РЕШЕНИЕ
№
гр.Русе, 03.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XV-ти граждански
състав, в открито заседание на 08 юни през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ
при секретаря МИЛЕНА СИМЕОНОВА, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2303 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по иск с правно
основание член 26 ал.1 от ЗЗД
Г.В.Т., чрез пълномощника си адв. Д.Ф.
от САК е депозирала искова молба срещу „Бест Файненс“ ООД с ЕИК:********* със
седалище и адрес на управление гр.София, с която моли съда да бъде прогласена нищожността
на договор за потребителски кредит „BestCredit на вноски"
№ 3000902 от 22.10.2018 г., сключен със „Бест Файненс" ООД . В условията
на евентуалност моли съда да прогласи нищожността на клаузите на
чл.2, чл.З, чл.4, чл.5, чл.6 от раздел четвърти от договора, на чл.6, на чл.7,
т.1 до т.12 и на чл.8, т.З от раздел пети от договора, на чл.8.2.2, на чл.
8.3.8, на чл. 8.3.9., на чл. 9.3, на чл. 9.5, на чл. 9.6, на чл. 12.5, чл. 13.3 от т. 1 до т. 12, на л. 13.4, т. З от Общите
условия към договора, като противоречащи на принципа на добрите нрави, като
неравноправни и нарушаващи нормите на чл.10а и чл.33 от ЗПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Бест
Файненс“ АД депозира отговор
на исковата молба, като развива
съображения за неоснователност на исковете.
От
събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното от
фактическа страна:
Видно от приложения по делото N:3000902 от 22.10.2018г.
ищцата сключила с ответното дружество договор
за кредит, по силата на който й били предоставени
парични средства в размер на 1500 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 41%, с годишен процент на разходите - 49,65% ,
със срок за погасяване на заема 52 седмици и със седмична погасителна вноска в
размер на 70.93 лв.
Видно от
заключението на вещото лице Д.А. по назначената ССчЕ разходите по договора за
кредит по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, включени в ГПР са 49,65%, като са
включени само разходите на потребителя за договорна лихва по кредита при ГЛП в
рамер на 41%. Вещото лице установява, че размерът на начислената договорна
лихва върху главницата от 1500 лева при ГЛП от 41% е в общ размер на 344,08
лева, а сумата на договорната лихва, изчислена на база 10% за същия период и главница е 82,77 лева.
Вещото лице установява, че ако към договорната лихва в размер на 344,08 лева се
прибави сумата за неустойка по договора в размер на 2730,00 лева то реалната
сума на дължимата договорна лихва по кредита става в размер на 3074,08 лева а
оскъпяването на кредита става 204,94%. В заключението се твърди, че в
конкретния случай при договорна лихва в размер на 3074,08 лева за даден кредит
от 1500 лева ГЛП на кредита се променя от 41% на 286%.
От заключението на вещото лице Д.А.
се установява, че ако към главницата и договорната лихва на процесния договор за заем се включат
неустойката по разделIV „Обезпечения“ от договора в размер на
2730,00 лева то ГПР по кредита се променя от 49,65% на 1533,27%.
Видно от разпоредбите на чл.2, чл,3, чл.4, чл.5, чл.6 от раздел
четвърти от договора и чл. 9.3, чл. 9.5
и чл. 9.6 от ОУ , заемополучателят следвало да
осигури трето лице поръчител с минимален осигурителен доход от 2000 лева ,
отговарящ на условията, подробно описани в договора и в общите условия, като
при неизпълнение на тези изисквания, той дължи неустойка за периодите, в които
кредитът е без обезпечение в размер на 0,5% дневно и уговорена между страните в
общ размер на 2730 лева,
която кредитополучателят следвало да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка в
размер на 105 лева, с която падежното вземане нарастнало на 175,93 лева.
Съдът счита, че с така договорения фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 41,00 % се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение.
Това е така, тъй като съдебната практика приема, че при
формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е
установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне
може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В тази насока са Решение № 906/30.12.2004г. по гр.д. N:1106/2003г. на ВКС, II г.о.; Решение №378/18.05.2006г. по гр.д. N:315/2005г. на ВКС, II г.о. ; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр.д. N:5093/2007г. на ВКС, II г.о.; Определение №901/10.07.2015г. по гр.д.N:6295/2014г. на ВКС, IV
г.о.
Според логиката на цитираните решения е видно, че
при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от
три пъти законната лихва. В настоящият казус договорената
между страните лихва в размер на 41 % годишно, към която следва да се добави и скритата лихва - уговорената по договора неустойка за
неосигуряване на поръчител
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите
нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.
Договорът за потребителски кредит
нормативно е уреден като възмезден, поради което недействителността на клаузата
за възнаградителни лихва има за правна последица нищожност на цялата кредитна
сделка /арг. от чл. 11, ал.1, т. 9 във вр. с чл. 22 ЗПК/.
Ето защо посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
41% не отговаря на действително приложения в заемното правоотношение лихвен
процент, тъй като уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител
представлява добавък към договорната лихва - скрита лихва. С договорния фиксиран лихвен процент в размер на 41 %, към който се
кумулира вземането за неустойка, представляващо скрита печалба, с която
кредиторът допълнително се обогатява се нарушават разпоредбите на чл.11, ал. 2, т. 9 от ЗПК
понеже кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в потребителския
контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните.
Нарушават се и добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността във вреда на
потребителя, което е самостоятелно основание за
нищожност на договорното съглашение.
Поради по-високия действителен лихвен
процент нараства и стойността на годишния процент на разходите /доколкото
възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същия не е обявен на
потребителя и не е посочен в договора в
действителния му размер в нарушение на изискванията на чл.5 и на чл.11, т.10 от ЗПК.
Договореният
размер на възнаградителната лихва противоречи на потребителската защита и на
добрите нрави, тъй като тя не отговаря на действителните параметри по договора,
с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент
на разходите, като съображенията
в тази насока, са следните:
През 2014г. е въведена
закрилна норма с нови три алинеи на чл. 19 от ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки
за размер на разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва.
Видно от мотивите за това нововъведение (изявени при пленарно парламентарно
обсъждане на 06.03.2014г на законопроекта за изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС) законодателят е
целял постигане именно на справедлив баланс
между интересите на кредитополучателите и кредитодателите. Чрез промяната се
осъществява защита на потребителите на „бързи" небанкови кредити,
изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност (влошено
имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече
задлъжнялост) или ниска информираност и на професионалните заемодатели,
опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на
висок брой свои клиенти. До тази законодателна намеса се е стигнало, за да се преустанови злоупотребата с
договорната свобода при която икономически по-силният участник в оборота - в случая търговец, разполагащ със свободни средства
предназначени за извличане на печалба,
налага на по-слабия си клиент, търсещ спешно финансиране извън
специализирания банков пазар условия,
при които да реализира необосновано висок приход, чрез добавяне на неясни по
вид разходи към икономически обоснования размер на цена на рисково кредитиране. Безспорно е, че такива фирми осъществяват търговия, в която
планират отнапред, като загуби преобладаващ процент от
оборотните сделки и съответно целят компенсирането им с планирани приходи само
от някои от клиентите на търговеца. При такова определяне на цените на
предоставената услуга или търговецът се освобождава от грижата да договаря
разумно и добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички свои
клиенти, като прехвърля с високата цена на малкото платежоспособни длъжници
риска от неизпълнение на мнозинството си осигурява източник на приход
значително надхвърлящ, както разходите за дейността му, така
и обичайната печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е престация над
обичайно банково кредитиране. Именно този обществено
неприемлив резултат е наложил и по-новата законодателна уредба.
За да заобиколят материално-правните
изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от Закона за потребителския заем,
фирмите за бързи кредити въвеждат практика да поставят на
кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят, а именно осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови
гаранции. След като кредитодателите създават предпоставки
за неизпълнение на тези задължения,
чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да
удовлетворят, те включват в договорите за потребителски кредит
санкции - заплащането на неустойки или пък предвиждат заплащането
на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите.
Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигуряват допълнителна печалба, която вече е калкулирана с
договорената възнаградителна лихва, като същевременно фиктивно, преодоляват законовото изискване за таван на
лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на
клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с
оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени
в т. З от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към
момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали
изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка
и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството.
На плоскостта на настоящия казус, неустойката за неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или банкова гаранция е загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция,
защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни
последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално
при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество,
като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение или от банката
гарант.
Преценката за обоснования размер на
неустойката следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно
чл.92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за
вредите от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор може да претърпи са
от виновното пълно неизпълнение. Чл.33 от ЗПК
предвижда, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за
потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху
непогасената част от дълга. Следователно размерът на
законната лихва е максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните
задължения по кредитното правоотношение.
Предвидената в настоящия случай неустойка в размер на 2730,00 лева е излязла извън нормалността на присъщата за
неустойката обезщетителна функция, доколкото тя надхвърля общо дължимата
сума по кредита от 1 844,18 лева при главница от 1500,00 лева и договорна лихва от 344,18 лева, без
да зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по
никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.
Очевидно ответникът не е търсил обезпечение на вземанията
си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по
дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвиждането в
процесния договор, че при неустойка за неосигуряване на лично обезпечение или
банкова гранция, кредиторът има право на обезщетение, надхвърлящо значително
размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов
легитимен интерес и внася неравноправност в договорното съдържание с цел
неговото облагодетелстване в тежка вреда на потребителя. Нещо повече, предвидено
е неустойката да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се цели скрито
оскъпяване на кредита и се създават единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне
съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
На плоскостта на настоящия казус са предвидени следните ограничения, създаващи условия
кредитополучателката Г.В.Т. да не може да изпълни договорното си
задължение:
1. За кредит от 1500,00 лева и обща сума за плащане от 1844,18
лева заемателката се е задължила да
осигури поръчителство на
едно физическо лице
с минимален осигурителен доход
от 2000 лева, т.е. лице, което
месечно получава доходи надхвърлящи общото задължение по кредита. Ограничение в
процесния договор за заем е налице
и по отношение
на
изискванията относно лицето, което може да
поръчителства - то може да бъде само
физическо, не и юридическо лице.
2. Налице
е ограничение
относно възрастта му -
навършени 25 години
-
независимо от обстоятелството, че възрастта не съставлява адекватен критерий за
преценка на платежоспособността на гаранта / лица на по-ниска възраст от 25 год. могат да
упражняват доходоносни професии, както и да разполагат с имущество на висока стойност и обратното/.
3. Гарантите трябва да получават чист трудов или служебен доход
в размер,
надхвърлящ общия размер на задълженията, която трябва да произтича само от
трудово или служебно правоотношение. Ограничението относно получавания доход
е необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от граждански
правоотношения, например, като управител
или изпълнителен директор
на
търговски дружества, а освен
това да разполага със движимо
и недвижимо
имущество, с което ще отговаря съгласно чл.133 от ЗЗД.
4. Учредяващият личното обезпечение може
да бъде поръчител само на един
кредитополучател, независимо че ако това лице има много високи доходи и активи
на
значителна стойност то би могло да погаси задълженията по повече кредити.
Видно е че неустойката, за която кредиторът умишлено е
създал предпоставки да получи, е добавка към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото
лихвата по същество е облагата, която получава кредитора за предоставения заем /така Решение от 31.10.2017г. по в.т.д. № 835/17г. на ОС - Варна,
ТО /. Договорена при
тези условия тя представлява допълнителна облага-печалба към възнаградителната
лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителката по реда на
чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Нормално, както разходите на търговеца,
така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран
лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действително
приложените параметри по договора.
Чрез уговорената в договора неустойка се въвежда още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението, тъй като надхвърля предоставената сума по кредита. По този начин, кредиторът нарушава
императивните правила и на чл.
11, ал. 1, т. 10 и на чл. 19, ал. 1 от ЗПК /тъй като лихвата е един
от компонентите, включени в обхвата на годишния процент на разходите/ и
заобикаля ограничението чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР. Поради
невключването на неустойката, съставляваща скрита лихва в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в заемното правоотношение, съобразно повелителните
разпоредби на чл.11, ал.1, т. 10 и чл.19, ал.1 ЗПК. Договорната
лихва кумулирана със скритата лихва, събирана под формата на неустойка
надхвърля ограничението ГПР да не е по-голям от 50 % от законната лихва.
Посочването в кредитния договор на
размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита
на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния
контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на
които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от
ЗЗП.
В процесния договор, кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и на ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР от 49,65 %/. Във величината на ГПР,
като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно
обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват. Посочен е само лихвен процент по заема - 41 %, /който
е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по
договора. Съгласно чл. 10,ал.
2 и чл. 10 а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси
и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и
кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане
за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен уговорената
възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не са уговорили други
разходи, следователно кредиторът няма право да включва в обхвата на обявения в
договора ГПР от 49, 65 % други разходи освен договорната
лихва и е следвало да включи скритата под формата на лихва неустойка, но след
като я оповести на потребителя като договорна лихва.
Нищожността на неравноправната клауза в
договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от
ЗЗП. Нищожността на клаузата, регламентиращи основен
реквизит от същественото съдържание на договора за потребителски кредит - ГПР -
има за правна последица изначална недействителност на цялото заемно съглашение
на основание чл. 22 от ЗПК.
Неравноправна е клаузата на чл.6 от
раздел пети от договора, оправомощаваща кредиторът да посещава чрез свои
представители служебния и домашния адрес на заемателя във връзка с евентуално
неизпълнение на негови задължения, като нарушаваща основни негови човешки
права, преценени през призмата на високото ниво на потребителска защита,
въведено с оглед на уязвимото положение на потребителя спрямо по-силния както икономически, така с
оглед на професионалната си информация и ангажирани специалисти търговец. Както Конституцията на Република България в разпоредбите на чл.
30, ал. 1, чл. 32, ал. 1, чл. 33
и чл. 48, така и ЕКЗПЧ /чл. 8/
гарантират неприкосновеността на личния, на семейния живот, зачитането на
честта и достойнството на личността, правото на труд и неприкосновеността на
жилището. Договореното право на кредитора да не търси разрешаването на
правния спор по законоустановения ред пред гражданските съдилища, а чрез
самоуправни действия нарушава свръхповелителните правни норми от публичен ред
на КРБ и на ЕКЗПЧ, накърнява не само правата на потребителя, но и на членовете
на неговото семейство, които не са страна по кредитното отношение и макар, че
не са изразили воля и съгласие ще следва да понесат неблагоприятните последици
от посещенията на представители на кредитора. Правото на труд
и на лично достойнство на потребителя също не се съблюдава, тъй като
посещенията на работното му място създават недоверие сред колегите и
работодателя, като са от естество да предизвикат прекратяване на трудовото
правоотношение. В една правова държава единствено
съдът е компетентен да решава правни спорове, а упражняването от правните
субекти на действителни или предполагаеми техни права не по установения от
закона ред се санкционира по най-тежкия начин като груба простъпка с висока
степен на обществена опасност /арг. от чл. 323 НК/, защото в основата на законността е осъществяване на
правораздаването единствено по съдебен път. С оглед на
изложеното процесната клауза илюстрира пряка уговорка във вреда на потребителя
и недобросъвестното увреждане на правата му в полза на търговеца.
Съдът формулира извод, че не са произвели правен ефект, като неравноправни следните клаузи, уреждащи
преобразуващото право на кредитора да обяви предсрочната изискуемост на кредита
- чл. 7, т. 1 - 12 и чл. 8, т. З от
раздел пети от договора, както и клаузите с идентично съдържание от Общите
условия към договора - чл. 13.3, т. 1 до 12ичл.
13.4.3.
Съобразно преюдициално заключение по
дело № С 415/11 г. на Съда на ЕС при изследване на една клауза, регламентираща
предсрочната изискуемост на кредитното задължение на потребител, когато
неизпълнението му е през ограничен период от време спрямо целия срок на
договора и при извършване на преценка за нейната неравноправност националният
съд следва да изследва критериите, визирани в съображение 73 от заключението, а
именно да извърши преценка дали възможността на продавача или доставчика да
обяви целия кредит за предсрочно изискуем зависи:
1. От
неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно
правоотношение задължение,
2. Дали
тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е
достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него,
3. Дали
тя дерогира приложимите в тази област правни норми и
4. Дали
националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на
потребителя, за който се прилага такава клауза, да преустанови действието на
посочената изискуемост на кредита.
В точки 1, 2 и 5 на чл. 7 от раздел пети от
договора и в чл. 13.3 т. 1, т. 2 и т. 5 от ОУ е регламентирано, че
кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем, в случаите в които
кредитополучателят 1/ не изплати на падеж на лихвено плащане изцяло или
частично дължимата лихва; 2/ не заплати срок друга дължима съгласно договора
сума или не изпълни друго свое задължение по договора; и З/когато е налице
регистрирано просрочие на две или повече вноски за погасяване на главница и/или
лихви по кредита.
В конкретния случай, предсрочната
изискуемост е предвидена за неизпълнение на основното задължение по договора за
кредит - заплащане на погасителните вноски по него.
В договора обаче не са въведени критерии за тежестта на
неизпълнението, съобразени с общия срок на кредита или с размера на
задълженията по него, които необходимо да варират в отделни случаи. Предвидено е, че дори частичното неплащане е основание кредитът
може да бъде обявен за предсрочно изискуем, като в последния случай
незначителността на изпълнението става още по-очевидна.
Сочените основания за обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита не съставляват по необходимост такова неизпълнение,
които да се счетат за съществено с оглед условията на договора. Обявяването на предсрочна изискуемост
има свойството да причини значителни неблагоприятни последици на кредитополучателите,
тъй като те следва да реституират на кредитора цялата главница, като в същото
време следва да се посочи, че в българското право не съществува възможност да
се преустанови действието на предсрочната изискуемост на кредита. С оглед на изложеното, съдът
формулира извод, че разглежданите клаузи от договора са неравноправни по
смисъла начл. 143 от 33П.
Съгласно точки 3 ,
7 и 12 на чл. 7 от раздел пети от договора и чл. 13.3.
т. З, т. 7 и т. 12 от ОУ, кредиторът има право да обяви предсрочната изискуемост
в случаите, в които по отношение на имуществото на кредитополучателя е наложена
обезпечителна или административна мярка; или имуществото му е обект на
изпълнително и/или арбитражно производство; или по отношение на него или спрямо
него са налице обстоятелства, които по разумната преценка на дружеството имат
или може да имат неблагоприятно въздействие върху възможността на
кредитополучателя да изпълнява задълженията си по настоящия договор. С тази уговорка е предвидена възможност
кредитодателят да прекрати договора при настъпване на събитие, което не е
свързано с изпълнението на задълженията по него. Неизпълнението на кредитополучателя по
което и да е външно правоотношение, било то с държавата или трето лице, би се
пренесло в отношенията му с кредитодателя, независимо дали добросъвестно е
изпълнявал задълженията си по потребителския кредит. Насочването
на действия по принудително изпълнение, респ. обезпечителни
мерки нямат за необходим резултат, нито изпадането в неплатежоспособност на
потребителя по смисъла на чл. 71 от ЗЗД, нито намаляване на дадените от него
обезпечения. Още по малко такива последици могат да
имат водените съдебни и арбитражни производства, чиито изход е неизвестен и
може да бъде изцяло в полза на кредитополучателя. В
договора не са конкретизирани по вид административните мерки, които могат да
послужат за основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В законодателството са предвидени различни и многобройни
административни мерки и съобразно уговореното всяка от тях независимо дали
влияе на платежоспособността на кредитополучателя оправомощава кредитора да
обяви предсрочна изискуемост. Същевременно крайно
увреждащо за потребителя е предоставената възможност кредиторът да упражни
потестативното си право въз основа на обстоятелства, които не са изрично
уговорени в договора, изцяло по негова „разумна преценка ". В тази си част клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 6 от ЗЗП,
защото позволява на търговеца да се освободи от задълженията си по договора по
своя преценка, без същата възможност да е предоставена на потребителя.
По същите съображения е неравноправна
клаузата на т.11 на чл. 7
от раздел пети от договора,, които дават право на кредитора да измени изцяло по
негова преценка кредитното правоотношение относно уговорения срок въз основа на
настъпили други събития или обстоятелства, които не са изрично посочени в
договора, които могат да не са свързани с изпълнението на основното задължение
по него и да нямат релация с кредитоспособността на потребителя, което го поставя
в особено уязвимо положение и създава неравновесие между неговите права и
задължения и тези на кредитора. В точка 4 на чл. 7 от раздел пети от договора и в чл. 13.3. т. З, т. 4 от ОУ
е предвидено, че кредиторът има право да
обяви кредита за предсрочно изискуем в случай „че кредитополучателят е
декларирал неверни и/или непълни обстоятелства във връзка с кандидатстване за
кредит, сключване на договора за кредит и последващото му изпълнение или в
случай, че кредитополучателят не е информирал своевременно дружеството за
настъпили промени в обстоятелствата и данните, които е декларирал първоначално,
или че кредитополучателят не е информирал своевременно дружеството за
настъпването на настъпването на нови обстоятелства, които биха могли да окажат
въздействие върху изпълнението на настоящия договор от страна на
кредитополучателя ".
Изискваната от кредитодателя информация
е от съществено значение, с оглед осъществяването на преценка за възможността
на потребителя за изпълняване на задълженията си по кредита. Въпреки това, не
може да се приеме, че всяка информация, изисквана от потребителя е обективно от
значение за определяне на кредитоспособността му. Представянето на
неверни данни от заемателя може да бъде основание за обявяването на
предсрочната изискуемост на кредита на основание посочената разпоредба, само
ако посочените неверни данни са от съществено значение за договора - било то с
оглед, преценката на кредитоспособността на заемателя, във връзка с
изпълнението на целта на договора или дадените обезпечения. С
процесната клауза, обаче, неравноправно всяко посочване на недостоверна
информация е приравнено на основание за настъпване на последиците на
предсрочната изискуемост, без да се държи сметка дали и доколко то е съществено
с оглед интереса на кредитора.
Съгласно чл. 8.2.2 във вр.
с чл. 8.3.8 от общите условия са изброени
неизчерпателно конкретни обстоятелства, които са от естество да повлияят
негативно на възможността за изпълнение на задълженията, без да се въвеждат
критерии, с оглед на които кредитополучателят да може да се прецени вида на
обстоятелствата, които могат да имат отрицателно въздействие върху възможността
за изпълнение на договора, за да формира преценка, че следва да го декларира
пред кредитора. Без ясни и точни критерии не може да се очаква от
кредитополучателят, който в общия случай е лице, което не притежава
необходимите специални знания, при полагане на грижата на добрия стопанин, да
направи преценка доколко едно или друго обстоятелство би оказало влияние.
Тази неяснота относно дължимата за
съобщаване информация поставя кредитополучателя в уязвимо положение. Съгласно чл.
8, т. З от раздел пети от договора, в случай, че потребителят не представи
информацията, релевантна за възможността за изпълнение на договора, кредиторът
има право да прекрати едностранно договора за потребителски кредит и да го
обяви за предсрочно изискуем, като изиска незабавно погасяване на всички
задължения на кредитополучателя. Така
при разкриване от страна на ответното дружество на обстоятелства, които то
едностранно определя като влияещи по негативен начин на възможността на отделен
кредитополучател за изпълнение на задълженията му по договора, той ще изгуби
преимуществото на срока, което от своя страна би довело до значително
накърняване на неговите интереси.
Съобразно възприетото разрешение в т.
73 на цитираното решение на СЕС по дело С-415/11г., в конкретния случай под
основно задължение по договора следва да се има предвид задължението за връщане
на отпуснатата сума по кредита.
Задължението за информация в конкретния случай трудно би
могло да се определи основно за правоотношението, нито поначало съществено с
оглед интереса на кредитора, без изследване на конкретния случай. В същото време, в българското право не съществува възможност
потребителят да преустанови настъпилата предсрочна изискуемост на целия
кредита. Тези обстоятелства обосновават извода за
неравноправния характер на разглежданата клауза.
В точка 6 на чл. 7 от раздел пети от
договора и в чл. 13.3.6 от общите условия
е предвидено, че кредиторът има право да упражни правото си
да измени кредитното правоотношение относно условията за срока за изпълнение в
случаите на смърт или поставянето под пълно или ограничено запрещение на
кредитополучателя или на третите задължени лица. Договорът за
потребителски кредит, респ. заем по начало не е
такъв сключван с оглед личността на една от страните. В
уредбата на договора за кредит, респ. за заем
не е предвидено прекратително условие, нито основание за прекратяване на
договора по волята на една от страните в случай на смърт или поставяне на
запрещение. Смъртта на кредитополучателя, респективно
поставянето му под запрещение обективно не водят необходимо до изменение в
кредитоспособността му, респ. на неговите
наследници, което да създаде опасност за неизпълнението на договора и в този
смисъл да обоснове интерес на кредитодателя от прекратяване на договора. В случай на поставянето на кредитополучателят под ограничено
запрещение, той може да полага труд и да си осигурява доход. При пълно запрещение той все още притежава имущество, с което
настойникът му може да изпълни задълженията му по кредита. В случай на смърт на потребителя задълженията му могат да бъдат
изпълнени от наследниците му, респ. от
управителя на наследството, като ответното дружество, в качеството му на кредитор
на наследството може да се възползва от възможността по чл. 67
от ЗН. Смъртта на поръчителя, респ. поставянето
му под ограничено или пълно запрещение не води до намаляване на
платежоспособността на кредитополучателя и обратно. По този
начин, с разглежданата клауза, кредитополучателят е поставен в значително
по-неблагоприятно положение от установения в законодателството правен режим.
Неравноправна е и клаузата на точка 8
на чл. 7 от раздел пети от
договора и на чл. 13.3, т. 8 от общите условия, които
гласят че кредитополучателят може да обяви кредита за предсрочно изискуем при
прекратяване на трудовия договор на кредитополучателя или на третите задължени
лица. Прекратяването на трудовото правоотношение не е
равнозначно на намаляване на кредитоспособността на заемателя, тъй като
последния може да започне да реализира приходи от граждански договори, а и да
разполага с имущество, с което да изпълнява задълженията си по кредита. С тази уговорка, потребителят недобросъвестно е поставен в тежко и
уязвимо положение, поради което тя също
е неравноправна.
Съгласно точка 9 на чл. 7 от раздел пети от
договора и на чл. 13.3, т. 9 от общите условия, кредиторът има право да
обяви предсрочната изискуемост „при нарушаване на някое от задълженията на
кредитополучателя, предвидени в договора за потребителски кредит, както и в
случай, че не погасява в срок други кредити, предоставени му от „Бест
Файненс" ООД". Предвидено е, че всяко неизпълнение
независимо дали съставлява основно задължение по договора и без значение дали е
значително с оглед интереса на кредитора поражда потестативното му право да
обяви кредита за предсрочно изискуем. При тези
условия, потребителят е поставен в особено уязвимо положение, тъй като той може
да изгуби преимуществото на срока при най-незначителното неизпълнение, като в
този случай ще търпи тежки негативни последици, тъй като ще трябва да
реституира всички дължими суми по чл. 8., т. З
от договора на кредитора. С уговорката, че договорът за
кредит може да бъде обявен за предсрочно изискуем при неизпълнение на други
кредити е предвидена възможност кредитодателят да прекрати договора при
настъпване на събитие, което не е свързано с изпълнението на задълженията по
него, а с неизпълнение на външни правоотношения. С
тази уговорка е внесено неравноправие в отношенията между страните по заемната
сделка, поради което тя не е породила правно действие.
Съобразно точка 10 на чл. 7 от раздел пети от
договора и на чл. 13.3, т. 10 от общите условия,
кредиторът може да обяви предсрочната изискуемост при прекратяване на договора
за предоставяне на поръчителство, сключен между кредитополучателя и поръчителя,
съотв. между кредитора и поръчителя, както и
при откриването на производство по несъстоятелност срещу последния. Учредяването на поръчителско правоотношение се извършва въз основа
на фактически състав, различен от юридическите факти, правопораждащи кредитната
сделка. С оглед на това, процесиите клаузи
регламентират основания за прекратяването на потребителския договор въз основа
на обстоятелства, които не се отнасят до основно по договора за кредит
задължение съобразно критериите по т. 73 от дело С-415/11г. на СЕС, а произтичат от правни отношения, които са външни на
кредитния договор. На кредитодателите нормативно е вменено
задължение да извършват оценка за кредитоспособността на кредитоискателя, като
целта е предпазване на потребителите от свръхзадъжнялост и неплатежоспособност.
Уговорката потребителят да носи отговорност за прекратяване
на поръчителството, чието учредяване е изисквано от кредитора противоречи на
тези законови изисквания, тъй като последният следва да кредитира отговорно и
при констатирана некредитоспособност на кандидатстващия за кредит, да откаже
предоставянето му /арг. от чл. 16 от ЗПК и
съображения 7, 8, пар. 1, 9 и 26 от Директива 2008/48/. Поставянето на условия за осигуряване на поръчителство и
предвиденото прекратяването на договора на основание прекратяване на
поръчителството водят до увеличаване на неплатежоспособността на потребителите,
което е в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48г. С оглед на
тези съображения, процесната кауза е също неравноправна,
тъй като кредиторът прехвърля върху потребителите изпълненията на вменените на
него задължения и предвижда възникването на тежки негативни последици на
кредитополучателите в следствие на неизпълнение на задълженията на доставчиците
на заемния ресурс, което противоречи на правния принцип, че никой не може да
получава ползи от собственото си неправомерно поведение.
Нищожна е и клаузата на чл. 8, т. З от раздел
пети от договора и на чл. 13.4, т. З от общите
условия, предвиждаща, че в случаите на предсрочна изискуемост
кредитополучателят дължи всички такси, комисионни и разноски, свързани с
отпускането и управлението на кредита, както и начислените договорни лихви до
окончателното погасяване на дълга. По силата на
императивната разпоредба на чл. 10 а, ал. 2
ЗПК, кредитополучателите нямат право да изискват заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита,
поради което не е произвела правен ефект уговорката за заплащане на такси и
други разноски, дължими за отпускането на заемния ресурс и за неговото
управление.
С изгубването на преимуществото на
срока, потребителят губи и правото да ползва предоставения му паричен ресурс
през времето, за което иначе - при действието на договора, същото право му е
предоставено, и срещу което ползване именно от негова страна се дължи
възнаградителна лихва, като цена на това ползване. Липсва
каквото и да било основание при изменението на договора относно срока за ползване
на заемния ресурс, доколкото такова възнаграждение съставлява цена за
ползването му през договорения срок, поради което и клаузата е явно
неравноправна. С Тълкувателно решение от 27.03.2019г.
по т.д. № 3/17г. на ОСГТК на ВКС се изведе
задължителното тълкуване, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна
изискуемост по договор за кредит, при която договорът се преобразува от срочен
в безсрочен, следва да се определя в размер само на главницата и законната
лихва, тъй като уговорената възнаградителна лихва
се дължи само за предоставянето и ползването на заемната сума за срока на
договора. С оглед на изложените, процесната клауза не е
произвела правно действие.
Неравновесие в договорното отношение
внася и клаузата на чл.8.3.9 от ОУ, която
предвижда, че кредитополучателят следва да понесе всички разноски, свързани с
неизпълнението на задължението, „в
това число, но не само разноски за покани за доброволно изпълнение, посещения
на място, телефонни разговори, държавни такси, адвокатски хонорари, пътни и други
разходи".
Извън нормативно установените разноски, които кредиторът има право да му бъдат
реституирани по реда и условията на чл.78 от ГПК
при реализиране на обективната деликтна отговорност за вреди, произтичащи от
воденото съдебно производство, инициирано поради евентуалното
незаконосъобразното неизпълнение на договора от страна на потребителя,
кредитодателят си е присвоил правото да получи неопределени по основание и/или
по размер вземания за разноски за събиране на дължимите му суми по договора в противоречие
с чл. 10 а и чл. З З ЗПК.
Разноските по чл. 8.3.9 от ОУ
независимо от тяхното наименование - разноски за покани за доброволно
изпълнение, посещения на място, телефонни разговори, пътни и други разноски -
са вземания, намиращи основанието си в забавеното изпълнение на задълженията на
потребителя. Разпоредбата на чл. 8.3.9 от ОУ влиза в пряко противоречие с нормата на чл. 33 от ЗПК, която
предвижда, че при забава на потребителя да заплаща текущите си задължения, той
дължи единствено обезщетение под формата на лихва, чиито максимален праг е
лихвата за забава по чл. 86 ЗЗД. С въвеждането с чл. 8.3.9 от ОУ на
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава
на длъжника се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33
ЗПК. Съгласно чл. 21, ал.
1 от ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, което обосновава извод за
изначална недействителност на нормата на чл. 8.3.9 от
ОУ като имаща за резултат заобикаляне на изискванията на чл.ЗЗ ЗПК.
На следващо място, разпоредбата на чл. 8.3.9 от ОУ
противоречи на нормата на чл. 10а, ал.4, тъй като вземанията
за разноски не са определени по размер в ОУ, като липсва определеност относно
вид на част от разноските, които кредиторът има право да събира - аргумент от
използвания израз „другиразходи". Предвид на
изложеното, уговорката по чл. 8.3.9 от ОУ не е
породила права и задълженията в заемното правоотношение.
Нищожна е и клаузата на чл. 12.5 от Общите условия, която гласи че
правото на отказ е неприложимо при кредити с размер до 400,00 лева С ДВ 35 от 2014г.,
считано от 23.07.2014г. отпадна ограничението, че
потребителската защита по ЗПК не се прилага за договори до 400,00 лева, поради което процесната клауза пряко противоречи на
закона.
Правни
изводи
Накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може
и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедаивостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
В конкретния случай се установява липса
на еквивалентност на насрещните
престации, или вземането на едната страна е в размер, който чувствително
надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не
само възмездяване.
Съдебната практика за нищожност на
договор поради накърняване на добрите нрави приема, че "добри
нрави" по смисъла на чл. 26, ал. "1
пр.3 от ЗЗД, е обща правна
категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения,
понятие, свързано с относително определени правми норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен
случай, въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретного дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави",
злепоставя чужди интереси с цел извличане на
собствена изгода.
Видно от приетите по делото
доказателства се установява, че по отношение на уговорената
лихва и сритата такава е нарушен принципът на справедливост и
са създаденн условия за неоснователно обогатяване на ответника. Сборът на договорената
между страните годишна лихва и скритата такава надхвърля значително размера на
законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2015 г. и 10 пункта надбавка , поради което уговорката противоречи
на добрите нрави и е нищожна. Посочените по-горе клаузи от процесния договор
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника.
Налице е явна нееквивалентност между
двете престации, като данните по делото не установяват обстоятелства, които да
обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок
размер, довел до нееквивалентност на насрещните престацни при установената
стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск,
поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договорянето на
такива високи проценти.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
В конкретния случай
обаче не е налице нито една от тези две
хипотези -нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на
процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по право от повелителни
норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако
в него не са включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1,
т.9 и 10 от ЗПК. Ето защо съдът
счита , че в случая не е приложима нормата на чл.26,
ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе
клаузи на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че
когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то
договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК - за определяне на
възнаградителна лихва и на ГПР Предвид на това и след като калузите в процесния
договор, като нищожни не пораждат правно действие, то договора на основание
чл.22 от ЗПК във вр. с
чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.З ЗЗД следва да се прогласи за недействителен.
С оглед уважаване първоначално
предявения иск, съдът не следва да се произнася по предявения такъв при
условията на евентуалност.
С оглед на горното, съдът намира, че
договорът следва да се прогласи за нищожен на основание чл.26
ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22, вр. с чл.11, т.9 и 10 от ЗПК.
При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден
да заплати по сметка на
Русенски районен съд сумата от 500,00 лева
платена от бюджета на съда за възнаграждение на вещо лице.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на Русенски районен съд сумата от 306,73 лева дължаща се държавна такса
за делото.
При този изход на делото на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответникт следва да бъде осъден да
заплати на адв.Д.Ф. от САК сумата от 654,13
лева, представляваща хонорар съгласно Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита
и съдействие по граждански дела
Така мотивиран съдът:
РЕШИ :
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за
потребителски кредит „BestCredit на вноски" № 3000902 от 22.10.2018 г.,
сключен между Г.В.Т. с
ЕГН:********** и „Бест
Файненс" ООД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, 1404, поради противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и във вр.
с чл.22 във вр. с чл.11, т.9
и т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Бест Файненс" ООД с ЕИК:*********
да заплати по сметка на Районен съд Русе сумата от 806,73 лева за възнаграждение на вещо лице и държавна такса за
делото.
ОСЪЖДА „Бест Файненс" ООД с ЕИК:*********
да заплати на адвокат Д.Л.Ф., вписана с Софийска адвокатска колегия с личен N:********** сумата от 654,13
лева на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за оказаната правна
помощ на Г.В.Т. с ЕГН:**********.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/