Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 158
гр.Пловдив, 08.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…двадесети май…през…две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Нестор Спасов
ЧЛЕНОВЕ: Славейка
Костадинова
Катя Пенчева
при участието на
секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №122 по
описа за 2020 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №599/30.10.2019г.,
постановено по търг.д. №613/2018г. по описа на Пловдивския окръжен съд, „Г.К.Н.”АД с ЕИК ***е осъден
да заплати на „С.К.“ ЕАД, ЕИК ***, сумата
97 785,58лв. - остатък от
дължима главница съгласно протокол за прихващане от 15.12.2017г., договор за
предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г. и договор за
колокиране №189/01.10.2016г., като искът за разликата над присъдения размер от
97 785,58лв. до пълния претендиран размер от 99 239,68лв., е
отхвърлен, предвид извършването на съдебно прихващане с насрещното вземане на „Г.К.Н.“
АД в размер на 1 454,10лв. по фактура № 13793/01.08.2018г., стойността по която е намалена
с кредитно известие № 13907/18.09.2018г.; сумата 3 565,03лв. главница по издадени от „С.К.“
ЕАД фактури за предоставени услуги по договор за колокиране № 189/01.10.2016г.
за периода януари-юли 2018г.; законната лихва върху присъдените две главници,
начиная датата на постъпването на исковата молба в съда – 08.08.2018г. до
окончателното плащане; сумата 30
205,20лв. - договорна неустойка за забавено плащане по договор за
предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г., като искът за
договорна неустойка за разликата над уважения размер от 30 205,20лв. до пълния
предявен размер от 30 330,05лв. е отхвърлен; сумата от 528,74лв. - законна лихва за забава, изчислена до
06.08.2018г. по договор за колокиране №189/01.10.2016г. за периода от първо
число на месеца, следващ месеца на издаване на всяка фактура до подаването на
исковата молба - 06.08.2018г. Отхвърлени са приетите за
съвместно разглеждане възражения за прихващане на исковите суми с насрещни вземания
на „Г.К.н.“ АД, спрямо „С.К.“ ЕАД, както
следва: за разликата над 1 454,10лв., с която е извършено прихващане, до пълния
размер на възражението за главница от 33 825,10лв., представляваща дължими месечни такси за
услуги, предоставени на ищеца от ответника по договор за предоставяне на
телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г., за които са издадени 10 фактури в
периода от 05.01.2018г. до 01.08.2018г. и за сумата 2 537лв. дължима на „Г.К.н.“
АД неустойка за просрочие на главниците, от които е формирана сумата на
претендираната главница, която неустойка е дължима на основание чл.4, ал.7 от
договор за предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г. „Г.К.Н.“ АД е осъдено да заплати на „С.К.“ ЕАД, сумата
14 126,60лв. разноски по делото, пропорционално на уважената част от
исковете.
Против така постановеното решение, в осъдителната му
част, е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство – „Г.К.Н.”АД. Счита, че
решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения и
нарушения на материалния закон и е необосновано. Развитите доводи се отнасят,
както до изводите на съда за основателност на предявените искове, така и досежно
възприетата от първостепенния съд неоснователност на възражението за прихващане
с насрещно вземане на ответника спрямо ищеца. Изложени са съображения, свеждащи
се до несъгласие с изводите на съда относно: доказателствената стойност на
представените от ищеца фактури, както и протокол за прихващане от 17.12.2017г.,
на които ищецът е основал вземането си; настъпването на падежа на вземането по
фактурите, издадени по повод
договор за колокиране №189/01.10.2016г. и в тази връзка – началния момент за
начисляване на законната лихва за забава. На самостоятелно основание
жалбоподателят счита, че решението в частта му относно възражението за
прихващане, е неправилно. Позовава се на процесуални нарушения, а именно, че
решаващите изводи на съда за неоснователност на възражението за прихващане се
основават на документи, които не са надлежно приети в производството.
Анализирани са правните последици на приетото като доказателство по делото
решение №2653/25.05.2015г., постановено по гр.д. №14280/2018г. на ПРС /постановено
по трудов спор между трето лице – С.Д.и ответника „Г.К.Н.”АД/ от което, според жалбоподателя,
първоинстанционният съд неправилно е обосновал изводи за погасяване на
вземанията, предмет на възражението за прихващане. Твърди се, че в нарушение на
процесуалните правила съдът е изключил от делото с определение от 10.05.2019г.
допълнително предявеното от ответника, с отговора на допълнителната искова
молба, възражение за прихващане със сумите по фактури 14017 и 14018 в общ
размер на 2 908,18лв. Като нарушение на материалния закон се сочи
неправилно приложение на разпоредбата на чл.75 ал.1 от ЗЗД. На самостоятелно
основание се оспорват изводите на съда относно неоснователност на възражението
за прихващане за сумата от 2 537,68лв. Твърди се, че дори и да се приеме,
че главниците – предмет на възражението за прихващане са платени в началото на
м.септември 2019г., /датите на спогодби, на които ищецът основава твърдението
си за погасяване на вземането/, то от момента на падежа до датата на
споразумението, се дължи неустойка за забава в размер на 2 537,68лв. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло и евентуално –
да се уважи изцяло предявеното от жалбоподателя, като ответник в
първоинстанционното производство възражение за прихващане. Претендират се сторените по делото разноски. С въззивната жалба не са
предявени доказателствени искания.
Ответник – жалбата „С.К.“ ЕАД в представения отговор
по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло предявената жалба. Претендира сторените
пред въззивната инстанция разноски. С отговора на въззивната жалба не се
представят писмени доказателства, не се правят други искания в тази насока.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбите и доводите на
страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение, постановено от надлежен съдебен състав в предвидената от
закона форма и в рамките на правораздавателната му компетентност.
Производството пред Окръжен съд – П.е образувано по
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.288 от ТЗ, във
връзка с чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема
страна в настоящето – „С.К.“ ЕАД /дружество, преобразувано от „С.“ ЕООД/, основава претенциите си на наличието на договорни
отношения между страните, произтичащи от договор за
предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г., по силата на който
страните се съгласили взаимно да си предоставят услуги, както и от договор за
колокиране №189/01.10.2016г., по силата на който ищецът е предоставял на
ответното дружество услуги по колокиране. Позовава се на неизпълнение от страна на ответника на паричните му задължения и по
двата договора. На 15.12.2017г. страните подписали протокол за прихващане на
задължения, при което прихващане ответникът останал задължен към ищцовото
дружество за сумата от 99 239,67лв., която сума не е заплатена. Същата представлява
сбор от сумите по девет фактури, издадени в периода от 20.04.2017г. до
12.12.2017г., за предоставени от ищеца услуги и по двата сключени между
страните договора. Освен това се твърди наличие на непогасени задължения в общ
размер на 3 565,03лв. по седем броя фактури, издадени в периода 05.01.2018г. -
04.07.2018г. за услугите, предоставени по договора за колокиране №189/01.10.2016г.,
конкретно посочени в исковата молба. Поради забава на задълженията, произтичащи
от договора за предоставените телекомуникационни услуги, ищецът твърди, че му се дължи неустойка,
уговорена в чл.4, ал.7 от договора от 2012г., по фактури, включени в протокола
за прихващане от 15.12.2017г., като общият размер на неустойката за неплатените
задължения по тези фактури е 30 330,05лв. Ищецът твърди и че от ответника
е дължима и законна лихва съгласно чл.11, ал.1 от договора за колокиране по
всички фактури, включени в протокола за прихващане от 15.12.2017г., както и за
издадените фактури след тази дата. Общият размер на законната лихва върху
неплатените главници по описаните фактури по договор за колокиране е 528,74лв. Позовавайки
се на клаузата на чл.11, ал.1 от договора за колокиране, ищецът твърди, че тази
лихва е дължима считано от първия ден след изтичане на календарния месец, за
която се отнася съответната сума. Искането, с което е сезиран съдът, е да се
постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати: сумата от 99 239,68лв. - остатък от дължима главница съгласно
протокол за прихващане от 15.12.2017г., договор за предоставяне на
телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г. и договор за колокиране №189/01.10.2016г.;
сумата от 3 565,03лв. главница по издадени фактури за предоставени услуги по
договор за колокиране № 189/01.10.2016г. за периода януари - юли 2018г.; сумата
от 30 330,05лв. - договорна неустойка по договор за предоставяне на
телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г.; сумата от 528,74лв. - законна
лихва за забава, изчислена до 06.08.2018г. по договор за колокиране №189/01.10.2016г.
за периода и върху главниците по фактурите, описани в уточняващата молба от
10.08.2018г., изчислена считано от първия ден след изтичане на календарния
месец, за който се отнася съответната сума.
Ответникът „Г.К.Н.” АД-гр.П.в
писмения отговор на исковата молба
оспорва така предявените искове. Изразено е общо възражение,
че исковете се оспорват по основание и размер. С отговора на исковата молба е предявено възражение
за прихващане за сумата от 36 362,10лв., представляваща: 33 825,10лв. с
вкл. ДДС - дължими месечни такси за услуги, предоставени на ищеца от ответника
по договор за предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г., за
които са издадени 10 фактури в периода от 05.01.2018г. до 01.08.2018г.; сумата
от 2 537лв. /след допуснато увеличение на първоначално заявената претенция
за 1599,50лв./, - неустойка за просрочие на главниците, от които е формирана
сумата по предходния пункт, дължима на основание чл.4 ал.7 от договор за
предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г.
В допълнителната искова молба
ищецът е оспорил предявеното от ответника възражение за прихващане. Въведено е
насрещно твърдение, че вземанията, предмет на възражението за прихващане, са
погасени /с изключение на вземането по последната фактура от 01.08.2018г./. В
тази насока страната се позовава на спогодби от 03.09.2018г., 04.09.2018г.,
05.09.2018г. и 07.09.2018г., както и разписки към тях за извършени плащания - в
общ размер на 31 432,20 лв. По отношение на фактура с №13793/01.08.2018г.
се твърди, че същата е върната от ищеца на ответника и не е осчетоводена, тъй
като безпричинно на 03.08.2018г. ответникът преустановил предоставянето на
услуги по сключения договор.
В отговора на допълнителната
искова молба ответникът оспорва твърденията на ищеца относно погасяване на
вземанията, предмет на възражението за прихващане. Изразено е становище, че
представените от ищеца спогодби, подписани от двете дружества и трето лице - С.Д.,
са симулативни, подписани от лице без представителна власт, позовавайки се
на хипотезите на чл.38 ал.1 и ал.40 от ЗЗД. Позовава се на оттеглени пълномощия по отношение на лицето С.Д., считано
от 27.08.2018г., когато му е връчена покана да даде писмени обяснения във
връзка с процедура по налагане на дисциплинарно наказание. С отговора на
допълнителната искова молба е заявено и допълнително възражение за прихващане за
сумата от 2 908,18лв. с ДДС, представляваща стойността на услуги, фактурирани след
подаване на отговора на исковата молба - за м. 09 и 10.2018г.
При така наведените
твърдения и възражения от страните, след
като съобрази оплакванията, изложени в подадената въззивна жалба, съдът прие за установено
следното:
Установено и безспорно,
както в рамките на първоинстанционното производство, така и в настоящето, е наличието
на валидно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор №419/31.08.2012г. за
предоставяне на телекомуникационни услуги и договор за колокиране №189/
01.10.2016г.
Съгласно договор №419/31.08.2012г. за
предоставяне на телекомуникационни услуги страните по него са предприятия,
които предоставят обществени електронни съобщителни мрежи и/или обществени
електронни съобщителни услуги по смисъла на ЗЕС, като същите се споразумяват да
установят търговско сътрудничество за взаимно предоставяне на обществени
електронни съобщителни услуги. Съгласно чл.4 ал.3 от раздел „Цени на услугата и
условия за плащане“, насрещните задължения се прихващат въз основа на
двустранен протокол, подписан от упълномощени представители на страните, до
размера на по-малката дължима сума.
Според определения в чл.1 от
договор за колокиране №189/ 01.10.2016г. предмет на договора, „С.К.“ ЕАД /към процесния момент ЕООД/ предоставя на „Г.К.Н.” АД в технически център, с посочен
адрес, услугата колокиране /физическо позициониране на клиентски сървари или
друго оборудване в специализиран дата център, който осигурява необходимите
условия за непрекъснато и безпроблемно функциониране/.
В съответствие с клаузата на чл.4 ал.3 от договор
№419/31.08.2012г., на 15.12.2017г. между страните е подписан протокол за
прихващане на насрещни вземания. Съгласно заключението от приетата при
първоинстанционното разглеждане на делото съдебносчетоводна експертиза,
задължението по договор №419/31.08.2012г. и по договор №189/01.10.2016г. се
води общо, поради което не може счетоводно да се индивидуализира задължението
по двата договора. Т.е. – протоколът за прихващане касае задължения на
ответното към ищцовото дружество по двата договора, като видно от съдържанието
на протокола за прихващане задълженията са към края на 2017г. /остатък по протокол за прихващане от
м.10.2017г. и фактури от м.11. и м.12. 2017г./. След като от задължението на „Г.К.Н.” АД към „С.К.“ ЕАД в общ размер на 104 025,44лв. е
прихванато задължението на „С.К.“ ЕАД към „Г.К.Н.” АД /ГКН/ в размер на 4 785,76лв., в протокола за прихващане
от 15.12.2017г. е обективирано изявлението на страните, че дават изричното си
съгласие, че всички задължения на „С.К.“ ЕАД към К.АД са затворени, както и че вземанията на „С.К.“ ЕАД към К.АД възлизат на 99 239,68лв.
Протоколът за прихващане е двустранно подписан, и носи печат на двете
дружества.
Неоснователно е оплакването на
жалбоподателя за липса на достатъчно доказателства, от които да се изведе
обоснован извод за основателност на предявения иск. В съответствие с дадените
от първоинстанционния съд указания относно разпределение на доказателствената
тежест, ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил изпълнение
на задължението си за предоставяне на договорените услуги. Правилна е оценката
на първоинстанционния съд на заключението от допуснатата съдебносчетоводна
експертиза, което, като компетентно изготвена и неоспорена от страните, се
кредитира и от настоящата инстанция. Съгласно заключението от
съдебносчетоводната експертиза, протоколите за прихващане не са били
осчетоводявани при ищеца текущо през месеците от 2017г., но в края на тази
календарна година, за целите на съставяния ГФО, са взети счетоводни записи като
корекции на сумите за вземания и задължение от и към „Г.К.н.“ АД. По този начин
стойността на счетоводните вземания и задължения към 31.12.2017г. кореспондират
с информацията, отразена в двустранно подписания протокол за прихващане от
15.12.2017г. и това е вярното отразяване на реалните вземания и задължения
между двете дружества. След като са взети коригиращите счетоводни записвания, „С.К.“
ЕАД няма задължения към доставчик „Г.К.н.“ АД към края на 2017г., а вземанията
на „С.К.“ ЕАД от „Г.К.н.“ АД са в посочения в двустранния протокол размер от
99 239,68лв. По-значимо е счетоводното отразяване при ответното дружество,
като заключението в тази насока е, че К.АД е включил фактурите по протокола за
прихващане от 15.12.2017г., както и предходно издадени фактури в дневниците си
за покупки. На стр.3-та от заключението, в табличен вид са конкретизирани
фактурите, издадени за периода м.04.2017г. – м.12.2017г., като данъчна основа,
ДДС, обща стойност, посочен е ред от дневника на покупки, включително и входящ
номер на справки – декларации по ЗДДС за съответния данъчен период. В този
смисъл доводите на жалбоподателя за липсата на данни за разчети към бюджета са
изцяло неоснователни. Фактът, че фактурите, предмет на протокола за прихващане
/както и предходно издадени фактури/, са намерили
отражение в дневниците за покупки при ответника, включени са в отчетните
регистри - справки – декларации по ЗДДС на ответното дружество, подавани пред Н.,
при валидно договорно правоотношение, установяват изпълнение/предоставяне и
приемане на уговорената услуга.
Освен това протоколът за
прихващане от 15.12.2017г. обективира наличие на материалноправно прихващане на
две насрещни изискуеми и ликвидни вземания по смисъла на чл.103 от ЗЗД и чл.104
от ЗЗД, което има погасителен ефект. Не
се касае за едностранно изявление за прихващане, а за взаимно изразена воля и
на двете страни, че такова прихващане се извършва. Това означава, че вземанията
на двете страни към релевантния момент са безспорно установени по основание и
размер, че съществуването на окончателния дълг е установено. Протоколът установява правното положение между
страните към 15.12.2017г. със силата на закон - чл.20а ЗЗД, респективно
ответникът не може да оспорва размера на дълга към датата на двустранното му
установяване.В този смисъл налице е и признание на задължението. Протоколът за
прихващане е частен диспозитивен документ и се ползва с предвидената в чл.180
от ГПК формална доказателствена сила, при положение че неговата автентичност не
е оборена, като не е и оспорена. В този смисъл изцяло се споделят изводите на
първостепенния съд за доказаност на претенцията по п.1 от исковата молба - 99 239,68лв. - главница съгласно протокол
за прихващане от 15.12.2017г., при липсата на доказателства за положителния
факт на погасяване на това задължение от носещата доказателствената тежест
страна – ответното дружество, като следва да се допълни и че липсват конкретни
твърдения в тази насока.
Основателна и доказана е и
претенцията по п. втори от исковата молба - 3 565,03лв. главница по издадени от
„С.К.“ ЕАД фактури за предоставени услуги по договор за колокиране
№189/01.10.2016г. за периода януари - юли 2018г. Съгласно неоспореното
заключение от съдебносчетоводната експертиза представените седем електронни фактури
за посочения период, всяка на стойност 509,29лв. с ДДС, са двустранно
осчетоводени в счетоводствата на двете дружества. Съгласно чл.4 ал.5 от ЗСч, счетоводен документ /хартиен или технически носител на счетоводна
информация/, може да е електронен документ, който съдържа информацията,
изисквана по този закон, издаден и получен в какъвто и да е електронен формат
при спазване на изискванията на Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги. Представените седем броя електронни фактури съдържат всички необходими
реквизити, които са посочени в чл.114 и чл.115 от ЗДДС и чл.7 от ЗСч. Издаването на процесните фактури от изпълнителя по договора
за колокиране, еквивалентното им записване в търговските книги, съвпадащи като
отразяване на търговски сделки в счетоводствата на двете дружества, при валидно
договорно правоотношение, установяват, че договорената услуга е доставена от
задължената страна и приета от насрещната страна.
Претенцията по п.3 от исковата молба за сумата от 30 330,05лв., уважена от първоинстанционния
съд до размера на сумата от 30 205,20лв. /съобразно заключението от
съдебноикономическата експертиза/, представляваща договорна неустойка за забавено плащане по
договор за предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г., се
основава на клаузата на чл.4 ал.7 от договора. Съгласно цитираната клауза върху
неизплатените в срок парични задължения неизправната страна дължи на изправната
неустойка в размер на 0.1% на ден, но не повече от 30% от стойността на
забавеното плащане. Претенцията на ищеца е според предложение второ от
цитираната клауза /не повече от 30% от стойността на забавеното плащане/. В
случая са установени кумулативните елементи от фактическия състав, който следва да се осъществи, за да
възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор -
наличие на валидно договорно задължение, уговорена неустойка, неизпълнение на
задължението. Това е достатъчно за трансформирането на гаранционно-обезпечителната
функция на неустойката в санкционна – обезщетилена функция. В този смисъл и
тази претенция се явява основателна и доказана по основание и до размера,
присъден от първоинстанционния съд.
Последната претенция – по
п.4 от исковата молба - 528,74лв. - законна лихва за забава, изчислена до 06.08.2018г. по
договор за колокиране №189/01.10.2016г., първоинстанционният съд е уважил и
присъдил /съобразявайки и заключението от съдебносчетоводната експертиза/ за
периода от първо число на месеца, следващ месеца на издаване на всяка фактура
до подаването на исковата молба - 06.08.2018г. Относими в тази насока са
съображенията на жалбоподателя относно настъпването на падежа на вземането по фактурите,
издадени по повод
договор за колокиране №189/01.10.2016г. и в тази връзка – началния момент за
начисляване на законната лихва за забава. Ищецът в първоинстанционното
производство основава претенцията си на клаузата на чл.11 ал.1 от договора за
колокиране №189/01.10.2016г. Съгласно цитираната клауза, в случай, че клиентът
/ответното дружество/ забави плащане, същият дължи обезщетение за забавено
плащане, възлизащо на законната лихва за забава на плащанията и същата се
начислява от деня след изтичане на календарния месец, за който се отнася
съответната сума. Жалбоподателят противопоставя клаузата на чл.7 от договора.
По смисъла на цитираната клауза клиентът /„Г.К.н.“ АД/ плаща на дружеството /„С.К.“ ЕАД/
шестмесечна такса за предоставяната услуга, която шестмесечна такса следва да
бъде платена за всяко шестмесечие до 20 дни след получаване на фактурата, като
всички дължими такси се включват в шестмесечни фактури, издавани от дружеството
до 5-то число от началото на съответното шестмесечие. При тълкуване волята на
страните, изразена в двете клаузи, както и систематичното им място, явства, че
клаузата на чл.7 и чл.11 от договора регламентират различни елементи от
правоотношенията на страните. Клаузата на чл.7 е в раздел „Цени и начин на плащане“
и същата регламентира изпълнение на задължението за заплащане възнаграждение за
получената от К.АД услуга, т.е. – приложима е при правомерното развитие на
провоотношенията между страните – изпълнение на задълженията съобразно
уговореното. Клаузата на чл.11 е в раздел „Отговорност“ и регламентира
правоотношенията между страните „извън уговореното“, а именно при неточно по
време изпълнение на задължението за заплащане на уговорената цена за
предоставяната услуга. Нарушеното материално право на ищеца се основава и
произтича именно от неточното по време изпълнение, при което е приложима
клаузата на чл.11 от договора. В този смисъл правилна и законосъобразна е
преценката на първоинстанционния съд, че законната лихва се дължи считано от първо число на месеца,
следващ месеца на издаване на всяка фактура до подаването на исковата молба.
Ето защо претенцията
по п.4 от исковата молба също се явява основателна и доказана, както по
основание, така и по размер.
По заявеното възражение за
прихващане от настоящия жалбоподател, като ответник в първоинстанционното
производство:
Като процесуален способ за
защита възражението за прихващане може да бъде успешно упражнено, когато
ответникът предяви срещу ищеца свое право на вземане, произтичащо от същото или
друго правоотношение. При упражняване правото на възражение за прихващане не е необходимо
вземането да е ликвидно и установено по основание и размер. Възражението за
прихващане представлява правопогасяващо възражение, с което ответникът твърди
факти, които погасяват възникналото право. Именно твърдените от ответника факти
са предмет на доказване и съдебно установяване.
Предмет на доказване в
случая е вземане на ответника спрямо ищеца за сумата от 31 432,20лв. - дължими месечни такси за
услуги, предоставени на ищеца от ответника по договор за предоставяне на
телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г., за които са издадени 9 фактури в
периода от 05.01.2018г. до 02.07.2018г. /Възражението за прихващане е заявено за
сумата от 33 825,10лв. с вкл. ДДС, включващо и фактура №13793/01.08.2018г./.
Установено в
първоинстанционното производство и неспорно в настоящето е наличие на вземане
на „Г.К.н.“ АД от
„С.К.“ ЕАД за периода от м. 01. до м. 08.2018г. в размер на 32 886,30лв. /тъй
като стойността по последната фактура №13793/01.08.2018г. – 2 392,90лв. е редуцирана
с кредитно известие №13907/18.09.2018г. до размера на сумата 1 454,10лв., за
която сума възражението за прихващане е уважено/.
Пренесен пред настоящата
инстанция е спорът относно насрещното правопогасяващо възражение на
ищеца/въззиваема страна, основаващо се на четири тристранни спогодби от
03.09.2018г., 04.09.2018г., 05.09.2018г. и 07.09.2018г. и разписки за извършени
плащания по същите. Участващите три страни в спогодбите са „С.К.“ ЕАД, представлявано
от изпълнителния директор ***, „Г.К.н.“ АД, представлявано от пълномощник на
изпълнителния директор – С.К.Д., съгласно пълномощно рег. №3190/24.07.2014г. и
физическото лице С.К.Д..
Четирите спогодби съдържат
констативна част за задълженията на „С.К.“ ЕАД към „Г.К.н.“ АД по фактури,
издадени през релавантния период /от м.01. до м. 06.2018г./. Същевременно се
съдържат и констатации за задължения на „Г.К.н.“ АД към С.К.Д., произтичащи от
трудово правоотношение – подробно описани в мотивите на първоинстанционното
решение. Няма спор, а и в спогодбите е упоменато, че лицето С.К.Д. е с
прекратено трудово правоотношение с „Г.К.н.“ АД, като в т.3 от спогодбите е
упоменат и заведен от С.К.Д. срещу „Г.К.н.“ АД трудов спор за неизплатени
трудови възнаграждения и обезщетения, произтичащи от прекратяване на трудовия
договор, по който трудов спор е образувано гр.д. №14280/2018г. на РС Пловдив.
Идентичните клаузи на чл.1 и чл.2 от спогодбите съдържат нареждане от страна на
„Г.К.н.“ АД към на „С.К.“ ЕАД да заплати на С.К.Д. директно и в брой до 30.09.2018г. посочените
/по основание и размер/ суми и съгласие на „С.К.“ ЕАД да изпълни изискуемото си
задължение към К.по посочения начин. В чл.5 е посочено, че плащането се счита
извършено срещу надлежно издадена от Д.разписка, каквито разписки са приложени
като доказателство по делото. Приложено като доказателство цитираното пълномощно
рег. №3190/24.07.2014г. делегира представителни права в полза на С.К.Д.,
упражнени при сключване на спогодбите /т.6 и т.7 – да сключва всякакви сделки,
споразумения и договори, извънсъдебни спогодби, споразумения и т.н./. Не се
споделя приетото от първоинстанционния съд относно приложението на чл.38 ал.1
от ЗЗД. Не може да се приеме, че е налице договаряне на от страна на представителя С.К.Д. от името на
представлявания – К.АД, лично със себе си, /без представляваният да е дал
съгласието си за това/. В случая е налице договаряне между търговски дружества
в полза на трето лице, като договарящите са юридическите лица.
Споделят се изцяло решаващите
изводи на първоинстанционния съд относно фактическите и правни последици на
постановеното по трудовия спор решение №2653/25.06.2019г. по гр.д. №14280/2018г.
на РС П./влязло в сила, с оглед приложения изпълнителен лист от 07.08.2019г. за
присъдени разноски по делото/. Цитираното решение е надлежно прието като
доказателство по делото. Мотивите на същото съдържат установителна част и
съответстващ диспозитив относно вземане на лицето С.К.Д. спрямо К.АД от
68 845,97лв., представляващи сбор от неплатени трудови възнаграждения за
периода м. март 2017г. – част от същото, до м.август 2017г. В мотивната част на
решението изрично е посочено „С оглед заявеното от ищеца признание, че след
образуване на исковото производство са били погасени чрез плащане обезщетенията
по чл.221 ал.1 и чл.224 ал.1 от КТ, ТВ за м. февруари и част от м. март 2017г.
/посочени като изцяло погасени задължения в предпоследната тристранна спогодба
от 05.09.2018г./, ведно със законната лихва…… тези претенции ще се отхвърлят,
поради плащането им в хода на производството“. Диспозитивът на решението
съдържа отхвърлителна част за разликата над
68 845,97лв. до пълния предявен размер от 89 008,68лв.; за заплащане
на обезщетение по чл.221 ал.1 от КТ в размер на 3 286лв.; за заплащане на
обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ в размер на 3 136,64лв.; за заплащане на
сумата от 7 919,45лв., представляваща обезщетение за забава върху дължимите
трудови възнаграждения от падежите на всяко едно от тях до датата на подаване
на исковата молба в съда /като аритметичният сбор на отхвърлените претенции е
34 504,81лв./, поради погасяването им чрез плащане в хода на делото. Разпитан като свидетел по
делото в ОСЗ от 27.06.2019г., С.К.Д. депозира показания, че действително в хода
на исковото производство по трудовия спор му е изплатена сума от „около
30 000лв.“ от „С.К.“ ЕАД, както и че по този начин е извършено плащане и
на други служители. Правно логични и житейски справедливи са изводите на
първоинстанционния съд, че незачитането на извършеното плащане би довело до
неоснователно обогатяване в патримониума на „Г.К.н.“ АД и обедняване по
отношение на С.К.Д., доколкото със сила на пресъдено нещо за последния е
отречено правото да претендира трудово възнаграждение и обезщетението, за които
исковите му претенции са отхвърлени, а в същото време ще дължи връщане на
изплатените му от „С.К.“ ЕАД суми. Правилно е приложена и материалноправната
норма – чл.75 ал.1, пр. последно от ЗЗД. По смисъла на цитираната разпоредба точно изпълнение има не само, когато е извършено
спрямо кредитора, но още и на овластено лице /от кредитора, от съда или от
закона/, на всяко трето лице, когато кредиторът
го потвърди или се е възползвал от него. Потвърждаването е волеви акт, а
това, дали кредиторът се е възползвал от плащането е фактически въпрос, който
следва да се преценява според конкретните обстоятелства. Конкретните
обстоятелства следва да се изведат от основните положения в гражданския процес,
развил се между страните по трудовия спор. Страни по този спор са С.К.Д. и „Г.К.н.“ АД. По
отношение на тях се разпростира не само силата на пресъдено нещо, съдържаща се
в постановения съдебен акт, но по отношение на тях важи и принципът на състезателното
начало – чл.8 от ГПК, принципът за установяване на истината – чл.10 от ГПК,
изискването за добросъвестност по смисъла на чл.3 от ГПК. Изискването за
добросъвестност е не само към ищеца по трудовия спор, който добросъвестно е
упражнил предоставените му процесуални права и съобразно добрите нрави.
Спазвайки задължението да изнесат пред съда само истината, ищецът е признал, а
ответникът не е отрекъл извършеното в полза на ищеца плащане от трето лице - „С.К.“
ЕАД. С оглед казаното по-горе, относно липсата на договаряне сам със себе си по
смисъла на чл.38 ал.1 от ЗЗД, би могла да намери приложение и хипотезата на
чл.75 ал.2, изр.1 от ЗЗД - длъжникът се
освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което, въз
основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи
изпълнението. Ако пък се касае за мнимо представителство, то процесуалното
поведение на ответника в производството по трудовия спор може да се приеме като
недвусмислено обстоятелство, сочещо на овластяване на лицето, към което е
изпълнено задължението, да получи изпълнението. Ето защо изводът на
първоинстанционния съд за неоснователност на възражението за прихващане за
сумата от 31 432,20лв.
- дължими месечни
такси за услуги, предоставени на ищеца от ответника по договор за предоставяне
на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г., за периода от 05.01.2018г. до 02.07.2018г.,
е правилен и законосъобразен.
Правилен като краен резултат е
изводът на окръжния съд за неоснователност на възражението за прихващане за
сумата от 2 537лв., дължима на „Г.К.н.“ АД неустойка за просрочие на горепосочената
главница, дължима на основание чл.4 ал.7 от договор за предоставяне на
телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г. Клаузата на чл.4 ал.7 от договора,
съгласно която върху неизплатените в срок парични задължения неизправната
страна дължи на изправната неустойка в размер на 0.1% на ден, но не повече от
30% от стойността на забавеното плащане, следва да се тълкува систематично с всички
клаузи на чл.4 „Цена на услугата и условия за плащане“, както и в съответствие
с общия дух на договора. По силата на този договор, всяка от страните по който
е доставчик на електронни съобщителни услуги, е постигнато съгласие страните
взаимно да си предоставят електронни съобщителни услуги – т.е. – двустранно са
поети еднородни задължения. Вярно е, че клаузата на чл.4 ал.5 от договора
визира срок за изпълнение на задължението за заплащане на издадени фактури, а
ал.7 предвижда неустойка при забава на плащането. Предхождаща тези клаузи обаче
е ал.3, съгласно която насрещните задължения се прихващат въз основа на
двустранен протокол, подписан от упълномощени представители на страните, до
размера на по-малката дължима сума. Данните по делото сочат, че именно в
съответствие с чл.4 ал.3 от договора, чрез съставяне на двустранни протоколи,
са се извършвали разчетите между двете дружества. /В протокола за прихващане е
посочен остатък на задължение по предходен протокол – от 31.10.2017г.; данни за
предходно съставяни и последващи протоколи за прихващане се съдържат в
констативносъобразителната част от заключението от съдебносчетоводната
експертиза./ Тълкувайки волята на страните съобразно предмета на договора и
общия дух на договора, следва да се приеме, че санкционната функция на неустойката
по чл.4 ал.7, с началния момент на забава, визиран в чл.5, настъпва след
прихващане на насрещните задължения въз основа на двустранен протокол, до
размера на по-малката дължима сума. Не са ангажирани доказателства, не са
наведени и твърдения за съставяне на двустранен протокол за прихващане на
насрещните задължения на страните за процесния период.
Неоснователно е оплакването за
допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неприемане на заявеното с
отговора на допълнителната искова молба допълнително възражение за прихващане
за сумата от 2 908,18лв. с ДДС, представляваща стойността на услуги,
фактурирани след подаване на отговора на исковата молба - за м. 09 и 10.2018г.
Правилно с определение №1033/10.05.2019г. /постановено по реда на чл.374 от ГПК/ първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл.371 от ГПК,
предоставяща процесуална възможност на ответника да предяви възражение за
прихващане и след срока за отговор на исковата молба. Предвиденото в чл.371 от ГПК изключение обаче се касае само за вземане, за което, съгласно изричното
разписание на нормата, не се налага събиране на нови доказателства. Самото
вземане се основава именно на нови доказателства, които се представените с
отговора на допълнителната искова молба писмени доказателства – два броя
фактури за предоставени услуги през м. септември и октомври.
По изложените съображения въззивната жалба се явява
неоснователна, при което решението в обжалваната част, като правилно, следва да
бъде потвърдено.
На основание чл.273 от ГПК, във вр. с чл.78 от ГПК,
жалбоподателят следва да заплати на
въззиваемата страна сторените пред въззивната инстанция разноски. Съгласно
представения списък на разноските по чл.80 от ГПК сторените от „С.К.“ ЕАД разноски са в
размер на 7 800лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС, с
представени доказателства за реално извършено плащане. Възражението на жалбоподателя за прекомерност на
заплатеното и претендирано адвокатското възнаграждение е неоснователно. В
случая следва да се отчете, както обжалваемият материален интерес по
предявените искове, който е 132 084,55лв., така и този – по предявеното
възражение за прихващане, който е 36 877,38лв. Минималното адвокатско
възнаграждение съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съответно
е в размер на 4 492,54лв. и 1 636,32лв., т.е. общо –
6 126,86лв., без ДДС. При това положение заплатеното адвокатско
възнаграждение в размер на 7 800лв., с данъчна основа 6 500лв., не се
явява прекомерно.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№599/30.10.2019г., постановено по търг.д. №613/2018г. по описа на Пловдивския
окръжен съд, в обжалваната част, с която „Г.К.Н.”АД с ЕИК ***е осъден да заплати на „С.К.“ ЕАД, ЕИК ***, сумата
97 785,58лв. - остатък от
дължима главница съгласно протокол за прихващане от 15.12.2017г., договор за предоставяне
на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г. и договор за колокиране №189/01.10.2016г.;
сумата
3 565,03лв. главница по
издадени от „С.К.“ ЕАД фактури за предоставени услуги по договор за колокиране
№189/01.10.2016г. за периода януари-юли 2018г.; законната лихва върху
присъдените две главници, начиная датата на постъпването на исковата молба в
съда – 08.08.2018г. до окончателното плащане; сумата 30 205,20лв. - договорна неустойка за забавено плащане по
договор за предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г.; сумата от 528,74лв. - законна лихва за
забава, изчислена до 06.08.2018г. по договор за колокиране №189/01.10.2016г. за
периода от първо число на месеца, следващ месеца на издаване на всяка фактура
до подаването на исковата молба - 06.08.2018г.; Отхвърлени са приетите за съвместно разглеждане възражения
за прихващане на исковите суми с насрещни вземания на „Г.К.н.“ АД, спрямо „С.К.“
ЕАД, както следва: за разликата над 1 454,10лв., с която е извършено
прихващане, до пълния размер на възражението за главница от 33 825,10лв., представляваща дължими месечни
такси за услуги, предоставени на ищеца от ответника по договор за предоставяне
на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г. и за сумата 2 537лв. дължима на
„Г.К.н.“ АД неустойка за просрочие на главниците, от които е формирана сумата
на претендираната главница, която неустойка е дължима на основание чл.4, ал.7
от договор за предоставяне на телекомуникационни услуги №419/31.08.2012г.;„Г.К.Н.“
АД е осъдено да заплати на „С.К.“ ЕАД 14 126,60лв. - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Г.К.Н.”АД
с ЕИК ***да заплати на „С.К.“ ЕАД, ЕИК *** Н.равените разноски пред въззивната
инстанция в размер на 7 800лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: