
на презумпцията за съвместен принос на съпругата, въззивният съдебен състав
намира, че със закупуването на ½ ид.ч. от процесния апартамент тя е станала лична
собственост на ответника Ю. Д..
В допълнение към тези изводи въззивният съдебен състав намира за
необходимо да посочи, че пълна трансформация на лично имущество съществува
единствено в имуществените отношения между ответника Д. и ищцата И. З., но
законодателството, в частност Семейният кодекс и Законът за собствеността,
изключват съществуването на такъв правен институт извън съпружеските отношения.
Ето защо и възражението на ответника Ю. Д. за пълна трансформация се разглежда
единствено по отношение на придобитата с договора от 29.10.2004г. ½ ид.ч. от
процесния имот, но не засяга придобитите от ищцата Т. В. имуществени права. Волята
за придобиване на страните по договора е ясно изразена в него и със сключването му
настъпва вещнопрехвърлителен ефект, в резултат на което ищцата Т. В. е станала
собственик на ½ ид.ч. от имота, независимо от това дали за закупуването са вложени
нейни лични средства или средства на ответника Д.. Ето защо, дори да се приеме, че
пълната цена на имота е била заплатена изцяло от ответника Д. без намерение за
надаряване на ищцата Т. В., то за половината от така заплатената цена за ответника
възниква облигационно вземане, но не и право на собственост върху целия имот.
В обобщение на изложеното следва да се приеме, че по силата на договора от
29.10.2004г. по отношение на спорния имот е възникнала съсобственост при равни
права единствено между ищцата Т. В. и ответника Ю. Д., при което и съобразно
възраженията в отговора по чл.131 от ГПК и оплакванията във въззивната жалба,
произнасяне въззивния съд дължи по въпроса за придобиването на частта на Т. В. по
давност. При изводите на въззивния съд, че СИО по отношение закупената от Д. ½
ид.ч. от имота не е възниквала, то независимо от императивния характер на
разпоредбата на чл.115, ал.1, б.“в“ от ЗЗД, произнасяне по това оплакване във
въззивната жалба не се следва.
16
Съгласно разрешенията, дадени от ВКС в т.2 на ТР №4/2012г., ОСГК, и в ТР
№1/2012г., ОСГК, придобивната давност е способ за придобиване на право на
собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на
тези права в продължение на определен от закона срок от време, като изискуемото от
чл.120 ЗЗД, вр. с чл.84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. В мотивите на Тълкувателното
решение е прието, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че
придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните
юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на
представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето,
изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния
елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево
изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези
преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното им
съдържание/. Прието е също, че тъй като обективният елемент на вледението съвпада с
този на държането, то за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана
фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото
вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез
позоваване на последиците от придобивната давност. При тези доводи ВКС е приел, че
при наличие на позоваване, правните последици-придобиване на вещното право-се
зачитат от момента на изтичане на законно определения срок, съобразно елементите на
придобивното основание по чл.79, ал.1 от ЗС и по чл.79, ал.2 от ЗС.
От изложеното може да се направи извод, че превръщането на държането във
владение не изисква някакъв специален акт, а за да придобие по давност правото на
собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец,
следва да превърне с едностранни действия държането им във владение и тези действия
са доведени до знанието на останалите съсобственици.
В случая се установи, че след закупуването на имота през 2004г.страните
живеели заедно в него, но около 2-3 години след това двете ищци напуснали страната и
трайно се установили да живеят в Италия, а ответникът останал в имота и заживял
самостоятелно в него и го стопанисвал изцяло. Последвал и развод между ищцата И. З.
и ответника. Въззивният съд приема, че установената от ответника Ю. Д.
самостоятелна власт върху имота, постоянното живеене в него със знанието и без
възражение на останалия съсобственик Т. В., липсата на спорове относно начина на
фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имота и без претенции за
упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал.3 или чл. 31, ал.2 ЗС, следва да се
приемат за действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на
намерението за своене и установяване на владение за себе си. /В този смисъл са
мотивите към т.1 от ПП-6-74/. Това е така, защото тези действия покриват
17
съдържанието на правото на собственост. При съчетаното им проявление, те
установяват признаците на владението, защото са явни – възприемат се от
съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се
упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на придобивната
давност, визирани в чл. 79 ЗС са реализирани. Не е необходимо дори отношенията
между съсобствениците да са се влошили и да са преустановени контактите между тях,
за да се приеме, че е променено държането на идеалните части на другия съсобственик
във владение за себе си. Съществено е, че действията на своене, покриващи
съдържанието на правото на собственост, са изявени пред другия съсобственик по
начин, че тя да може да разбере, че имота се свои изцяло от ответника, който
упражнява и фактическа власт върху него.
По така изложените съображения въззивният съд приема, че ответника Ю. Д. е
придобил по давност съсобствените части на ищцата Т. В. от имота и той е станал
изключителна негова собственост, поради което искът за делба подлежи на отхвърляне.
При съвпадане на крайния резултат от спора в решенията на първоинстанционния и на
въззивния съд, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено, но при мотивите,
изложени от настоящата съдебна инстанция.
Доказателства за извършени от ответника разноски за въззивното производство
не са представени, поради което такива не следва да се присъждат.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260457 от 23.10.2021г. на Районен съд-Враца,
постановено по гр.д. №2776/2020г.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18