№ 3798
гр. София, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Т.ова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100503402 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №12626 от 11.11.2022 год. постановено по гр. д. № 19626/2022 г. на СРС,
40 състав са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от Б. Т. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр.
София, ж.к. ****, Т. Б. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр.София, с. Герман, ул. ****,
И. Б. Т. – Д., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, с. Герман, ул. **** и В. Б. Т.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, действащи чрез процесуалния си
представител адв. К.Н. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. **** срещу Е. Г. С.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ул. **** и Е. В. С.-Г., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. София, ул. **** отрицателни установителни искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици на
поземлен имот с идентификатор 14831.6507.371, с адрес: с. Герман, р – н Панчарево, м.
„Терасите“ с площ от 1111 кв.м., с трайно предназначение: урбанизирана – за друг вид
застрояване, с номер по предходен план 6107.371, при съседи: поземлени имоти с
идентификатори 14831.6507.5502, 14831.6507.372, 14831.6507.5162, 14831.6507.5168, ведно
с изградената в него постройка с идентификатор 14831.6507.371.1 с площ от 9 кв.м. Ищците
са осъдени на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответниците сума в размер на 1750 лева,
представляваща направени разноски по делото.
Образувано е по въззивна жалба на ищците, с което се оспорва решението като
неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила.
Кредитира свидетелските показания, които са в посока, че фактическата власт е
упражнявана от ищците по делото, като препраща към отделни части от показанията и
цитира конкретни изказвания на свидетелите за да обоснове, че същите последователно и
безпротиворечиво описват обстоятелства, достатъчни да установят, че ищците са
единствените, които са упражнявали фактическата власт върху недвижимия имот. Препраща
към установеното в съдебната практика относно случаите, в които е допустимо лице,
1
допуснато да живее в недвижим имот да се позове на придобивна давност, както и кога е
приложима презумпцията по чл.69 ЗС, а именно, когато фактическата власт изначално е
установена като владение. Препраща към съдебната практика относно предпоставките, при
които се трансформира държането във владение. Оспорва крайния извод на съда, че
фактическия състав на чл.68 от ЗС се е реализирал в полза на праводателите на ответника.
Твърди по делото да не е установено предаване на фактическата власт върху процесния
имот на втората ответница по делото, тъй като не се доказва, че първата ответница изобщо е
упражнявала фактическата власт. Оспорва изводите на съда относно и срока на
придобивната давност. Моли съда да отмени първоинстанционното решение като
неправилно и незаконосъобразно, като постанови ново, с което да уважи претенцията на
ищеца. Претендира разноски.
Въззиваемите – ответници подават отговор на въззивната жалба, с която оспорват
въззивната жалба изцяло като неоснователна и необоснована, а първоинстанционното
решение приема за правилно и законосъобразно. Смята, че първоинстанционния съд
правилно е преценил и съпоставил събрания по делото доказателствен материал, въз основа
на което е постановил и обосновано съдебно решение. Споделя изводите на първата
инстанция относно това кой е упражнявал фактическата власт върху процесния недвижим
имот. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение, а обжалваното решение да
потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Производството е образувано по искова молба на Б. Т. Т., ЕГН**********, с
постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, Т. Б. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес:
гр.София, с. Герман, ул. ****, И. Б. Т. – Д., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, с.
Герман, ул. **** и В. Б. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****,
действащи чрез процесуалния си представител адв. К.Н. от САК, със съдебен адрес: гр.
София, ул. ****. Ищците твърдят, че са собственици на поземлен имот с идентификатор
14831.6507.371, с адрес: с. Герман, р – н Панчарево, м. „Терасите“ с площ от 1111 кв.м., с
трайно предназначение: урбанизирана – за друг вид застрояване, с номер по предходен план
6107.371, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 14831.6507.5502, 14831.6507.372,
14831.6507.5162, 14831.6507.5168, ведно с изградената в него постройка с идентификатор
14831.6507.371.1 с площ от 9 кв.м., като са придобили имота въз основа на наследствено
правоприемство от Г. С.М. (С.). Поддържат, че им е възстановено правото на собственост
като наследници на Г. С.М. (С.) върху новообразуван имот в строителните граници в кад.
район № 6107, имот № 371. С декларация по чл. 14 от ЗМДТ от 01.10.2008 г. правото на
собственост върху имота било декларирано от единия от ищците – И. Т., като в т. 5 бил
посочен за собственик и Г. С.М. (С.). Последният починал на 15.05.2021 г., като оставил за
свои наследници тримата от ищците. Посочват, че в периода 2008 г. -2021 г. са плащали
редовно дължимите данъци и такси за имота, но за периода 2008 г. -2012 г. не се съхраняват
копия от приходните квитанции от данъчната администрация. След одобряване на
кадастралната карта и регистър за района се сдобили със скица от 02.11.2017 г., в която като
собственик бил посочен наследодателят им Г. С.М. (С.). През 2022 г. обаче в нова скица за
имота като собственик бил посочен и ответникът Е. В. С.-Г., която придобила имота от
другия ответник – Е. Г. С., която пък се снабдила по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК с
констативен нот. акт за имота. Ищците оспорват ответникът Е. Г. С. да е придобил
процесния имот на описаното в него придобивно основание, а именно давностно владение.
Твърдят, че в периода до 27.08.2008 г. давност за имота не е текла съгласно чл. 5, ал. 2
ЗВСОНИ, а в периода 27.08.2008 г-27.08.2018 г. ищците са манифестирали своето право на
собственост върху имота, а към настоящия момент били и във владение на същия. Считат,
че тъй като Е. Г. С. не била собственик на имота, то и приобретателят Е. В. С. - Г. не е
2
станала собственик. Съобразно изложеното, молят за постановяване на решение, с което да
бъде признато за установено, че ответниците не са собственици на гореописания поземлен
имот и на изградената в него постройка с идентификатор № 1 с площ от 9 кв. м., както и на
основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен нот. акт № 1, том 4, рег. № 13231, дело №
441/11.12.2019 г., с който Е. Г. С. е призната за собственик на имота.
Ответниците са подали отговор на исковата молба в законоустановения срок, в който
излагат съображения за недопустимост, евентуално за неоснователност на предявения иск.
Твърдят, че отрицателен установителен иск е недопустим, когато ответникът владее вещта.
Оспорват към момента на подаване на исковата молба ищците да са във владение на имота,
като твърдят, че от 1971 г. имотът, заедно с постройката, са владени от Е. Г. С. и съпругът й
Т.Д.С., починал на 07.11.2008 г., чийто единствен наследник е тя, като след смъртта му тя
владее имота до продажбата му на 20.02.2020 г. От този момент имотът се владеел от
ответника Е. В. С.-Г.. Поддържат, че в случая е налице трансформация на правото на
ползване в право на собственост по пар. 4а или пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като имотът
бил предоставен за ползване на Т.Д.С., който бил в брак с Е. Г. С., по реда на ПМС № 21 от
31.01.1963 г., както и на основание ПМС от 21.01.1980 г. за по-нататъшно внедряване на
системата за самозадоволяване на населението от селищните системи с основни
селскостопански продукти. Евентуално твърдят, че имотът е придобит по силата на
постоянно, явно, непрекъснато и необезпокоявано владение. Посочват, че имотът е ползван
непрекъснато, като в периода поне от 1998 г. до 2019 г. е заплащан и данъкът за него.
Съобразно изложеното, молят за отхвърляне на предявения иск.
Жалбата е допустима, като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и следва да се
разгледа по същество.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно, но
разгледано по същество е неправилно, като излага следните съображения.
Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск за установяване
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато
има интерес от това. От цитирания текст се вижда, че основна предпоставка за
допустимостта на установителния иск е наличието на интерес от установяване на
действителното правно положение. Съгласно ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС на РБ
правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно
право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от
спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или
пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната
претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за
собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта,
както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.
Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има
възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече
претендираните от ответника права. При отрицателния установителен иск за собственост и
други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес.
Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като
докаже фактите, от които то произтича. Ако ищецът не докаже твърденията, с които
обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Наличието на правен интерес
се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба,
3
като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е
длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния
интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес,
съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на
претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от
ищеца вещно право. В конкретния случай съдът намира, че за ищците е налице правен
интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като ответникът се е снабдил с
констативен нотариален акт, удостоверяващ право на собственост върху спорния имот,
чиято отмяна се претендира от ищците в настоящото производство. Правото, предмет на
отрицателния установителен иск, с който се отрича правото на собственост или друго вещно
право се индивидуализира с вещта, върху която съществува, с лицето, което е негов носител
и с придобивното основание. При отрицателния установителен иск за собственост, след като
ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса
всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен
установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без
оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни
негови основания. /ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС на РБ/.
Според становището, възприето в ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният
акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК,
не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията
на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на
официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта
право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира
приложение редът на чл. 193 ГПК. В мотивите на цитираното ТР № 11/2012 г. на ОСГК на
ВКС се посочва, че тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава
правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на
правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да
твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в
доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в
опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или
доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване
на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се
докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се
развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа
нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.
В случая от събраните по делото доказателства се установи, че ищците са придобили
правото на собственост върху спорния имот на основание Заповед № РД-64-130/29.07.2008
г. на Кмета на СО, район Панчарево, по силата на която е възстановено правото на
собственост на наследниците на Г. С.М. (С.) върху новообразуван имот в строителни
граници в кад. район 6107, имот № 371, местност Терасите, землище на с. Герман, гр.
4
София, с площ от 1112 кв. м., при граници и съседи: север – ПИ № 5168, изток – ПИ № 5168
и ПИ № 5162, юг – ПИ № 372 и запад – ПИ № 5502. Видно от извършеното върху заповедта
удостоверяване, същата е влязла в сила на 27.08.2008 г., като това обстоятелство не е спорно
между страните. По делото не е спорно, а и се установява от представените удостоверения за
наследници, че ищците са наследници по закон на Г. С.М. (С.).
Доколкото, обаче, по делото няма нито твърдения, нито доказателства след
приключване на възстановителната процедура ищците да са установили фактическа власт
върху имота чрез законен способ – няма данни да им е предаден доброволно от заварените
лица или пък да са предприели действия по съдебен ред за прекъсване на владението и
съответно давността чрез предвидените способи – чл. 83 ЗС вр. чл. 116 ЗЗД, правилно
първоинстанционният съд е приел, че ищците не доказват правото си на собственост.
Декларирането на имота пред общинските данъчни власти, сторено на 01.10.2008 г., и
плащането на годишен данък не са действия, които могат да прекъснат фактическата власт
на владелеца, доколкото са насочени към данъчната администрация, а не към владелеца, а
най-вероятно и въобще не са станали достояние на последния. За пълнота, плащането на
тези данъци свидетелства само за намерението на ищците да третират имота като свой, а не
и за реално установена върху него фактическа власт от тях. Напротив, намерението за своене
се открива при ответниците и техните праводатели, за които са открити данъчни партиди за
имота и са плащали данъци за него, включително през периода 2007 г. -2020 г., което също
показва от тяхна страна намерение за своене.
От страна на ответниците е представен е нот. акт № 1, том 4, рег. № 13231, дело №
441/11.12.2019 г., от който се установява, че ответницата е призната за собственик на
поземлен имот и на изградената в него постройка с идентификатор № 1 с площ от 9 кв. м.
Разпоредбата на пар. 4а ПЗРЗСПЗЗ дава възможност на ползвателите, които са
построили сграда в имота до 01.03.1991 г., да придобият право на собственост, ако заплатят
земята на собственика чрез общината в тримесечен срок от влизане в сила на оценката по
цени, определени от Министерски съвет. За целта пар. 4а ПЗРЗСПЗЗ и пар. 61 и пар. 62
ПЗРППЗСПЗЗ уреждат нарочна процедура, включваща поредица от действия на ползвателя
и на общинската администрация, в резултат на които се стига до придобиване правото на
собственост. Трайна е практиката на ВКС относно кои са елементите от фактическия състав
на придобиването по пар. 4а ПЗРЗСПЗЗ /напр. решение № 20/04.04.2016 г. по гр. д. №
3535/2015 г. на II ГО/ - първо е нужно ползвателят, който желае да изкупи земята, да подаде
до общината заявление за изкупуване в срок до 31.01.1998 г.; след това назначена от кмета
на общината комисия дава становище относно наличието на законовите представки за
придобиване на собствеността; въз основа на становището на тази комисия кметът издава
заповед, с която признава или отказва да признае правото да се придобие собствеността;
заповедта на кмета подлежи на обжалване по административен ред; ако правото бъде
признато се възлага извършване на оценка на имота от техническата служба на общината;
изготвената оценка се утвърждава със заповед на кмета; тази заповед също подлежи на
обжалване по административен ред; след влизане в сила на оценката в тримесечен срок
5
цената следва да бъде заплатена от ползвателя. Заплащането на цената е последното
действие, с което приключва реализирането на този сложен фактически състав и което води
до придобиване правото на собственост.
Въззивният съд споделя изводите на първата инстанция относно нереализиране на
фактическия състав за придобиване право на собственост на това основание в полза на
праводателите на първата ответница по делото.
Въззивният съд, също така, споделя изводите на първата инстанция по отношение на
възражението, наведено в отговора на исковата молба, за изтекла в полза на последните
придобивна давност. Придобивната давност е един от регламентираните в чл. 77 от ЗС
способи за придобиване право на собственост върху вещи. Съгласно чл. 79 от ЗС, правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно- с непрекъснато владение в
продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 от ЗС, владението е
упражняване на фактическа власт /corpus/ върху вещ, която владелецът държи лично или
чрез другиго като своя /animus/. По отношение на владелеца трябва да са налице
кумулативно и двата елемента от фактическия състав на чл. 68 ЗС - корпус и анимус. Следва
да се отчете, че не всяка фактическа власт, респ. не всяко служене с вещта, представлява
владение. Принципът във вещното право, че който държи- владее, а който владее, владее за
себе си / чл. 69 ЗС/, има изключения. Такова изключение е държането на имота, по силата на
наемно правоотношение-наемателят е държател спрямо действителния собственик, до
момента в който явно и недвусмислено демонстрира промяната в анимуса, с който държи
имота- т. н. interversio possessiones. Законът- чл. 69 от ЗС, установява оборима презумпция,
че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго.
Презумпцията относно субективния елемент на владението, т. е. намерението за своене на
вещта /animus/, е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на владелческото му
качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което оспорва осъщественото
владение. В този смисъл са и разясненията в ППВС № 6/74 г.
Следва да бъде доказано осъществявано владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС,
което да е породило правните последици на придобиване на собствеността, съгласно чл. 79,
ал. 1 ЗС, според която правото на собственост върху недвижимия имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години. За осъществяване на този придобивен
способ е необходимо наличието на елементите на владението-упражняването на
фактическата власт върху вещта, това владение да е като свое, че е изминал законово
необходимия минимален срок, който да превърне владелеца в неин собственик, владението
да е през цялото време постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, като
държането фактическата власт върху вещта е с намерението да я придобие за себе си и
намерението за нейното своене да е станало достояние на собственика, спрямо който
владелецът упражнява фактическата власт.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г.,
ОСГК на ВКС, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и
6
други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на тези права в
продължение на определен от закона срок от време. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира
фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно
владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и
владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително
добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Правната
последица – придобиване на вещното право – е нормативно свързана само с тези
юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно определения
фактически състав да се включват и други елементи. Следователно изискуемото от чл. 120
ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав
на придобивното основание по чл. 79 ЗС.
Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както
обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент вещта да
се държи като своя. Обективният елемент на владението – упражняването на фактическа
власт – съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на
фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл. 69 ЗС/ предполага наличието на
намерението да се свои вещта. Именно затова, за да се трансформира фактическото
състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено
вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение
за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120
ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на
владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на
спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския
оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.
н. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено
чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на
позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента
на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.
По делото е категорично установено, че Т.Д.С. е упражнявал фактическа власт върху
имота от 1981 г., като го е ползвал и обработвал, и това е продължило до смъртта му,
настъпила на 07.11.2008 г. Самите ищци не твърдят да са установили владение върху имота
преди заповедта за възстановяване от 29.07.2008 г. С пар. 4 на ПЗР на ЗСПЗЗ /ДВ. бр. 28 от 3
април 1992 г. / се прекратява правото на ползване върху земеделските земи, предоставени на
граждани по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и
на Министерския съвет. От това следва, че от влизане в сила на тази разпоредба,
ползвателите вече не упражняват фактическа власт върху имотите като ползватели
/държатели/. Ето защо, продължилото след този момент упражняване на фактическо
господство върху имота от лицата /бивши ползватели/, което има явен характер и
7
ограничава възможността на трети лица също да упражняват фактическа власт върху вещта,
разкрива белезите на владение, а не на държане, а и е налице законова презумпция по чл. 69
ЗС. С оглед на това, след този момент Т.Д.С. е упражнявал фактическа власт върху имота
във формата на владение, а не на държане, което може да доведе до придобиване на
собствеността по чл. 79 ЗС.
Правилно е определен началния момент на придобивната давност, а именно от
влизане в сила на заповедта за възстановяване на правото на собственост на наследниците
на Г. С.М. (С.) на 27.08.2008 г. Събраните писмени доказателства в тяхната съвкупност
установяват, че Т.Д.С. е упражнявал фактическа власт върху имота от 1981 г., която
фактическата власт върху имота не му е била отнета до смъртта му на 07.11.2008 г., поради
което е продължила и до този момент. Владението като фактическо състояние е наследено
от съпругата на Т.Д.С. и негов единствен законен наследник – Е. Г. С., която е продължила
да упражнява фактическа власт върху имота след смъртта му. Последното е явно и не е
установено насилствено или по скрит начин, като за да е непрекъсната фактическата власт,
не е необходимо да се упражнява ежедневно, а през определени интервали от време.
Изискването е неупражняването да не надвишава шест месеца, тъй като в този случай се
прекъсва давността – чл. 81 ЗС. Също така, съгласно чл. 83 ЗС, когато едно лице докаже, че
е владяло в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се
докаже противното. Фактическата власт върху имота, упражнявана от Е. Г. С., не е била
прекъсната.
Няма нито твърдения, нито доказателства фактическата власт върху имота да е била
отнета от праводателя на ответниците до смъртта му на 07.11.2008 г., поради което е
продължила и до този момент. Според чл. 116 ЗЗД, приложим съответно към института на
придобивната давност съгласно чл. 84 ЗС, давността се прекъсва с признаване на вземането
от длъжника, с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително
производство и с предприемане на действия за принудително изпълнение. Други действия,
вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата
придобивна давност. Така например различните покани - устни, писмени, нотариални;
фактическите смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили
в отнемане на владението за повече от шест месеца, не водят до прекъсване на придобивната
давност. По делото няма данни установената фактическа власт върху имота, която е
продължила от законния наследник, да е била прекъсната чрез допустимите от закона
способи. Положението остава непроменено до 11.12.2019 г., когато ответницата Е. С. се е
снабдила с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, а и след това до
20.02.2020 г., когато се е разпоредила с имота в полза на Е. Гатева. Чрез снабдяване с
констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка лицето се позовава на изтекла
придобивна давност в негова полза, а самата придобивна давност се зачита към момента на
изтичане на срока за това и нейните последици настъпват към този момент - ТР №
4/17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК на ВКС. С оглед на това, в края на 2018 г.,
когато е изтекъл 10 годишният давностен срок, ответницата Е. С. е придобила имота на
8
оригинерно правно основание – чл. 79, ал. 1 ЗС е към датата на разпоредителната сделка,
извършена с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 61, том 1, рег. № 1589, дело
№ 45/2020 г., е била собственик на имота и изградените в него постройки и е могла
надлежно да прехвърли правото на собственост върху тях на приобретателя Е. В. С. - Г..
По изложените правни съображения решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноските следва да бъдат разпределени между страните
както следва:
Предвид потвърждаване на решението на СРС, право на разноски има само
въззиваимя на основание чл.78,ал.3 ГПК.
Въззиваемите се представляват от един адвокат, като са разписани договор за правна
защита и съдействие и договор за предоставена правна помощ, като уговорения размер на
адвокатско възнаграждение е еднакъв – 1 800 лева. Разликата е, че за ответницата Е. С. е
предоставена безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закон за
адвокатурата, като е приложена и декларация за материално положение. За ответницата Е. Г.
е представена разписка, в която адвоката заявява, че е получила договорената сума от
ответницата. Представен е и списък с разноски по чл.80 ГПК. Доколкото е направено
възражение за прекомерност в открито съдебно заседание, съдът следва да се произнесе и по
него. Материалният интерес по делото се определя от цената на иска, която в настоящия
случай се определя по реда на чл.69, ал.1, т.2 от ГПК, а именно по данъчната оценка на
имота. Такава е приложена по делото, от която се установява, че цената на иска е в размер
на 3487,60 лева и приложима е разпоредбата на чл.7, ал.5 от Наредба №1 от 09.07.2004 год.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където е предвиден минимум от
1 500 лева.
Наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв не може да бъде обсъждано от
съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и
ал. 2 ЗАдв, очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3
ЗАдв и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски.
Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат в размер не по-нисък от
предвидения в НМРАВ по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, като осъди другата страна да го заплати.
Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално
представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв е достатъчна за доказване на
материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос
единствено на преценката на самия адвокат. В хипотезите на чл. 38, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 2
ЗАдв законодателят е предвидил възможност определен кръг лица да не заплащат
адвокатски хонорар, но същият да бъде дължим от насрещната страна, в случай че са налице
предпоставките на чл. 78, ал. 1 ГПК за осъждането й за разноски, като дали е било налице
материално затруднено положение е без значение, тъй като се касае за вътрешни отношения
между адвокат и клиент. Този извод се подкрепя и от факта, че договорът за адвокатска
услуга се подчинява на общите правила на ЗЗД в неуредените от ЗАдв случаи, като на
основание чл. 9 ЗЗД във вр. с чл. 20а ЗЗД следва да се приеме, че уговорките в договора за
адвокатска услуга се определят свободно от страните и имат действие във вътрешните им
отношения, освен в законоустановени изключения.
Съобразявайки фактическата и правната сложност на делото, събраните и
предоставени писмени доказателства по делото, необходимите и извършени процесуални
9
действия от процесуалния представител, съдът намира възражението за неоснователно.
По изложените съображения, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №12626 от 11.11.2022 год. постановено по гр. д. №
19626/2022 г. на СРС, 40 състав са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от Б. Т. Т., ЕГН**********,
с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, Т. Б. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес:
гр.София, с. Герман, ул. ****, И. Б. Т. – Д., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, с.
Герман, ул. **** и В. Б. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****,
действащи чрез процесуалния си представител адв. К.Н. от САК, със съдебен адрес: гр.
София, ул. **** срещу Е. Г. С., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ул. **** и Е.
В. С.-Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. **** отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че
ответниците не са собственици на поземлен имот с идентификатор 14831.6507.371, с адрес:
с. Герман, р – н Панчарево, м. „Терасите“ с площ от 1111 кв.м., с трайно предназначение:
урбанизирана – за друг вид застрояване, с номер по предходен план 6107.371, при съседи:
поземлени имоти с идентификатори 14831.6507.5502, 14831.6507.372, 14831.6507.5162,
14831.6507.5168, ведно с изградената в него постройка с идентификатор 14831.6507.371.1 с
площ от 9 кв.м.
ОСЪЖДА Б. Т. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, Т. Б. Т.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр.София, с. Герман, ул. ****, И. Б. Т. – Д.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, с. Герман, ул. **** и В. Б. Т.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, действащи чрез процесуалния си
представител адв. К.Н. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. **** да заплатят на Е. В.
С.-Г., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК сумата от 1 800 лева, представляваща разноски за второинстанционното производство.
ОСЪЖДА Б. Т. Т., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, Т. Б. Т.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр.София, с. Герман, ул. ****, И. Б. Т. – Д.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, с. Герман, ул. **** и В. Б. Т.,
ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, действащи чрез процесуалния си
представител адв. К.Н. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. **** да заплатят на Е. Г.
С., ЕГН**********, с постоянен адрес: гр. София, ул. **** на основание чл.78, ал.3 ГПК вр.
чл.38, ал.2, т.1 от Закон за адвокатурата сума в размер на 1 800 лева, представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10