№ 450
гр. Стара Загора, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е. Ат. Д.а
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20245530100004 по описа за 2024 година
Предявен е конститутивен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във връзка с ЗЗП
и ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем „Кредирект“ №... от
15.02.2023г., сключен между Н. М. Н. и „Сити Кеш“ ООД. С исковата молба, в условията на
евентуалност е предявен и иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка със ЗПК за
прогласяване нищожност на клаузата на чл.6.6 от Договор за паричен заем „Кредирект“ №...
от 15.02.2023г., сключен между Н. М. Н. и „Сити Кеш“ ООД. Предявен е и насрещен иск с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в
размер 461,87лв., представляваща част от незаплатено задължение за главница по Договор за
паричен заем „Кредирект“ №... от 15.02.2023г. В условията на евентуалност с насрещната
искова молба е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.23 ЗПК за
осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер 461,87лв., представляваща
недължимо получена сума по недействителен договор.
Искът е предявен от Н. М. Н. от гр.Стара Загора срещу „СИТИ КЕШ“ ООД гр.София.
Ищецът твърди в исковата молба, че на 15.02.2023г. между страните бил сключен Договор
за паричен заем „Кредирект“ №..., придружен от Общи условия и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити при следните
параметри: размер на отпуснатия заем – 1400,00лв.; размер на погасителната вноска - 3 х
46,73лв. и 7 х 227,58лв.; ден на плащане – петък; вид вноска - месечна; годишен процент на
разходите на заема – 47,97 %; брой вноски – 10; фиксиран годишен лихвен процент: 40,05%;
Дата на последно плащане – 18.12.2023г.; обща сума за плащане: 1733,25лв.
В чл. 6.6 от договора била посочена и неустойка за непредоставяне на обезпечение
(съгласно чл.33 от Общите условия) във вид на: 1. Поръчителство на едно или две
1
физически лица, които отговаряли кумулативно на следните условия: да имат осигурителен
доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от
тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са
поръчители по други договори за заем, сключени от заемателя; не са заематели по сключени
и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на
получавания от тях доход. 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включваща договорената главница и лихва.
Общият размер на неустойката, при непредоставяне на обезпеченията във вида и
съгласно изискванията на кредитодателя възлизал на 3161,16лв. за целия срок на договора за
заем. Ищецът следвало да върне сумата от 3161,16лв., която включвала: главница –
1400,00лв., възнаградителна лихва – 333,25лв., неустойка, в случай на непредоставяне на
обезпечение – 1536,75лв., отстъпка - -108,84лв. Срокът на кредита бил 18.12.2023г. Нито в
договора, нито в Стандартния европейски формуляр било посочено какво точно се
включвало в ГПР – дали в него се включвала цитираната неустойка. Ищецът заплатил около
600,00лв. на ответното дружество по процесния договор за заем.
Договорът за заем бил нищожен на основание чл.26, ал.1, пр. първо от ЗЗД, във връзка
с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Ищецът имал качеството на
потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, доколкото действал извън рамките на своята
професионална или търговска дейност, следователно приложим бил Закона за
потребителския кредит. Изискването, заложено в чл.33 от Общите условия на договора за
потребителски кредит, за осигуряване на обезпечение под формата на поръчителство или
банкова гаранция било очевидно нищожно, като представлявало скрито възнаграждение за
ответника, което следвало да бъде включено в ГПР. Невключването му означавало, че не
било спазено изискването на чл.11, т.10 ЗПК, защото на практика не бил посочен верният
ГПР. Подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната
лихва по договора, без в същия да била посочена като такава, което означавало, че била
нарушена и разпоредбата на чл.11, т.9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвени
проценти. Само на тези основания договорът бил изцяло нищожен. В този смисъл била
националната съдебна практика и практиката на СЕС. В процесния договор не било
посочено кои точно разходи формирали ГПР – налице било нарушение на чл.22, във връзка
с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изискванията към физически лица –потенциални поръчители били
изключително високи, както и набора от документи, които поръчителите следвало да
предоставят. Очевидна била невъзможността за ищеца да осигурил подобни обезпечения в
толкова кратък срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия
набор от изискуеми документи. Подобна неустойка в общ размер от 1536,75лв. била
нищожна поради противоречие с добрите нрави и представлявала неравноправна клауза по
смисъла на чл.143, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като била неоправдано
2
висока. В този смисъл била и константната и безпротиворечива съдебна практика.
Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните, представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Когато договорът за кредит не съдържал
компонентите, от които се състоял ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно
положение и го възпрепятствал да разбере икономическите последици на поетото от него
задължение. Посочването само с цифрово изражение на ГПР не било достатъчно за да се
считали спазени законовите изисквания. Целта на разпоредбата на чл.11, т.10 ЗПК била на
потребителя да се представи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следвало да стори във връзка с кредита, за да можел да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора следвало
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът щял да
направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Тази неточност в посочването на
размера на разходите, поставяла потребителя в положение да не знае в какъв размер било
оскъпяването му по кредита. Поради това договорът за потребителски кредит бил нищожен
на основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД, във връзка с чл.11, т.9 и т. 10, във връзка с чл.22 от
ЗПК.
В случай че искът за недействителност на договора бъде отхвърлен, ищецът моли съда
да разгледа иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо и второ ЗЗД, във връзка с
чл.26, ал.4 ЗЗД за прогласяване недействителността на клаузата на чл.6.6 от Договор за
паричен заем „Кредирект“ №... от 15.02.2023г. Изискването за предоставяне на обезпечение
чрез поръчителство или банкова гаранция на цялата дължима сума по договора съдържало
множество изначално предоставени ограничения и конкретно определени параметри, които
правели задължението неизпълнимо. Срокът бил твърде кратък и за потребителя се
създавали значителни затруднения да се снабди с банкова гаранция или поръчителство, тъй
като за учредяването им се изисквало набавяне на документи, одобрение и др. – действия, за
които били нужни технологично време и съдействие от трети лица. При това положение и
предвиждането на неустойката при непредставяне на обезпечение да се кумулира към
погасителните вноски, водело единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
неустойката излизала изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно – риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин, неустойката представлявала сигурна печалба за кредитора.
Клаузата на чл.6.6 от договора, била нищожна поради противоречие с добрите нрави, защото
била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Размерът й представлявал 88,67 % от общо дължимата сума (главници и лихва) т.е.
изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или
поръчители за периода на връщане на кредита, потребителят щял да дължи главницата,
договорна лихва, като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер.
Процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение и стояла извън
предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не
водило до претърпяване на вреди. Основната цел на клаузата била да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя.
3
В Директива 2008/48/ЕО било предвидено, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база
данни. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя допринасяло за постигането на целта на
директивата, която се състояла в предвиждането в областта на потребителските кредити на
пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области. Клауза, която предвиждала,
че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция била в пряко
противоречие с целта на директивата. Такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията.
Ищецът моли съда да прогласи за недействителен Договор за паричен заем
„Кредирект“ №... от 15.02.2023г., сключен между Н. М. Н. и „СИТИ КЕШ“ ООД, на
основание чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, във връзка с чл.26, ал.1
пр.1 от ЗЗД. При условие, че отхвърли първоначалния иск, ищецът моли да прогласи за
недействителна клаузата на чл. 6.6 от Договор за паричен заем „Кредирект“ №... от
15.02.2023г., сключен между Н. М. Н. и „СИТИ КЕШ“ ООД на основание чл.26, ал.1,
предложение първо и второ, във връзка с чл.26, ал.4 ЗЗД. Претендира разноски и адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 от ЗА.
Ответникът в срока за писмен отговор изразява становище, че предявеният иск бил
неоснователен. Бил иницииран в условията на злоупотреба с права, тъй като процесният
договор бил трети по ред сключен между страните. С него бил рефинансиран друг кредит от
24.06.2022г., а на 22.02.2022г., между страните бил сключен Договор за кредит №..., по
който на 24.07.2023г., ищецът депозирал идентична искова молба в Районен съд – Стара
Загора, по която било образувано дело №...г. по описа на съда. От процесуалното и
извънсъдебно поведение на ищеца, ставало ясно, че същият договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл.12 ЗЗД и в противоречие на принципа, че никой не може
да черпи права от неправомерното си поведение. Изтеглил три кредита, избирайки
конкретните услуги, които да ползва, запознавал се предварително с условията на
кредитора, приемал ги и впоследствие инициирал производства, по които да му бъдат
присъдени разноски с единствената цел да увреди кредитора си. Процесуалното поведение
на ищеца нарушавало принципа за законност и добросъвестност, прогласен в чл.3 ГПК. В
тази връзка ответникът моли съда при уважаване на иска за ищеца да не бъдат присъждани
разноски за повече от едно производство.
Процесният договор за потребителски кредит бил действителен. Били покрити всички
изисквания на ЗПК и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Още
преди подписване на договора за заем, ищецът бил наясно с всички условия по договора,
като сам избрал параметрите и условията на договора. Предвид това клаузите се явявали
индивидуално уговорени с конкретния потребител. По всеки един от договорите, ищецът
разполагал с 14 дни за да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл.29 ЗПК.
Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на потребителя,
4
в случай, че последният прецени, че е встъпил в кредитното правоотношение при неизгодни
за него условия. Вместо да се възползва от това си право, ищецът сключил още два
идентични кредитни договора.
Не били налице нарушения на ЗПК по отношение на договорената от страните сума. В
настоящия случай лихвата била фиксирано уговорена в размер на 40,05% и ответникът не си
запазил правото да променя едностранно същата. В договора и стандартния европейски
формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде заплатена на
ответника, като по този начин ищецът бил напълно информиран за условията, при които
сключвал процесния договор.
Не било налице нарушение относно годишния процент на разходите. Били спазени
всички изисквания на ЗПК, тъй като кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и
компонентите му към датата на сключване на договора. В договора и в стандартния
европейски формуляр ясно бил посочен ГПР и по какъв начин бил образуван. Към датата на
сключване на процесния договор размерът му бил 47,97% - нормативно допустим, съгласно
чл.19, ал.4 ЗПК.
Неоснователни били и доводите за нищожност на договора, във връзка с уговорената
неустойка и ГПР. Нищожността на отделна клауза не влечала след себе си нищожност на
целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не
била част от съществените параметри на договора, а обезпечавала акцесорно задължение на
ищеца. Съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към
датата на сключване на договора, а страните уговорили неустойката като плащане, в случай,
че не били осигурени обезпечения след сключване на договора. Така било невъзможно
неустойката да била изначално включена в ГПР. Съгласно чл.19, т.2 от Директива
2008/48/ЕО за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определяли
общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит.
Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежила на
договаряне. В конкретния случай тя била във фиксиран размер и двете страни били наясно с
размера й още преди настъпване факта на неизпълнение. Поради това договорните клаузи
били индивидуално уговорени, ясно и точно описани в договора и потребителят бил наясно
с всички аспекти на финансовото си задължение към търговеца.
Клаузата за неустойка била действителна. Тя била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай, че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си обезпечение. Договорът бил сключен
изцяло по волята на ищеца и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, включително да предложи и отделни формулировки. Както по отношение на
целия договор, тала о относно клаузата за неустойка не били налице противоречие с добрите
нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП. Неустойката имала предварително определен
5
начален и краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора. При сключване
на договора ищецът не предоставил обезпечение, въпреки изискването за това, а ответникът
направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата
на несъбираемост на вземането. Преценката за неравноправност на клаузи винаги започвала
от въпроса, налице ли било индивидуално уговаряне на конкретно условие. В конкретния
случай не можело да се твърди липса на индивидуално уговаряне, тъй като потребителят се
запознал многократно с клаузите и всеки път имал възможност да не се задължава с тях, но
избрал да направи обратното.
Неоснователни били и твърденията за заблуждаваща търговска практика, липса на
информация за всички разходи по представения кредит и на ясен и разбираем език на
договорните клаузи. Процесната клауза за неустойка напълно отговаряла на изискванията на
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, както и на
практиката на СЕС и на националната съдебна практика по въпроса кога е налице
недействителност на клауза уговорена с потребител. Неоснователни били аргументите за
нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя.
Такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от
страна на кредитополучателя. ЗПК предвиждал единствено административно наказателна
отговорност за кредитодател който не извършил такава проверка на кредитополучателите
си. Последица от липсата й не можела да бъде нищожност на клаузата, с която се уговаряла
неустойка. Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Възразява срещу присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не
били налице предпоставките за това.
В срока по чл.131 ГПК ответникът предявява насрещен иск, с който моли да бъде
осъден ищеца на основание чл.79 ЗЗД, а при условията на евентуалност, в случай че целият
договор бъде обявен за недействителен, на основание чл.23 ЗПК, да заплати на ответника
сумата от 461,87лв. Между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №... от
15.02.2023г., по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца заемна сума в
размер на 1400,00лв. Заемната сума била предоставена на кредитополучателя на
15.02.2023г. чрез превод по банкова сметка. Преди сключване на договора, ищецът изрично
сам избрал този начин на получаване. Кредитополучателят се задължил да върне главницата
при фиксиран лихвен процент от 40.05% на 10 месечни вноски с дата на първо плащане
17.03.2023г. и последна вноска на 18.12.2023г. Задължението било изцяло падежирало и не
било изпълнено от ищеца. След подписване на договора, кредитополучателя не предоставил
обезпечение по чл.6.5 от договора, поради което се активирала предвидената в чл.6.6
договорна неустойка. Кредитополучателят правил следните погасявания по договора: на
21.03.2023г. – 218,16лв., на 04.07.2023г. – 89,97лв.; на 20.12.2023г. – 330,00лв. и на
20.01.2024г. – 300,00лв. Общо погасената сума била 938,13лв. Задължението на ищеца било
в общ размер на 2830,51лв., от които 1400,00лв. главница, 286,52 лв. – възнаградителна
лихва, 1109,77лв. - договорна неустойка и 34,22лв. – такси.
Ответникът моли съда на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, а при условията на евентуалност,
6
в случай, че целият договор бъде обявен за недействителен – на основание чл.23 ЗПК да
осъди ищеца да заплати на ответника сумата от 461,87лв., представляваща част от
неизплатено задължение за главница в общ размер на 1400,00лв. по Договор за
потребителски кредит №... от 15.02.2023г., ведно със законната лихва от предявяване на
насрещния иск. Претендира разноски по делото.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на насрещния иск, в който
ищецът заявява, че не оспорва обстоятелството, че дължи по договора главница в размер на
1400,00лв., от които е заплатил 938,13лв. Когато договорът за кредит бил обявен за
недействителен, кредитополучателят дължал чистата сума на кредита. Претендира разноски
по насрещния иск. Счита, че не дължи законна лихва върху претендираната сума предвид
практиката на СЕС в тази насока.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа обстановка:
На първо място съдът намира, че предявяването на настоящия иск, след като ищецът е
имал и други кредити, които са били оспорени по съдебен ред, според настоящия състав не
може да се приеме за злоупотреба с права. Право на потребителя е да сключва договори за
кредит при условията, които се предлагат от кредиторите. Фактът, че в 14-дневния срок от
сключването на кредита потребителят не се е отказал от договора, не го лишава от
възможността по всяко време след това да твърди нищожност на клаузи от него.
Потребителят сключва договори за кредит, защото има нужда от парични средства, а не с
единствената цел да оспорва впоследствие тези договори пред съда и да генерира разноски.
Ако кредитополучателят в 14-дневен срок от сключването на договора за кредит се откаже
от него, той следва да възстанови получените като кредит средства веднага, което очевидно
ищецът не е можел да стори. Ако се приеме поведението на ищеца за злоупотреба с права, то
по същата логика, злоупотреба с права е и продължаващото предлагане на кредитни условия
от страна на ответника, които многократно и от различни съдилища са обявени за
неравноправни и съответно нищожни. Правото на иск на ищеца не може да бъде ограничено
в зависимост от изхода на друго дело, по което той е оспорил друг договор за кредит със
същия или друг кредитор. Противното би било нарушение на основни правни принципи и
ЕКЗПЧОС.
По делото са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване факта на сключения
между страните Договор за паричен заем Кредирект №..., сключен на 15.02.2023г., и факта,
че ищецът е заплатил сума в размер на 938,13лв. по същия договор.
Видно от същия договор, ответникът е предоставил на ищеца кредит при следните
условия: размер на отпуснатия заем – 1400,00лв.; размер на погасителната вноска - 3 х
46,73лв. и 7 х 227,58лв.; ден на плащане – петък; вид вноска - месечна; годишен процент на
разходите на заема – 47,97 %; брой вноски – 10; фиксиран годишен лихвен процент: 40,05%;
Дата на последно плащане – 18.12.2023г.; обща сума за плащане: 1733,25лв.
Съгласно чл.6.5. от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда, и отговарящо на
7
условията на чл.33, ал.1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция. В чл.33, ал.1
на Общите условия на „Сити кеш“ ООД за заеми „Кредирект“ са описани подробните
условия, но които трябва да отговаря обезпечението, което заемателят трябва да предостави:
1. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговаряли кумулативно на
следните условия: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера
на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители – размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
заемателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
заемодателя; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. 2. Предоставяне
на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период,
включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на
два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Ответникът „Сити Кеш“ ООД представлява финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая.
Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а
ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това процесния договор
попада в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на него са приложими
правилата на ЗПК и ЗЗП.
Съдът намира, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във
връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно същата разпоредба договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
8
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси“. В ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 47,97 %, т.е. формално
е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл.19, ал.4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно уговорената по договора неустойка за подсигуряване на
поръчител или банкова гаранция, която следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. Неустойката за подсигуряване на поръчител или банкова
гаранция е определена като месечна вноска за срока на договора за потребителски кредит и
следва да бъде включена в ГПР. Прибавянето към ГПР на сумата за непредоставено
обезпечение, несъмнено води до надвишаване на ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, а от там
до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК. Предвид изложеното се налага извод, че
договора за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй
като в него липсва посочване на действителният процент на ГПР. Годишният процент на
разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено
от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи не може
да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлява на
нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до недействителност на договора. Следва да се уточни, че
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е
посочен, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за приложимия ГПР, което
право му признава и гарантира ЗПК.
Ето защо следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен
на основание чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в него не е посочен
правилният ГПР, което следва да се приравни на непосочване на ГПР в договора.
По изложените мотиви, предявеният иск за прогласяване нищожността на договора за
заем се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По предявения насрещен иск:
Доколкото насрещният иск е предявен в условията на евентуалност и предвид извода
на съда, че сключеният договор за заем е недействителен, то е осъществено
вътрешнопроцесуалното условие по предявения евентуален иск и последният следва да бъде
разгледан.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
9
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Страните не спорят, че размерът на отпуснатия
заем е 1400,00лв., а размерът на заплатените суми от ищеца е 938,13лв. Остатъкът до сумата
от 1400,00лв., а именно 461,87лв. е дължим, ведно със законната лихва от датата на влизане
в сила на съдебното решение, тъй като едва с решението по делото е прогласена
нищожността на договора за заем и е възникнало основание по чл.23 ЗПК за връщане на
сумата. Ето защо, и насрещният иск се явява основателен за сумата от 461,87лв., ведно със
законната лихва от датата на влизане в сила на съдебното решение.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени направените от него разноски за държавна такса в размер на 130,00лв.
Ответникът дължи и разноски за адвокатско възнаграждение. По делото е представен
договор за правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно който му е предоставена
безплатна правна помощ от адв.А. Д.. Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да предостави
безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези, под която влиза и
настоящия случай. Съдът намира изложените от ответника аргументи за неприложимост на
разпоредбата на чл.38 ЗА за неоснователни, тъй като фактът, че ищецът е декларирал високи
доходи при кандидатстването за кредит не означава, че същият действително получава
такива доходи и към момента на завеждане на делото. Освен това дали разноските за
адвокатско възнаграждение ще се дължат на адвоката, представлявал ищеца по реда на чл.38
ЗА или на самия ищец по реда на чл.78, ал.1 ГПК, за ответника е без значение. Съгласно
чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. По делото е представен списък на
разноските по чл.80 ГПК, съгласно който адв.А. Д. претендира адвокатско възнаграждение в
размер на 1283,73лв. с ДДС по двата предявени в условията на евентуалност искове.
Същото е в минималния размер, предвиден в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения с начислено ДДС, като са представени доказателства за
регистрация по ЗДДС, поради което съдът следва да присъди на адв.Д. претендираната сума
за адвокатско възнаграждение в размер на 1283,73лв.
На основание чл.78, ал.1 ГПК насрещният ищец има право на разноски съразмерно с
уважената част от исковете. По делото е представен списък с разноски, ведно с фактура,
опис и преводно нареждане, от които е видно, че насрещният ищец е направил разноски за
държавна такса в размер на 50,00лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 480,00лв. с
ДДС. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което
съдът намира за неоснователно, доколкото претендираното адвокатско възнаграждение е
под минималния размер, предвиден Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Поради тази причина съдът следва да осъди Н. М. Н. да заплати на „Сити
Кеш“ ООД сумата от 530,00лв. разноски по делото.
Воден от горните съображения, съдът
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за недействителен Договор за паричен заем „Кредирект“ №... от
15.02.2023г., сключен между Н. М. Н., ЕГН **********, с адрес гр.... и “СИТИ КЕШ” ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Младост“,
бул.”Цариградско шосе” №115 Е, ет.5, представлявано от Н. Пенчев Пенчев.
ОСЪЖДА Н. М. Н., ЕГН **********, с адрес гр. ... да заплати на “СИТИ КЕШ” ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Младост“,
бул.”Цариградско шосе” №115 Е, ет.5, представлявано от Н. Пенчев Пенчев, сумата в
размер на 461,87лв. (четиристотин шестдесет и един лева и 87 стотинки), представляваща
част от неизплатено задължение за главница в общ размер на 1400,00лв. по Договор за
потребителски кредит №... от 15.02.2023г., ведно със законната лихва от влизане в сила на
настоящото решение.
Присъдената сума може да бъде заплатена по банкова сметка на “СИТИ КЕШ” ООД:
IBAN: ................
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Младост“, бул.”Цариградско шосе” №115 Е, ет.5, представлявано от Н.
Пенчев Пенчев да заплати на Н. М. Н., ЕГН **********, с адрес гр. ... сумата от 130,00лв.
(сто и тридесет лева), представляваща направените по делото разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Младост“, бул.”Цариградско шосе” №115 Е, ет.5, представлявано от Н.
Пенчев Пенчев да заплати на адвокат А. Д., член на САК, личен №...., с адрес гр..........,
сумата от 1283,73лв. (хиляда двеста осемдесет и три лева и 73 стотинки), представляваща
разноски по делото за адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА с вкл.ДДС.
ОСЪЖДА Н. М. Н., ЕГН **********, с адрес гр. ... да заплати на “СИТИ КЕШ” ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Младост“,
бул.”Цариградско шосе” №115 Е, ет.5, представлявано от Н. Пенчев Пенчев, сумата в
размер на 530,00лв. (петстотин и тридесет лева), представляваща разноски по делото по
насрещния иск, за държавна такса и адвокатско възнаграждение с вкл.ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
11