№ 84
гр. Пловдив, 29.03.2024 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мария П. Петрова
Членове:Надежда Л. Махмудиева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
и прокурора М. В. Б.
Сложи за разглеждане докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно
гражданско дело № 20245000500139 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 10:40 часа се явиха:
Жалбоподател ЕТ “Б.-С.Х.“, редовно призован не се явява, не се
представлява.
Съдът докладва, че от жалбоподателя чрез неговите процесуални
представили е постъпило писмено становище, с което заявяват, че са съгласни
да се даде ход на делото, поддържат подадената въззивна жалба и
направените в нея искания. Ако бъдат представени други документи, заявяват
да им се даде възможност да изразят становище.
Въззиваема страна Н.а. за п., редовно призована, представлява се от
юрисконсулт С. Х. с представено днес пълномощно и с представено по-рано
пълномощно.
Въззиваема страна В.а.с., редовно призовани не изпращат представител.
Постъпило е по делото по електронен път потвърждение, че са редовно
призовани за днешното съдебно заседание.
За Апелативна прокуратура като контролираща страна нередовно
призовани, се явява прокурор Б..
СТАНОВИЩА ПО ХОДА НА ДЕЛОТО
1
Юрк. Х.: Да се даде ход на делото.
Прокурорът: Нямам възражение за нередовното призоваване. Да се
даде ход на делото.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО
Производството е по реда на чл.294 от ГПК, образувано след
постановено Решение №153/07.03.2024 г. по гр.д.№2794/2023 г. на ВКС – 4-то
гр.отд., с което е отменено предходно Решение №47/17.03.2023 г.,
постановено по в.гр.д.№45/20023 г. на АС – Пловдив, и делото е върнато за
ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Въззивното производство е образувано по Въззивна жалба вх.
№261863/16.09.2022 г., подадена от ЕТ “Б.-С.Х.“, чрез адв. К. Б., срещу
Решение №260014/28.07.2022 г., постановено по гр.д.№411/2015 г. на ОС –
Хасково, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя обективно и
субективно съединени искове срещу ответниците Н.а. за п. и Върховния
административен съд, за солидарното им осъждане на основание чл.4,§3 от
ДЕС, във връзка с чл.2в от ЗОДОВ, да заплатят на ищеца, както следва:
1. Обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 42 824,24
лв., в резултат от допуснато от ответниците неспазване на върховенството на
правото на Европейския съюз, а именно – на правилата на Директива
2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка
върху добавената стойност, регламентиращи условията, при които данъчните
субекти могат да се ползват от начисляване на нулева ставка на ДДС при
вътреобщностни доставки, и на задължителната практика на СЕС по
тълкуването и прилагането на разпоредбите на директивата, инкорпорирана в
изрично посочени решения на СЕС по преюдициални запитвания.
Нарушението, което се твърди да е извършено от ответника Н.а. за п. в
хода на ревизионното производство по издаването на Ревизионен акт
№**********/20.08.2010 г., се изразява в прилагането от данъчните органи на
доказателствен стандарт, изискван от ревизираното лице, за да бъде признат
вътреобщностния характер на осъществените от него доставки, който е в явно
2
противоречие със задължителните стандарти по тълкуването и прилагането на
релевантното право на ЕС и с основополагащите общи принципи на
оправданите правни очаквания, пропорционалността и данъчния неутралитет.
Нарушенията, които се твърди да са извършени от ответника В.а.с., се
изразяват в:
- незачитане на примата на правото на Европейския съюз и неприлагане
на задължителните принципи на правото на ЕС, като е потвърдил Ревизионен
акт №**********/20.08.2010 г., издаден от данъчните власти в противоречие
с принципа на данъчен неутралитет, и без да се съобрази с основните
положения на общата система на ДДС и правилата за доказване на
вътреобщностния характер на извършените доставки, разяснени със
задължителната практика на СЕС, изрично посочена в исковата молба,
постановена по преюдициални запитвания във връзка с прилагането на
Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г.;
- неотправяне на преюдициално запитване до СЕС да се произнесе
относно съвместимостта на доказателствения стандарт, установен от
националната данъчна практика при доказването на вътреобщностния
характер на извършените доставки, както и относно последиците от
прилагането на подобен доказателствен стандарт в контекста на общите
принципи на данъчен неутралитет, на правната сигурност и на
пропорционалността. Твърдените вреди от извършените от ответниците
нарушения на правото на ЕС, се изразяват в невъзстановен на ищеца данъчен
кредит в размер на 42 824,24 лв., който е бил първоначално признат с АПВ
№903302/16.04.2009 г., но не е възстановен, поради постановяването на
последващ Ревизионен акт №**********/20.08.2010 г., потвърден с Решение
№778/25.10.2010 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и управление на
изпълнението“ – гр. Пловдив, което е било обжалвано, и потвърдено с
окончателно Решение №6702/16.05.2013 г. по адм.д.№9908/2012 г. на
Върховния административен съд;
2. Сумата от 27 500 лв., представляваща лихва върху главницата на
обезщетението за имуществени вреди от 42 824,24 лв., за периода от
постановяването на АПВ №903302/16.04.2009 г., до датата на подаването на
исковата молба /08.06.2015 г./;
3. Обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от
3
поведението на ответниците, в размер на 50 000 лв.;
4. Сумата от 24601,78 лв., представляваща лихва върху главницата на
обезщетението за неимуществени вреди от 50 000 лв., за периода от датата на
извършване на нарушението – издаването на РА от 20.08.2010 г. до датата на
подаване на исковата молба 08.06.2015 г.;
5. Законната лихва върху главниците на обезщетението за имуществени
вреди от 42 824,24 лв., и на обезщетението за неимуществени вреди от 50 000
лв., за периода от датата на предявяването на исковете 08.06.2015 г. до
окончателното плащане на обезщетението.
С въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на
обжалваното решение, поради допуснати нарушения на процесуалния и
материалния закон и необоснованост. След подробно изложение на
твърдяната от ищеца фактическа обстановка, се сочи, че пред
първостепенният съд вместо относимият към спора АПВ №903302/16.04.2009
г., който касае периода от 01.01.2009 г. до 28.02.2009 г., за който са начислени
спорните задължения за ДДС, ответникът НАП е представил като
доказателство друг акт - АПВ №902302/16.04.2009 г., който е относим към
данъчен период м. март, 2009 г. и е извън спорния по делото релевантен
период. В тази връзка ответникът възразил със становище от 21.01.2022 г.,
срещу поставените въпроси от съда към допуснатата по негово искане ССЕ,
на която било възложено от съда да работи по така представения от НАП акт
за прихващане и възстановяване №902302/16.04.2009 г., който касае период
извън процесния. Впоследствие, със становище от 21.03.2022 г. ищецът
отново е възразил срещу представената по делото експертиза, която
разглежда АПВ №902302/16.04.2009 г. за м. март, 2009 г., вместо релевантия
за спора АПВ №903302/16.04.2009 г. за м. януари и февруари, 2009 г., който е
цитиран на стр.18 и стр.19 от РА №**********/20.08.2010 г., приложен по
делото. Ищецът не е искал експертиза за данъчен период м. март, 2009 г., и
такава експертиза не е необходима за изясняването на спорната фактическа
обстановка. С втората ССЕ във връзка с РА от 20.08.2010 г. е установено че
НАП е събрал от ищеца 25 738,44 лв. чрез извършени действия по
принудително изпълнение срещу ищеца, като остатъкът от задълженията по
ревизионния акт от 20.08.2010 г. е бил отписан, поради погасяване по
давност, години след предявяване на исковата молба, по която е било
4
образувано настоящото производство. Спорът между страните е правен – дали
ответниците НАП и ВАС са допуснали нарушения на правото на ЕС, за които
следва да бъде ангажирана отговорността на държавата.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е приел, че
следва да игнорира разглеждането на РА №**********/20.08.2010 г., тъй като
той обхваща периода от 01.10.2008 г. до 28.02.2009 г., а заявената вреда по
АПВ №903302/16.04.2009 г. обхваща период, различен от този по съставения
РА, потвърден с решението на ВАС. Така съдът изцяло е подменил правния
спор, и се е произнесъл по претенция, с която не е бил сезиран, а по заявените
претенции липсва произнасяне, поради което се поддържа недопустимост на
обжалваното решение. Съдът е приел, че не е налице нарушение на
общностното право, тъй като сумата за възстановяване е възстановена по
банкова сметка на ищеца, поради което не е налице вреда на ищеца. Липсва
коментар на представените от ищеца документи в ревизионното
производство и в производството по обжалване на РА, от гледна точка на
специфичните оплаквания на ищеца за нарушение на правото на ЕС. Не е
направен анализ на цитираните решения на СЕС, на които ищецът основава
твърдението си за допуснато нарушение на правото на ЕС. ХОС не е проверил
дали правните стандарти, изведени в посочените решения на СЕС са били
приложени от ответниците. Според жалбоподателя, първостепенният съд е
бил длъжен да изследва предпоставките за начисляване на нулева ставка,
съответно за възстановяване на ДДС при ВОД по Директива 2006/112, като
вземе становище какви доказателства е трябвало да установят реалност на
извършената ВОД, от гледна точка на цитираната практика на СЕС. При
условията на евентуалност, в случай че се приеме решението на
първостепенния съд за допустимо, се поддържа същото да е неправилно,
поради липса на мотиви. ХОС е основал решението си на първоначално
изготвената по делото експертиза, която не е приета като доказателствено
средство, за разлика от изготвената впоследствие. Решението на съда е и
необосновано, поради допуснати от съда грешки при прилагане на
логическите и опитните правила, довели до грешни фактически констатации
на съда. Като неправилно е приложил разпоредбите на Директива
2006/112/ЕО, първостепенният съд е постановил решението в противоречие с
материалния закон. Изискуемите предпоставки за определяне на доставката
като ВОД и съответно – за прилагане към нея на нулева ставка на ДДС в
5
държавата-членка, в която се намира седалището на изпращача на стоката, са
посочени в чл.138 и чл.139 от Директива 2006/112/ЕО. Данъчнозадълженото
лице трябва да докаже тези предпоставки, съобразно правилата за доказване,
установени в националното законодателство или от обичайната практика, в
съответствие с принципа на правната сигурност. Също така следва да се
съобрази правният стандарт, изведен от СЕС, според който задължаването на
изпращача да представи убедителни доказателства, че стоките физически са
напуснали държавата членка на доставката, не гарантира правилното и ясно
прилагане на режима на освобождаванията по смисъла на чл.138 от Директива
2006/112/ЕО (сочат се в този смисъл Решение от 06.09.2012 г. по дело С-
273/11 и Решение от 27.09.2007 г. по дело С-409/04). Съобразно този правен
стандарт, при наличието на петте предпоставки, вътреобщностният характер
на доставката може да бъде оспорен само с оглед на обективни фактори,
недвусмислено сочещи, че задълженото лице е знаело или е трябвало да знае,
че осъществената от него операция е свързана с данъчна измама. В противен
случай принципът на данъчен неутралитет би бил нарушен. В този смисъл са
постановени от СЕС по сходни казуси с процесния решения по преюдициални
запитвания: Решение от 27.09.2007 г. по дело С146/05, Решение от 27.09.2007
г. по дело С-409/04, Решение от 06.09.2012 г. по дело С273/11 и Решение от
09.10.2014 г. по дело С-492/13, които са цитирани и в исковата молба. От
същите се установява, че в случая субективните права на ищеца произтичат
от чл.138 от Директива 2006/112/ЕО, от принципа за правна сигурност, от
принципа за пропорционалност и от принципа за данъчен неутралитет.
Ответниците не са се съобразили с даденото задължително тълкуване на
чл.138 и чл.139 от Директива 2006/112/ЕО с посочените решения по
преюдициални дела, първите три от които са постановени преди датата на
произнасяне на ВАС, а последното се позовава на вече изведените положения
с предходните три решения. По делото е установено, че ищецът е изпълнил
изискванията на националния данъчен регламент за доказване на
осъществените ВОД, установен с чл.45 от ППЗДДС. В съответствие с
практиката на СЕС, вътреобщностния характер на доставката би могъл да
бъде оспорен само въз основа на обективни данни, че доставчикът е знаел или
е трябвало да знае, че осъществените от него ВОД са свързани с извършена от
приобретателя данъчна измама, и че не е взел всички зависещи от него
разумни мерки за избягване на участието си в тази измама, като
6
доказателствената тежест за това лежи върху данъчните власти (така в
Решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11). В практиката
на СЕС (в т.74 и т.75 от Решение от 21.02.2006 г. по дело С-255/02) са
изведени предпоставките за преценка дали са налице „обективни данни“ за
измама или злоупотреба. При установяване на такива „обективни данни“,
намесата на държавата следва да бъде подложена на преценка за съответствие
с принципите за „необходимост“ и „пропорционалност“, съобразно даденото
тълкуване на чл.242 и чл.273 от Директива 2006/112/ЕО и чл.22 от
предхождащата я Шеста директива. В процесния случай данъчните власти са
отказали да признаят характер на ВОД на доставките към румънските
дружества, осъществени от ищеца, поради констатирани нередности в
оформените от превозвачите документи за превоза, а част от румънските
контрагенти на ищеца били „липсващи търговци“ според румънската
администрация и не били декларирали ВОД. Така при липса на оказано
съдействие в ревизионното производство от страна на съконтрагентите по
ВОД, ревизираното лице на практика се оказва задължено да установи в
ревизионното производство по несъмнен начин наличието на редовно
попълнени от превозвача всякакви документи, свързани с превоза на стоките
до Румъния, както и да гарантира, че чуждестранните му съконтрагенти са
изпълнили всичките си задължения във връзка с ВОП и последващото им
деклариране. Този доказателствен стандарт е в явно противоречие със
задължителните стандарти по тълкуването и прилагането на релевантното
право на ЕС и с основополагащите общи принципи на оправданите правни
очаквания, пропорционалността и данъчния неутралитет, съобразно даденото
от СЕС задължително тълкуване в цитираните дела. Ответникът ВАС е
следвало да отмени акта на данъчните власти, противоречащ на принципа на
данъчния неутралитет и налагащ недължимо плащане на ДДС за доставки,
които са били извършени по правилата на чл.138, §1 от Директива
2006/112/ЕО. Въпреки това, ВАС не е приложил задължителните принципи на
правото на ЕС и правилата за доказване на вътреобщностния характер на
извършените доставки, развити в решенията по посочените преюдициални
дела, каквото задължение съдът има, съобразно чл.218, ал.2 от АПК. Също
така, като национална юрисдикция от последна инстанция, ВАС е имал
задължение да отправи преюдициално запитване до СЕС с искане да се
произнесе относно съвместимостта на доказателствения стандарт, установен
7
от националната данъчна практика при доказването на вътреобщностния
характер на извършени доставки, както и относно последиците от
прилагането на подобен доказателствен стандарт, в контекста на общите
принципи на данъчен неутралитет, на правната сигурност и на
пропорционалността. От неизпълнението на тези задължения на ВАС за
ищеца са произлезли значителни материални вреди, равняващи се в размера
на дължимия ДДС, който е бил осъден да заплати. Ето защо, ответникът ВАС
носи отговорност за тези вреди, причинени на ищеца от извършените
нарушения на правото на ЕС. Нарушенията на правото на ЕС, допуснати от
двамата ответници, са „явно квалифицирани“, според даденото задължително
тълкуване от СЕС с §34 от Решение от 26.06.2011 г. по дело С-212/99,
независимо че от гледна точка на националния закон ответниците са
действали законосъобразно, тъй като те е трябвало да съобразят поведението
си с правото на ЕС, което е приложимо с приоритет пред националната
правна норма. Съобразно т.43 от Решение на СЕС от 13.06.2006 г. по дело
С173/03, за достатъчно съществено се приема извършеното нарушение на
правото на ЕС от националния съд от последна инстанция, изразяващо се в
несъобразяване с релевантната практика на СЕС по обсъждания въпрос. Ако
за ВАС е било налице съмнение относно точното приложение на относимото
право на ЕС, той е имал задължение да отправи преюдициално запитване до
СЕС, като спре производството по делото, което не е сторил. Допуснатите от
ответниците нарушения са в пряка причинна връзка с настъпилата за ищеца
вреда – ако НАП се бе съобразил с примата на правото на ЕС, не би издал РА,
а ВАС не би 5 потвърдил РА, с който на ищеца са причинени вредите.
Същите се изразяват в допълнително начисления ДДС в размер на 42 824,24
лв., който преди издаването на РА е бил приет за недължим с АПВ от
16.04.2009 г., както се установява от приетата по делото допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза. Общата събрана сума от ищеца е в размер на
25 738,44 лв., а задължението за заплащане на останалата част от начисления
ДДС е отписано, като погасено по давност, след предявяването на исковата
молба. В резултат от издаването на РА ищецът, който е едноличен търговец, е
претърпял и неимуществени вреди, установени от събраните свидетелски
показания, изразяващи се в загуба на безупречната си репутация на коректен
търговец, който зачита законите и правилата на бизнеса, засегната е сферата
на текущите търговски интереси на ищеца, претърпял е стрес, притеснения и
8
загуба на перспективи. Според утвърдената практика на СЕС и ЕСПЧ,
възприета и в практиката на ВАС, юридическите лица също имат право да
претендират обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди,
изразяващи се в създаване на негативен облик на дружеството, което няма
имуществени измерения. В практиката на ЕСПЧ е прието, че
неимуществените вреди на дружеството се изразяват и в неимуществените
вреди, търпени от неговите представители. В по-новата практика на ВКС
/Решение №16/02.03.2021 г. по гр.д. №1914/2020 г. на ВКС/ също се приема,
че юридическите лица имат право на обезщетение за неимуществени вреди.
Обезщетението за претърпените от ищеца вреди се претендира на основание
чл.53 от ЗЗД солидарно от двамата ответници, в качеството им на
процесуални субституенти на държавата, тъй като вредите са съпричинени и
от двамата ответници. Съдебната практика приема, че когато вредата е
причинена от незаконните актове, действия или бездействия на повече
държани органи, няма пречка държавата да участва в делото чрез повече от
един процесуален субституент, като при основателност на иска ответниците
се осъждат солидарно, тъй като отговорността е на един и същи правен субект
– държавата. По тези съображения се настоява обжалваното решение да бъде
обезсилено като недопустимо, а при условията на евентуалност – да бъде
отменено като неправилно. Заявява се претенция за присъждане на
направените от ищеца разноски за производството. Въззивната жалба е
депозирана в срок и отговаря на изискванията за редовност, поради което е
процесуално допустима, и подлежи на разглеждане.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба
вх. №262263/23.11.2022 г., подаден от НАП, чрез юрк. С. Х., с който се
поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба. Не е налице
липса на произнасяне по предявения иск. Съдът е поставил въпросите към
експертизата в съответствие с формулировката на ищеца, направена с
исковата молба. С отговора на исковата молба е оспорено твърдението на
ищеца, че не му е била призната и възстановена претендираната сума, като е
посочено, че тя не е била предмет на обсъждане с посочения от него АПВ, а с
представения от ответника АПВ №902302/16.04.2009 г. претендираната сума
е изцяло призната и възстановена. Въпреки настъпила процесуална преклузия
първостепенният съд допуснал допълнителна ССЕ, но с нея също не се
установяват претенциите на ищеца да са му били нанесени твърдените
9
имуществени вреди. При лежаща върху ищеца доказателствена тежест да
установи твърдените вреди, такива по делото не са установени – соченият от
ищеца АПВ №903302/16.04.2009 г. никога не е бил издаван, а издаденият
АПВ е с №902302/16.04.2009 г., той се отнася за данъчен период м.март, 2009
г., и с него изцяло се признава претендираният данък за възстановяване в
размер на 40 892,48 лв. Така претенциите на ищеца за претърпени
имуществени вреди от признат, но невъзстановен данъчен кредит с АПВ
№903302/16.04.2009 г. в размер на 42 824,24 лв. остават недоказани. Ищецът
претендира, че признатият данъчен кредит не е възстановен по силата на РА
№**********/20.08.2010 г., но той е издаден за данъчен период м.10.2008 г. –
м. 02.2009 г., и е различен от данъчния период, за който се отнася признатият
данъчен кредит с АПВ №902302/16.04.2009 г. Всички факти, имащи
отношение към правния спор, са били предмет на административен и съдебен
контрол в производството по обжалване на РА №**********/20.08.2010 г.
Налице е пълно несъответствие между претендираните от ищеца суми на
признат данъчен кредит, и установените с ревизионния акт данъчни
задължения за м.01. и м.02.2009 г. В мотивите на ревизионния акт е допусната
техническа грешка в изписване на номера на действително издадения АПВ,
като е посочено, че сумата, която неправилно е посочена в ревизионния
доклад като възстановена, е всъщност спряна от възстановяване с отказ, с
АПВ №906263/15.10.2009 г., с което е санирана допуснатата грешка в
ревизионния доклад. Този въпрос е уточнен в хода на съдебното обжалване по
адм.д.№2483/2010 г. на Административен съд – Пловдив. Наред с това,
имуществени вреди на ищеца не са нанесени и с РА, тъй като от
допълнителното експертно заключение се установява, че са процесните
данъчни периоди са установени задължения за ДДС в незначителни размери,
като задълженията на ищеца по този РА са погасени поради изтекла
погасителна давност. Наред с тези съображения се поддържа, че директивата
е акт на вторичното право на ЕС и няма директен ефект, а следва да бъде
транспонирана в националното законодателство на държавите-членки.
Цитираната от ищеца разпоредба на чл.138 от Директива 2006/112/ЕО е
пренесена в дефинираното в чл.7 от ЗДДС понятие за вътреобщностна
доставка, а облагането на същата с нулева ставка е предвидено в чл.53, ал.1 от
ЗДДС. С чл.131,§1 от Директива 2006/112/ЕО на националните власти
изрично е оставена свобода да определят в националното си законодателство
10
механизма за доказване на предпоставките за освобождаване на ВОД от
начисляването на ДДС. С исковата молба се претендират вреди от
незаконосъобразно невъзстановяване на данъчен кредит, но доставчикът по
ВОД не може да претендира за данъчен кредит, а такъв се следва да
получателя по ВОД, ако той е регистрирано лице по ДДС. С процесния
РА№**********/20.08.2010 г. не са признати вътреобщностни доставки,
документирани от ищеца като извършени в периода от 01.10.2008 г. до
28.02.2009 г., поради което върху данъчната основа на тези оставки е
начислен ДДС. В чл.45 от ППЗДДС е предвиден механизма за доказване на
вътреобщностните доставки, като доказателствената тежест лежи върху
доставчика, който претендира освобождаване от начисляването на ДДС по
тези доставки. Непредставянето на необходимите документи, или
несъответствието им с изискванията, на които следва да отговарят, води до
облагане на документираната доставка с ДДС. В хода на ревизионното
производство е допустимо и необходимо изследването на истинността на
съответните факти и обстоятелства, удостоверени с тези документи. В
практиката на органите по приходите е възприет подхода да се извършва
пълно обследване чрез проверка по веригата от доставчици, като този подход
се прилага отдавна, и е бил предмет на административен и съдебен контрол,
както и е коментиран в редица решения на СЕС. Практиката на СЕС не
задължава държавите-членки да освобождават безусловно от ДДС
вътреобщностни доставки, за които не е доказано по несъмнен начин, че са
осъществени от доставчика (напр. т.46 и сл. от Решение от 07.12.2010 г. по
дело С-285/09; т.31, т.32, т.35 от Решение от 06.09.2012 г. по дело С-285/11;
т.55 от Решение от 06.09.2012 по дело С-273/11). Не е налице предпоставката
за ангажиране на отговорността на държавата нарушението да е достатъчно
съществено. Съгласно решение от 19.06.2014 г. по съединени дела С-501/12,
С-506/12, С-540/12 и С-541/12, достатъчно съществено нарушение на правото
на ЕС е явното и значително неспазване от държавата-членка на
ограниченията, които са наложени на нейното право на преценка. В случая не
се установява да е налице такова нарушение. В конкретния случай в
ревизионното производство е било установено, че стоката-предмет на
твърдяната доставка, е била освободена от митнически контрол от Митница
С. след момента, в който се твърди тя да е била доставена вече на територията
на Румъния. Товарителниците съставляват частни документи и не се ползват с
11
материална доказателствена сила, поради което съдържанието им в този
случай не може да бъде кредитирано като безспорно. В представените
товарителници в ревизионното производство са установени нередовности,
които водят до недоказаност на извършената вътреобщностна доставка, и до
третирането й като облагаема. Този извод е подкрепен и от писмените
отговори на румънската администрация. От установените несъответствия в
датите на доставката, посочени в товарителниците, и датите на
освобождаване на стоките от митнически контрол, както и от липсата на
доказателства за сключен договор за превоз, и останалите констатирани
нередовности, се обосновава извод, че ищецът е бил наясно с нереалността на
документираните вътреобщностни доставки. В тежест на доставчика е било
да докаже, че е действал добросъвестно, което не е сторил. Борбата с
данъчните измами е основен приоритет на европейското законодателство, и
действията на ответниците в хода на ревизионното производство и съдебното
обжалване в конкретния случай са съобразени с националното и европейското
законодателство. Не се установява нарушение на съюзното право, като
предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата, поради което е
ненужно да се обсъжда наличие на причинно-следствена връзка между
постановения акт и нанесените вреди. Поради изложеното, неоснователна е и
претенцията за обезщетение за неимуществени вреди. Същата не е доказана
както по основание, така и по размер, като предявеният размер от 50 000 лв.
надвишава главницата на претендираните имуществени вреди, и се явява
несъразмерен. Настоява се за потвърждаване на постановеното решение от
първостепенния съд. Заявява се претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 1080 лв. Заявява се възражение за прекомерност
на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение до минимално
предвидения размер. Поддържа се неоснователност на претендираните
разноски за държавна такса за 8 производствата по частните жалби, тъй като
същите е следвало да бъдат претендирани в съответните частни
производства, включително и по реда на чл.248 и чл.250 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил и Отговор на възивна жалба
вх. №262265/24.11.2022 г., подаден от В.а.с., чрез юрк. П. Д.. Поддържа се
становище за допустимост, но неоснователност на въззивната жалба.
Неоснователни са оплакванията за недопустимост на първоинстанционния
съдебен акт – производството е образувано по допустима искова молба, като
12
съдът не е излязъл извън предмета на спора. По същество се поддържа, че
решението е правилно и обоснвано – не са налице законоустановените
предпоставки за ангажиране на отговорността на ВАС на соченото от ищеца
основание. По делото не е представен соченият от ищеца АВП, с който той
твърди да му е признат за възстановяване данъчен кредит, и не се съдържа в
допълнително приложените доказателства. В мотивите на решението съдът е
обсъдил относимите за периода на проверката АПВ. С обжалваното решение
е прието, че се касае за допусната от ищеца техническа грешка, като съдът е
направил изводите си за неоснователност на иска на базата на заключението
на вещото лице. Правилно съдът не е ценил допълнителната ССЕ, поради
нейната неотносимост към предмета на спора. Не се установява ищецът
действително да е претърпял описаните в исковата молба имуществени вреди,
поради което и само на това основание решението следва да се потвърди, като
правилно по своя резултат. Недоказана е и претенцията за обезщетение за
неимуществени вреди – по делото не се установява ищецът действително да е
претърпял такива. При липса на установени вреди, не се налага да се
обсъждат останалите предпоставки от фактическия състав на отговорността.
Въпреки това се излагат съображения за липса на твърдените нарушения на
правото на АС от ВАС. В постоянната практика на СЕС по тълкуването на
чл.138 от Директива 2006/112/ЕО се приема, че освобождаването от облагане
с ДДС на ВОД е приложима само когато правото на разпореждане със стоката
е прехвърлено на приобретателя и продавачът докаже, че посочената стока е
транспортирана в друга държавачленка и физически е напуснала територията
на държавата-членка на доставката. Директивата оставя на държавата-членка
правомощията да определи условията, при които се освобождават ВОД от
ДДС, като разпределението на доказателствената тежест се определя от
вътрешното право. Не е в противоречие със съюзното правода се изисква от
доставчика да вземе всички мерки, които могат разумно да се очакват от него,
за да се увери, че осъществяваната от него операция не го въвлича в участие в
данъчна измама.ВАС е постановил решението си в съответствие с
националното и съюзното право, като е приел липса на реално осъществена
ВОД. В този случай практиката на СЕС допуска на продавача да се откаже
правото на освобождаване на ВОД от ДДС. По тези съображения се настоява
за отхвърляне на вззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение.
Заявява се претенция за присъждане на сторените в производството разноски.
13
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от контролиращата страна.
В производството се разглежда по реда на чл.274 и с. от ГПК и Частна
жалба вх. 9 №262096/26.10.2022 г., подадена от ЕТ “Б.-С.Х.“, чрез адв. К. Б. и
адв. Т.Е., срещу Определение №260236/30.09.2022г. по гр.д.№411/2015 г. на
ОС – Хасково, с което е оставено без уважение искането за изменение по реда
на чл.248 от ГПК на решението в частта за разноските, с която ищецът е бил
осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 1080 лв.
Релевирано е оплакване за неправилност на обжалваното определение. С
оглед момента, в който е депозирана исковата молба, релевантната правна
уредба, според частния жалбоподател, не предвижда ищецът да дължи на
ответниците заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално
представителство. Нормата на чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ е специална
спрямо общата уредба на ГПК, и не предвижда възможност на ответниците да
се присъждат разноски. ЕСПЧ приема, че осъждането на ищците по делата по
ЗОДОВ за заплатят държавна такса върху отхвърлената част от претенциите
накърнява правото им на справедлив съдебен процес. Този стандарт частният
жалбоподател счита, че е приложим по аналогия и към разглеждания случай,
тъй като се отнася до принципното приложение на чл.6 от КЗПЧОС към
всички дела, целящи разрешаване на гражданскоправни спорове. Прилагането
на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, без да се държи сметка за йерархичното му място
спрямо чл.6, §1 от КЗПЧОС, би довело до „санкциониране“ на ищеца за
оценката, която сам е дал за претърпените от него вреди. Юрисконсултите
към държавните органи получават редовна заплата, и няма да получат
присъдените суми за юрисконсултско възнаграждение, а те постъпват в
бюджета на съответния държавен орган, и не съставляват компенсация за
разходите, направени за осъществяване на правната защита.
Юрисконсултското възнаграждение е прекомерно, като ХОС е посочил
единствено, че аргументите на ищеца не намират опора в чл.37 от ЗПП.
Нормата на чл.26а от НЗПП не е била в сила към момента на депозиране на
исковата молба, поради което не следва да се прилага в настоящия случай,
като ищецът не може да бъде поставян в по-неблагоприятно положение само
заради прекомерната продължителност на производството. Настоява се за
отмяна на обжалваното определение и уважаване на искането по чл.248 от
ГПК.
14
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на частната жалба
вх. №262178/09.11.2022 г., подаден от НАП, чрез юрк. С. Х., в който се
поддържа неоснователност на частната жалба. Възражението за прекомерност
на юрисконсултското възнаграждение е релевирано несвоевременно – същото
е следвало да се направи до приключване на устните състезания.
Недопустимо е искането за изменение на решението по реда на чл.248 от ГПК
в частта за разноските, присъдени в полза на насрещната страна, като това
следва да бъде сторено по пътя на обжалване на решението по същество.
Изцяло необосновано е съждението, че разноски за процесуално
представителство не следва да се присъждат на ответника в производството
по ЗОДОВ. Без значение е датата на депозиране на исковата молба, тъй като
разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗОДОВ във всички редакции предвижда при
отхвърляне на иска ищецът да бъде осъден да заплати всички такси и
разноски. Конкретното производство се развива по реда на ГПК, поради
което е приложима нормата на чл.78, ал.8 от ГПК, която е приложима и за
НАП, която е юридическо лице. Поисканото и присъдено на НАП
юрисконсултско възнаграждение е правилно определено съобразно чл.25, ал.2
от НЗПП, при отчитане на нормата на чл.26а от НЗПП., и съобразно
фактическата и правна сложност на делото. Посочената от частния
жалбоподател практика на ЕСПЧ е несъотносима към настоящия правен спор
по отношение на присъждането на разноски. Настоява се за потвърждаване на
обжалваното определение.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на частната жалба
от контролиращата страна.
С въззивната жалба, отговорите, частната жалба и отговора на частната
жалба не са направени доказателствени искания, и липсват указания на ВКС
за събиране на доказателства в настоящото въззивно производство.
Прокурорът: Жалбите ги считам за неоснователни. Нямам
доказателствени искания.
Юрк. Х.: Жалбата я считам за неоснователна и я оспорвам с
представения отговор. Нямам доказателствени искания.
В становището на жалбоподателя е направено възражение за
15
прекомерност на претендираните възнаграждения от ответниците и
възражение за липса на доказателства за реално плащане. Представена е и
писмена защита.
Юрк. Х.: Представям списък с разноски.
Аз също правя възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
С оглед липса на заявени доказателствени искания от страните, съдът
намира, че делото е изяснено от фактическа страна и следва да бъде даден ход
по същество и затова,
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА списък с разноски на въззиваемата страна.
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
Прокурорът: Уважаеми апелативни съдии, при предходното
разглеждане на делото съм взела становище, че жалбите както по съществото
на решението на ХОС, така и по отношение на юрисконсултското
възнаграждение са неоснователни.
Изложила съм аргументи, които напълно поддържам. Считам, че е
постановен акт, който не следва да бъде отменян или изменян. Независимо, че
доста обрано и пестеливо са изложени аргументите в него считам, че ЕТ не е
успял да докаже претенцията си по отношение на това, че е претърпял
неимуществени вреди от факта, че му е издаден ДРА и от факта, че този акт
по законния ред в РБългария е потвърден. Не считам, че не са приложени
европейските норми така, както се твърди в жалбата по отношение на
Директивата от 2006 г. Напротив, съществува такъв текст по българския
ДОПК и по несъмнен начин не е установено, че вътрешнообщностните
доставки са извършени и са доказани по реда, по който нашето
законодателство изисква това. Няма да навлизам в повече подробности и
напълно споделям доводите в отговорите на НАП и ВАС.
Моля да потвърдите решението и определението за юрисконсултско
възнаграждение.
Юрк. Х.: Уважаеми апелативни съдии, моля да потвърдите решението
на ХОС като правилно и законосъобразно.
16
Подробни съображения сме изложили в отговора си на въззивната
жалба и съвсем систематично с посочване на съдебна практика, съответно и в
писменото становище, което представям в съдебно заседание.
Моля да ни бъдат присъдени претендираните разноски съобразно
представения списък.
Съдът обяви, че ще се произнесе с решение до 29.04.2024 г.
Протоколът изготвен в с.з.
Заседанието се закри в 10,46 часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
17