№ 159017
гр. София, 18.12.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в закрито заседание на
осемнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Я.Е.В.П.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.П. Частно гражданско дело №
20231110148481 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК във връзка с чл.
146, ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от /ФИРМА/ срещу В. Х. Х., ЕГН: **********, с
което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от
421,46 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното плащане, неплатени дължими такси в размер от 117,54 лв.,
115,04 лв. неустойка по чл. 6.2 от договор за потребителски кредит № 182358,
договорна лихва в размер от 34,50 лв. и лихва за забава в размер от 49,02 лв.
Процесните вземания са за задължения по договор за паричен заем №
182358, сключен на 26.04.2018 г., които се твърди, че са цедирани на
заявителя.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за вземанията за
главница, лихва за забава, начислена върху главницата, и законна лихва,
както и за разноските, съразмерно с уважената част, но съдът намира, че
следва да откаже издаването на такава за следните суми: неплатени дължими
такси в размер от 117,54 лв., 115,04 лв. неустойка по чл. 6.2 от договор за
потребителски кредит № 182358, договорна лихва в размер от 34,50 лв.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на
Европейския съюз задължение за служебна преценка неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че от представените по дело
документи може да се направи извод за вероятна неравноправност на
договора за кредит, а на самостоятелно основание – и на отделни клаузи от
договора.
По отношение на чл. 6.2, във вр. с чл. 6.1 от договора, вр. чл. 33 от
общите условия за уговаряне на „неустойка“ в размер от 388,40 лв.– клаузата
представлява уговорено допълнително възнаграждение, като предвижда, че
при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова
1
гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна
лихва (чл. 6.1 от договора), в тежест на заемополучателя се начислява
„неустойка“, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план (чл.
6.2 от договора). Уговорена по този начин „неустойката“ обезпечава не пряко
изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на
възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение. Така уговорена „неустойката“ се дължи
независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и
лихва, съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така
уговорената дължима сума по посочената клауза не представлява неустойка,
а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер
от погасителните вноски), в отклонение от обезпечителната и
обезщетителната функция, която неустойката би трябвало да има, което
противоречи на принципа на добросъвестността. Уговорена по този начин
клаузата задължава потребителя да заплати необосновано висока „неустойка“
при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, което я
прави неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗПП, защото създава
съществена и необоснована неравнопоставеност между страните относно
правата и задълженията им. Очевидно клаузата не цели обезпечаване на
задължението, а цели да е в ущърб на потребителя, защото въвежда още един
сигурен източник на доход на икономически по-силната страна, като поставя
пред потребителя невъзможни за изпълнение условия (вж. чл. 33, ал. 1, т. 1 от
Общите условия относно изискванията към поръчителите – да имат
осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната
работна заплата за страната за един поръчител или 4 пъти размера на
минималната работна заплата за страната за двама поръчители; вж. чл. 33,
ал. 1, т. 2 ОУ относно изискването за предоставяне на банкова гаранция). С
оглед обстоятелството, че възнаграждението по тази клауза е включено наред
с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели
обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в
годишния процент на разходите , с което на самостоятелно основание
заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК, във вр. § 1 ДР ЗПК и прави целия
договор за кредит вероятно недействителен на основание чл. 22, във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не е посочен действителният годишен процент на
разходите по кредита, което прави невъзможно за потребителя да прецени
икономическите му последици. Отделно от това, с така уговорената
„неустойка“ се цели дерогиране разпоредбите на глава IV от ЗКП относно
оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да
бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от
страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно
неравноправна.
По повод правомощията на съда в заповедното производство да
произнася по неравноправността на договора, сключен с потребител,
включително в хипотезата на чл. 22 ЗПК, следва да се отбележи, че в
решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98,
С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по
2
дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че националният съд е
длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице
необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по
дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна
уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното
производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от
производството неравноправния характер на договор, ако потребителят не
подаде възражение.
Предвид обстоятелството, че договорът се основава на неравноправни
клаузи и съществува обоснована вероятност същият да е недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира, че по
него се дължи връщане на чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК), а
възнаградителна лихва не се дължи.
По повод възнаградителната лихва следва да се отбележи още, че
същата е в размер от 40.08%, което е самостоятелно основание за
неравноправност на клаузата, с която е уговорена – съдът приема, че
уговорена в този размер, възнаградителната лихва противоречи на добрите
нрави.
В тази връзка съдът намира за нужно да отбележи следното: с
Определение № 527 от 9.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г., III г. о.,
ГК, макар да не е допуснал касационно обжалване по поставения с
касационната жалба въпрос „Актуална и приложима ли е, след влизането в
сила на 23.07.2014 г. на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, практиката на ВКС,
според която нищожни поради противоречие с добрите нрави при
необезпечени кредити са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер
на законната лихва?“, върховният съд е възприел следното:
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV Г.О., решение по гр. д. № 2944 по описа за
2021 г. III Г.О. и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
3
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС
последователно е приемал, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната
лихва.
В този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г.
на ВКС, 2- ро г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на
ВКС, 2-ро г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, 2-ро г. о.; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на
ВКС, 4-то г. о. и др.
Предвид изложеното и при съобразяване с посочените разрешения,
клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер от 40,08% е
нищожна като накърняваща добрите нрави и заявлението в тази част следва
да се отхвърли и на самостоятелно основание – чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
На следващо място съдът приема, че неплатените дължими такси по
Тарифата за таксите и разходите, събирани от /ФИРМА/, не са за
допълнителни услуги по договора за кредит. Извънсъдебното събиране на
задълженията изобщо не е услуга, която се предоставя на потребителя. Това е
дейност, извършвана от кредитодателя в негов интерес и за охраняване на
неговите права, която дейност е свързана с управлението на кредита. Ето
защо съдът приема, че уговарянето на тези такси е в нарушение и на чл. 10а
ЗПК. Във въпросната Тарифа е предвидена и еднократна неустойка за забава
от 90 дни за продукт потребителски кредит, какъвто е процесният, наречена
„такса“ (вж. т. 3 от тарифата след таблицата), като уговарянето на същата е в
противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, според който при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да
надвишава законната лихва. Налице е заобикаляне на посочената разпоредба,
тъй като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава,
поради което посочената клауза преследва забранена от закона цел. Това е
така, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив
изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на
длъжника в забава. Обезщетение за вреди от забавата в размер на законната
лихва вече се претендира от заявителя. Ето защо посочената клауза е в
колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се
приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на
забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява
неустойка, излизаща извън присъщите от закона функции, което също влече
нищожността ѝ.
Ето защо, заявлението в посочените по-горе части следва да бъде
отхвърлено.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление вх. №
4
241433/29.08.2023 г. от /ФИРМА/ срещу В. Х. Х., ЕГН: **********, с което се
иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми:
неплатени дължими такси в размер от 117,54 лв., 115,04 лв. неустойка по чл.
6.2 от договор за потребителски кредит № 182358, договорна лихва в размер
от 34,50 лв. по договора за кредит.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5