РЕШЕНИЕ

гр. МОНТАНА

18.06.2014г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД МОНТАНА, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито заседание на трети юни през две хиляди и четиринадесета година, в следния състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТКОВ

при секретаря Т.И., като разгледа докладваното от съдията ПЕТКОВ гражданско дело № 70 673 по описа за 2013 година и за да се произнесе, СЪДЪТ взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 357 от КТ. Исковете са предявени с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ – за отмяна на незаконно уволнение, извършено със Заповед № 14/18.10.2013г. ; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение по смисъла на чл. 225, ал. 1 от КТ първоначално претендирано в размер на 3584.40 лева, като впоследствие при условията и по реда на чл. 214 от ГПК в хода на производството по делото размерът е увеличен на 6000 лева.

Ищецът Н.К.Г. xxx твърди в исковата си молба, че по трудов договор е работил при Частен съдебен изпълнител рег. № 747 А.В. на длъжност „юрисконсулт”, с място на работа: гр. Монтана, ул. „Стефан Караджа”№4, ет. 3, с осн. месечно трудово възнаграждение 580 лева плюс 3% допълнително трудово възнаграждение за прослужено време. Ищецът твърди още, че със Заповед № 14/18.10.2013г. трудовото му правоотношение е било прекратено от ответника (ЧСИ А.В.) на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ.

Ищецът поддържа, че по своята правна същност основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е от категорията на т. нар. „безвиновни” основания и неговото наличие се свързва единствено със съществуването на създадена нова обстановка, която прави обективно невъзможно изпълнението на трудовия договор. Привежда доводи в насоката, че в процесния случай уволнението му е незаконосъобразно, тъй като (според ищеца) не е налице обективно обстоятелство, представляващо основание за уволнение по смисъла на горната разпоредба. От друга страна издадената от ответника заповед за уволнение не е била мотивирана, поради което не може (според ищеца) да бъде установено какви са фактите и обстоятелствата, които го поставят (ищеца) в обективна невъзможност да изпълнява трудовата си функция на заеманата от него длъжност.

По същество ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае уволнението за незаконно и да го отмени, респ. отмени издадената уволнителна заповед; да го възстанови на заеманата преди уволнението длъжност „юрисконсулт” при ответника, както и да бъде осъден последния да му заплати като обезщетение по смисъла на чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на 6000 лева (след допуснатото изменение при условията и по реда на чл. 214 от ГПК), ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Ищецът моли също да му бъдат присъдени (в тяжест на ответника) и направените разноски по водене на делото.

 Ответникът по делото ЧАСТЕН СЪДЕБЕН ИЗПЪЛНИТЕЛ рег. №747 А.В.Я. не признава предявените искове. Оспорва същите и поддържа, че уволнението на ищеца е обосновано и е законосъобразно извършено. В тази връзка ответникът поддържа, че към настоящия момент съгласно влязло в сила решение на Върховния касационен съд ЧСИ А.В. е временно лишена от правомощия като частен съдебен изпълнител за срок от една година, считано от 15.11.2013г. и на практика такъв работодател – ЧСИ А.в. просто няма, поради невъзможността да бъде упражнявана дейността. С оглед на което дори ако заповедта за уволнението на ищеца бъде отменена, то искането му за възстановяване на работа не би следвало да се уважи.

На следващо място, ответникът твърди, че ищецът е получил от своя работодател по време на работата му ежемесечно суми далеч надхвърлящи трудовото му възнаграждение, а освен това са му били изплатени и суми като обезщетение във връзка с прекратяването на трудовия договор.

По същество ответникът моли за отхвърляне на исковете като неоснователни, като му присъди в тяжест на ищеца направените разноски по делото.

ДОКАЗАТЕЛСТВАТА са писмени и гласни. Изслушани са и са приети заключения на вещо лице.

СЪДЪТ, като прецени всичките доказателства по делото и доводите на страните според своето вътрешно убеждение (чл. 12 от ГПК), съобразявайки разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, приема за установено от фактическа и от правна страна следното:

По делото изобщо няма спор, а и събраните доказателства убедително потвърждават,

че въз основа на сключен на 1.11.2012 г. трудов договор ищецът Н.К.Г. е

работил на длъжността „юрисконсулт” при ответника Частен съдебен изпълнител рег. № 747 А.В.Я.. Трудовият договор първоначално е бил сключен на основание чл. 70, ал. 1 от КТ – със срок за изпитване от шест месеца, уговорен в полза на работодателя; с пълно работно време (8 часа), с място на работата: гр. Монтана, ул. „Стефан Караджа”№ 4, ет. 3, с осн. месечно трудово възнаграждение 564 лева плюс 3% допълнително трудово възнаграждение за прослужено време (16.92 лева) или общо 580.92 лева, видно от представените ксерокопия от трудовия договор и допълнителното споразумение към същия (съотв. л. 33 и л. 37 от делото), приложени в личното трудово досие на ищеца.

            Безспорно е също така, че със заповед № 14/18.10.2013г., издадена от работодателя ЧСИ А.В.Я. трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Като причини за прекратяване на трудовия договор в заповедта (л. 5 и л. 50) е посочено „Обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор”. Не се спори и по отношение на това, че заповедта е била връчена на настоящия ищец в деня на издаването й – 18.10.2013г.

Спорен по делото е въпросът за законосъобразността на така издадената уволнителна заповед и по-конкретно доколко посоченото в заповедта правно основание е в съответствие с действителното фактическото положение.

Според трайно установената съдебна практика основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ обуславя безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Това субективно потестативно право е упражнено от работодателя законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини извън волята на страните по трудовия договор. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, които обикновено са външни за страните по договора, затова правното основание по т. 12 е формулирано общо. По правило законността на уволнението се преценява с оглед наличие на основанието за уволнение към момента на извършването му, а не с оглед настъпилите впоследствие обстоятелствата (така: Решение № 218 от 17.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 984/2009г., ІІІ г. о., ГК). Същественото е да са налице непреодолими причини за изпълнение на трудовия договор, произтичащи от независими от страните по трудовото правоотношение (както от работника, така и от страна на работодателя) фактори (в този смисъл: Решение № 1439 от 22.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 2398/2005г., ІІІ г. о., ГК; Решение № 946 от 14.05.2002г. на ВКС по гр. д. №1289/2001 г., ІІІ г. о. ).

По делото е установено, че срещу ЧСИ А.В.Я., рег. № 747 на КЧСИ –работодател на ищеца съотв. ответник по настоящето дело е било образувано дисциплинарно производство по реда на глава ІV от ЗЧСИ – дисциплинарно дело № 6/2013г. по описа на Дисциплинарната комисия на КЧСИ, образувано на 5.02.2013г. по искане на Министъра на правосъдието по реда на чл. 70, ал. 1 от ЗЧСИ... Обективните данни сочат, че първоначално дисциплинарният състав с решението си, постановено на 13.05.2013г. (с особено мнение на единия от членовете на състава) не е наложил дисциплинарно наказание. Това решение обаче е било обжалвано от Министъра на правосъдието пред ВКС, който се е произнесъл по жалбата с решение №421 от 15.11.2013г. по гр. д. № 4735/2013г., ІV г. о., ГК, с което е отменил решението от 13.05.2013г. по дисциплинарно дело № 6/2013г. по описа на ДК на КЧСИ и е наложил на ЧСИ А.В.Я., рег. № 747, с район на действие ОС Монтана дисциплинарно наказание „Лишаване от правоспособност за срок от една година”. Тъй като решението на ВКС е окончателно (с оглед и на чл. 73, ал. 6 от ЗЧСИ), то при тези данни следва да се приеме, че едногодишният срок през който настоящият ответник ЧСИ А.В.Я. е лишена от правоспособност в случая е започнал да тече от датата на постановяване на решението на ВКС – 15.11.2013г., от когато тя изтърпява наложеното й дисциплинарно наказание.

Настоящият съдебен състав намира, че лишаването от правоспособност на отв. ЧСИ А.В.Я. несъмнено се явява непреодолима причина, водеща на свой ред до обективна невъзможност за изпълнение на трудовите правоотношения на назначените от нея служители (какъвто е настоящият ищец), които да я подпомагат при осъществяване дейността й като частен съдебен изпълнител. Възникването на тази обективна невъзможност поражда и субективното потестативно право на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ–за прекратяване на трудово правоотношение от работодателя с предизвестие, поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. В конкретния случай посоченото потестативно право на ответника е възникнало на 15.11.2013г., когато е постановено решението на ВКС, с което на ответника е наложено дисциплинарното наказание „Лишаване от правоспособност за срок от една година”.

От гореизложеното е видно, че към датата на издаването на процесната уволнителна заповед (18.10.2013г. ) правото на работодателя – отв. ЧСИ все още не е било възникнало.

Продължение на решението по гр. д. № 70 673/2013г. на РС Монтана, ІІІ гр. състав – стр. 3

 

Както вече бе посочено по-горе, законността на уволнението следва да се преценява с оглед наличието на основанието за уволнение към момента на извършването му (в случая – 18.10.2013г. ), а не с оглед настъпилите впоследствие обстоятелства (Решение № 218 от 17.03. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 984/2009г., ІІІ г. о., ГК). При това положение, като несъстоятелен се преценява довода на ответната страна в смисъл, че „очаквайки неблагоприятно решение от ВКС” е прекратила трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ „понеже след като бъде лишена от правоспособност на ЧСИ, то е безсмислено да държи на длъжност юрисконсулт, която няма да има какво да прави, а в същото време ще иска да си получава заплатата”. Този довод би имал някакво значение единствено в хипотезата по чл. 71, ал. 3 от ЗЧСИ при която субектът на дисциплинарната отговорност временно се отстранява от длъжност. Аргумент за едно такова заключение би могло да се извлече от горецитираната съд. практика и по-конкретно в Решение № 946 от 14.05.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2001 г., ІІІ г. о., третиращо казус при който срещу уволнената М. Й. Б. се е водело висящо досъдебно нак. производство за престъпления по служба, като междувременно същата е била отстранена от длъжност по реда на чл. 154, ал. 1 от НПК. В този случай ВКС е приел, че основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ е било налице към момента на извършване на уволнението, т. е. при наличие на висящо наказателно производство, независимо че по-късно мярката за процесуална принуда (временно отстраняване от длъжност) е била отменена.

В настоящия случай обаче няма никакви данни въз основа на които да може да се заключи, че отв. ЧСИ А.В.Я. е била временно отстранена от длъжност. Такъв юридически факт не е упоменат нито в решението по дисциплинарно дело № 6/2013г. на ДК на КЧСИ (видно от ксерокопието на л. 131-132), нито в решението №421/15.11.2013г. по гр. д. № 4735/2013г. на ВКС, ІV г. о. (л. 20-22 и л. 138-140), няма и твърдения в тази насока. А щом това е така, то следва да се приеме и настоящият съд приема, че в процесния случай правото на отв. ЧСИ да прекрати ТПО на ищеца на посоченото в оспорената заповед основание по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ е възникнало на 15.11.2013г. Оттук логично следва, към момента на издаването на въпросната заповед (18.10.2013г. ) това потестативно право на отв. ЧСИ все още не е било възникнало, т. е. не е съществувало и следователно издадената заповед за уволнение на ищеца на посоченото в нея основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ се явява незаконосъобразна.

Ето защо и предвид гореизложеното съдът намира уволнението на ищеца по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ за незаконно и го отменява. Съответно съдът отменява като незаконосъобразна и оспорената заповед с която същото е било извършено, а именно Заповед № 14/18.10.2013г. на ЧСИ А.В.Я., рег. № 747, с район на действие ОС Монтана. В този смисъл предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява основателен, поради което съдът го уважава.

Поначало искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ който е главен, обуславящ иск предопределя изхода на делото по отношение на предявените акцесорни искове (по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ). С оглед на специфичните обстоятелства по делото обаче съдът счита, че уважаването на главния иск не води до същия правен резултат по отношение и на акцесорните искове за възстановяване на ищеца на изпълняваната преди уволнението длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ) и за присъждане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ (искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ). Проблемът е в това, че макар и след издаването на процесната заповед визираната в чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор (на ищеца) все пак е възникнала и е съществувала към датата на предявяване на настоящата искова молба, съществува и към настоящия момент. По тази причина искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ (за възстановяване на ищеца на изпълняваната преди уволнението длъжност „юрисконсулт” при отв. ЧСИ) се явява неоснователен и като такъв, следва да бъде отхвърлен.

Що се касае до предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ (за присъждане обезщетение по смисъла на чл. 225, ал. 1 от КТ ), съдът намира същия за частично основателен. По делото е безспорно установено, че през периода след уволнението му ищецът не е получавал доходи от трудови и граждански правоотношения, видно от представените от негова страна извлечения от трудовата му книжка (л. 4), както и декларацията под страх от наказателната отговорност за деклариране на неверни данни (л. 63).

Данните по делото обуславят извод за наличие на принудителна безработица на ищеца само за период с продължителност приблизително един месец – до 15.11.2013г. (датата на решението на ВКС за налагане на дисциплинарно наказание „Лишаване от правоспособност за срок от една година” на отв. ЧСИ А.В.Я.), когато (на 15.11.2013г. ) и от фактически и от юридически аспект е възникнала обективната невъзможност за изпълнение трудовия договор, съответно основанието за прекратяване на същия на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. При положение, че след горепосочената дата не е възможно осъществяването на съдържанието (правата и задълженията) по трудовото правоотношение по което ищецът е бил страна (както се посочи по-горе, този юридически факт съставлява пречка за уважаването на иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност), то при тези данни не е налице основание въз основа на което да може обосновано да се заключи че в случая ищецът е претърпял вследствие от незаконното уволнение принудителна безработица при условията на обективна невъзможност за изпълнение на ТПО, т. е. през времето след 15.11.2013г.

            Ето защо и предвид гореизложеното съдът намира, че в конкретния случай на ищеца се следва обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за едномесечен период след уволнението в размер на 580.92 лева, колкото е месечното му брутно трудово възнаграждение за последния пълен работен месец преди уволнението – септември 2013г., установено в заключенията на вещото лице И.Д.П. (основно и допълнително, прилож. съотв. на л. 15-17 и л. 58-61), които съдът възприема изцяло като обективни, безпристрастни и компетентно дадени. При формирането на своето вътрешно убеждение по този въпрос съдът изхожда и от актуалната нормативна уредба, по-конкретно чл. 3, т. 1, т. 2 и т. 3 във връзка с чл. 12 и чл. 15, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (обн., ДВ, бр. 9 от 26.01.2007 г., в сила от 1.07.2007 г. ). Тоест, с оглед на действащата нормативна уредба съдът приема, че в процесния случай брутното трудово възнаграждение на ищеца включва уговореното основно месечно трудово възнаграждение (564.00 лева) и допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит (16.92 лева) или общо 580.92 лева.

Действително, от събраните писмени доказателства включително и в цит. заключения на съдебната експертиза по делото е видно, че ищецът е получавал и други парични суми по ведомост и/или с разходни касови ордери, в допълнение на горепосочените суми за основно трудово възнаграждение и допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. За една част от тези допълнително получени суми се твърди, че са от заем, предоставен на ищеца от работодателя отв. ЧСИ като знак на добра воля от страна на последния. За някои от тези суми основанието за тяхното предоставяне е неясно. При всяко положение обаче нито една от тези допълнително получени от ищеца суми (над установения размер от 580.92 лева месечно) не попадат в обхвата на легалното определение по чл. 3 от горецитираната Наредба. Действително, според чл. 3, т. 3 от Наредбата се допуска добавянето в структурата на брутната работна заплата и на други трудови възнаграждения, невключени в точка 1 (основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда) и в точка 2 (допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор). Тези други трудови възнаграждения обаче трябва да са определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор. В конкретния случай нито една от визираните в чл. 3, т. 3 от Наредбата не е налице, видно от трудовия договор и в допълнителното споразумение към трудовия договор на ищеца (приложени съотв. на л. 33 и на л. 37), в които като елементи от брутното трудово възнаграждение на ищеца фигурират само основното трудово възнаграждение (564.00 лева) и допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит (за „прослужено време” според възприетата от отв. ЧСИ терминология) = 3% от основното месечно трудово възнаграждение (16.92 лева).

            В тази връзка е необходимо да се има предвид, че всякакви спорове между страните относно получени/неполучени суми във връзка с трудовото правоотношение помежду им са извън предмета на настоящето съдебно исково производство, но при наличие на съответните процесуални предпоставки по принцип не би имало законна пречка да бъдат предявени за разрешаване в отделно исково производство.

            По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ следва да бъде уважен до размера от 580.92 лева, в който размер е основателен и доказан, видно и от събраните по делото доказателства. В останалата му част (за разликата между уважения размер 580.92 лева и претендирания размер 6000 лева) искът се явява необоснован и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен в тази му част.

            В допълнение към гореизложеното: Съдът намира за неоснователен приведеният от ищцовата страна довод, че процесната уволнителна заповед не съдържа мотиви. В тази връзка е уместно да се има предвид, че императивна разпоредба, указваща задължително мотивиране на заповедта за уволнение е въведена само в чл. 195 от КТ и се отнася до налагането от съотв. работодател на дисциплинарни наказания на провинили се негови работници или служители. В тези случаи работодателят е длъжен да издаде мотивирана писмена заповед, в която да се посочат нарушителят, нарушението и кога е извършено нарушение (т. е. точно и изчерпателно фактологично описание на нарушението), наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Тези изисквания са преди всичко с оглед на последваща проверка за законност на наложеното дисциплинарно наказание, в случай че същото бъде оспорено по съдебен ред. Систематичното място на горецитираната разпоредба от Кодекса на труда, а именно: раздел

Продължение на решението по гр. д. № 70 673/2013г. на РС Монтана, ІІІ гр. състав – стр. 5

 

ІІІ („Дисциплинарна отговорност”) от глава ІХ („Трудова дисциплина”) не оставя никакво място за извод в противната насока. От гореизложеното следва извод, че подробните мотиви са задължителни за работодателя в случаите, когато предявява дисциплинарна отговорност на работниците и служителите. По аргумент за противното, във всички останали случаи, вкл. при прекратяване на трудовите правоотношения (извън хипотезата по чл. 330, ал. 6 от КТ) е достатъчно в съответната заповед да се посочи правното основание (съответният текст от КТ) на което се е позовавал работодателят. Всъщност, от извършените процесуални действия по делото включително тези, извършени от ищцовата страна не се създава впечатление същата да е била дезориентирана по какъвто и да било начин и това да е затруднило осъществяването на правото й на защита...

            Присъдената сума като обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, с която частично е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е дължима от ответника ведно със законната лихва, считано от 17.12.2013г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане на сумата.

ПРИ ТОЗИ ИЗХОД НА ДЕЛОТО и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК във вр. с чл. 359 от КТ ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд Монтана държавни такси във връзка със завеждането на настоящето дело в размер общо 100.00 лева, както и сумата 77.50 лева разноски за съдебната експертиза (основното заключение), както и също и 5.00 лева държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист, а на ищеца ответникът дължи и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде осъден да му заплати сумата 98.76 лева направени в производството разноски съразмерно с уважената част от иска.

Към настоящето решение се прилагат разпечатки от цитираната в изложението съдебна практика –3 броя решения на ВКС.

Мотивиран от гореизложеното СЪДЪТ

РЕШИ:

ПРИЗНАВА за незаконно уволнението, извършено със Заповед №14/18.10.2013г. на Частен съдебен изпълнител А.В.Я., рег. № 747, с район на действие ОС Монтана, с която заповед на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на Н.К.Г. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx и го ОТМЕНЯВА.

ОТМЕНЯВА и горецитираната заповед, като незаконосъобразна.

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Н.К.Г. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx иск по чл. 344, т. 2 от КТ – за възстановяването му на длъжността „юрисконсулт” при Частен съдебен изпълнител А.В.Я., рег. № 747, с район на действие ОС Монтана, изпълнявана от него преди уволнението.

ОСЪЖДА Частен съдебен изпълнител А.В.Я. с ЕГН xxxxxx xxx, рег. № 747 на КЧСИ ДА ЗАПЛАТИ на Н.К.Г. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx сумата 580.92 лева (петстотин и осемдесет лева 92 ст. ) като обезщетение по смисъла на чл. 225, ал. 1 от КТ – за принудителна безработица, вследствие от незаконното уволнение, за периода от 18.10.2013г. до 15.11.2013г., ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 17.12.2013г. до окончателното й изплащане, както и сумата 98.76 лева (деветдесет и осем лева 76 ст. ) деловодни разноски, като ОТХВЪРЛЯ иска В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ – за разликата до претендирания размер от 6000 лева, като неоснователен.

ОСЪЖДА Частен съдебен изпълнител А.В.Я. с ЕГН xxxxxx xxx, рег. № 747 на КЧСИ ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РАЙОНЕН СЪД МОНТАНА държавни такси в размер на общо 100. 00 лева (сто лева нула ст. ), както и сумата 77.50 лева (седемдесет и седем лева 50 ст. ) разноски за съдебната експертиза, а така също 5.00 лева (пет лева нула ст. ) държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ОКРЪЖЕН СЪД МОНТАНА в двуседмичен срок, считано от 18.06.2014г. (датата на обявяването съгласно чл. 315, ал. 2 от ГПК).

 

 РАЙОНЕН СЪДИЯ: