Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV - Б въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО
ДИМИТРОВ
Мл. съдия ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря Христина Цветкова, като
разгледа докладваното от младши съдия Симеонова в. гр.
д. № 8542 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 10988 от 14.01.2020
г. по гр. д. № 40654/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 38 състав,
е признато за установено между В.М.К., ЕГН ********** и „К.“ ЕООД, ЕИК ********,
че В.М.К. дължи на „К.“ ЕООД сумата от 2018 лв., ведно със законната лихва от
27.03.2015 г. до издължаването, както и ответникът е осъден да
заплати на ищеца 1375 лв. – разноски в заповедното и в исковото
производство, като е отхвърлен искът за разликата до предявения размер от 2163
лв.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба вх. № 5019292/05.02.2020 г. от ответника В.М.К.,
чрез адвокат Д.Ф., срещу решението в частта, с която е уважен искът и
ответникът е осъден да плати разноски на ищеца. Излагат се оплаквания за
неправилност и незаконосъобразност на решението. Сочи се, че СРС е допуснал
нарушение на императивните материални норми на Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като е приел, че
обезпечената кредитна сделка е породила валидни права и задължения при съображение, че
при обсъждането и сключването на процесния договор съпругата на въззивника му е
помагала, на което основание съдът е счел, че на заемателя е предоставена от
кредитора цялата релевантна информация. Поддържа се, че ищецът в пряко
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не е включил в
текста на договора за кредит клауза относно дължимата от потребителя
възнаградителна лихва, поради което не е ясно каква конкретно цена потребителят
ще заплати за ползване на заемните средства. Договорната лихва накърнява и
добрите нрави, тъй като не следва да надхвърля повече от три пъти
размера на законната лихва, с позоваване на практика на ВКС. Невключването на
лихвата в договора има за последица изначална недействителност на кредитната
сделка. Освен това кредиторът не е спазил и изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да разпише в договора размера на приложимия
годишен процент на разходите, което е пряко нарушение на целта на Директива 2008/48,
решение на СЕС от 21.04.2016 г. по дело С-377/14, поради което договорът е
недействителен. Налице е и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Липсата на
всички тези елементи води до приложимост на чл. 22 ЗПК. Ирелевантно е, че в
преговорния процес е участвала съпругата на кредитополучателя. Налице е и
неравноправност по чл. 143 ЗПК предвид липсата на информация относно основната
престация по договора за размера на дължимата лихва, както
и относно разходите, които потребителят ще извърши. Прави се и
възражение за изтекла погасителна давност на вземането по обезпеченото каузално
правоотношение по договора за потребителски кредит през месец март 2019 г.,
което се твърди да е новонастъпило обстоятелство, което следва да
бъде съобразено от съда. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в
обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор вх. № 5047319/20.03.2020 г. от ищеца „К.“ ЕООД, чрез адвокат
Е.А., с доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане същата да бъде
оставена без уважение. Твърди се, че исковата сума е призната въз основа на
запис на заповед, който е редовен от външна страна, не е оспорен, ответникът е
навел възражения единствено относно каузалното правоотношение – договора за
потребителски кредит. В последния е посочено, че се сключва на основание предварително предоставения на потребителя
Стандартен европейски формуляр, в който са посочени както приложимият процент на
възнаградителната лихва, така и годишният процент на
разходите (ГПР). Посочената информация
се съдържа и в чл. 3 от договора. При сключването му съпругата
на ответника, служител на „К.“ ЕООД, го е запознала с
параметрите, предоставила му е Стандартен европейски формуляр и Общите условия
на дружеството. Поддържа се недопустимост на възражението за изтекла
погасителна давност на вземането по каузалното правоотношение, което се
обезпечава с издадения запис на заповед, поради преклузия – чл. 147, т. 2 ГПК. Предвид
изложеното се моли за оставяне на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване
на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с
която е отхвърлен искът на „К.“ ЕООД срещу В.М.К. за разликата над 2018 лв. до
2163 лв. (след частичен отказ от иска за разликата над 2193 лв. до 2163 лв.),
не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен
иск,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
с правно основание чл. 535 ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 30.04.2013 г. между
него и В.М.К. бил сключен договор за паричен заем, по силата на
който предоставил на ответника сумата от 1600 лв., като заемополучателят се
задължил да върне сумата от общо
2920
лв. на 30 равни вноски от по 94 лв., с падеж на първата вноска – 14.05.2013 г.
Заемната сума била предадена изцяло и в брой на заемателя при подписване на
договора, като на основание чл. 6 от същия, вр. с чл. 34 ЗПК бил издаден и
запис на заповед от 30.04.2013 г. за обезпечаване на вземанията на кредитора по
заемното правоотношение, вкл. и за неустойка по
чл. 7 от договора. Поддържа се, че ответникът
заплатил следните суми: на 13.05.2013 г. – 94 лв., на 28.05.2013 г. – 94 лв.,
на 02.07.2013 г. – 188 лв., на 12.07.2013 г. – 94 лв., на 14.08.2013 г. – 328,27
лв. (част от които за обслужване на кредит на трето лице), на 27.09.2013 г. –
65,73 лв., на 08.07.2014 г. – 20 лв., като след подаване на заявлението по чл.
417 ГПК длъжникът извършил ново частично плащане, с което общо погасени били
девет вноски по договора за заем. За
останалите вноски на основание чл. 7, ал. 2 от договора са начислени такси, с
характер на неустойка, общо в размер на 145 лв. (по 9 лв. за вноски от 10 – та
до 14 - та) и на основание чл. 7, ал. 4 – 100 лв. за допусната забава с повече
от 14 дни. Предвид изложеното се моли за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца общо сумата от 2163 лв. (след частичен отказ от иска
за разликата до 2193 лв.) – неплатени вноски и неустойки, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –
27.03.2015 г. до окончателното изплащане. Претендират се разноски. С молба –
уточнение от 17.05.2017 г. ищецът уточнява, че вземането се претендира въз
основа на издадения запис на заповед на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
538, ал. 1 ТЗ, с който издателят се е задължил безусловно и неотменимо да плати
на уговорения падеж – 24.06.2014 г. сумата от 2820 лв.,
който падеж бил настъпил. Уточнява се, че претендираната
сума е в по – малък размер, тъй като след подаване на заявлението по чл. 417 ГПК от ответника е постъпило частично плащане.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК
ответникът оспорва иска по основание и размер. Излага съображения за нищожност
на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК, поради непосочване на
лихвения процент по кредита – чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, непосочване на годишен
процент на разходите по кредита – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, липса на
погасителен план, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, непосочване
на информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен
договор за кредит да получи при поискане и безвъзмездно извлечение по сметка
под формата на погасителен план за извършение и предстоящите плащания – чл. 11,
ал. 1, т. 12 ЗПК, непосочване в договора на информация относно срока, в който
кредитополучателят може да упражни правото си на отказ – чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Поддържа се и наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т.
9 ЗЗП, ответникът не бил запознат с условията на договора, не му бил
предоставен Стандартен европейски формуляр, както и общите условия към договора
за паричен заем и бил въведен в заблуждение относно неговите параметри.
Оспорва, че са настъпили фактите, обуславящи предсрочната изискуемост на заема,
поради липса на получено писмено уведомление за това. Счита за нищожни
договореностите за заплащане на разходи за събиране на просрочени вземания в
размер на 9 лв. и разходи в размер на 100 лв. – дължими при забава с повече от
90 календарни дни (чл. 7, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от договора). Оспорва и
дължимостта на възнаградителна лихва. Моли за отхвърляне на иска.
По делото е
приложено заповедно дело № 16618/2015 г. по
описа на СРС, 38 състав, съгласно което по заявление вх. № 3018681/27.03.2015
г. е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК и
изпълнителен лист въз основа на запис на заповед от 30.04.2013
г., с която е разпоредено В.М.К., ЕГН ********** да заплати „К.“ ЕООД, ЕИК ********
сумата от 2193 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 27.03.2015
г. до изплащането й, представляваща задължение по договор за паричен заем №
0000-8/30.04.2013 г., както и 350,62 лв. – разноски по делото, за така
издадената заповед длъжникът е уведомен по реда на чл. 418, ал. 5 ГПК, като в срока по чл. 414 ГПК от същия е постъпило възражение от 18.05.2015
г., на 12.06.2015 г. заявителят е уведомен за необходимостта да представи
доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за
установяване на вземането
по заповедта и такива е представил на 13.07.2015 г.
По делото е представен в оригинал Запис
на заповед, издаден в гр. София, ул. „Проф. ********на 30.04.2013 г. за сумата
от 2820 лв. По силата на документа В.М.К., ЕГН ********** безусловно и
неотменимо се е задължил да изплати сумата в размер на 2820 лв. на поемателя „К.“
ЕООД, с уговорено място на плащане: гр. София, ул. „****************, като е
посочено, че кредиторът може да предяви записа на заповед за плащане по
банков път като посочи банкова сметка. ***, че записът на заповед е платим без
разноски и протест. За падеж на плащане е посочена дата: 24.06.2014 г. Записът
на заповед е подписан за издател от В.М.К., чийто подпис не е оспорен в хода на
производството.
По делото е приет в
оригинал Договор за паричен заем – „К.“ ЕООД № 0000-8/30.04.2013 г.,
сключен между „К.“ ЕООД като ЗАЕМОДАТЕЛ и В.М.К., като ЗАЕМАТЕЛ, носещ подпис
за страните по него, неоспорени от ответника, според чл. 1 от който заемателят
удостоверява, че е запознат предварително от заемодателя с всички условия по
договора и общите условия, приложими към него, а страните заявяват, че са
сключили договора на основание Стандартен европейски формуляр, представен
предварително на заемателя и посочващ индивидуалните условия по бъдещия паричен
заем, както и искане за сключване на договор за паричен заем, направено от
заемателя. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора страните са
приели и са се съгласили сспрямо договора да се прилагат Общите условия
към договорите за паричен заем, сключвани от „К.“ ЕООД, които са в сила към
дата на сключване на договора. Заемателят заявява, че е получил екзепляр от
Общите условия и се съгласява с тях, както и че знае, че същите са поместени на
официалната интернет страница на дружеството. Според чл. 3, ал. 1 от договора
заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 1600 лв., с размер на
седмичната погасителна вноска – 94 лв., срок на заема в седмици – 30 броя
вноски, дата на първа погасителна вноска – 14.05.2013 г., дата на плащане –
вторник, място на плащане – у дома на ответника, с общ размер
на всички плащания – 2820 лв., вид на предоставения заем – потребителски заем,
уговорено е цялата сума да бъде усвоена веднага след сключване на договора, а
условията за издължаване са съгласно погасителен план, неразделна част от
договора. В чл. 3, ал. 2 е посочено, че с подписване на договора заемателят
удостоверява, че е получил от заемателя изцяло и в брой заемната сума, като
договорът има силата на разписка за това. Според чл. 6 от договора страните се
съгласяват изпълнението на задължението за
заплащане на всичко дължимо по договора за заем, включително за заплащане на
разходите по чл. 7, да бъде обезпечено от заемателя чрез издаването на запис на
заповед, при съответно прилагане на чл. 34, ал. 2 ЗПК. Записът на заповед се
връща на заемателя след окончателното погасяване на всичко дължимо по договора
за заем. В чл. 7, ал. 1 страните са постигнали съгласие, че неизпълнението на
задължението за заплащане на дължимите погасителни вноски от страна на
заемателя ще принуди заемодателя да направи разходи за събирането на
просрочените вземания, изразяващи се в изпращането на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори и лични посещения,
уведомяващи заемателя за некоректното му поведение, а според ал. 2 в случай, че
заемателят забави заплащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни
дни, същият дължи на заемодателя заплащането на 9 лв. – разходи за събиране на
просрочените вземания, а според ал. 3 разходите по чл. 2 се начисляват и за
всеки следващ 30 – дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не могат да бъдат повече
от 45 лв. В ал. 4 на чл. 7 е
предвидено, че в случай, че заемателят забави заплащането на погасителна вноска
с повече от 90 календарни дни, същият дължи на заемодателя заплащането на 100
лв., направени разходи за събиране на просрочените вземания, включващи
ангажиране на дейността на лице/служител, което осъществява и администрира
дейността по събиране на вземането/та. При забава за плащане на някоя от
погасителните вноски, уговорени в договора за паричен заем, заемателят дължи на
заемодателя законна лихва за всеки ден забава. Според чл. 8, ал. 2 от договора,
страните се съгласяват, че всички задължения по него стават
предсрочно изискуеми, в случай на забава за плащане на която и да е погасителна
вноска от заемателя. С подписване на договора заемателят изрично се съгласява,
че предсрочната изискуемост настъпва с писмено уведомление от заемодателя.
Според чл. 9, ал. 1 при упражняване правото си на отказ от договора, когато
заемната сума е над 400 лв., заемателят има право да върне заемната сума по
всяко време без да дължи лихвен процент за остатъчния период от време. В
случай, че е настъпила забава при погасяване на дължимите вноски, то заемателят
не ползва отстъпката за приспадане на лихвения процент, както и дължимата
законна лихва за този период на забава. За да упражни правото на предсрочно
погасяване, заемателят трябва да подаде писмена молба до заемодателя.
Отбелязано е, че договорът е съставен и подписан в два екземпляра – по един за
всяка от страните. Към договора са приложени Искане за
кредит № 00008 от 30.04.2013 г., подписано от ответника, чийто подпис не е
оспорен, както и Общи условия към договорите за паричен заем на „К.“ ЕООД.
Според чл. 6 от тях лихвата по заема се начислява на годишна база, т. е. 365/360,
ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата и
може да бъде променяна при спазване на установеното в общите условия. Според
чл. 8 от ОУ седмичните/месечните погасителни вноски ще
покриват задълженито в последователност: разноски, лихва, главница.
Заемополучателят може по всяко време да поиска и получи безвъзмездно извлечение
за състоянието на договора, под формата на погасителен план, с отбелязване на
извършените и предстоящите плащания. Според чл. 11 от
ОУ договорът за паричен заем се прекратява с изпълнението на всички
задължения или при предсрочно изпълнение при условията на чл. 12
или при отказ от сключения договор, което се смята за упражнено при условие, че
заемополучателят изпрати писмено уведомление до заемателя. В чл. 13 от ОУ е
разписана процедура по предсрочна изизскуемост на задълженията по договора.
Приети са погасителни планове към
договора за паричен заем, в които са посочени отделните погасителни вноски по
размер и падежна дата, всяка вноска в размер на 94 лв., общо 30 вноски, с
начална дата – 14.05.2013 г. и крайна дата – 24.06.2014 г., посочена е лихва в
размер на 107,3934 % и ГПР – 186,4365 % (съгласно погасителния
план – извлечение от системата на ищеца).
По делото е приет Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, неносещ подпис
за страните, с дата на издаване 30.04.2013 г. и дата на валидност 06.05.2013
г., според който общият размер на кредита е 1600 лв., срок на договора за
кредит – 30 двуседмични вноски, седмична вноска – 94 лв., обща дължима сума
заедно с лихвата и разходите – 2820 лв., лихвен процент по кредита – 107,39 %,
ГПР – 186,44 %. В част IV Други важни условия по договора за кредит е посочено,
че потребителят има право да се откаже от сключения договор за кредит в срок от
14 календарни дни от сключване на договора, уговорено е право на предсрочно
погасяване на кредита, както и право на кредитора на обезщетение при предсрочно
погасяване на кредита.
По делото са приети следните разписки за
платени от ответника суми по договора за заем: № 000055
от 13.05.2013 г. на стойност 94 лв., № 000064 от 28.05.2013 г. на стойност 94
лв., № 000090 от 02.07.2013 г. на стойност 188 лв., № 000523 от 12.07.2013 г.
на стойност 94 лв., № 001107 от 27.09.2013 г. на стойност 65,73 лв., № 003476
от 27.03.2015 г. на стойност 30 лв., разписка от 08.07.2014 г. за плащане на
сумата от 20 лв.
В хода на първоинстанционното
производство е изготвена съдебно – счетоводна експертиза (ССчЕ), неоспорена от
страните, според която по счетоводни данни на ищеца от ответника са извършени
плащания в общ размер на 802 лв. на дати: 13.05.2013 г., 28.05.2013 г.,
03.07.2013 г., 12.07.2013 г., 26.08.2013 г., 09.07.2014 г. и 27.03.2015 г. От
заплатените 802 лв. са осчетоводени за погасяване на главница 258,36 лв. и
лихва 543,64 лв. Незаплатеният остатък по кредита възлиза
на 2018 лв. – главница 1341,64 лв. и
лихва – 676,36 лв. При ищеца са осчетоводени по сметка на договора за паричен
заем глоби в размер на 100 лв. и извършени допълнителни разходи по събиране в
размер на 45 лв. (за 5 вноски по 9 лв.), или общо неплатените суми от ответника
възлизат на 2163 лв. Според вещото лице осчетоводените при ищеца глоби в общ
размер на 145 лв. са коректно начислени, съобразно клаузите на договора за паричен
заем. Счетоводната дейност на „К.“ ЕООД относно процесния случай е редовно
водена. По делото е изготвено и допълнително заключение по ССчЕ, според което
посочените в Стандартния европейски формуляр стойности отговарят на приложимите
към договора лихвен процент и ГПР на размера на лихвата, определена като
периодично задължение за плащане на погасителни вноски с клаузите на чл. 3, ал.
1, т. 1, 2 и 6 от договора за паричен заем – Таблица № 1
към заключението.
Разпитан по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК в
открито съдебно заседание, ответникът заявява, че при
сключване на договора информацията му била предоставена от съпругата
му
Светла Каменова, която била служител при ищцовото дружество. По времето, когато
сключил договора, ответникът живеел със съпругата си.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е
процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
му
– в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършена служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението в обжалваната
част, с оглед оплакванията на въззивника, съдът приема следното:
В предмета на делото е включен
установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 ГПК срок.
Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата
страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл. 417, т. 9 ГПК.
Записът на заповед съставлява
абстрактна, формална, едностранна сделка, за която законът допуска да поражда
права. За да породи записът на заповед правно действие, следва да се установи,
че е съобразен с реквизитите, установени в нормата на чл. 535 ТЗ.
Съобразно последната, записът на заповед следва
да съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на документа
на езика, на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума
пари; падеж; място на плащането; името на лицето на което, или
на заповедта на което следва да се плати; дата и място на издаването;
подпис на издателя. Характерна особеност на менителничното право е строгостта
на формата, в която следва да се правят изявленията, като разпоредбата на чл. 536, ал. 1 ТЗ предвижда,
че документ, който не съдържа някои от реквизитите по чл. 535 ТЗ,
не е запис на заповед, освен в случаите по ал. 2 - 4, в които
нередовността на падежа, мястото на плащане и мястото на издаване на ценната
книга могат да бъдат санирани.
В настоящото производство не са наведени
абсолютни възражения срещу формата и съдържанието на записа на заповед,
нито такива възражения, основани на пороци на волята при издаването му и при
извършената проверка се установява, че записът на заповед
съдържа всички необходими раквизити, посочени в чл. 535 ТЗ,
поради което настоящият състав намира, че
процесният запис на заповед е редовна от външна страна
ценна книга - в представената по делото ценна книга се съдържа наименованието „запис на
заповед“ както в заглавието на акта, така и в контекста
на същата. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума –
2820 лв. Падежът на записа на заповед е уговорен съобразно нормата на чл. 537 ТЗ, вр. чл. 486, т. 4 ТЗ –
на определен ден: 24.06.2014 г. Като място на издаване и
място на плащане е определено гр. София, ул. „****************.
Като ремитент (поемател) е посочен „К.“ ЕООД, с посочен ЕИК. Менителничният
ефект е издаден на 30.04.2013 г. и е положен подпис на издателя В.М.К.. Тъй като представеният запис на заповед съдържа всички
законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично
задължение, към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК
е настъпила и падежната дата.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с ТР № от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК, т. 17, предметът
на делото по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването
на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която
основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна
менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът
не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да
доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение
между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е
издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от
поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива
основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на
ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на
изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани
на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по
записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на
които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между
страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените
от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на
вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по
каузалното правоотношение.
В разглеждания случай не е
спорно, че вземанията на кредитора произтичат от каузално правоотношение по
договор за паричен заем № 0000-8 от 30.04.2013
г. Ето защо въпросът относно основанието на поетото задължение за плащане и
съществуването на вземане по каузалното правоотношение, във връзка с което е
издадена процесната ценна книга, е включен в предмета на делото.
Процесният договор за заем може да се
характеризира като договор за потребителски кредит по смисъла на
ЗПК и следва да бъде съобразен с неговите изискванията, вкл. относно
действителността му. Съгласно чл. 9 ЗПК „договорът за
потребителски кредит“ е писмен договор с
конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено
или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят“ и „кредиторът“, като „потребител“ е всяко
физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и
не действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а „кредитор“
е
всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в
рамките на своята професионална или търговска дейност.
Съдът приема за установено по делото, че
на 30.04.2013 г. „К.“ ЕООД, като небанкова финансова институция и ответникът В.М.К.
са сключили писмен договор за паричен заем, като „К.“ ЕООД е предоставило на
ответника потребителски кредит в размер на 1600 лв. срещу задължение
на кредитополучателя да върне сумата от общо 2820 лв. (с лихви и разходи по
кредита) на 30 равни погасителни вноски, дължими на двуседмичен
период, да плати договорна възнаградителна лихва от 107, 39 %
годишно, която за срока на договора е в размер 1220 лв., с
размер на всяка от вноските от по 94 лв., падеж на първата вноска - 14.05.2013
г., при годишен процент на разходите от 186,4356 %. За обезпечаване на сумата
по договора заемателят е издал процесния
запис на заповед от 30.04.2013 г., съгласно чл. 6 от
договора за паричен заем. Не е спорно, че ответникът е заплатил 9 броя
погасителни вноски, или сумата от 802 лв., което се установява както
от приетите
по делото разписки, така и от заключението
на ССчЕ, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено,
подкрепящо се от останалите доказателства по делото. По валидността на
каузалното правоотношение съдът приема следното:
На първо място, съдът намира за
неоснователно оплакването на въззивника, че не му е била
предоставена преддоговорна информация и не е бил запознат с параметрите на
договора. Видно от същия в чл. 1 и чл. 2 ответникът е удостоверил, че с
полагане на подписа си по договора (което не е спорно), същият се е запознал с
Общите условия към него, както и със Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на потребителски кредити, освен това според обясненията на
ответника, дадени по реда на чл. 176 ГПК, информацията е получил
лично от своята съпруга, от което следва, че ответникът е бил
запознат с параметрите на договора за заем, като преди това е
получил и преддоговорна информация. Процесният договор за паричен
заем е подчинен на правилата на ЗПК
(приложима редакция към момента на сключването му от 26.03.2013 г.). Същият е
изготвен в писмена форма, в два екземпляра съгласно изискванията на чл. 10, ал.
1 ЗПК, отгововаря на изискването на чл. 11, ал.
1: т. 1 ЗПК – съдържа
дата и място на сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит – потребителски
заем (чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора), т. 3 и 4 – индивидуализиращи
страните белези, т. 6 – срок на договора за кредит – 30 броя вноски, дължими
през две седмици, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и условията за
усвояването му. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК не касае
настоящата хипотеза. Съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК са
посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително приложен
е погасителен
план, неразделна част от договора за паричен заем, приет по делото и неоспорен
от страните, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е
било необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми. Такова изискване съгласно чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК е поставено само при различни лихвени проценти за целите
на погасяването, какъвто не е случаят. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, въз основа на който е
сключен договорът за паричен заем и с който потребителят се е запознал съгласно
удостовереното в договора, изрично в раздел IV е предвидено право на отказ от
договора в срок от 14 календарни дни от сключването му, като това право е
признато на заемателя и с чл. 9, ал. 1 от договора за паричен заем, като са
уговорени и условията за неговото упражняване и за правото на заемателя да
върне заемната сума по всяко време без да дължи лихвен процент за остатъчния
период от време, а в случай на забава при погасяване
на дължимите вноски, е уговорено, че заемателят
не ползва отстъпка за приспадане на лихвения процент,
както и дължимата законна лихва за този период на забава. Ето защо съдът намира
за спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, съответно възражението
на въззивника, че договорът е недействителен поради неспазване на посочената
разпоредба е неоснователно. Спазен е и чл. 11, ал.
1, т. 12 ЗПК, тъй като в чл. 8 от Общите
условия към договора за паричен заем, с
които ответникът е бил запознат, е предвидено право на заемополучателя по всяко
време да поиска и получи безвъзмездно извлечение за състоянието на договора,
под формата на погасителен план, с отбелязване на извършените и предстоящи
плащания.
Относно
спазване изискванията на ЗПК за посочване в договора на лихвен процент по
кредита и ГПР: Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора следва на ясен
и разбираем език да е посочен лихвеният процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти. Действително, в конкретния случай в самия
договор за паричен заем не е посочен лихвеният процент, а общата сума, което
заемателят следва да върне (2820 лв.), но в Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, с който потребителят се е
запознал и съгласил, изрично е посочено, че лихвеният процент по кредита е
107,39 %, като доколкото същият е фиксиран, съдът намира, че не е необходимо
посочването на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент. От друга страна, в Общите условия, неразделна част от договора за
заем, с които потребителят се е съгласил, е посочено, че лихвата се начислява
на годишна база, ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер
на главницата, съгласно погасителен план, неразделна част от договора. По
делото не е установено годишната лихва да е различна от тази, посочена във
формуляра. При съобразяване на заключението по счетоводната експертиза, което
съдът кредитира като неоспорено от страните и неопровергано от доказателствата
по делото, се установява съответствие между посочения
лихвен процент и начисленото по договора.
Независимо от това, съдът
приема, че по делото не е установено валидно постигнато съглашение по договора
за плащане на възнаградителна лихва. За валидността на клаузите по
договора съдът следи служебно. Добросъвестността и справедливостта са основен
принцип в гражданските и търговски взаимоотношения. Спазването им
предотвратяват несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Преценката дали е нарушен някой от основните правни принципи се прави
от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД. В случая с договора е уговорена дължимост на
възнаградителна лихва в размер на 107,3934 % при ГПР от 186,4365 %. Така
уговорената клауза за възнаградителна лихва съдът приема, че
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основание
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Договорната свобода позволява страните
да уговарят възнаградителна лихва, вкл. и над размера на законната лихва за
забава. Ограничение на договорната свобода е посочено в чл. 9 ЗЗД –
съглашението да не противоречи на закона и на добрите нрави. Волята на страните
е меродавна, само ако тя не надвишава най - високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, като
е предписал за нарушаването им правна последица, идентична с тази при
нарушението на закона. Добрите нрави съществуват като общи принципи или
произтичат от тях и за спазването им съдът следи служебно. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес.
Условията и предпоставките за
валидност на договорна клауза за възнаградителна лихва произтичат от нейните
функции и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. По същността си
възнаградителната лихва представлява цена на парите като капитал, но и цена
на времето, през което търговецът е лишен от ликвидността на този капитал - цената
на капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и преценка за
съотвествието на уговорената лихва с добрите нрави може да
включва
съобразяване размера на законната лихва за забава, но и пазарната
цена на този капитал, както и другите фактори, които
влияят върху цената на предоставянето на капитала – риска от невъзстановяването му,
включително и с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране
на икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и др.
Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме
за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й функции. В съдебната практика по приложението на
Закона за задълженията и договорите трайно е прието като общо правило,
че противоречи на добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва по обезпечен кредит, надвишаваща размер,
съпоставим с двукратния размер на законната лихва, а за
необезпечен кредит - надвищаващ размер,
съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава.
В случая уговаряне
на възнаградителна лихва от над 107 % годишно
при съобразяване, че заемната сума е 1600 лв., а
възнаградителна лихва за срока на договора 14.05.2013 г. – 24.06.2014
г. е 1220 лв., съдът
приема, че е в разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции. Икономическата
цел на отпуснатия заем е придобиване на парични средства и за двете страни. За
заемополучателя целта е получаване на средства за покриване на текущи нужди, за
заемодателя целта е да покрие разходите по заема и да получи печалба чрез
получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход
излиза извън присъщата функция. Възнаградителната лихва е
възнаграждението за предоставянето на финансовия ресурс (в този смисъл
Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. по
описа на ВКС, ІІІ г. о.). В случая уговорената лихва не е
установено да съответства на присъщата й функция. Следва
да се посочи, че начислената лихва е около 77 %, а не 107 %, както е уговорено,
което обаче не променя горния извод, който се налага
при съобразяване размера на предоставената сума, срока, за който е
предоставена и размера на възнаградителната лихва. Договорът е за сравнително
кратък
срок, размерът на лихви по банкови кредити към този
момент е в пъти по – нисък от уговореното в договора, размерът на лихвата
надвишава многократно размера на законната лихва за забава, ответникът е
икономически по - слабият субект, като не е
установено да е могъл да влияе върху съдържанието на клаузата. Поради
това, съдът приема, че клаузата в Стандартния европейски
формуляр, част от договора за паричен заем, уговаряща
размер на възнаградителната лихва е нищожна.
Спорен въпрос е дали нищожността на
клаузата за възнаградителна лихва води до нищожност на целия договор
за кредит.
За да се приеме, че нищожността на
отделни клаузи от договора води до нищожност на целия договор следва да се
установи, че прилагането на договора без тези клаузи е невъзможно
съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора
без нищожните клаузи следва да се разбира възможността за изпълнение
на останалите условия по договора. Преценката дали договорът може да се приложи
и без нищожните клаузи включва и обсъждане на евентуално
предположение дали договорът би бил сключен и без нищожните му клаузи
от гледна точка на възможността на средния потребител да съобрази
икономическите последици от сделката и нищожните клаузи да могат да
бъдат заместени по право от повелителни законови разпоредби или от диспозитивни
правни норми. Заместването с императивна разпоредба е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Диспозитивните норми в облигационното право намират приложение при липса на
уговорка между страните, поради което след като клауза от договора
е нищожна, тя не се счита за част от договорното съдържание, като за
уреждане на отношенията между страните се прилага законовата норма. Договор,
който не може да се изпълнява без нищожните клаузи, е нищожен в
своята цялост (в този смисъл Решение №
146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, І
т. о.).
Договорът за заем с уговорена
възнаградителна лихва е двустранен и възмезден. Клаузата за
възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен
елемент от него, защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Премахването
изцяло на клаузата за определяне
на възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит би променило възмездния
му характер, поради което и извод, че такъв договор би се сключил и без да е
уговорено такова възнаграждение не може да се обоснове. Този извод се налага
при съобразяване на събраните доказателства по делото, от които се установява,
че кредитодателят е търговец, който по занятие предоставя кредити, тоест
целта на договора за кредитодателя е печалба. Съглашението за
възнаградителна лихва по договор не може да бъде заместено от норми
на закона, защото такива не са въведени от законодателя, включително и на
основание на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
При така изложеното, въззивният съд приема, че
нищожността на клаузата, уговаряща размер на
възнаградителната лихва, води до нищожност на договора в неговата цялост.
За пълнота на изложението следва да се
посочи, че не е спазено изцяло изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин – в Стандартния европейски формуляр е посочен ГПР в размер на 186,44 %,
същият не е променян за срока на договора, общата дължима сума за връщане е
2820 лв., а в Общите условия е предвидено, че началната дата на изчисляване на
ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365
дни, не са посочени обаче взетите предвид допускания по определения в
приложение № 1 начин.
От Закона за защита
на потребителите (ЗЗП) се извежда изискването към търговците
при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език от
формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии
средният потребител следва да може да предвиди произтичащите за него
икономически последици от сключване на договора. В
случая не е ясно какви точно разходи включва ГПР и дали в него е включена
и уговорената възнаградителна лихва. Поради това уговореният размер на годишния
процент на разходите от над 186 % също не може да обоснове извод, че клаузите
за уговорените разходи и за ГПР са валидни, доколкото същият многократно
надхвърля размера на законната лихва за забава, вкл. петкратния
такъв (предвиден с чл. 19, ал. 4 ЗПК - нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.), с което противоречи
на добрите нрави и на принципа на справедливостта.
Отделно от изложеното следва да се
отбележи, че процесният запис на заповед е издаден в
нарушение на друга императивна разпоредба на закона - чл. 34, ал. 2 ЗПК,
съгласно която „Когато задълженията на потребителя по договора
за потребителски кредит са гарантирани чрез издаването
на запис на заповед или менителница, след всяко плащане
кредиторът ги привежда незабавно в съответствие с остатъка по задължението“, а в случая
направените вноски за погасяване на задължението не са отбелязвани
съгласно чл. 34, ал. 2 ЗПК.
За пълнота, възражението за изтекла
погасителна давност за вземането по записа на заповед е преклудирано, доколкото
същото е следвало да се направи до приключване на съдебното дирене пред първата
инстанция на 28.10.2019 г., с оглед твърденията за изтекла погасителна давност
преди този момент.
С оглед гореизложеното съдът приема, че
за ответника не е възникнало валидно задължение за заплащане на
суми по договора за паричен заем на основание на договорното правоотношение
и неправилно районният съд е уважил исковете за главница и
за лихва. Нищожният договор не е валидно основание за плащане на
суми на основание на договора. Даването на суми по нищожен договор е
основание да се иска връщането им по правилата за неоснователното обогатяване - чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Предвид нищожността на договора за паричен заем, претендираните по него
суми не се дължат на договорно основание, съответно не намира приложение и
нормата на чл. 23 ЗПК,
която предполага друг вид недействителност на договора за кредит, при която се
дължи връщане на чистата му стойност. С оглед приетото за безспорно, че
процесният запис на заповед обезпечава изпълнението по сключения между
страните договор за заем и недействителността на последния, се налага извод за
погасяване на вземането по записа на заповед, тъй като недействителността
на каузалната сделка има погасителен ефект за вземането по менителничната
сделка при установена връзка между правоотношенията. В случая искът
е
предявен на основание издаден запис на заповед, във връзка с
договорно
правоотношение, поради което е недопустимо на ищеца
да се присъдят суми по иск за неоснователно обогатяване, какъвто не е предявен.
При така възприетото,
решението на СРС в обжалваната част е неправилно и следва да бъде отменено, а искът следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в частта на присъдените в тежест на ответника
разноски. Предвид отхвърлянето на иска, в полза на ответника следва да се
присъди сумата от 357,80 лв.
(от общо претендираните 383,51 лв.) – разноски за адвокатско възнаграждение
съгласно договор за правна защита и
съдействие на л. 98 от делото на СРС, имащ характер на разписка за заплащане на
сумата, приложен към молба от 31.07.2017 г., с която е поискано
присъждане на разноски. Размерът на възнаграждението е съобразен с предмета на
обжалване пред въззивната инстанция, без присъждане на разноски за
отхвърлителната част от иска за разликата над 2018 лв. до 2163 лв. съгласно
необжалваната част от първоинстанционното решение, които не могат да се присъдят
за първи път на ответника от въззивната инстанция.
За въззивното производство право
на разноски има само въззивникът, от който се претендират 50 лв. – държавна
такса и 1000 лв. – адвокатско възнаграждение, платено в брой съгласно договор
за правна защита и съдействие от 27.01.2020 г. Въззивният съд намира за
основателно своевременно направеното от насрещната страна възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като
същото следва да бъде намалено до сумата от 400 лв. съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в приложимата към момента на уговаряне на възнаграждението
редакция (от 22.01.2019 г.), фактическата и правна сложност на делото пред
въззивната инстанция и извършените в хода на производството пред СГС
процесуални действия. Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на
въззивника сумата от общо 450 лв. – разноски за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед
цената на иска настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 10988 от
14.01.2020 г. по гр. д. № 40654/2015 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
38 състав, в обжалваната част, с която е признато за
установено между В.М.К., ЕГН ********** и „К.“ ЕООД, ЕИК ********, че В.М.К.
дължи на „К.“ ЕООД сумата от 2018 лв., ведно със законната лихва от 27.03.2015
г. до издължаването, както и в частта, с която е осъден В.М.К. да
заплати на „К.“ ЕООД сумата от 1375 лв. - разноски в
заповедното и исковото производство, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535 ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД от „К.“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** срещу В.М.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, за признаване за установено, че В.М.К. дължи
на „К.“ ЕООД сумата от 2018 лв. по
Запис на заповед от 30.04.2013 г., обезпечаващ задължения по договор за паричен
заем № 0000-8/30.04.2013 г., ведно със законната лихва от 27.03.2015 г. до изплащане
на вземането, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК по гр. д. № 16618/2015 г. по описа на СРС, 38 състав, като
неоснователен.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на В.М.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в
общ размер на 357,80 лв. (триста петдесет и седем
лева и осемдесет стотинки) - разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на В.М.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 273 ГПК сума в общ размер на 450 лв. (четиристотин и
петдесет лева) - разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.