РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.12.2018
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО,
11-ти с-в, в открито заседание на осемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Съдия
Вергиния Мичева-Русева
при
секретаря Диана Борисова, и с участието на прокурор при СГП Радослав Стоев, като
разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 6708 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.
първо и чл.
2б ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът О.А.А. твърди, че срещу него на 28.02.2000 г.
било образувано следствено дело № 69/2000 г. по описа на Столична следствена служба, като
обвинителния акт срещу него бил внесен в съда на 25.11.2003 г. Образувано било
н.о.х.д.№ С-6/2003 г. на СГС, НО, 19 състав, а в последствие поради отвод на
съдия по делото и връщане на същото за продължаване на разследването е внесен
нов обвинителен акт на 11.08.2006 г., по който било образувано н.о.х.д.№ 3967/2006
г. на СГС, НО, 3 състав. В исковата молба се твърди, че с Присъда № 270 от
09.10.2012 г. ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение за това, че на
26.02.2000 г. в гр. София, ж.к.“**********в съучастие като съизвършител с Д.Т.А.
– К. и П.Д.К.– съизвършители и с Н.Г.К.като
помагач, умишлено умъртвил Н.К.Г., като деянието било извършено по особено
мъчителен за убитата начин, с особена жестокост, с користна цел и предумишлено.
Присъдата била протестирана от П.та и потвърдена с влязло в сила Решение № 37
от 24.03.2015 г. по к.н.д.№ 1583/2014 г. на ВКС. Ищецът излага, че вследствие
на незаконно повдигнатото обвинение в тежко умишлено престъпление, за което бил
оправдан, претърпял неимуществени вреди, както следва: негативни психически
преживявания, страх, несигурност от изхода на делото, раздразнение, депресия, накърнена
чест и достойнство, уронен авторитет, тъй като случаят бил публично известен.
Твърди, че разглеждането и решаването на наказателното дело е продължило извън
разумния срок по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, поради което било нарушено и правото,
установено с цитираната норма. В тази връзка инициирал административна
процедура по реда на Глава Трета“а“ ЗСВ, която била изчерпана, тъй като не бил
приел предложеното му от МП обезщетение. Съобразно с изложеното моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответника П. на Република България да му
заплати следните суми: сума в размер на 500 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно
повдигнато и поддържано обвинение в престъпление, за което бил оправдан с
влязла в сила присъда по н.о.х.д.№
3967/2006 г. на СГС, НО, 3 състав, ведно със законната лихва върху главницата
от 500 000 лева, считано от датата на влизане на присъдата в сила – 24.03.2015
г. до окончателното изплащане, и сума в размер на 10 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие нарушаване
на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на н.о.х.д.№ 3967/2006
г. по описа на СГС, НО, 3 състав, ведно със законната лихва, считано от датата
на влизане на присъдата в сила – 24.03.2015 г. до окончателното изплащане.
Претендира присъждане на разноските, сторени в настоящото производство.
Ответникът П. на РБ оспорва исковете като
неоснователни и недоказани. Поддържа, че
не следва да носи отговорност за взетата
спрямо ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, тъй като същата само
се предлагала от П.та, но се вземала от съответния съд и подлежала на
инстанционен контрол. Изтъква, че не следвало да носи отговорност и за
наложените от КУИППД мерки в рамките на производството по установяване на
имущество, придобито от престъпна дейност, нито за лошите санитарно – битови
условия в ареста. Оспорва да дължи
обезщетение и за медийно разгласяване на делото. Оспорва искът по чл.2, ал. 1,
т. 3 ЗОДОВ като завишен по размер. Оспорва като неоснователна претенцията по
чл. 2б ЗОДОВ. Изтъква в тази връзка съображения, че при преценката за разумност на срока следва
да се съобразява това, че наказателното дело се отличавало с фактическа и правна
сложност, а всички действия на П.та били извършвани ритмично без забавяния.
Възразява че не следва да отговаря за продължителността на наказателното
производство в съдебната му фаза. Оспорва и този иск като завишен по размер.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства, установи следното от фактическа
страна:
Между страните не е спорно и
се установява от Присъда № 270 от 09.10.2012г., постановена по н.о.х.д.№ 3967/2006 г. по описа на
СГС, НО, 3 състав, че подсъдимият О.А.А.,
ЕГН **********, бил признат за невиновен за това, че на 26.02.2000 г. в гр.
София, ж.к.“**********в съучастие като съизвършител с Д.Т.А. – К. и П.Д.К.–
съизвършители и с Н.Г.К.като помагач,
умишлено умъртвил Н.К.Г., като деянието било извършено по особено мъчителен за
убитата начин, с особена жестокост, с користна цел и предумишлено, като на
основание чл. 304 НПК го оправдал по
обвинението за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и
предл. 3, т. 7 и т. 9 НК вр. с чл. 115, вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Присъдата влязла в сила на 24.03.2015 г.,
видно от поставения правоъгълен печат на
гърба на представеното в настоящото производство заверено копие на
съдебния акт.
Наказателното дело - н.о.х.д.№
3967/2006 г. по описа на СГС, НО, 3 състав, ведно с производствата по
инстанционен контрол и следствените дела, е изискано с писма на л. 150, л. 152,
л. 159, л. 160, като от писма на л. 151, л. 153
и л. 160, е видно че исканото за послужване дело е приложено към гр.д.№ 6361/2015 г. по описа на
СГС, ГО, 9 състав, а впоследствие е изпратено в Апелативен съд – София. Същевременно на ищеца с оглед направено
доказателствено искане и обезпечаване правата му по чл.8, чл. 9 и чл. 10 ГПК,
съдът с протоколно определение от
06.02.2018 г. е предоставил и възможност
сам да се снабди със заверени преписи от материалите по н.о.х.д.№ 3967/2006 г.
по описа на СГС, въз основа на съдебно удостоверение. В последното о.с.з. по
делото ищецът – редовно призован, не се яви и не се представляваше. При това
положение - липса на активно процесуално
поведение съдът възприема фактическите констатации, изложени в приетия по
делото Констативен протокол на л. 92 – 131, изготвен от специализираното звено
към ИВСС. Същите не са оспорени от страните по делото. От посочения документ се
установява, че с постановление на следовател при СтСлСл на 28.02.2000 г. било
образувано предварително производство срещу неизвестен извършител за това, че
на 26.02.2000 г. в гр. София, ж.к.“*********вх. А, ет.1, ап. 2, умишлено
умъртвил Н.К.Г. на 31 години -
престъпление по чл. 115 НК. На 30.03.2001
г. О.А. бил задържан под стража
в качеството на заподозрян за срок от 24 часа и е разпитван в това му качество.
С постановление на следовател от 02.04.2001
г. О.А. бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 116, т.6 предл. 2 и
предл. 3, т. 7, т.8, предл. 2 и т.9 вр.
с чл. 115 НК, вр. с чл. 20, ал. 2 НК. На същата дата постановлението било
предявено на обвиняемия и защитника му.
Проведен бил разпит на О.А. в качеството му на обвиняем. Въз основа на искане
на СГП и по предложение на следовател с Определение
на СГС от 02.04.2001 г. по н.ч.д. № И- 97/2001 г. спрямо обвиняемия А. е взета
постоянна мярка за неотклонение
„задържане под стража”. Определението било потвърдено с определение на САС от 10.04.2001 г. по
в.н.ч.д. № 243/2001 г. От констативния протокол на ИВСС се установява още, че
настоящият ищец е бил разпитван в качеството
му на обвиняем на дати 27.04.2001 г., както и на 2, 3 и 14 май същата
година. На 07 май била назначена СМЕ на обвиняемия О.А. за установяване на
здравословното му състояние. Взетата мярка на неотклонение на обвиняемия А. била
изменена с протоколно определение от 27.06.2001 г. на СГС по ч.н.д.№ 1081/2001
г. от „задържане под стража” в „парична гаранция”. Определението било
потвърдено с влязло в сила Определение на САС от 25.01.2002 г. по в.ч.н.д.№
1001/2002 г. На обвиняемия О.А. била
наложена друга мярка за процесуална принуда с постановление на прокурор от
06.07.2001 г., а именно – „забрана да напуска пределите на Република България”
без разрешение на прокурора. На 10 и 27 юли
О.А. бил разпитван в качеството на обвиняем. На неустановена дата
обвиняемия А. депозирал молба в СГС по чл. 239а, ал. 1 НПК, с която молел
делото да бъде разгледано от съда, тъй като от момента на повдигане на обвинение срещу него били изминали повече от
2 години. С определение от 25.09.2003
г. по н.ч. д. № 11 – 49/2003 г., СГС
върнал делото на СГП с указания или в 2 – месечен срок да внесе делото за
разглеждане в съда или да прекрати наказателното производство. Указано било, че
ако СГП не упражни правомощията си по
чл. 239а, ал. 3 НПК съдът ще прекрати наказателното дело. Последното е
изпратено на 25.02.2003 и е получено в
СГП на 26.09.2003 г. На настоящият ищец
отново било повдигнато обвинение на 14.11.2003 г. и е разпитан в това му
качество на посочената дата. Първият обвинителен акт бил внесен в съда на 25.11.2003 г., като е образувано н.о.х.д. №
С- 6/2003 г. по описа на СГС, НО, 19 състав. В приложението към обвинителния
акт били посочени 90 лица за призоваване – 3 обвиняеми, 77 свидетели и 10 вещи
лица. Делото е насрочено за разглеждане в о.с.з
при закрити врати на 24 и 25 март 2004 г. като взетата спрямо О.А. мярка
за неотклонение „парична гаранция” била потвърдена. Съдът указал на защитниците
и поверениците на страните, че до с.з. предвид грифа на делото „строго
секретно” следва да се снабдят с разрешение за достъп до класифицирана
информация. Първото о.с.з не бил даден ход на делото поради неизпълнение на
тези указания. Делото е отлагано няколко пъти поради посочената причина. В
последствие е отлагано за разпит на свидетели и вещи лица и организиране на
защитата на подсъдимата К. чрез назначаване на служебен защитник. На няколко
пъти съдът на неявилите се свидетели е налагал глоба и е постановявал принудителното им довеждане. По искане на
частните обвинители и граждански ищци е отведен председателят на състава на
съда с определение от 23.06.2006 г. Предвид разпоредбата на 258, ал. 1 НПК
изискваща неизменност на състава на съда новият съдия – докладчик отменя
определението от 23.03.2004 г., с което е даден
ход на съдебното следствие. Съдебното производство е прекратено и делото е върнато на СГП за отстраняване на
съществени процесуални нарушения с определение от с.з. на 13.07.2006 г. На
11.08.2006 г. е внесен втори обвинителен акт в съда срещу тримата подсъдими, по
който било образувано н.о.х.д.№ 3967/2006 г. по описа на СГС, НО, 3 състав. В
приложението към обвинителния акт били посочени
90 лица за призоваване - 3 обвиняеми, 77 свидетели и 10 вещи лица. С
разпореждане на председателя на СГС било разрешено на основание чл. 252 , ал. 2 НПК да бъде
насрочено делото за срок до 3 месеца, а именно за 09.10. 2006 г. Участвал и
запасен съдия. В с.з. проведени на 6 и 7 февруари съдът е разрешил на О.А. да
напуска пределите на страната за определени периоди и извън определените
резервни дати за с.з. Подсъдимата Д.А.
към 22.03.3007 г. все още била обявена
за издирване с бюлетин № 24/25.01.2001 г. на СДВР, тъй като била напуснала
страната на 18.08.2000 г. и все още не била установена. Съдът е налагал глоби
на неявили се свидетели – например Р.Тодоров, постановил е принудителното му довеждане, определял е поне
по две резервни дати
за с.з. НА 28.01.2008 г. наказателното производство било спряно поради наличие
на абсолютна процесуална пречка за
даване ход на делото – подсъдимата Д.А. била
с установено местоположение и
местоживеене в чужбина и по надлежния
ред била започнала процедура по екстрадиция. На 30.06.2008 г. била издадена
Европейска заповед за арест/ ЕЗА/ на Д.А.,
чието изпращане било временно спряно от съда, поради необходимостта от
изясняване действията на властите в Обединеното Кралство за изпълнение на
искането за екстрадиция. На делото не е
даден ход в с.з. на 30.09.2008 г., като
съдът уведомил страните, че процедурата
във Великобритания все още не била приключила, макар, че продължавала 11
месеца, като били дадени и указания от
Европейската съдебна мрежа да се изчака с изпращането на издадената ЕЗА. Съдът,
според отразеното в констативния протокол на ИВСС отбелязал, че независимо от
желанието на съда и страните за бързо приключване на делото, към този
момент всичко било в ръцете на
британското правосъдие и независело от съдебния състав по делото. На всяко съдебно заседание, на което не бил
даван ход, на подсъдимия О.А. е разрешавано да напуска пределите на страната за
определени периоди. Установено било, че подсъдимата Д.А. обжалвала решението, с
което била допусната екстрадицията й и според постъпилата информация от
Посолството на Великобритания предвид тромавата процедура по закон, решението
на Върховния съд не следвало да се очаква скоро. В с.з. на 26.01.2010 съдът е
докладвал информация, че решението за екстрадиция било отменено и отново била
налице пречка за възобновяване на производството Издадена била нова ЕЗА и
насрочено следващо о.с.з. с резервна дата. Към 27.04.2010 г. заповедта не била
изпълнена и отново не бил даден ход на делото. Невъзможността да се изпълни
издадената ЕЗА във Великобритания продължавала до 17.11.2011г., като
междувременно съдът обезпечавал изпълнението на няколко съдебни поръчки с цел
осигуряване присъствието на подсъдимата в с.з. Присъда № 270 е постановена на
09.10.2012 г., с която подсъдимите, в това число и настоящият ищец са оправдани
по повдигнатите им обвинения. Мярката за
неотклонение на О.А. „парична
гаранция“ била отменена с
определение от 09.10.2012 г. както е
отменена и забраната да напуска пределите на страната. Срещу присъдата бил
подаден протест от СГП, както и въззивна
жалба, по които на 26.03.2014 г. е
образувано в.н.о.х.д.№ 272/2014 г. по описа на САС, НО, 6 състав. С Решение
№ 196 от 28.05.2014 г. е потвърдена присъдата на първоинстанционния съд. На
04.06.2014 г. е подаден касационен протест от САП и е образувано к.н.о.х.д. № 1583/2014 г. на ВКС. С Решение № 37 от 24.03.2015 г. ВКС
оставя в сила решението на САС, с което е потвърдена първоинстанционната
оправдателна присъда. Решението на ВКС като неподлежащо на обжалване е влязло в
сила на датата, на която е постановено – 24.03.2015 г.
От писмо, изх. № 94 -О – 42 от
14.01.2016 г. до ищеца О.А. се установява, че определеното от министъра на
правосъдието обезщетение за забавено разглеждане и решаване на досъдебното и
съдебното производство по н.о.х.д.№ 3967/2006 г. на СГС, е в размер на 7000
лева, като на заявителя А. е предложено сключване на споразумение за сума в
посочения размер. От своя страна писмо с
изх. № 94 – О – 42/15 от 17.08.2016 г. на Министерство на правосъдието, е видно, че
предложението до О.А. за обезщетение в размер на 7000 лева не било прието от
него и сума не му е изплащана.
Представени са под опис на л. 19 – 83
от делото извадки на хартиен носител от електронни статии, установяващи, че
случаят с убийството на Н. Г. – „ямболската адвокатка“, и подсъдимите по него, е добил публичност.
Други допустими и относими
доказателства не са ангажирани по
делото.
Не са
събрани допуснатите гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели за
търпените от ищеца неимуществени вреди, поради недовеждането им в три поредни о.с.з., както следва – на 20.06.2017
г. , 06.02.2018 г. и 18.09.2018 г.
Въз основа на така възприетата фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
По
иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ:
Съгласно чл. 2 ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ държавата отговоря за вредите,
причинени на граждани от разследващите органи, П.та и съда при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.
Според т. 13 на задължителното за съобразяване от съдилищата
Тълкувателно Решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС, ако лицето е оправдано,
държавата отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ,
сегашна т. 3 на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. В тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от
незаконното задържане под стража. Легитимиран
ответник по иск с процесното правно основание е П.та на РБ, като процесуален
субституент на държавата. В тази връзка неоснователно е възражението на
ответника по делото, че не следва да отговаря за вредите от задържането на
ищеца, тъй като мярката „задържане под стража“ е наложена в пряка връзка с
незаконно повдигнатото обвинение в престъпление, за което в последствие ищецът
е оправдан с влязла в сила присъда. Възприето е с Решение № 253 от 27.10.2016
г. по гр.д.№ 457/2016 г. на IV г.о. на ВКС, че П.та безспорно е легитимиран
ответник, тъй като тя е компетентният орган да повдигне и поддържа обвинение в
извършването на престъпление от общ характер. Следователно без повдигане и поддържане на обвинение в
престъпление, по което подсъдимият е оправдан в последствие, то и последният
няма как да претърпи вреди от актовете
на съда във връзка с контрола върху взетите спрямо него мерки за процесуална
принуда. На следващо място следва да се
посочи, че именно с оправдаването на ищеца по повдигнатото му обвинение най –
тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ взета спрямо него се явява
търпяна незаконно.
Съгласно чл. 4 ЗОДОВ на
обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка причинно – следствена връзка
от незаконното обвинение, като константната съдебна практика приема, че
обичайно всяко лице, участник в съдебно производство, особено наказателно,
търпи обичайни вреди – притеснение, неудобства, неизвестност за изхода на
делото. В процесния случай, независимо от възложената с доклада доказателствена
тежест за установяване на твърдените в исковата молба неимуществени вреди,
причинната им връзка с поведението на ответника и осигурената на ищеца
процесуална възможност да установи фактите, от които черпи изгодни за себе си
правни последици, допуснатите гласни доказателствени средства не бяха събрани,
поради недовеждане на исканите за разпит свидетели. При това положение,
съобразявайки гореизложеното, съдът
приема, че ищецът е претърпял единствено нормалните, обичайни морални болки и
страдания от участието си в наказателното
производство, образувано по незаконно повдигнатото обвинение в тежко
умишлено престъпление, за което в последствие бил оправдан с влязла в сила
присъда. Съдът съобразява обстоятелството, че
на О.А. е било повдигнато обвинение
за умишлено причиняване на смърт по квалифицирани състави на чл. 116 НК,
извършено в съучастие, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или
доживотен затвор без замяна. Спрямо подсъдимия
тогава А. са взети две мерки за
неотклонение – „задържане под стража“ на 30.03.2001 г. за
24 часа, като на 02.04.2001 г. с Определение по н.ч.д. № И- 97/2001 г. спрямо
обвиняемия А. е взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража”. Същата е изменена в
„парична гаранция“ на 27.06.2001 г. На 06.07.2001 г. спрямо ищецът О.А. била
взета и друга мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на
Република България” без разрешение на прокурор. Участвал е и в голям брой
процесуални и процесуално – следствени действия, описани подробно по – горе,
като например – претърсване и изземване, разпити, предявяване на разследване,
полиграфическо изследване, СМЕ, участие в о.с.з. и др. Действително процесното наказателно производство е получило отзвук сред обществеността, но дали
е увредено доброто име на ищеца,
неговата чест, достойнство, повлияло ли незаконно повдигнатото обвинение в
тежко престъпление на личните, семейните и професионалните контакти на О.А., по
делото остана недоказано и за тези вреди ответникът П. на РБ не следва да дължи
обезщетение. Предвид изложеното съдът намира, че справедливо по смисъла на чл.
52 ЗЗД обезщетение се явява сума в размер на 2000 лева, до която искът е
основателен и доказан, като за разликата до пълния претендиран размер от
500 000 лева искът следва да се отхвърли.
При това положение на уважаване подлежи и акцесорната претенция за
законна лихва върху уважената част от главницата от 2000 лева, считано от датата на влизане
на оправдателната присъда в сила –
24.03.2015 г. до окончателното изплащане.
По иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ:
Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ
регламентира отговорност на държавата на деликтно основание за вреди, причинени
на граждани и юридически лица за нарушение на правото им на разглеждане на
делото в разумен срок. Създавайки това основание, законодателят е предвидил
като процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск изчерпването на
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета
"а" от Закона за съдебната власт, по която не е било постигнато
споразумение (арг. от чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ). В конкретния случай приетите по
делото надлежни писмени доказателства -
писмо, изх. № 94 -О – 42 от 14.01.2016 г.
и писмо с изх. № 94 – О – 42/15 от 17.08.2016 г., установяват, че предявеният иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е
допустим - изчерпана е административната процедура, а ищецът О.А. не е получил обезвреда
чрез плащане за претендираните в
настоящия процес неимуществени вреди вследствие нарушаване на правото му по
чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС.
Неоснователно е възражението на
ответника – П. на РБ, че следва да отговаря единствено за продължителността на
досъдебното производство. Отговорността на процесуалните субституенти на
държавата като задължен субект по материалното правоотношение за обезвреда, е
солидарна. Уредената със нормата на чл. 2б ЗОДОВ отговорност е деликтна –
обективна и безвиновна, и когато забавата е резултат от дейността на няколко
държавни и/или правораздавателни органа, на основание чл. 53 ЗЗД ще е налице съпричиняване, водещо до пасивна солидарна отговорност, при
която точното участие на всеки от съпричинителите не може да бъде отграничено,
а е и без правно значение по отношение на кредитора - пострадалото лице, което
може да претендира репариране на вредите в пълен обем, от който и да е от
държавните органи, представляващи държавата.
Възприето е с Решение № 76 от
11.04.2016 г. по гр.д.№ 5721/2015 г. на III г.о. на ВКС, че в
производството за присъждане на
обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на
държавата, отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или
длъжностни лица, без значение кой е
причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат
като едно цяло. Следователно, след като
производството е единно и отговорността се носи от държавата /без значение, кой
орган я представлява/, следва да се приеме, че направеното от нея предложение
досежно размера на дължимото обезщетение в административната част на производството,
я обвързва в съдебната. В производството по чл. 2б ЗОДОВ, при определяне
размера на дължимото обезщетение, съдът
не може да определи обезщетение под размера, предложен в административното. В тази връзка предвид посоченото, и
това, че ищецът не установи да е претърпял някакви различни вреди от
обичайните, съдът приема, че искът по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е основателен до
размера на сумата от 7000 лева, като следва да се отхвърли за разликата до
пълния заявен размер от 10 000 лева.
На уважаване подлежи и акцесорната претенция
за законна лихва върху присъдената главница от 7000 лв., считано от датата на
влизане на оправдателната присъда в сила
– 24.03.2015 г. до окончателното изплащане.
По разноските за настоящото производство:
На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ
ответникът П. на РБ дължи на ищеца сторените в настоящото производство разноски
за държавна такса по исковете в размер
на 20 лева. Ищецът не е доказал да е сторил други разноски, освен присъдените.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П. на РБ да заплати на О.А.А.,
ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3,
предл. първо ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 2000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато
обвинение в престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и предл. 3, т. 7 и т. 9 НК вр. с чл. 115,
вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за което ищецът бил оправдан с влязла в сила Присъда № 270 от
09.10.2012 г., постановена по н.о.х.д.№ 3967/2006 г. по описа на СГС, НО, 3
състав, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 24.03.2015 г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за неимуществени вреди за разликата над 2000 лв. до пълния претендиран размер от 500 000
лв., ведно със законната лихва върху разликата над 2000 лв. до пълния заявен размер от 500 000 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА П. на РБ да заплати на О.А.А., ЕГН **********, на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 7000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие забавено разглеждане
и решаване на н.о.х.д.№ 3967/2006 г. по описа на СГС, НО, 3 състав, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 24.03.2015 г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за неимуществени вреди за разликата над 7000 лв. до пълния
претендиран размер от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху разликата
над 7000 лв. до пълния заявен размер от 10
000 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА П. на РБ на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ да заплати на О.А.А., ЕГН **********, сумата
от 20 лв. - разноски за настоящото
производство за държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: