№ 6228
гр. София, 14.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100501383 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „А.“ ЕООД срещу решение от
17.10.2023 г. по гр.д. №69814/2022 г. на Софийския районен съд, 45 състав, с което е уважен
предявеният от Х. К. Т. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 ГПК за сумата от 1375,45 лв., представляваща главница по договор при
общи условия за продажби „Опън доор“ от 22.12.2008 г., сключен между ищеца и „Ю.“ АД,
вземането по който е прехвърлено на ответника с договор за цесия от 01.06.2014 г., ведно със
законна лихва за периода от 09.05.2013 г. до изплащане на вземането, и за които суми е
издаден изпълнителен лист от 07.03.2014г. по ч.гр.д. №19884/2013г. по описа на СРС, 66
състав, въз основа на който е образувано изп.д. №7867/2015 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег.
№841 в КЧСИ, с район на действие, района на СГС, поради обстоятелството, че вземането е
погасено по давност, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно, необосновано и
постановено в нарушение на материалния закон. Сочи, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че по процесното изп. дело не са предприемани валидни изпълнителни действия
от молбата за образуване на изпълнително дело от 10.08.2015 г. до налагането на запор на
банковите сметки в „ОББ“ АД на 01.12.2020 г., поради което вземането е погасено с изтичане
на 5-год. давност. Поддържа, че е налице прекъсване на погасителната давност с подадените
молби за предприемане на изпълнителни действия спрямо имуществото на длъжника на
20.07.2016 г., 17.07.2018 г. и 30.11.2020 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск за недължимост
на процесните вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Х. К. Т. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
1
Във въззивното производство е допуснато уточнение на исковата молба, като сумата
по изп. лист, предмет на предявения отрицателен установителен лист, е в размер на 125,45
лв.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, но е недопустимо в частта, в
която съдът е уважил предявения иск за разликата над сумата от 1250,45 лв. до 1374,45 лв.
Предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически
твърдения и от отправеното до съда искане. В конкретния случай за вземането, предмет на
спора е издаден изпълнителен лист от 07.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 19884/2013 г. по описа на
СРС, 66 състав. Общата сума по изпълнителния лист е в размер на 1250,45 лв., а не 1375,45
лв., както е приел първоинстанционния съд. Недопустимо е съдебното решение, с което е
дадена защита в обем по-голям от търсената т.е. в хипотезите на свръхпетитум, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в тази му част.
В останалата част първоинстанционното решение е неправилно поради следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
2
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
По делото не е спорно, че по повод процесните вземания в полза на „А.“ ЕООД е
издаден на 07.03.2014 г. изп. лист, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК от 12.08.2013 г. по ч.гр.д.№ 19884/2013 г. по описа на СРС, 66 състав.
С молба от 10.08.2015 г. е образувано изп.д. №20158410407867 по описа на ЧСИ
Н.М., като с молбата за образуване на изп. дело взискателят е поискал от ЧСИ да наложи
запор върху банкови сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД, „Първа инвестиционна
банка“ АД, „Райфазенбанк България“ ЕАД, „УниКредит Булбанк“ АД, „Централна
кооперативна банка“ АД, „ОББ“ АД, „Юробанк и Еф Джи България“ АД и „ПроКредит
Банк“ АД и да наложи запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което получава
от работодателя „С.Г.“ ООД.
С молба от 28.10.2015 г. взискателят е възложил на ЧСИ на основание чл.18 ал.1
ЗЧСИ да проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя
документи, книжа и други, да определя начина на изпълнението.
С молба от 20.07.2016 г. взискателят е поискал ЧСИ да наложи запор върху банкови
сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД и в „Обединена българска банка“ АД.
С молба от 17.07.2018 г. взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху
банкови сметки на длъжника и върху трудовото му възнаграждение.
С молба от 30.11.2020 г. взискателят е поискал от ЧСИ да извърши справка за
налично имущество на длъжника и да наложи запор върху банковите му сметки, върху
трудовото му възнаграждение и върху МПС.
Със запорно съобщение от 01.12.2020 г. ЧСИ Н.М. е наложил запор върху банкови
сметки на длъжника в „Обединена българска банка“ АД.
С молба от 23.08.2021 г. взискателят е поискал от ЧСИ да извърши справка за
налично имущество на длъжника и да наложи запор върху банковите му сметки, върху
трудовото му възнаграждение и върху МПС, както и да насрочи опис на движимите вещи на
3
длъжника.
С постановление от 26.07.2022 г. ЧСИ Н.М. е прекратил изпълнителното
производство по изп.дело №20158410407867 на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, като е приел,
че в продължение на 2 г. не са поискани изпълнителни действия от взискателя. Вследствие
на прекратяването са вдигнати наложените запори в „Обединена българска банка“ АД и по
молба на взискателя е върнат оригинала на изпълнителния лист, въз основа на който е
образувано делото.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането
на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният
ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на
вземането.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице заповед за
незабавно изпълнение по чл.410 ГПК и е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен
състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
Според т.3 ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от
изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Перемпцията е без правно значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен
поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от
последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на
вземането от длъжника. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ,
след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни
искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че
съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително
дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е
образувал ново дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания
изпълнителен способ.
Съгласно мотивите по ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, молба, в която е посочен
начинът на изпълнение води до прекъсване на давността, включително и когато
първоначалната и нередовност е поправена - чл.426 ал.3 ГПК вр. чл.129 ГПК. Молбата за
проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е
изяснено в т.10 ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но
съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които
съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл.426 ал.4 вр.
чл.426 ал.2 изр.2 и ал.1 ГПК и прекъсва давността.
В случая през периода от датата на образуване на изпълнителното дело – 10.08.2015 г.
до прекратяването му поради перемпция на 26.07.2022 г. не е налице период от 5 г., през
който да не са извършвани валидни изпълнителни действия – молбите с искания за налагане
на запори от 20.07.2016 г., 17.07.2018 г., 30.11.2020 г. и 23.08.2021 г., както и запорното
4
съобщение от 01.12.2020 г. са валидни такива и прекъсват давността. При тези данни следва
да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните вземания не е изтекла, т.е.
процесните вземания не са погасени по давност и искът по чл.439 ГПК е неоснователен.
Поради изложеното, обжалваното решение на СРС следва да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск бъде
отхвърлен. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца адвокатско възнаграждение и по сметка на СРС разноски по делото.
С оглед изхода на делото и направеното искане на ответника основание чл.78 ал.3 и
ал.4 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на
сумата от 450,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1
ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 27,51 лв., представляваща
държавна такса, и сумата от 450,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Възражението на въззиваемата страна за прекомерност на заплатеното от въззивника
адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна
помощ, сключен между въззиваемия и адв. К. според който въззиваемата страна е заплатила
адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 450,00 лв. Съгласно
ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че
при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да
пада под минимума в нея, не се прилага. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение в случая надвишава незначително този минимален размер, изчислен
съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, но договореният размер съответства напълно на естеството на правния
спор, вида и обема на предоставената правна защита.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 17.10.2023 г., постановено по гр.д. №69814/2022 г. по
описа на Софийския районен съд, 45 състав, в частта, в която е признато за установено в
отношенията между страните по предявения от Х. К. Т., ЕГН **********, срещу „А.“
ЕООД, ЕИК ****, отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, че
ищецът Х. К. Т. не дължи на „А.“ ЕООД разликата над сумата от 1250,45 лв. до 1375,45 лв.,
представляваща главница по договор при общи условия за продажби „Опън доор“ от
22.12.2008 г., сключен между ищеца и „Ю.“ АД, вземането по който е прехвърлено на
ответника с договор за цесия от 01.06.2014 г., ведно със законна лихва за периода от
09.05.2013 г. до изплащане на вземането, и за които суми е издаден изпълнителен лист от
07.03.2014г. по ч.гр.д. №19884/2013г. по описа на СРС, 66 състав, въз основа на който е
образувано изп.д. №7867/2015 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. №841 в КЧСИ, с район на
действие, района на СГС, поради обстоятелството, че вземането е погасено по давност, и
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОТМЕНЯ решение от 17.10.2023 г., постановено по гр.д. №69814/2022 г. по описа на
Софийския районен съд, 45 състав, в частта, в която е признато за установено в
отношенията между страните по предявения от Х. К. Т., ЕГН **********, срещу „А.“
ЕООД, ЕИК ****, отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, че
ищецът Х. К. Т. не дължи на „А.“ ЕООД сумата от 1250,45 лв., представляваща главница по
договор при общи условия за продажби „Опън доор“ от 22.12.2008 г., сключен между ищеца
и „Ю.“ АД, вземането по който е прехвърлено на ответника с договор за цесия от 01.06.2014
г., ведно със законна лихва за периода от 09.05.2013 г. до изплащане на вземането, и за които
суми е издаден изпълнителен лист от 07.03.2014г. по ч.гр.д. №19884/2013г. по описа на СРС,
66 състав, въз основа на който е образувано изп.д. №7867/2015 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег.
5
№841 в КЧСИ, с район на действие, района на СГС, поради обстоятелството, че вземането е
погасено по давност, в частта, в която „А.“ ЕООД, ЕИК ****, е осъден да заплати на
адвокат А. З. Д., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността в гр. София, ул.
****, сумата в размер на 525,06 лв., адвокатско възнаграждение, присъдено в хипотезата на
чл.38 ал.1 т.2 ЗА, и в частта, в която „А.“ ЕООД, ЕИК ****, е осъден да заплати по сметка
на СРС сумата в размер на 55,02 лв., деловодни разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК, и
вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. К. Т., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „Сухата
река“, бл.****, иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че Х. К. Т.,
ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „Сухата река“, бл.****, не дължи на „А.“ ЕООД,
ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, сумата в размер на 1250,45
лв., представляваща главница по договор при общи условия за продажби „Опън доор“ от
22.12.2008 г., сключен с „Ю.“ АД, вземането по който е прехвърлено с договор за цесия от
01.06.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 09.05.2013 г. до изплащане на вземането,
за които суми е издаден изпълнителен лист на 07.03.2014 г. по гр.д. №19884/2013г. по описа
на СРС, 66 състав, и въз основа на който е образувано изп.д. №7867/2015 г. по описа на ЧСИ
Н.М..
ОСЪЖДА Х. К. Т., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „Сухата река“, бл.****,
ап.9, да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
****, на основание чл.78 ал.3 и ал.4 ГПК сумата от 450,00 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 477,51 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6